Александър Солженицин
Раково отделение (21)

Глава 21
Сенките се стопяват

По щастлива случайност Олег я срещна пред самия вход на клиниката. Той се отмести, придържайки с ръка отворената врата заради нея, но дори и да не бе се отстранил, тъй като вървеше много бързо, леко приведена напред, тя сигурно би го съборила.

Олег веднага обхвана с поглед цялата й фигура: бялата барета върху косите й с шоколаден цвят, вдигнатата, сякаш търсеща ласката на вятъра глава, и много своенравния фасон на палтото й с някакво прекалено дълго коланче, завързано на шията.

Ако знаеше, че това е дъщерята на Русанов, би се върнал в стаята, но не знаеше и продължи по любимата си алея.

Авиета без никакви затруднения получи разрешение да влезе в отделението, защото баща й нямаше сили да стане, а и бе четвъртък — ден за свиждане. Свали палтото си, а върху пуловера й в цвят бодро сложиха бяла престилка, толкова малка, че само дете би могло да я облече.

След вчерашната трета инжекция Павел Николаевич наистина се чувстваше много отпаднал и само в краен случай, когато нямаше друг изход, слизаше от леглото. А и почти не се обръщаше, не слагаше очилата си, не участваше в разговорите. Прословутата му воля бе го напуснала и той бе затънал в тресавището на слабостта си. Подутината, която първо му досаждаше, а после предизвика в душата му постоянен страх, бе победила и вече не той, а тя решаваше какво ще бъде занапред.

Павел Николаевич знаеше, че Авиета ще долети от Москва и от сутринта я очакваше както винаги с радост, но днес и с определена доза тревога: решиха Капа да й напише в писмо за Минай, Родичев и Гузун всичко, както си беше. Досега не споделяха с нея такива неща, но вече се нуждаеха и от нейната помощ при вземането на решения. Авиета бе разумно момиче, винаги мислеше почти като родителите си, но все пак сега им бе малко тревожно, защото не знаеха как ще възприеме тази история; ще успее ли да я възприеме и разбере? Няма ли да ги осъди с лека ръка?

И в болничната стая Авиета влезе като вятър, макар да държеше в едната си ръка тежка чанта, а с другата да придържаше престилката, за да не се свлече от раменете й. Свежото й лице сияеше; върху него нямаше и следа от онова състрадание, с което обикновено посетителите приближават до леглата на тежко болните; Павел Николаевич щеше да се разстрои, ако видеше и дъщеря си такава.

— Как е, татко? Ти какво? — оживено го поздрави тя, сядайки на леглото ми и искрено целувайки го по двете бузи, вече покрити с остра брада. — Как се чувстваш днес? Казвай, но истината! Хайде!

Бодростта й вля сили в душата на Павел Николаевич и той леко се оживи.

— Как да ти кажа? — тихо отговори той, сякаш искаше сам да си изясни как е. — За съжаление тя си е същата. Но имам усещането, че вече ми е по-леко да обръщам главата си. Малко по-леко. По-малко ме притиска…

Дъщеря му мълчаливо, стараейки се да не му причини болка, разкопча яката на баща си и огледа подутината като лекар, който всеки ден има възможност да прави сравнения.

— Няма нищо страшно! — отсече тя. — Леко подуване на жлезата… Това е всичко. А мама ми написа такива неща, че аз очаквах да видя страхотии! Казваш, че малко ти е олекнало. Значи инжекциите помагат. Помагат! А след това ще стане още по-малка! А когато спадне наполовина, въобще няма да ти пречи и ти можеш да напуснеш клиниката!

— Наистина — въздъхна Павел Николаевич, — ако стане два пъти по-малка, би могло да се живее.

— И ще можеш да продължиш лечението си у дома!

— Мислиш ли, че могат да ми слагат инжекции вкъщи?

— А защо не? Ти ще свикнеш с инжекциите и може да продължиш лечението си и вкъщи. Ще обмислим това!

