Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Раковый корпус, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Александър Солженицин. Раково отделение

Първо издание

Превод от руски: Георги Миланов

Редактор: Ирина Атанасова

Коректор: Галя Кръстева

Художници: Емил Попов, Александър Алексов

ISBN 954-8470-01-2

ИК „Венисон“, Перник, 1993 г.

 

Александр Солженицын. Раковый корпус. ж. Новый мир, 1990

История

  1. — Добавяне

Глава 10
Децата

Тя само опипа с пръсти подутината на Дьомка, леко обгърнала раменете му, и излезе, но той почувства, че се е случило нещо непоправимо — може би това бе рак?

Но Дьомка не го разбра веднага. Първо в стаята обсъждаха някакъв въпрос, преди да изпратят Прошка, после имаше намерение да се премести на неговото удобно легло до прозореца — там бе светло и можеше спокойно да чете, а и се намираше близо до Костоглотов, с когото искаше да изучава стереометрията, но тогава влезе нов пациент.

Това бе загорял млад човек с гарвановочерни, акуратно сресани, леко чупливи коси, на около двадесет и седем — двадесет и осем години. Носеше под мишниците си по три книги.

— Привет, приятели! — едва прекрачил прага поздрави той и Дьомка веднага хареса начина, по който се държеше непознатият, и неговия искрен поглед. — Къде ще…

Кой знае защо, огледа стените, а не леглата.

— Вие много ли ще четете? — попита Дьомка.

— През цялото време!

— Свързано с работата или просто така?

— С работата!

— Леглото до прозореца. Сега ще дойдат и ще го застелят. А що за книги?

— Геология, братче — отговори непознатият.

Дьомка успя да прочете заглавието на една от тях: „Геохимични издирвания на рудни местонаходища“.

— А какво ви боли?

— Кракът.

— И мен.

Да, с единия си крак той пристъпваше внимателно и фигурата му бе само за танци на лед.

Застлаха леглото му и новият наистина само и за това бе пристигнал: веднага разтвори една книга, а останалите сложи на перваза. След като почете около час, без да попита или да разкаже нещо, го извикаха да отиде при лекарите.

Дьомка също се стараеше да чете. Разтвори стереометрията и започна да строи фигури с моливи, но теоремите не достигаха до съзнанието му, а чертежите — отсечени прави отрязъци от дадена равнина му, напомняха за съвсем други неща.

Тогава взе книгата „Жива вода“, получила Сталинска награда. Тъй като по това време излизаха много книги, никой не би могъл да ги прочете всичките; много от тях не оставяха никаква следа в паметта на читателя, който често бе убеден, че би могъл и въобще да не ги отваря. Но Дьомка се стараеше да чете всички книги, удостоени със Сталинска награда. Годишно излизаха около четиридесет такива книги, така че той и тях не успяваше да прочете; в главата му се объркваха дори заглавията им; същото се отнасяше и за литературните понятия. Тъкмо бе научил какво е това обективност — да вижда нещата такива, каквито са в живота, и веднага прочиташе в някой от вестниците, че ругаят писателка за това, че тя е „стъпила на неустойчивата блатиста почва на обективизма“. Дьомка зачете „Жива вода“, без да може да разбере защо в душата му се е настанила такава мъгла и досада.

Усещаше как го обхваща разяждаща тъга. И той не знаеше какво точно му се иска — дали да се посъветва с някого, или да се оплаче; по-скоро това бе стремеж да поговори човешки с някого, защото истинското му желание бе поне малко да го съжалят.

Разбира се, той бе чел, че съжалението е унижаващо чувство и за онзи, който го проявява по отношение на някого, и за другия, който го приема.

Но въпреки това му се искаше да го съжалят.

Тук, в стаята, бе интересно да поговориш и послушаш, но не за това и не по този начин, както му се искаше сега. С мъжете трябваше да се държи като мъж.

