Александър Солженицин
Раково отделение (13)

Глава 13
И сенките също

И в неделната утрин подутината на Павел Николаевич си остана същата. Разбра го, преди да стане от леглото. Бе го събудил старият узбек, който още в зори започна да кашля.

Мрачният ден, настъпващ с неизменната си тъга, не се различаваше от предишните. Чобанинът бе заел безсмислената си поза със скръстените нозе — изглеждаше като пън; можеше да остане неподвижен и до вечерта, тъй като днес никой не очакваше лекарите, никого нямаше да викат за рентген или превръзка. Зловещият Ефрем отново бе вперил поглед в заупокойния си Толстой; от време на време ставаше и започваше да тъпче по пътеката между леглата; но бе добре, че поне не досаждаше не само на Павел Николаевич, но и въобще на никого.

Хищника го нямаше цял ден в стаята. Геологът, приятен и възпитан млад човек, четеше книгата си и също мълчеше. Останалите бяха заети с мислите си.

Павел Николаевич очакваше жена си. Разбира се, че тя не би могла реално да му помогне, но той се радваше, че ще може да изплаче болката си пред нея: колко му е зле, как инжекцията не му е помогнала с нищо и какви противни хора са съседите му по стая; достатъчно щеше да му бъде съчувствието й. Искаше да я помоли да му донесе някаква книжка, бодра и на съвременна тема, а и писалка, за да не изпада повече в смешното положение, както вчера, да моли за молив, за да си запише рецептата; но преди всичко искаше да й поръча да намери онази гъба.

В края на краищата не всичко е загубено: ако не помогнат лекарствата, има и други средства. Най-главното е да бъде оптимист.

Павел Николаевич, макар и бавно, свикваше с новата обстановка. След закуската дочете вчерашния вестник с бюджетния доклад на Зверев. После донесоха днешния. Взе го Дьомка, но Павел Николаевич го помоли да му го отстъпи и веднага с удовлетворение прочете за падането на правителството на Мендес Франс (Не интригувай! Не налагай парижките съглашения!), обърна внимание и на голямата статия на Еренбург и се задълбочи в статията за решенията на януарския пленум за рязкото увеличаване на продукцията от животновъдството.

Така Павел Николаевич прекара времето си до мига, когато санитарката обяви, че е пристигнала на свиждане жената на Русанов. Обикновено позволяваха на пациентите на легло да приемат роднините и близките си в стаята, но Павел Николаевич нямаше сили да доказва сега, че и той е от тях, а и за самия него бе по-изгодно да проведе срещата си във вестибюла, далеч от унилите, паднали духом хора. И омотал шията си с шала, Русанов слезе по стълбището.

Не към всеки, който след година ще отпразнува сребърната си сватба, жената продължава да бъде мила, както Капа бе към Павел Николаевич. За него действително през целия живот нямаше по-близък човек; с никого освен с Капа не му бе толкова добре, когато се радваше на успехите или обсъждаше неприятностите. Капа бе верен приятел, много енергична жена и доста умна („Тя мисли и работи за цял селсъвет!“ — обичаше да се хвали винаги пред приятелите си Павел Николаевич.) Никога не бе изпитвал необходимост да й измени, тя също не му изневеряваше. Не е истина, че изкачвайки стълбицата на общественото положение, мъжът започва да се срамува от приятелката си от младостта. Бяха се издигнали високо над нивото, при което се бяха оженили (тя работеше в същата макаронена фабрика, в един от цеховете на която и той самият някога бе работил, но още преди женитбата си бе успял да влезе във фабзавкома^[1], където отговаряше за техниката, а по комсомолска линия се занимаваше с укрепването на колектива на търговския отдел; после година бе директор, отговарящ за изпълнения на петилетния план), но за това време не бяха нарушили съпружеските си интереси и не се възгордяха. На празници, леко подпийнали, ако сътрапезниците бяха обикновени хора, Русанови обичаха да си спомнят своето фабрично минало; тогава охотно пееха „Волочаевски дни“ и „Ние сме червена кавалерия и за нас…“

Сега във вестибюла Капа с внушителната си фигура и дебелата шуба, с дамската си чанта, голяма колкото мъжките, и с торбата, пълна с продукти, заемаше място за трима на пейката, разположена в най-топлата част. Тя стана да целуне мъжа си с топлите си меки устни и го настани върху отметнатата върху пейката пола на шубата си, за да му бъде по-топло.