Павел Николаевич се развесели. Не знаеше дали наистина ще разрешат да му бият инжекции вкъщи, но самата решимост на дъщеря му да атакува и да постигне замисленото го изпълваше с гордост. Авиета се бе надвесила над него и той дори без очила виждаше добре честното й открито лице, волево, живо, с неспокойни ноздри и вежди, които повдигаше въпросително при всяка чута несправедливост. Кой бе казал — изглежда Горки, че ако децата ти не стоят по-високо от теб, напразно си ги създал и напразно си живял; значи той, Павел Николаевич не бе живял напразно.

Все пак се безпокоеше дали тя знае за това и как ще реагира.

Но тя изглежда не бързаше да премине към онази тема, а продължаваше да го разпитва за лечението, за лекарите; после провери шкафчето, за да види какво е изял, какво се развалило, и сложи вътре донесените от нея продукти.

— Донесох ти укрепващо вино, пий по чашчица. И червен хайвер, нали искаше? И портокали, московски.

— Благодаря.

През това време бе успяла да огледа стаята и обитателите й и с гримаса на лицето си му показа, че компанията му се състои от непоносими нищожества, но трябва да ги приема само от хумористичната им страна.

Макар никой, както изглеждаше, да не ги слушаше, все пак тя се наклони още по-ниско над баща си и продължи разговора.

— Да, татко, това е ужасно — веднага пристъпи към главното Авиета. — В Москва това вече не е нова тема, много се говори. Започва се, както по всичко изглежда, масово преразглеждане на съдебните дела.

— Масово?!

— Буквално! Някаква странна епидемия. Някакво хвърляне в другата крайност. Сякаш колелото на историята може да се върне назад! Кой би могъл и кой би посмял?! Е, добре — правилно или неправилно са ги осъдили, но защо трябва да ги връщат обратно тук? Още повече да ги връщат в предишния им живот — нали това е болезнен процес, безжалостен преди всичко за тях самите! А някои са умрели, защо да тревожат сенките им? Защо да събуждат у роднините им напразни надежди и желания за мъст?… А и какво означава самата дума „реабилитиран“? Това все още не значи, че те са напълно невинни! Някаква вина, макар и не толкова голяма, винаги съществува!

Каква умница! С каква гореща откритост говореше! Павел Николаевич вече виждаше, че може да разчита на нейната поддръжка винаги, че Ала нямаше да се отметне от него.

— А ти знаеш ли такива случаи на завърнали се? В Москва?

— Именно в Москва! Именно в столицата те налитат като мухи на мед. И се стига до такива трагични случаи! Представяш ли си? Живее си човек съвършено спокойно и изведнъж! — извикват го там. На очна ставка! Представяш ли си?…

На Павел Николаевич му се повдигаше. Ала забеляза, но тя винаги се изказваше докрай и сега не можеше да спре.

— И ги карат да повторят казаното преди двадесет години! Можеш ли да си представиш? А кой помни? И на кого му става по-топло от това, че си е спомнил? Ако толкова ви е зор да реабилитирате, реабилитирайте, но без очни ставки! Не късайте нервите на хората! Защото човек се връща у дома след очната ставка и едва не се обесва!

Павел Николаевич лежеше облян от студена пот. Само тази мисъл не бе минавала през главата ми досега: че с Родичев или с Елчански, или с някой друг ще поискат да правят очна ставка!

— А кой е заставял тези глупаци сами да подписват разни небивалици срещу себе си? Да не са подписвали! — Ала обхващаше всички страни на въпроса. И въобще защо е нужно да се рови в този ад, без да се помисли за хората, които тогава са работил и. Нали преди всичко за тях би трябвало да се помисли! Как ще понесат тези внезапни промени!

— Мама всичко ли ти разказа?

— Да, татенце! Разказа… И теб не бива тук нищо да те смущава! — Тя уверено го хвана за раменете със силните си ръце. — Ако искаш, ще ти кажа как аз приемам всичко: този, който отива и сигнализира, е съзнателен човек! Той се ръководи от най-добри чувства към своето общество и народът цени това и му помага. В отделни случаи този човек може и да допусне грешка, но не греши само онзи, който нищо не прави. Обикновено човекът се ръководи от своя класов усет, а той никога няма да го подведе.