В клиниката имаше много жени, но Дьома не би се решил да прекрачи прага на голямата им шумна стая. Ако вътре бяха само здрави жени, би му било интересно, минавайки покрай винаги отворената врата на стаята им, случайно да надникне, но пред такова гнездо, приютило болни, той извръщаше поглед, страхувайки се да не би да види нещо недопустимо. Някои от тези жени, които Дьома срещаше на стълбището и във вестибюлите, толкова се бяха запуснали и изглеждаха така потиснати, че дори не обръщаха внимание на облеклото си: често виждаше в пролуката на зле завързания през кръста халат долните им ризи, разкриващи част от гърдите, а понякога и бедрата. Но видяното винаги събуждаше у него само болка.

По тази причина той обикновено свеждаше поглед при среща с тях. И затова не бе толкова лесно да се запознае с някоя тук, в клиниката.

Единствено леля Стьофа го забеляза, заразпитва го и така се сприятели с нея. Тя вече бе станала баба и може би го спечели именно с чертите си, с характера, бръчките и усмивката, а дори и е малко басовия си като на мъж глас. Спираше се с леля Стьофа обикновено на горната стълбищна площадка и дълго говореха. Никой никога не бе слушал Дьома с такава съпричастност, сякаш тази жена нямаше друг близък освен него. Затова с такава лекота й разказа за себе си и дори за майка си такива неща, които не би споделил с никой на света.

Дьомка бе само на две години, когато убиха баща му през войната. После майка му се омъжи. Новият й съпруг, макар да не бе ласкав, бе справедлив и с него човек можеше да се разбере, но майката — разбира се, той не каза пред леля Стьофа тази дума, но за себе си бе убеден, че е така — стана курва. Мъжът й я напусна и постъпи правилно. Оттогава майката непрекъснато водеше мъже в единствената им стая, където спеше и синът й; задължително пиеха (предлагаха и на Дьома, но той отказваше), а непознатите мъже оставаха при майка му: един до полунощ, друг до сутринта. В стаята нямаше преградка, а и никога не бе истински тъмно, защото уличният фенер бе близо до прозореца. Видяното до такава степен отврати Дьома, че онова, за което неговите връстници мислеха с тръпка, на него му се струваше пълна свинщина.

В седми клас Дьома се пресели да живее при стария училищен пазач. Така изведнъж бе решен и въпросът с храната, тъй като бе станал член на обслужващия персонал и можеше да се храни два пъти на ден безплатно в стола. Майка му въобще не се постара да го върне у дома.

Дьома говореше за нея с неприязън, защото не можеше по друг начин. Леля Стьофа го изслушваше, кимваше с глава и правеше странно заключение:

— На белия свят всякакви живеят. Той е един за всички. Миналата година Дьома се премести в заводското селище, където имаше вечерно училище, и се настани в общежитието. Отначало работеше като помощник-стругар, а после получи втори разряд и започна сам. Работата вървеше горе-долу, но напук на разпътната си майка не пиеше водка, не пееше пиянски песни, а учеше. Завърши успешно осми клас и първата половина на девети.

Единствено играеше футбол с момчетата. И за това малко удоволствие съдбата го наказа: някой в суматохата, когато гонеха топката, удари с бутона на обувката си глезена на Дьома. Тогава той не обърна внимание, покуца известно време, а след това болката изчезна. Но през есента кракът подпухна. Дьома още дълго не го показа на лекарите; после му правиха нагревки, а след като всичко тръгна още по-зле, го препращаха от една болница в друга, докато стигна до тази клиника.

И защо, питаше той сега леля Стьофа, защо съдбата бе толкова несправедлива към него? Пред едни постила килим, а за другите е по-лоша и от мащеха. А казват, че от самия човек зависи каква ще бъде съдбата му. Празни приказки!