— Нося ти писмо — каза тя и ъгълчето на устните й трепна. По този неин познат му тик Павел Николаевич веднага заключи, че писмото е неприятно. Във всичко останало хладнокръвна и разсъдителна, единствено с този типично женски тик Капа никога не можеше да се раздели: с него задължително още на прага се издаваше каква — дали добра или лоша — вест носи.

— Е, добре — обиди се Павел Николаевич, — довършвай ме по-скоро, след като то е по-важно.

Но казала главното, което я тревожеше, Капа въздъхна и вече можеше да говори като човек.

— Нищо особено, дреболии! — разкая се тя. — А ти как си? За инжекцията зная. Звънях на старшата сестра и в петък, и вчера сутринта. Ако имаше някаква нередност, веднага щях да дотичам, но ми казаха, че всичко е нормално. Така е, нали?

— Инжекцията мина добре — доволен от държането си потвърди Павел Николаевич. — Но обстановчицата е, Капчице… — и веднага всичко обидно и горчиво, като се започне от Ефрем и Хищника, мина пред очите му; без да може да се спре конкретно за дадена обида, той каза с болка в гласа: — Поне тоалетната да беше като на хората! А тя каква е? Няма отделни кабини! Всичко се вижда!

(По нужда Русанов ходеше на другия етаж, но в лекарската тоалетна.)

Разбирайки, че му е тежко и иска да изплаче болките си, Капа не прекъсваше жалбите му, а го подтикваше към откровеност и така постепенно той сподели всичките си несгоди до най-безизходното:

„И за какво плащат на лекарите?“ Тя подробно го разпита и самочувствието му по време на инжекцията и след това, после махнала шала разгледа подутината и дори каза, че по нейно мнение не е толкова голяма, колкото преди да постъпи в клиниката.

Но тя си бе същата. Павел Николаевич бе убеден в това, но все пак му бе приятно да чуе, че е станала по-малка.

— Във всеки случай не е по-голяма, нали?

— Разбира се! — увери го Капа.

— Поне да престане да расте! — не се разбра дали пита, хленчи или прави заклинание Павел Николаевич. — А ако продължи да расте още седмица, тогава какво? И…

Не, не можеше да изрече тази дума, да погледне в черната пропаст. Но колко нещастен бе и колко опасно бе всичко това!

— Следващата инжекция е утре, а след това в сряда. А ако не помогнат? Какво ще правим?

— Тогава — в Москва! — решително отговори Капа. — Да се разберем! Ако двете инжекции не помогнат, вземаме самолета за Москва! Ти нали в петък щеше да звъниш, а след това се отказа, но аз позвъних на Шендяпин и ходих при Алимов, който позвъни в Москва. Оказа се, че доскоро твоята болест са лекували само в Москва и всички са изпращали там, но после, заради ръста на местните кадри, са започнали да лекуват и в нашия град. С една дума, лекарите са отвратителна публика! Какво право имат да разсъждават за производствените постижения, когато в техни ръце се намират живи хора? Както искаш, но аз ненавиждам докторите!

— Да, да! — горещо се съгласи Павел Николаевич. — Аз вече им казах мнението си за тях!

— И учителите ненавиждам! Колко се измъчих с тях заради Майчето. И заради Лаврик!

Павел Николаевич избърса очилата си.

— По времето, когато бях директор, човек можеше да ги разбере. Тогава всички бяха настроени враждебно, защото не всички бяха наши и на дневен ред бе да ги обуздаем. Но сега ние можем да изискваме от тях, нали?

— Така е! Слушай, затова няма да бъде сложно да те изпратим в Москва, защото връзката още съществува, само трябва да намерим нужните основания. Още повече, че Алимов се е разбрал с хората и няма да бъде трудно да ти намерят добро място. А?… Да изчакаме третата инжекция?

След като съставиха подробен план за действие, на Павел Николаевич му олекна на сърцето. Само да се отърве веднъж от покорното очакване на гибелта в тази мухлясала дупка! Русанови през целия си живот бяха хора на действието и инициативата и само в техните води се чувстваха душевно уравновесени.

Днес нямаше за къде да бързат. Щастието на Павел Николаевич се състоеше в това да седи дълго с жена си тук, във вестибюла, а не в болничната стая. Леко трепереше, защото често отваряха входната врата и затова Капитолина Матвеевна свали шала си и го намота около шията му. Съседите по пейка също се оказаха културни и чисти хора, така че можеха да поседят още.