— Благодаря ти, Ала! Благодаря! — Павел Николаевич дори почувства, че гърлото го стяга, но това бяха облекчителни, добри сълзи. — Добре го каза — народът цени това, народът го разбира.

Само навикът да се търси народът непременно някъде долу бе глупав.

С потната си ръка той погали китката на дъщеря си.

— Много важно е младите да ни разберат, да не ни осъдят. Кажи, а ти как мислиш… Нямали да се намери в закона такъв член, по който сега да ни привлекат… например мен… за… неправилни показания?

— Представи си — оживи се отново Ала, — в Москва случайно станах свидетелка на разговор, в който се обсъждаха същите… подобни опасения. Имаше юрист и той обясни, че членът за така наречените лъжливи показания предвижда до две години, но оттогава два пъти се е променял и че е напълно изключено да бъде привлечен към отговорност за лъжливи показания който и да било! Така че Родичев няма да гъкне, бъди уверен!

На Павел Николаевич му се стори, че подутината го е отпуснала още повече.

— Каква умница си! — щастливо и облекчено говореше той. — И винаги всичко знаеш! И винаги успяваш всичко да свършиш. Върна ми силите!

Русанов хвана ръцете на дъщеря си и благоговейно я целуна. Павел Николаевич бе безкористен човек. Интересите на децата му винаги бяха над неговите собствени. Знаеше, че не блести с кой знае какви качества, освен с предаността, акуратността и настойчивостта си. Но истински удовлетворен бе от блестящата си дъщеря и се стопляше само от нейната светлина.

На Ала й омръзна непрекъснато да поддържа на раменете си бялата престилка и тя свали ръката си. Престилката се свлече и сега, разсмяла се високо, тя я хвърли на таблата на леглото, покривайки с нея листа с измерваната температура на Павел Николаевич. Бе онзи час от деня, когато в стаята не влизаха нито лекари, нито сестри.

И тогава блесна с цялата си красота пуловерът й в цвят бордо, в който баща й още не бе я виждал. Широка, бяла, весела зигзагообразна ивица минаваше от единия маншет по лявата ръка, през гърдите, дясната ръка до другия маншет и тази бяла ивица много отиваше на енергичните движения на Ала.

Никога баща й не бе повдигал въпрос за парите, когато те се използваха за хубави дрехи на Ала: купуваха ги от търговци с връзки в чужбина и дъщерята винаги се обличаше с шик, подчертавайки своята привлекателност, толкова отговаряща на открития й и твърд характер.

— Помниш ли? — тихо продължи Русанов. — Бях те помолил да разбереш дали онзи странен израз… понякога се среща в нечия реч или статия… култ към личността? Нима намекват за…

Дори въздух не стигна на Павел Николаевич, за да изговори името.

— Страхувам се, че да, татко… На конгреса на писателите, например… няколко пъти говореха така. И най-главното… Никой не говори направо, а всички слушат с такъв вид, сякаш всичко разбират.

— Но това е кощунство! Как смеят?!

— Срам и позор! Някой измисли този израз и се завъртя… Наистина говорят за „култ към личността“, но редом с „великия продължител“. Така че човек не трябва да се отклонява нито в едната, нито в другата посока… С една дума, татко, нужно е човек да гледа на нещата философски. Ще те огорча, но дали ни харесва или не, ние трябва да отговаряме на изискванията на всеки нов период! Прекарах известно време сред писателските среди. Нима мислиш, че на писателите им е леко да се преустройват след тези две години? Всичко е много сложно! А творците са толкова опитен, тактичен народ, толкова много можеш да научиш от тях!

За този четвърт час, през който Авиета седеше до него и с бързи, точни реплики сразяваше мрачните чудовища на миналото и разкриваше пред очите му светлия простор, Павел Николаевич видимо се ободри и вече съвсем не му се искаше да разговаря за своята буца; дори му се струваше съвсем ненужно да се връща към темата за преместването в друга клиника; единственото, което желаеше, бе да слуша радостните разкази на дъщеря си, да вдъхва свежия полъх на вятъра, който излъчваше Ала.

— Продължавай да разказваш — молеше той. — Какво ново в Москва? Как пътува?