— От Бога зависи — прекъсна го леля Стьофа. — Бог най-добре знае. Трябва да се покоряваме, Дьомка. — Още повече, когато е от Бога, който вижда всичко…

Тогава защо върху един се струпва всичко? Трябва все пак да съществува някакво разпределение…

Но че се налага да се покори, по това не можеше да има никакъв спор. А ако не се покори, тогава какво друго му остава да прави?

Леля Стьофа бе местна. Нейните дъщери и синове, както и младичката снаха често идваха да я навестят и да й предадат подаръци и хранителни продукти, които тя раздаваше на съседките и санитарките, като не забравяше да даде и на Дьома някое яйце, пирожка или сладкиш.

А той почти винаги бе гладен, защото цял живот не бе си дояждал. Заради постоянните мисли за храната му се струваше, че гладът бе по-голям, отколкото бе в действителност. Но от леля Стьофа се стесняваше; ако вземеше яйце, отказваше да приеме пирожка.

— Вземай, вземай! — пъхаше я тя в ръката му. — С месна плънка е. Яж, докато все още може да се яде месо.

— А след това не може ли?

— Разбира се. Нима не знаеш?

— Какво следва?

— Сирни заговезни!

— Но тогава ще бъде по-добре, лельо Стьофа!

— За един — добре, а за друг — зле! Но месо не трябва да се яде.

— Но Сирни заговезни скоро няма да свършат, нали?

— Как няма! Седмица и край!

— А след това? — весело попита Дьома, вече отхапал от домашната, ухаеща пирожка, каквито никога не бяха правили в неговия дом.

— Какви антихристи се народиха, нищо не знаят! А след това са Великите пости.

— А защо са тези пости, при това велики?

— Затова защото, Дьомка, напълниш ли търбуха си, те тегли към земята. Не винаги трябва да бъде така, нужно е и просветление.

— На кого му е притрябвало? — Дьома си спомни за рентгеновото облъчване.

— За да просветлее в душата на човека! А когато човек е гладен, озарението по-лесно го спохожда. Нима не си забелязал?

— Не, лельо Стьофа, никога не съм забелязал.

Още в първи клас, преди да бе се научил да чете и пише, Дьома вече знаеше твърдо и убедено, че религията е опиум за народите, трижди реакционно учение, изгодно само на мошениците; че именно заради религията в някои страни трудещите се не могат да се освободят от експлоатацията; а справят ли се с нея, ето ти я свободата.

А самата леля Стьофа с нейния смешен календар, с нейния Бог, споменаван от нея след всяка дума, с безгрижната усмивка, която не слизаше от устните й дори в тази мрачна клиника, и с тези пирожки съвсем не приличаше на реакционна фигура.

Но независимо от всичко сега, в събота следобед, когато лекарите си бяха отишли, оставяйки всеки болен насаме с мислите му, когато мрачният ден все още осветяваше с мъждива светлина стаята, а в коридорите и вестибюлите вече бяха запалили лампите, Дьома вървеше, накуцвайки, и търсеше именно леля Стьофа, която не можеше да му даде друг съвет, освен да се примири с положението си.

Дано не го лишат от крака, дано не му го отрежат, дано той не се съгласи…

Да се съгласи или не?

Макар че заради нетърпимата болка лесно можеше да се покори.

Никъде не можа да намери леля Стьофа. За сметка на това в долния коридор — там, където леко се разширяваше, образувайки малък вестибюл, който всички в клиниката наричаха „червения кът“, нищо, че в него се намираше масата на дежурната сестра и шкафът с медикаментите, Дьома видя момиче, облечено в извехтял от честото пране халат, а самото то приличаше на героиня от филм с жълтеникавите си коси, които се срещат изключително рядко, оставящи усещането, че и в тих ден леко шумолят; върху тях имаше и още нещо, приличащо на шапчица.