Русанови бавно и подробно обсъждаха разни житейски въпроси, прекъснати от болестта на Павел Николаевич; избягваха единствено главния въпрос, който висеше над главите им: евентуалното влошаване на състоянието на болния. В това отношение не биха могли да съставят какъвто и да било план за противодействие, защото не бяха подготвени за такова развитие на нещата. (Наистина понякога в съзнанието на жена му минаваха някакви мисли, свързани с имуществени и квартирни предположения в случай, че Павел Николаевич умре, но двамата дотолкова бяха възпитани в оптимистичен дух, че бе по-добре да оставят засега нещата такива, каквито са, отколкото предварително да се мъчат да си ги изяснят или пък да се занимават с някакво си там упадъчно завещание.)

Тя го уведоми за позвънявания по телефона по въпроси и по желание на сътрудниците от Промишленото управление, в което Павел Николаевич бе преминал от заводската специална част поминалата година. (Разбира се, не самият той разрешаваше въпросите, свързани с промишлеността, защото нямаше такава тясна специалност; първо ги съгласуваше с инженерите и икономистите, а сам осъществяваше специалния контрол.) Всички работници го обичаха и сега му бе приятно да чуе, че се безпокоят за него.

Говориха и за пенсията. Така се бе получило, че независимо от дългата работа на доста отговорни постове, той очевидно не можеше да осъществи мечтата си — да получи персонална пенсия; това се отнасяше и за ведомствената — доста прилична като сума, защото през 1939 година не се реши да облече чекистка униформа. Жалко, но като се има предвид несигурната обстановка през последните две години, може би не биваше да съжалява; може би най-главното бе да бъде спокоен.

Обсъдиха и общото желание на хората да живеят по-добре, което се долавяше особено осезаемо сега — и в облеклото, и в обстановката, и в ремонта на квартирите. После Капитолина Матвеевна изказа мнение, че ако лечението на мъжа й бъде успешно, но продължи дълго, както ги бяха предупредили, още месец и половина — два, не би било зле и в тяхната квартира да ремонтират някои неща. Една от водопроводните тръби в банята се налагаше да бъде преместена, мивката да отиде в кухнята, а тоалетната да се облицова с плочки; в столовата и кабинета на Павел Николаевич бе необходимо да се подменят тапетите, непременно да се смени тоналността и да се сложи нов, яркожълт паркет, който е много модерен. Павел Ноколаевич не възразяваше, но веднага пред него изникна досадният въпрос за това, че макар работниците да извършат всичко като държавна поръчка и въз основа на нея да им платят, със сигурност ще почнат да ги изнудват (именно изнудват, а не да молят!), за да им платят „стопаните“ допълнителна сума. Не му бе жал за парите (макар в себе си да ги жалеше!), а за това, че много по-важно и обидно израстваше като стена пред Павел Николаевич принципната страна на въпроса: за какво? Той получаваше единствено законната си заплата и премии без никакви бакшиши и допълнителни суми, а тези хора без съвест искаха да получат пари извън сметката за действително положения от тях труд. Отстъпката бе принципна, недопустима отстъпка пред стихийния и дребнобуржоазен свят. Павел Николаевич се вълнуваше всеки път, когато ставаше дума за това.

— Кажи, Капа, защо те се отнасят небрежно към работническата си чест? Защо ние, когато работехме във фабриката за макарони, не поставяхме никакви условия и не изисквахме никаква „лепта“ от майсторите за труда си? Та това бе невъзможно дори да си го помислим!… Така че в никакъв случай не бива да ги развращаваме! Какво е това, ако не подкуп?

Жена му бе напълно съгласна с него, но изрази съображение, че ако не заплати, не им „подхвърли“ в началото, те непременно ще си отмъстят, като не свършат както трябва нещо, така че после трикратно да съжалява.

— Разказваха ми, че един полковник в оставка твърдо заявил — допълнително няма да дам и копейка! Но работниците сложили някакъв парцал в сифона на ваната, водата не се оттичала и непрекъснато се разнасяла ужасна воня.

Така и не се разбраха за ремонта. Животът бе прекалено сложен — това се отнасяше и до най-незначителните подробности.