— Ах, нима може да се предаде онова, което става в Москва? — Ала поклати глава със затворени очи. — Трябва да се живее в столицата! Светът на Москва е съвсем друг! Пристигнеш в Москва, огледаш се и видиш неща петдесет години напред! Първо, сега в Москва всички седят и гледат телевизия…

— Скоро и ние ще имаме.

— Скоро!… Но програмата няма да бъде московска, що за телевизия ще бъде тогава! Като в книгите на Уелс: седят, гледат в телевизорите! Имам такова усещане, бързо успях да схвана всичко — усещането, че настъпва пълна революция в бита! Нямам предвид само хладилниците и пералните. Всичко ще се промени до неузнаваемост. Навсякъде някакви стъкленоогледални вестибюли, в хотелите — ниски масички като при американците. Отначало дори не знаеш как да приседнеш. Абажурите от плат, каквито имаме вкъщи, се приемат като позор и безвкусица! Леглата с табли — също! Сега са модерни ниските, широки канапета… С тях стаята има съвсем друг вид. С една дума — променя се целият стил на живота… не можеш да си представиш. Вече говорих с мама… Ще се наложи и ние да променим някои неща. Но в нашия град не можеш да купиш нищо интересно, а да докарваш от Москва… Е, има и вредни моди, достойни за осъждане. Например разчорлените прически, нарочно разчорлени, сякаш току-що си станала от леглото.

— Всичко това идва от Запада! Иска да ни разложи.

— Разбира се. Но това веднага се отразява и в културната сфера, например в поезията.

При преминаването от съкровените лични въпроси към обществените тя повишаваше тон и всички в стаята чуваха думите й. Но единствено Дьомка бе оставил заниманието си и за да се отвлече от монотонната болка, напомняща му, че трябва да легне на операционната маса, слушаше и с двете си уши Авиета; останалите не обръщаха внимание или пък някои бяха излезли; от време на време само Вадим Зацирко вдигаше глава от книгата и поглеждаше към гърба на Авиета. Гърбът й, полуприведен като мост, стегнат от новия пуловер, бе навсякъде еднакво оцветен в тъмнобордово и само едното рамо, върху което падаше слънчево зайче, изглеждаше по-Светло от другото.

— Ти повече за себе си ми разкажи! — помоли я баща й.

— Пътувах добре… А, обещаха да включат в плана на издателството моя сборник със стихове!!! Наистина за следващата година, но по-бързо е невъзможно!

— Какво?! Какво говориш, Алка? Нима след година ще държим в ръцете си?…

С лавина от радости го засипа днес Ала. Знаеше, че тя отнесе в Москва стиховете си, но му се струваше, че от тези машинописни листове до книга, върху която името на автора е Ала Русанова, има безкрайно дълъг път.

— Но как ти се удаде това?

Доволната от себе си Ала се усмихна.

— Разбира се, ако тръгнеш по издателствата просто така, за да предложиш стиховете си, никой няма да разговаря с теб. Но Ана Евгениевна ме запозна с М. и със С., прочетох им две-три стихотворения, които се харесаха и на двамата… Позвъниха на нужното място, изпратиха на други някакви бележки и това е… Много просто.

— Това е чудесно — сияеше Павел Николаевич. Той отвори чекмеджето, за да вземе очилата си и ги сложи, сякаш още сега му предстоеше да разгърне заветната книга.

За първи път в живота си Дьомка виждаше жив поет и не само поет, а поетеса! Това бе толкова неочаквано за него, че той остана със зяпнала уста.

— Въобще аз се запознах добре с живота им. Какви прости отношения съществуват между писателите! Лауреати, а се обръщат един към друг на име. И колко простодушни хора са! Ние си представяме, че писателят седи някъде сред облаците с бледо чело. Не можеш да се приближиш! А няма нищо подобно. Не са им чужди никакви житейски радости, обичат да пийнат, да замезят, да се разходят и непременно в компания. Шегуват се един с друг, смях! Бих казала дори, че именно те живеят весело. А като дойде време да пишат роман, скриват се във вилата си за два-три месеца и, моля, четете! Не, ще направя и невъзможното, за да ме приемат в Съюза им!

— А по специалността си въобще ли няма да работиш? — леко се разтревожи Павел Николаевич.