Дьома я бе забелязал още вчера и още тогава бе трепнал, усетил лекия повей в косите й. Момичето му се стори толкова красиво, че дори не посмя да задържи по-дълго погледа си върху него; наведе глава и бързо отмина. Макар по възраст да бе най-близо до него от цялата клиника (изключение правеше Сурхан с отрязания крак), той приемаше такива момичета като недостижими за него.

Днес сутринта също я видя за миг в гръб. Дори облечена в болничния си халат, нейната фигура с въздушните й коси веднага се набиваше в очи.

Навярно Дьома сега не би я потърсил, защото нямаше да се реши да се запознае с нея: знаеше, че няма да може и една свястна дума да обели. Но я видя и усети в гърдите си ехото на вълнението. Стараейки се да не куца, той се насочи към червения кът и започна да разлиства подшитото течение на „Правда“ с изпокъсани страници, използвани от болните като хартия за опаковка и за други нужди.

Половината от масата, застлана с яркочервен плат, се заемаше от бронзовия бюст на Сталин, чиято глава и рамене бяха по-големи от тези на обикновените хора. Близо до него седеше санитарка, също едра и с голяма уста. Тъй като бе събота, ден, в който нямаше толкова работа, тя бе разтворила пред себе си вестник, изсипала бе върху него шепа слънчогледови семки и с видимо удоволствие ги белеше, като плюеше, без да използва пръстите си; сигурно бе дошла за минутка, но не можеше по никакъв начин да се откъсне от семките.

От радиоточката, закачена на стената, долиташе танцова музика. На същата маса двама болни играеха дама.

А момичето, което Дьома бе видял с периферното си зрение, седеше на стол до стената просто така — с изправен гръб, държейки с едната ръка реверите на халата си близо до шията; повечето от жените сами си зашиваха липсващото копче, за да не се разтварят халатите им. Дьома имаше усещането, че вижда пред себе си жълтокос, безплътен ангел, когото не можеш да докоснеш с ръка, а колко хубаво би било, ако можеше да си побъбри с него!… Дори за болния крак.

Като се сърдеше повече на себе си, Дьомка разсеяно преглеждаше вестниците. Досети се още, че заради вечното бързане никога не бе помислил за прическата си, а просто веднъж на два-три месеца се остригваше до кожа. И сега главата му изглеждаше като калъп за шапки.

Изведнъж самият ангел каза:

— Защо си толкова боязлив? Втори ден вървиш след мен, а не се приближаваш.

Дьома трепна и се огледа. Да, нямаше съмнение, че думите бяха предназначени за него.

Пискюлчето на шапчицата трептеше върху главата й като цветче.

— Какво, наплашен ли си? Вземай стол и ела да се запознаем.

— Аз не съм наплашен — но гласът му трепна и той произнесе думите почти тихо.

— Тогава се настанявай до мен.

Дьома взе стол и стараейки се още повече да не куца, го сложи с едната си ръка до нейния, а другата й протегна.

— Дьома.

— Ася — подаде му също меката си ръка, но бързо я издърпа.

Той седна, но тъй като почувства, че в това положение изглеждат като годеник и годеница, а и защото не можеше да я вижда добре, стана и отмести стола си.

— Защо седиш, без да вършиш нищо? — попита Дьома.

— Напротив…

— А какво правиш?

— Слушам музиката. Танцувам мислено. Ти нима не умееш?

— Мислено ли?

— Не, с краката.

Дьомка поклати отрицателно глава.

— Веднага разбрах, че не си вързан. Бихме се завъртели с теб — огледа се Ася, — но тук е неудобно. А и това танци ли са! Просто слушам, защото мълчанието винаги ме угнетява.

— А кои танци са хубави? — Дьома вече говореше с удоволствие. — Танго?

Ася въздъхна.

— Какво ти танго? Бабите ни някога са го танцували. Истинският танц сега е рокендрол. У нас още не го танцуват. Само в Москва, и то предимно професионалните танцьори.