Заговориха за Юра. Бе израснал прекалено тих и не притежаваше бащината борбеност. Имаше чудесна юридическа специалност, попадна на добро място след института, но родителите му трябваше да си признаят, че не е за тази работа. Не умее нито да се утвърди, нито да завърже нужни познанства. Сигурно и сега, по време на командировката си, е направил сума грешки. Павел Николаевич се безпокоеше. А Капитолина Матвеевна повече се тревожеше за бъдещата му женитба. Да шофира, го научи баща му, който щеше да поеме върху себе си и грижата да му намери самостоятелно жилище, но как да се постъпи с такъв въпрос като женитбата, за да не сбърка? Той е толкова наивен, че нищо чудно да попадне в ръцете на някоя тъкачка от комбината; да предположим, че тук няма къде да се среща с тъкачка, но по време на командировката? А лекият на пръв поглед акт на безразсъдна брачна регистрация погубва не само живота на младия човек, а съсипва и семейството му! Така дъщерята на Шендяпини едва не се омъжи за свой съкурсник, а той се оказа селско момче, чиято майка бе обикновена колхозничка и човек трябва да си представи квартирата на Шендяпини и отговорните другари, които идват на гости у тях, за да разбере изумлението им, когато изведнъж на масата видят срещу себе си селянката свекърва с бяла забрадка на главата! По дяволите… Добре, че успяха да очернят по обществена линия кандидат-годеника и да спасят дъщерята!

Съвсем друго нещо е Авиета. Ала бе бисерът на Русановото семейство. Бащата и майката не си спомнят някога дъщеря им да ги огорчавала или да им е създавала грижи, с изключение на ученическите лудории. Авиета бе и красавица, и умница, и енергична, много правилно приемаща и разбираща живота. Можеше да не бъде подлагана на проверки — няма да направи погрешна стъпка нито в дребните, нито в големите неща. Единствено се обижда за името: с една дума — не е трябвало да се престарават, наричайте ме просто Ала, макар в паспорта да е записано Авиета Павловна. Колко красиво звучи! Ваканцията свършва, в сряда тя ще долети от Москва и първо ще дойде в болницата.

С имената е сложно: изискванията на живота се променят, а имената остават завинаги. Ето и Лаврик се обижда за името си. Досега в училището всички го знаеха като Лаврик и никой не се присмиваше, но тази година ще получи паспорт и как ще бъде записан? Лаврентий Павлович.^[2] Някога нарочно и с умисъл бяха решили синът им да носи името на министъра, железния съратник на Сталин, и по всичко да прилича на него. Но ето вече втора година трябва да внимаваш при произнасянето на глас на това име. Хубавото е, че Лаврик иска да постъпи във военно училище, а в армията не се обръщат един към друг с първото и второто име.

А ако се попитаме шепнешком защо се прави всичко това? Шендяпини също мислят, но пред чужди не го споделят: дори да предположим, че Берия се е оказал двуличник и буржоазен националист, стремящ се към властта, съдете го, ако трябва — разстреляйте го, но защо е нужно да се обявява всичко това пред простия народ? Защо да го разколебавате във вярата му и да събуждате съмнения? В края на краищата би могло да се разпрати по отговорните другари секретно писмо, в което до известна степен да се обясни всичко, а във вестниците да се напише, че е умрял от инфаркт. После да се погребе с почести.

Поговориха и за Майчето, най-малката. През тази година изчезнаха всичките й отлични бележки и тя вече не само че не бе отличничка, но я свалиха от почетната дъска и дори добрите й оценки намаляха. Всичко това се случи, след като премина в пети клас; в началния курс през цялото време й преподаваше една учителка, която ги познаваше добре, и всичко вървеше отлично, а сега й преподаваха двадесет учители; влиза всеки от тях веднъж седмично, дори имената им не може да запомни, гони учебния план, а за това как се травмират децата и се осакатява характерът им, въобще не се замисля. Но Капитолина Матвеевна няма да пожали сили — чрез родителския комитет ще възстанови реда в това училище.

Така в продължение на повече от час говориха за всичко, но вяло, избягвайки главното, за което мислеха непрекъснато. Павел Николаевич се бе отпуснал невероятно, не вярваше в реалността, хората и събитията, които обсъждаха; не му се искаше да прави каквото и да било; бе убеден, че сега е най-добре да легне и да скрие във възглавницата подутината си.