— Татко — Авиета отново сниши гласа си, — има ли журналистът живот?! Лакейска длъжност! Дадат ти задача с пояснения така и така трябва, без лирични отстъпления, вземай интервю от тези и тези знатни хора и край. Нима може да се сравни!…

— Ала, все пак се страхувам… Ами ако не се получи?

— Не може да не стане! Ти си наивен. Горки е казал: „Всеки човек може да стане писател!“ С труд може да се постигне всичко! Е, в краен случай мога да стана детска писателка.

— Всичко това е много хубаво — замислено промълви Павел Николаевич. — Разбира се, с литература трябва да се занимават морално здрави хора.

— И фамилията ми е хубава, няма да си измислят псевдоним. А и външния ми вид е изключителен за литературата!

Но съществуваше и опасност, която дъщеря му би могла в порива си да не дооцени.

— А представи си, че критиката започне да те ругае? Това се приема като обществено порицание, това е опасно!

Но Авиета гледаше безстрашно в бъдещето.

— Мен никога няма да ме ругаят много сериозно, защото няма да имам идейни залитания! По отношение на художествената страна могат колкото искат да ми намират недостатъци, но по-важното е да не се подведа по обратите, с които е пълен животът. Например казваха: „Конфликти не би трябвало да съществуват“, а сега повтарят: „Теорията за безконфликтността е вредна“. Още повече, че ако някои говорят постарому, а други обратно, би стане ясно, че нещо се е променило; а когато всички веднага започват да говорят поновому, без преход, тогава въобще не се забелязва, че има някакъв обрат. Не бива именно този момент да изпуснеш! Най-главното е да бъдеш тактична и отзивчива към духа на времето. Тогава няма да попаднеш под ударите на критиката… Така… Ти ме молеше, татко, за книги. Донесох ти. Ако сега не почетеш, кога после?

Тя започна да рови в чантата си.

— Ето… „У нас вече е утро“, „Светлина над земята“, „Труженици ма света“, „Горите са в цвят“…

— Почакай, почакай… „Горите са в цвят“ май съм я чел…

— Не, чел си „Земята е в цвят“… И още… „Младостта е с нас“. Непременно трябва да започнеш да четеш първо нея. Дори самото заглавие грабва сърцето. Такива съм ти подбрала…

— Добре — каза Павел Николаевич. — А нещо по за душата донесе ли?

— За душата ли? Не, татенце. Мислех, че настроението ти е такова…

— Тези неща и сам ги зная — Павел Николаевич посочи с пръст купчината книги. — Все пак ми потърси, а?

Ала вече се готвеше да си върви.

Но Дьомка, който дълго бе се мъчил на леглото си, без самият да знае дали от нестихващата болка в крака или защото се срамуваше да се включи в разговор с блестящата девойка и поетеса, събра цялата си смелост и попита с колеблив глас, прекъсван от престорено кашляне:

— Кажете, моля ви… А как се отнасяте към изискванията за искреност в литературата?

— Какво? — енергично се обърна към него Авиета, но със снизходителна, опрощаваща усмивка, защото по гласа му бе разбрала, че той е доста свенлив. — И тук ли е стигнала тази искреност? Разгониха цяла редакция заради нея, но тя продължава да живее!

Авиета огледа непросветеното лице на Дьомка. Нямаше време, но и не й се искаше да остави под глупаво влияние това момче.

— Чуйте, момче! — високо, сякаш се намираше на трибуна, започна тя. — Искреността не може да бъде главен критерий за дадена книга. При невярно предадени мисли или навята от чужди настроения, искреността само увеличава вредното действие на произведението, искреността е вредна! Субективната искреност може да се окаже против правдивото изобразяване на живота… Разбирате ли тази диалектика?

Дьомка трудно асимилираше думите й. Челото му се бе покрило с бръчки.

— Не съвсем — каза той.

— Добре, ще ви обясня — Авиета бе разтворила широко ръцете си и бялата зигзагообразна ивица трептеше като мълния от едната ръка през гърдите до другата ръка. — Няма нищо по-лесно от това да се вземе даден факт, какъвто е, и да се опише. Но трябва дълбоко да разореш действителността, за да покажеш кълновете на бъдещето, които не се виждат с просто око.

