Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Раковый корпус, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Георги Миланов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Александър Солженицин. Раково отделение
Първо издание
Превод от руски: Георги Миланов
Редактор: Ирина Атанасова
Коректор: Галя Кръстева
Художници: Емил Попов, Александър Алексов
ISBN 954-8470-01-2
ИК „Венисон“, Перник, 1993 г.
Александр Солженицын. Раковый корпус. ж. Новый мир, 1990
История
- — Добавяне
Глава 20
Спомен за прекрасното
Не, той отдавна си бе забранил да вярва! Не смееше да си разреши да се зарадва!
Само в първите години на изтърпяването на наказанието си новакът вярва, че всяко извикване на името му е заповед да излезе от килията с вещите си; вярва, че това го казва самата свобода; вярва във всеки шепот за амнистия като в ехо, долетяло от архангелска тръба! Но него просто го викат да излезе от килията, за да му прочетат някаква гадна заповед и да го пъхнат в друга килия на по-долен етаж, още по-тъмна и наблъскана докрай с обезверени, покорни люде, където въздухът на никого не достига. Амнистията непрекъснато се отлага — от годишнината на Победата до годишнината на Революцията, от годишнината на Революцията до поредната сесия на Върховния съвет; слухът за амнистията се пука като балон или ако се обявява такава, тя винаги се отнася за крадците, шмекерите, мошениците или дезертьорите, а не за онези, които са воювали и страдали.
И онези клетници на сърцето, които са създадени от природата за радост, станали ненужни, умират; и онези кубически сантиметри в гърдите ни, в които се топли вярата ни, с годините стават празно място и изсъхват.
До насита бе се навярвал, достатъчно бе се начакал да дойде освобождаването, безброй пъти бе събирал нещата си, накрая искаше само едно — да се върне в Прекрасното място на заточението, в своя мил Уш Терек! Да, мил! Странно, но именно така виждаше своя ъгъл оттук, от болницата, от големия град, от този сложно устроен свят, към който Олег нямаше сили да се приспособи, а и желанието отсъстваше.
В превод Уш Терек означава Три тополи. Името идва от действително съществуващите три високи дървета, които в степта можеш да видиш от десетки километри разстояние, а и от по-далеч. Те не са стройни както останалите тополи, а изглеждат с голяма, малко крива корона. Може би са на възраст четиристотин, ако не и повече години. Стигнали до определена височина, те бяха престанали да растат нагоре, а встрани хвърляха голяма сянка над аръка[1]. Говореше се, че имало и по-стари дървета в аула, но през 31-ва, когато Будьони разпердушинил казахите, ги отсекли. А повече такива не се прихващаха: колкото и да засаждаха пионерите, козите ги обелваха още на първата година. Единствено американските кленове се прихванаха на главната улица пред райкома.
Кое място трябва да се обича: онова, където си се появил като разплакан младенец, все още неприемащ нищо дори с очите и ушите си? Или другото, където за първи път са ти казали: Можеш да вървиш и без конвой! Сам! Със собствените си нозе! „Вземи одеялото си и върви!“
Първата нощ на полусвобода! Докато комендатурата разглеждаше случая му, в селището не го пуснаха, а само му разрешиха да спи под навеса в двора на МВД[2]. Под този навес кротките коне цяла нощ преживяха трева и не съществуваше по-приятен звук за слуха!
Но Олег до късно не можа да заспи. Дворът бе осветен от луната и той излезе да се разходи. Тръгна като сомнамбул. Нямаше никакви наблюдателни кули, никой не го следеше и щастлив, спъвайки се по неравния двор, той вървеше вдигнал глава, с лице към ясното небе; и вървеше нанякъде, сякаш се страхуваше, че няма да стигне; сякаш нямаше да излезе утре пред глухия аул, а пред просторния триумфален свят. Топлият въздух на ранната южна пролет обаче бе изпълнен със звуци: както над голямата гара цяла нощ се чуват свирките на локомотиви, така и тук, в селището, от всички страни до сутринта долиташе протяжният и тържествен рев на камили и катъри, обхванати от брачна страст и уверени в безкрайността на живота; и този брачен рев се сливаше с онзи, който изпълваше гърдите на самия Олег.