А Капитолина Матвеевна през цялото време на разговора усещаше, че написаното в полученото днес сутринта писмо от брат й Минай, живеещ в К., изгаря дамската й чанта. Русанови също живееха в К. преди войната; там премина младостта им, там се ожениха, всички децата се родиха в К. Но през време на войната се евакуираха тук, в К. вече не се върнаха, квартирата си успяха да прехвърлят на брата на Капа.

Тя разбираше, че на мъжа й сега не му е до такива новини, но и те пък бяха такива, че не можеше да ги сподели с някоя от добрите си познати. В целия град нямаше нито един човек, с когото да сподели, обяснявайки целия смисъл на разказаното. Накрая, утешавайки мъжа си, и тя се нуждаеше от нечия поддръжка! Не би могла да живее вкъщи сама с това несподелено известие. Само на Авиета би могла да разкаже всичко и да й обясни, но не и на Юра. Но и за това би трябвало предварително да се посъветва с мъжа си.

А той, колкото повече седеше до нея, толкова повече върху лицето му се изписваше отчаяние и на нея й се струваше все по-невъзможно да сподели главното.

Наближаваше време да се сбогуват. Капитолина Матвеевна започна да изважда от голямата си чанта продуктите, които му бе донесла. Ръкавите на дебелата й скъпа шуба бяха толкова широки, че едва влизаха в чантата.

И едва тогава, видял продуктите (имаше в шкафчето си все още доста хранителни провизии), Павел Николаевич си спомни за другото, което бе по-важно от всякаква храна и с което трябваше да започне днес разговора, спомни си за брезовата гъба! Той започна оживил се внезапно да разказва на жена си за това чудо, за писмото, за доктора (въпреки че може би той бе мошеник!) и за това, че сега трябва да помислят на кого да пишат, за да набере от тази гъба в Русия и да им я изпрати.

— Та нали там, у нас, в К. има колкото искаш брези! Не би представлявало никаква трудност за Минай да организира всичко! Напиши му веднага! А не е лошо да пишем и на някои други стари приятели — нека се погрижат! Нека всички знаят в какво положение съм изпаднал!

Добре че сам той заговори за Минай и К. И сега, без да изважда писмото, защото брат й пишеше с доста мрачни изрази, а само отваряйки и затваряйки езичето на закопчалката на дамската си чанта, Капа каза:

— Не зная, Пашка, дали да разнасяме слухове за себе си в К.? Трябва да помислим… Минай пише… Може би това не е истина… Че се е появил в града… Родичев… Сякаш бил ре-а-би-ли-ти-ран… Може ли да се случи подобно нещо?

Докато тя изговаряше тази дълга отвратителна дума „реабилитиран“, без да откъсва поглед от закопчалката на дамската си чантичка, вече почти решила да извади писмото, пропуснала види как за миг Паша стана бял като платно.

— Какво ти е? — възкликна Капа, уплашена повече от вида му, отколкото от самото писмо. — Какво ти е?

Той се бе облегнал и оправяше шала си.

— Но може би това не е вярно! — Тя се опита да го хване за раменете със силните си ръце, държейки в едната си ръка чантичката, сякаш искаше да я преметне през рамо. — Самият Минай не го е виждал, но хората говорят…

Бледността на Павел Николаевич постепенно изчезна от лицето му, но в целия му вид остана нещо жалко; изглеждаше така, сякаш бе отслабнал, главата му бе клюмнала настрани.

— Защо ми го каза? — с нещастен и много отпаднал глас попита той. — Нима ми е малка мъката? Нима… — Цялото му тяло се тресеше като от ридания, макар в очите му да нямаше сълзи.

— Прости ми, Пашка! Прости ми! — държеше го за раменете и също скръбно поклащаше главата си с лъвската грива в меден цвят. — Но нали и аз загубих ума и дума! Нима той сега ще отнеме стаята на Минай? И въобще какво става? Навярно си спомняш, че вече чухме за два подобни случая?

— Но какво общо има стаята с цялата история? Да върви по дяволите, проклетата! Нека я вземе! — с хленчещ шепот й отговори Павел Николаевич.

— Как така по дяволите? Минай ще се притесни…

— Ти по-добре мисли за мъжа си! Помисли си какво ми е… А за Гузун не пише ли?

— За него няма нито дума… А ако сега всички започнат да се връщат, какво ще стане?

— Откъде да зная! — глухо отговори мъжът й. — Какво право имат сега да ги пускат? Как може така безмилостно да травмират честните хора?