— Кълновете…

— Какво?

— Кълновете сами трябва да израснат — побърза да се изкаже Дьомка, — а ако се разоре почвата, те няма да израснат.

— Е, добре. Говорим не за селското стопанство, момче! Да казваш на народа истината, съвсем не означава да говориш лоши работи, да му навираш в очите недостатъците. Може да се говори безстрашно за доброто, за да стане то още по-добро! Откъде се появиха тези фалшиви изисквания на така наречената „сурова правда“? А и защо правдата трябва непременно да бъде сурова? Защо не би могла да бъде светла, увлекателна, оптимистична? Цялата ни литература трябва да бъде празнична! В края на краищата хората се обиждат, когато се пише за живота им с мрачни краски. Харесва им, когато пишат за него, украсявайки го.

— Въобще с това човек може да се съгласи — чу зад себе си приятен мъжки глас Ала. — И наистина кому е нужно четивото, да събуждат в душата му униние?

Разбира се Авиета не се нуждаеше от услугите на какъвто и да било съюзник, но знаеше, че ако някой каже нещо, винаги ще й бъде от полза. Тя се обърна. Бялата мълния отново трепна. Симпатичен млад човек, неин връстник, държеше между зъбите си черна тежка писалка.

— А за какво е литературата? — питаше той, без да се разбере дали задава този въпрос на себе си, на Дьомка или на Ала. — Литературата е, за да ни развлича, когато настроението ни е лошо.

— Литературата ни учи как да живеем — избоботи Дьомка, изчервил се от неловкост.

Вадим отметна глава.

— И намерил се учител! В живота си все някак ще се оправим и без нея. Нима писателите са по-умни от нас, практиците?

Той и Ала размениха погледи. Макар двамата да бяха почти връстници, доста симпатични и не можеше да не се харесат един друг, всеки от тях дотолкова следваше свой установен път в живота, че в никакъв чужд поглед не би могъл да потърси началото на приключение.

— Въобще прекалено много преувеличават ролята на литературата — разсъждаваше Вадим. — Превъзнасят книги, които не заслужават това. Да вземем „Гаргантюа и Пантагрюел“. Преди да я прочетеш, мислиш, че е нещо грандиозно, а щом я прочетеш, откриваш само цинизми и разбираш, че напразно си си загубил времето.

— Еротичният момент го има и у съвременните автори. Той не е излишен — строго възрази Авиета — и в съчиненията с най-дълбока идейна насоченост.

— Не, излишен е — уверено отговори Вадим. — Печатното слово не е, за да се гъделичкат долни страсти. Възбуждащи средства продават в аптеките.

И без повече да гледа в пуловера й, не очаквайки, че тя ще се опита да го разубеди, той отново потъна в книгата си.

Авиета винаги се огорчаваше, когато хорските мисли не се деляха на две отчетливи групи от верни и неверни доводи, а се разсейваха в неочаквани оттенъци, раждащи само идейна безпътица както сега, когато бе невъзможно да се разбере: с нея или срещу нея е този млад човек, да спори ли с него или не?

Реши да се откаже от спора и се обърна отново към Дьомка:

— Разбери, момче, че да описваш това, което е, е много по-лесно, отколкото да описваш невидимото днес, но в чието бъдещо съществуване вярваш. Това, което виждаме с прости очи днес, не е винаги самата истина. Истина е това, което трябва да бъде утре. Именно нашето чудесно „утре“ трябва да се описва!

— А утре какво ще описваме? — замисли се тъповатото момче.

— Утре ли? Е, утре ще описваме това, което ще трябва да стане вдругиден.

Авиета се изправи и застана на пътечката между леглата — хубава, здрава, русановска порода. Павел Николаевич с удоволствие изслуша лекцията, която дъщеря му прочете на Дьомка.

Целунала баща си, Ала още веднъж вдигна бодро ръка.

— Е, татко, бори се за здравето си! Бори се, лекувай се, махай подутината и за нищо не се безпокой! Всичко, всичко, всичко ще бъде отлично!