Нима има по-мило място на света от това, в което бе прекарал такава нощ?
След лагера не можеше да нарече света на заточението си жесток, макар, че тук се биеха с камшици и ножове за вода. Светът на заточението бе много по-голям, просторен и разнообразен. Но и в него съществуваше жестокост и не бе толкова лесно да покълне посятото и да заякне неговото стебло. Нужно бе да стане временно по-нисък от тревата, за да не го изпрати комендантът още по-далеч в пустинята — на сто и петдесет километра от тук; нужно бе да намери глинено-сламен покрив над главата си и да плаща някакъв наем на хазяйката, макар да нямаше никакви пари; нужно бе да купува ежедневния хляб и още нещо в столовата; нужно бе да намери работа, а наработил се седем години с кирката, не му се искаше отново да я хваща, но да се занимава с поливане, не му се искаше. И макар да имаше в селището доста вдовици, стопанки на паянтови къщи, с градини и дори с крави, готови веднага да вземат за мъж самотен заточеник, струваше му се, че е рано да се превърне в семеен: изглеждаше му, че животът едва сега започва.
Преди това в лагера, правейки сметка колко мъже не достигат за жените в свободния живот, арестантите бяха уверени, че след като се отърват веднъж от конвоя, още първата жена ще бъде тяхна; струваше им се, че всички жени са самотни, готови да се хвърлят на шията на първия срещнат и за нищо друго не мислят. Но в селището имаше много деца и жените изглеждаха доволни от живота си; нямаше самотни и никое момиче не искаше да се събере просто така, а непременно като омъжена, както е редно, за да изгради семейно огнище пред очите на всички. Нравите в Уш Терек бяха останали същите като и в предишното столетие.
Конвоят отдавна остави на мира Олег, а той продължаваше да живее без жена така, както и зад бодливата ограда, макар в селището да имаше много красиви гъркини и трудолюбиви светли немкини.
В документа за режима на заточение, с който го бяха изпратили в Уш Терек, бе написано завинаги и Олег с разума си напълно прие, че ще бъде точно така, защото не можеше да си представи друго разрешение на съдбата си. А да се ожени тук, му бе невъзможно; сърце не му даваше: и той, както и всички други, очакваше, когато Берия се сгромоляса, големи промени, а те в действителност се оказаха съвсем бавни и незначителни; ту намерил накрая предишната си приятелка, която се намираше на заточение в Красноярск, бе зает с кореспонденция с нея; ту написа и получи отговор от отдавна позната ленинградчанка, очаквайки няколко месеца, че тя ще пристигне при него. (Но кой би изоставил ленинградското си жилище, за да дойде при него в степта?) Именно тогава се появи подутината, измъчваща го с постоянна болка, и жените станаха за него не по-привлекателни от обикновените добри хора.
Както успя да долови Олег, заточението му имаше не само угнетяващо начало, известно ни от литературата (местността, която обичаш, не е тази; хората, с които би ти се искало да общуваш — също), но и освобождаващо начало: освобождаващо от съмненията, от отговорността пред себе си. Истински нещастни бяха не онези, които изпращаха на заточение, а получилите паспорт с мръсната отметка, — 39-и член!, защото, упреквайки себе си за всяка непредпазливост, бяха длъжни да пътуват нанякъде, да живеят неизвестно къде, да търсят работа, да очакват да ги изгонят; докато законно пристигналият на мястото на заточението си арестант не е длъжен да избира къде да заминава и никой не може да го изгони. За него е помислило началството и той вече не се страхува, че ще изпусне по-добро място, не се суети, за да избере най-добрия вариант. Той знае, че се движи по единствено правилния път и този факт го изпълва с бодрост.