До слуха на Дьома стигаха не всички нейни думи, но на него му бе приятно да разговаря и да я гледа. Очите й бяха странни — със зеленикав оттенък. Но не можеш да пребоядисаш очите си — остават си такива, каквито са, но въпреки това на Дьома му се виждаха прекрасни.

— Да, това се казва танц! — цъкна с език Ася. — Не мога точно да ти покажа как се танцува, защото и самата аз не съм виждала. А ти как прекарваш времето си? Обичаш ли да пееш?

— Не, не пея.

— Защо? Ние си пеем, когато мълчанието ни омръзне. А какво правиш? Може би обичаш акордеона?

— Не… — засрами се Дьома, разбрал, че в нищо не й подхожда.

А не можеше просто така да й изтърси, че го интересува общественият живот!

Ася просто недоумяваше: бе попаднала на толкова интересен тип.

— Може би се занимаваш с атлетика? А аз съм доста добра в петобоя. На скок на височина стигам сто и четиридесет сантиметра, а на сто метра бягане — тринадесет и две десети.

— Не… — Дьомка горчиво осъзна, че в нейните очи изглежда съвсем нищожен. А хората умеят да си създадат разкрепостен живот! Той никога не бе съумял… — Играя само малко футбол…

И то така, че заради него сега бе тук!

— Но тогава може би пушиш? И пиеш? — с надежда го питаше Ася. — Или само бира?

— Бира — въздъхна Дьомка. (Той и бира не пиеше, но не трябваше все пак да се опозори съвсем.)

— Ооох! — простена Ася, сякаш я бяха ударили в слабините. — Какви сте мамини синчета всичките! Без никаква спортна чест! И в нашето училище имаше такива. Някои от нас, момичетата, през септември ни прехвърлиха в мъжката паралелка, в която директорът бе оставил само смотаняците и отличниците, а най-добрите момчета напъха в женската.

Тя не искаше да го унизи, а по-скоро го съжали, но той все пак се обиди за смотаняците.

— А ти в кой клас си? — попита Дьома.

— В десети.

— И кой ви разрешава да носите такива прически?

— Никой! За всяко нещо трябва да се бориш! И ние се борим!

Не, тя говореше простодушно. Дори да скърцаше със зъби или да го биеше с юмруци, Дьома пак щеше да бъде доволен, защото бе успял да завърже разговор с нея.

Танцовата музика свърши. Дикторът започна да говори за борбата на народите против позорните парижки съглашения, опасни за Франция с това, че я хвърляха на подчинение на Германия, но също така и за Германия, която при това положение също ставаше зависима от Франция.

— Въобще ти какво правиш? — опитваше се да изтръгне от него признание Ася.

— Работя като стругар — небрежно, но с достойнство каза Дьомка.

Но и това не порази Ася.

— И колко получаваш?

Дьомка смяташе заплатата си достойна за уважение, защото бе първата, която получаваше, но сега почувства, че не може да й каже точно колко.

— Разбира се, нищо особено — промълви той.

— Всичко е безсмислено! — заяви убедено Ася. — По-добре би било да станеш спортист! Имаш данни.

— Но трябва да умееш…

— Какво? Всеки може да стане спортист! Само трябва много да тренира! А и спортът се заплаща доста скъпо: пътуваш безплатно, хранят те за тридесет рубли на ден, хотели! Премии! А само колко градове виждаш!

— Ти къде си била?

— В Ленинград, Воронеж…

— Ленинград хареса ли ти?

— Разбира се! Пасажът! Халите! Специализираните магазини — за чорапи, за чанти!

Нищо подобно не познаваше Дьомка и започна да завижда. Защото наистина може би това, за което толкова смело съдеше тя, е толкова хубаво, а неговият свят наистина е недостоен за вниманието й.

Санитарката продължаваше да стои до масата като паметник до бюста на Сталин и чоплеше семките, които сякаш никога нямаше да свършат.

— Но след като ти си спортистка, защо си тук?