И сега, когато започваше да оздравява и отново стоеше пред неразбираемо объркания живот, Олег бе доволен, че съществува на света мястото Уш Терек, където всичко е ясно и го приемат напълно като гражданин и където ще се върне скоро като у дома; вече от там го теглеха някакви родствени връзки и му се искаше да казва: при нас.
Три четвърти от годината, която прекара в Уш Терек, Олег боледува и по тази причина обръщаше малко внимание на подробностите на природата и живота и почти не им се бе насладил. На болния човек степта му се струва прекалено прашна, слънцето — невъзможно силно, градините — изпепелени, тухлите, омесени от глина и слама — като оловни.
Но сега, когато животът, както при онези катъри, затръби в гърдите му, Олег се разхождаше по алеите на болничния двор, изпълнен с хора, оцветен от пролетта, ограден с каменни здания, и с умиление възстановяваше в паметта си всяка подробност от оскъдния свят на Уш Терек; и онзи оскъден свят му бе скъп, защото бе собствен, до края на живота, завинаги собствен, а този тук бе само временен.
И си спомни степния жусан[3] с тръпчивия мирис, а толкова скъп! Спомни си жантака[4] с острите боддички; така и още по-бодливия джингил[5], растящ в градините през май с виолетови цветенца, благоуханни като люляк; и странния джиду[6] с опияняващ мирис, като жена, прекалила с парфюма…
Колко е удивително, че руснакът, свързан с невидими нишки с горичките, с тихата средноруска природа, изпратен по волята на съдбата завинаги тук, успява да се привърже към бедната на растителност степ, ту прекалено нагорещена, ту прекалено ветровита, където тихият ден се приема като почивка, а дъждът — като празник; изглежда Олег напълно се бе примирил с факта, че ще живее там до смъртта си. Заради такива момчета като Саримбеков, Телегенов, Маукеев и братя Скокови той, още преди да е научил езика им, бе успял да се привърже и към народа им; по редица случайни неща и чувства, когато се преплитат измамното и важното, по наивните предания за прераждането бе разбрал, че всъщност това е простодушен народ, винаги отговарящ на искреността с искреност, на благоразположението с благоразположение.
Олег бе на тридесет и четири. Всички институти приемат студенти на възраст до тридесет и пет години. Вече никога нямаше да успее да получи образование. Е, след като не става, не става! Съвсем доскоро обикновен тухлар, той бе успял да се издигне до помощник по земеустройството (не като агроном, както бе излъгал Зоя, а като помощник с триста и петдесет рубли заплата). Неговият началник, районният агроном, зле познава цената на разчертана на сантиметри летва, и Олег би работил с песен на уста, но нямаше почти никаква работа: по раздадените на колхозите актове за вечно (също вечно!) ползване на земята само понякога му се удаваше да отреже късче от колхозната земя в полза на разширяващите се селища. Колко далеч бе от властелина на поливните терени, чувстващ дори с гърба си и най-малкия наклон на почвата! Е, вероятно след години Олег ще успее да се устрои по-добре, но защо ли дори и сега си спомняше с такава топлота за Уш Терек и чакаше с такова нетърпение края на лекуването си, за да се върне там; да се върне, ако ще и не напълно оздравял?
Не би ли било естествено да се озлоби към мястото на заточението си, да го ненавижда и проклина? Не, дори това, заради което си заслужава да бъде размахана пръчката на сатирата, се приемаше от Олег като анекдот, достоен за усмивката му: и постъпката на новия директор на училището Абен Берденов, който свали от стената „Гарваните долетяха“[7] и я пъхна зад шкафа (бе видял на картината църква и бе сметнал, че това е религиозна пропаганда); и заврайздравът[8], нахакана рускиня, която чете от трибуната доклад пред районната интелигенция, а тайно, измъквайки изпод полата си крепдешин, го продава на местните дами на двойна цена, докато не се появи в РУМ; и колата за бърза помощ, понесла се сред облаци прах, но не с болни, а пътуваща като такси, разкарващо по домовете на началството брашно и масло; и „търговията на едро“ на дребния търговец Орембаев — в неговия магазин за хранителни стоки никога няма нищо, макар празните каси да стигат до тавана и той да е удостоен с награда за преизпълнение на плана и постоянно да дреме пред вратата на магазина, защото го мързи да мери, да пресилва, да загъва — осигурил си покровителството на силните, той си отбелязва достойните, на които тихо предлага: „Вземай макарони, но цял пакет“, „Вземай захар, но цял чувал“. Пакетът или чувалът заминават направо от склада на посочения адрес, а се записват като оборот от търговия на дребно. И накрая: третият секретар на райкома, който бе изявил желание да се яви като екстернант на изпитите за средно образование, а бе много слаб по математика, посети през нощта учителя заточеник, за да му „подари“ астраганена кожа.
Всичко това се възприема с усмивка само поради факта, че е видяно след вълчия лагер. А и какво ли не би ни изглеждало като невинна шега след ада?
Има ли по-голямо удоволствие от това да облечеш привечер бялата риза (единствената, с вече протъркана яка; да не говорим за панталоните и обувките) и да тръгнеш по главната улица на селището. Близо до клуба, под навеса от тръстика, да видиш афиша: „Днес — новият трофеен художествен филм…“, и урода Вася, канещ всички на кино, и да се постараеш да купиш най-евтиния билет от две рубли, на първия ред, където обикновено седят момчетата; а веднъж в месеца да го удариш на живот — да изпиеш халба бира за две рубли и петдесет копейки в компанията на шофьорите чеченци.
Постоянната радост, с която Олег възприемаше живота си на заточеник, се дължеше преди всичко на съпрузите Кадмини — гинеколога Николай Иванович и жена му Елена Александровна; каквото и да им се случеше, те винаги повтаряха:
— Колко по-добре е от онова, което бе! Колко ни провървя, че попаднахме в това прелестно място!
Успеят да купят бял хляб — радост! Днес въртят хубав филм в клуба — радост! В малката книжарница са получили двутомника на Паустовски — радост! Появил се е зъболекарят — радост! Изпратили още един гинеколог, жена, също от заточените — чудесно! Нека тя се занимава с незаконните аборти, Николай Иванович ще се заеме с общата терапия, парите са по-малко, но за сметка на това е по-спокойно. Видят степния залез — оранжево-розово-алено-пурпурен — наслада! Стройният, слаб, с посивели коси Николай Иванович хваща под ръка закръглената, тежко дишаща, болнава Елена Александровна и двамата с чинна походка излизат извън селището, за да се порадват на залеза.
Но животът им като многоцветна гирлянда от радости започва от онзи ден, когато купуват собствена полуземлянка, полубарака с мизерна градинка — последния им подслон, където ще дочакат смъртта си. (И двамата са взели решение да умрат заедно: умре ли единият от тях, другият да го последва, защото има ли смисъл да остава сам, след като няма защо и за кого да живее?) Нямат никакви мебели и поръчват на стареца Хомратович, също от заточените, да иззида от тухли в ъгъла паралелепипед. Така се появява съпружеското легло — колко широко и удобно! Каква радост! Съшиват голяма торба напълват я със слама и ето ти чудесен дюшек! Следващата молба към Хомратович е да направи маса, непременно кръгла. Старецът недоумява: наближава седемдесетте, а никога не е виждал кръгла маса. Защо кръгла? „Не, непременно кръгла!“ — опъва се Николай Иванович и чертае с белите си, ловки ръце на гинеколог върху лист хартия как трябва да изглежда масата. Следващата грижа е да намерят газова лампа, непременно със стъклен похлупак и не със седем деления за височината на пламъка, а с десет. В Уш Терек няма такава. Трябва да се чака, докато добри хора донесат от далеч и ето че на кръглата маса се поставя скъпоценната лампа, покрита със собственоръчно направен абажур; и в Уш Терек през 1954 година, когато в столицата са на мода торшерите[9] и вече е открита водородната бомба, тази газова лампа, поставена на кръглата маса, превръща глинената полуземлянка в гостна от миналия век. Какво тържество! Щастливото семейство сяда заедно с Олег и Елена Александровна говори развълнувано:
— Ах, Олег, колко добре живеем сега! Знайте, като изключа детските си години, това е най-щастливият период в живота ми!