Той не се реши направо да я попита от какво боледува, защото можеше да се окаже, че е нещо неудобно за казване.

— Тук съм за три дни за изследване — отклони директния отговор Ася, като продължаваше да придържа с една ръка реверите на халата. — Подхвърлиха ми някакъв халат, който дори е срамно да облечеш, по дяволите! Човек може да откачи, ако остане дори седмица в тази клиника… А ти?…

— Аз ли? — Именно за крака си искаше да поговори с нея, но спокойно и не веднага, защото привързаността го притесняваше. — На крака ми…

Досега думите „на крака ми“ имаха за него голямо и горчиво значение. Но след лекотата, с която говореше Ася, той започна да се съмнява дали наистина е така. Каза й за крака си, както и за заплатата, притеснено.

— И какво казват?

— Виждаш ли… Нищо не казват. Ако поискат, ще го отрежат…

Дьома погледна светлото лице на Ася.

— Ти какво?! — Ася го удари по рамото като стар приятел. — Как така ще ти отрежат крака? Откачили ли са? Просто не искат да те лекуват! За нищо на света не се съгласявай с тях! По-добре да умреш, отколкото да живееш без крак! Животът на инвалида живот ли е? Животът е даден, за да бъде човек щастлив!

Да, разбира се, тя отново бе права. Живот ли е да се мъкнеш с патерици? Какво щеше да прави с тях, ако сега седеше до нея като инвалид? Та той дори не би могъл да премести стола си и би трябвало да разчита на нейната помощ… Не, това няма да бъде живот!

Животът е даден, за да бъде щастлив!

— И отдавна ли си тук?

— Колко… — Дьома бързо пресметна. — Вече три седмици.

— Какъв ужас! — потрепери Ася. — Каква скука! Без радио, без акордеон! А и си представям какви разговори се водят в болничните стаи!

И отново Дьома не пожела да си признае, че той е зает по цял ден със стереометрията. Всички неща, на които държеше, облъхнати от Асиния дъх, сега му се струваха преувеличени и неустойчиви като пясъчна кула.

Усмихвайки се, макар вътрешно по-скоро да му се искаше да плаче, Дьомка каза:

— Например обсъждахме въпроса с какво живеят хората.

— Какво, какво?

— С една дума, защо живеят…

— Ха! — изглежда Ася, имаше за всичко готов отговор. — На нас също веднъж ни дадоха за съчинение „Защо живее човекът?“ И планче такова имаше: за памукопроизводителите, за доячките, за героите от гражданската война, за подвига на Павел Корчагин и отношението ни към него, за подвига на Матросов… По избор…

— А ти как се отнасяш?

— Как… С една дума, би ли повторил подвига или не. Това е най-главното. Е, и ние пишем: разбира се, че бихме го повторили. Защо да си разваляме отношенията преди изпитите? А Сашка Громов попита: а може ли да напиша така, както мисля? Онази отговаря: ще ти дам едно „както мисля“! Такава оценка ще ти пиша, че направо ще изгърмиш! А едно момиче направо така и написа: „Още не зная дали обичам родината си или не.“ Онази като закряка: „Това е страшна мисъл! Как можеш да не я обичаш?“ Нещастното момиче отговаря: „Сигурно обичам, но не зная със сигурност. Трябва да се провери.“ А Жабата, такъв прякор й измислихме: „Каква проверка?! Ти си закърмена заедно с майчиното мляко и с любовта към родината! За следващия час напиши всичко отново!“ Жабата никога не се усмихваше. Разбирам — стара мома, личният й живот не се подредил и затова си отмъщаваше на нас. Особено не обичаше хубавите ученички.

Ася бе убедена, че знае какво се крие зад всяко лице. Изглежда, не бе боледувала никога, не бе се измъчвала, не бе губила апетит, не бе страдала от безсъние; не бе губила свежестта на лицето си; просто бе дошла от своите спортни зали и танцови площадки за три дни, необходими й, за да се изследва.