Защото тя е права — не степента на благополучие прави щастливи хората, а отношението на сърцата едно към друго и собствената ни представа за живота; и едното, и другото е в наша власт, а това означава, че човек винаги може да бъде щастлив, ако поиска, и никой не може да му попречи.
Преди войната те живееха близо до Москва заедно със свекървата, която бе толкова непримирима по отношение на дребните неща в живота, а синът й бе толкова почтителен по отношение на майка си, че Елена Александровна, вече не в първа младост и не за първи път омъжена, се чувстваше постоянно потисната. Този период от живота си сега тя определяше като „средновековие“. Трябваше да се случи някакво голямо нещастие, за да може да нахлуе свеж въздух в семейството им.
И нещастието не закъсня. Самата свекърва имаше пръст в него: в началото на войната се появи човек без документи и помоли да го подслонят. Ръководейки се от семейните и общохристиянските убеждения, свекървата приюти дезертьора, без да си направи труда да се посъветва с младите. Дезертьорът прекара две денонощия у тях, замина, някъде го хванали и на разпита издал в кой дом е бил приютен. Самата свекърва наближаваше осемдесетте и затова я оставиха на мира, но бе решено да арестуват петдесетгодишния й син и неговата четиридесетгодишна жена. На следствието се опитаха да установят дали дезертьорът е техен роднина и ако се окажеше, че е такъв, това доста щеше да им помогне: щеше да се възприеме като постъпка от прост егоистичен характер, напълно разбираема и дори извинителна. Но онзи не им се падаше никакъв и така Кадмини получиха по десет години, но не като съучастници на дезертьора, а като врагове на отечеството, съзнателно подкопаващи мощта на Червената армия. Войната свърши и онзи дезертьор бе освободен по време на великата сталинска амнистия през 1945 година (историците ще си блъскат главите, без да могат да разберат защо именно на дезертьорите простиха първо преди всички останали и то без никакви ограничения). Онзи въобще бе забравил, че е нощувал в някакъв си дом, че някой бе пострадал заради него. Амнистията не се отнасяше за Кадмини, защото те не бяха някакви си дезертьори, а врагове. Излежаха полагаемия им се десетгодишен затвор, но пак не ги пуснаха да си отидат: та нали те бяха действали не поединично, а групово, бяха организация! мъж и жена! — и им се полагаше да прекарат остатъка от живота си във вечно заточение. Очаквайки такова развитие на нещата, Кадмини предварително бяха приготвили молба, в която настояваха поне да бъдат на едно и също място на заточение. Никой открито не им отказа и сякаш молбата им бе напълно законна, но все пак мъжа изпратиха в Южен Казахстан, а жена му — в Красноярския край. Може би искаха да ги разделят като членове на една и съща организация? Не, това стана не защото искаха да ги накажат, а защото в апарата на министерството на вътрешните работи просто нямаше такъв човек, който да бъде длъжен да следи да не се разделят такива семейства; така и не се събраха. Съпругата, наближаваща петдесетте, отиде в тайгата, където освен сечището, познато й от лагера, нямаше нищо друго. (Но Елена. Александровна и сега си спомня енисейската тайга с великолепните пейзажи!) Цяла година пишеха непрекъснато жалби до Москва и едва накрая се появи спецконвой, който доведе Елена Александровна тук, в Уш Терек.
Как да не се радват сега на живота! Как да не обичат Уш Терек и своята глинена полуземлянка! За какво друго можеха да мечтаят?
Вечно заточение? Нека бъде така! За тази цяла вечност може напълно да се изучи климата на Уш Терек! Николай Иванович купува три термометъра, слага буркан, за да следи валежите, а за апарата за изчисляване скоростта на вятъра се обръща към Ина Щрьом, десетокласничка, отговорничка за държавния метеорологичен пункт. В него всичко може да се случи, но Николай Иванович води дневника си със завидна статистическа строгост.
Още като дете бе възприел от баща си, инженер по съобщителните връзки, любовта към точността и реда. А и педант ли е бил Короленко, който е казал (Николай Иванович цитира), че „редът в работите ни следи за нашия душевен покой“. Другата любима поговорка на доктор Кадмин бе: „Нещата знаят своите места, а ние сме длъжни да не им пречим.“
През зимните вечери Николай Иванович има любимо занимание: харесва му да подвързва книги, да придава на дрипавите, изпокъсани страници приятен вид. Дори в Уш Терек му направиха преса за подвързване и много остър нож за обрязване.
Едва купили полуземлянката, Кадмини започват да икономисват от всичко — доизносват старите дрехи, а парите спестяват за радиоприемник с батерии. После трябва да помолят продавач в магазина да им запази батерии, защото получават много рядко; преди това трябва да се преборят с ужаса, който изпитват всички заточени: какво ще си помисли оперативният пълномощник? Дали не са замислили цялата тази работа, за да слушат Би Би Си? Но ужасът е преодолян, батериите са получени, радиото е включено и музиката, райската музика за ухото на арестанта — Пучини, Сибелиус, Бортянски, всеки ден оглася хралупата на Кадмини. И ето — техният свят е пълен, вече няма какво да се желае.
А с пролетта — вечерите за радио са кратки, идват грижите, свързани с градината. Четиристотинте метра на градината им Николай Иванович обработва толкова енергично и засажда толкова умно, че дори и княз Болконски не може да се сравни с него с всичките си архитекти и плодородни земи. Въпреки шестдесетте си години Николай Иванович бе все още доста деен; работеше в болницата за двама, а бе готов и всяка нощ, ако го повикат, да отиде да изражда. По улиците на селището той не просто върви, а лети, без да се притеснява, че брадата му е бяла; развява полите на дългото си сако от док, съшито от Елена Александровна. А за лопата вече няма почти никакви сили — половин час работа сутрин и започвала се задъхва. Но нека ръцете и сърцето се уморяват, затова пък плановете му са почти идеални. Той развежда Олег по още голата градина, чиято граница от задната страна е обозначена с две колчета, и се хвали:
— Ето от тук, Олег, ще започна пътечка, минаваща през средата на цялата градина. От лявата страна някога ще видите три кайсиеви дървета, които вече са посадени. А вдясно ще има лозе, непременно ще се прихване. В дъното ще има беседка, каквато още не са виждали в Уш Терек! Основите й вече са положени — виждате ли онзи полукръгъл диван от тухли (дело на същия Хомратович, който пак се учуди: „Защо полукръгъл?“) и онези пръти? — по тях ще расте хмел. През деня ще се крием тук от жегата, а вечерно време — заповядайте, бъдете добри, да пием чай от самовара! (Впрочем самоварът още го няма.)
Какво ще израсне в бъдеще, е неизвестно, но какво няма днес, се знае: няма картофи, зеле, краставици, домати и тикви — онова, което имат съседите. „Но нали всичко това засега може да се купи!“ — възразяваха Кадмини. Заселилите се в Уш Терек стопани отглеждат крави, свине, овце, кокошки. Не са чужди на животновъдството и Кадмини, но малкото им стопанство е непрактично — състои се само от кучета и котки. Кадмини вярват, че и мляко, и месо може да се купят на пазара, а къде ще купиш предаността на кучето? Нима с пари може да купиш веселите скокове на клепоухото черно-кафяво, огромно като мечка куче Жук или лукавата хитрост на малкото куче Тобик, цялото бяло, с винаги наострени черни уши?
На любовта на хората към животните гледаме с пренебрежение, а над привързаността към котките направо се смеем. Но отучили се да обичаме кучетата, няма ли после да отвикнем и от обичта си към хората?