— Имахте ли добри преподаватели? — попита Дьомка с единствената цел да я накара да говори, за да може през това време да я наблюдава спокойно.

— Не! Едни надути пуяци! А и въобще училището… Не ми се иска! Дори не ми се иска да говоря…

Нейното весело настроение се пренасяше и върху Дьомка. Седеше благодарен за бъбривостта й. Чувстваше се вече разкрепостен. Не искаше да спори с нея; единственото, към което се стремеше, бе да се съгласява с думите й, въпреки че те често противоречаха на принципите му: и за това, че животът е даден за щастие, и за това, че не трябва да позволи да ампутират крака му. Ако не му се напомняше непрекъснато, че всяко забавяне би довело до отрязване по-високо от коляното, Дьома не би си задавал въпроса: „С какво живеят хората?“, който бе най-важният.

— Честно те питам… За какво живеят хората? Ти как мислиш?

Не, на това момиче всичко му бе ясно! Тя го погледна със зелените си очи, сякаш не вярваше, че той говори сериозно.

— Как защо? Заради любовта, разбира се!

Заради любовта! За нея говореше и Толстой, макар да влагаше друго съдържание във въпроса си. Учителката им също бе говорила за любовта, но… Дьомка бе свикнал да вниква във всичко и да намира свой отговор.

— Но нали… — започна неуверено той (нямаше съмнение, че неговият отговор не е от трудните, но как да го изрече?) — Любовта, разбира се… Тя не е целият живот… Понякога… От определена възраст до…

— Но от каква, от каква? — сърдито го питаше Ася, сякаш той я бе оскърбил. — Цялата сладост е в нашата възраст, а след това? А какво друго има в живота освен любовта?

Вдигнала въпросително веждите си, тя бе убедена, че той няма какво да й възрази. А Дьомка нямаше такова намерение. Той искаше да чуе нейния глас, а не да й възразява.

Тя се обърна към него леко наведена, без да му протегне ръката си, сякаш имаше желание да му подаде и двете си ръце през руините на всички домове в света.

— Това е наше винаги! И днес! И не можеш да разбереш от този, който говори непрекъснато — дали ще се случи или не. Любов! И в тази дума се съдържа всичко!

Изрече го толкова просто, сякаш преди това бяха говорили на тази тема не по-малко от сто вечери… Струваше му се, че ако я нямаше тази санитарка с проклетите слънчогледови семки, медицинската сестра, двамата, които играеха на дама, и непрекъснато разхождащите се по коридора болни, дори сега, в този кът, когато се намираха в най-хубавата възраст, тя би могла да му помогне да разбере с какво живеят хората.

И тогава постоянната, дори и на сън непреставаща болка в крака би изчезнала. Дьомка гледаше с отворена уста шията на Ася, разголена от халата, който тя бе забравила да придържа с ръка. Това, което събуждаше у него такова отвращение, когато бе чул приказките на майка си, за първи път му се видя не до такава степен отвратително, а достойно да преобърне всичко в света.

— Ти… Какво? — полушепнешком, с известна доза съчувствие го попита Ася. — Досега не си ли… Репейче, не се ли още…

Ушите на Дьомка пламнаха, а също лицето и челото, сякаш го бяха хванали в момента, в който бе откраднал. Само за двадесет минути това момиче бе разпръснало всичко, което той бе изграждал с години. С пресъхнало гърло той, сякаш молейки пощада, попита:

— А ти?

Така, както не скриваше какво има под халата, тя, убедено вярваща, че няма какво да крие, отговори:

— В нашия клас половината от момичетата… Една от нас още в осми клас забременя! А една хванаха в квартирата й… за пари, разбираш ли? Вече имаше спестовна книжка! А как разбраха? Беше я забравила в тетрадката си, а учителката я намери! Колкото по-рано, толкова по-интересно! И за какво да се отлага? Атомен век!…