Кадмини обичат в своето животно не красотата му, а неговата личност. И общата душевност, която излъчват съпрузите, се усвоява от животните веднага и без никаква дресировка. Животните обичат обществото на стопаните си и са горди да ги съпровождат навсякъде; те обичат да слушат, когато Кадмини разговарят с тях. Ако Тобик лежи в стаята (а стопаните не им забраняват да влизат вътре) и вижда, че Елена Александровна облича палтото и взема чантата си — той не само веднага разбира, че ще последва разходка из селището, но и скача, излиза и се връща с Жук; на кучешкия език му е предал за разходката и Жук е дотичал възбуден, готов веднага да тръгне.
Жук добре познава времето. Изпращайки Кадмини до киното, той не ляга пред вратата на клуба, а си отива и винаги се връща, след като филмът свърши. Веднъж филмът се оказа съвсем кратък и Жук закъсня. Отначало се огорчи, но после, когато ги намери у дома, толкова радостно заподскача около стопаните си!
Кучетата не съпровождат Николай Иванович единствено когато отива на работа, сякаш знаят, че ще бъде нетактично от тяхна страна. Ако привечер докторът излезе от дома с леките си стъпки на младеж, по някакви неведоми душевни сигнали кучетата знаят дали отива да посети някоя бременна (тогава не го следват) или отива да се изкъпе — при втория случай радостно тичат след него. Николай Иванович отива да се къпе в река Чу, намираща се на пет километра от селището. Тъй като е далече, нито местните, нито заточените, нито младите, нито хората на солидна възраст отиват често до реката. Почти всекидневно отиват само момчетата и доктор Кадмин, следван от двете си кучета. Всъщност това е единствената от разходките, която не доставя пълно удоволствие на кучетата: пътечката по степта е твърда, покрита с магарешки тръни; лапите на Жук са изранени, а Тобик се страхува от водата. Но чувството за дълг у тях е над всичко останало и те изминават с доктора целия път до реката. На триста метра преди водата Тобик започва да изостава, за да не го хванат, извинява се с мърдане на ушите и размахване на опашката си и ляга. Жук следва доктора до стръмния бряг, там ляга и като паметник наблюдава самото къпане от върха.
Като дълг Тобик приема да съпровожда и Олег, който често посещава Кадмини. (Толкова често, че това започва да тревожи оперативния пълномощник, и той поотделно пита тримата: „А защо сте толкова близки? Какво общо има между вас? За какво разговаряте?“) Жук може да не изпраща Олег, но Тобик се чувства задължен да го прави дори и при лошо време. Когато вали и е кално, а на лапите — мокро и студено, на Тобик не му се иска особено да върви, но все пак винаги тръгва. Впрочем Тобик изпълнява и ролята на пощальон. Ако е необходимо да се съобщи на Олег, че днес ще дават интересен филм или вечерта ще има интересно музикално предаване по радиото, или в универмага се продават интересни неща, връзват на шията на Тобик платнен нашийник с бележка, показват му с пръст посоката и твърдо казват: „При Олег!“ И независимо от времето, той послушно ситни с тънките си крачета, а когато не намери Олег в дома му, го изчаква пред вратата. Най-удивителното е, че никой не го е учил на това, а той още от първия път разбра за какво става дума, (Наистина, доволен от неговата идейна твърдост, Олег всеки път го поощряваше материално за изминатия път.)
Жук има ръст и фигура на немска овчарка, но у него отсъства типичните за тази порода злоба и непрекъсната готовност да се нахвърли върху някого; тези черти са смекчени при него с добродушието на голямо силно същество. Той е на възраст, познавал бе много стопани, а Кадмини си избра сам. Преди това бе на служба при духанджията (съдържателя на чайната), който държеше Жук вързан при касите с празните бутилки и понякога за разнообразие го отвързваше и насъскваше срещу съседските кучета. Жук смело се нахвърляше и жълтите лениви кучета изпитваха истински ужас, когато го видеха отвързан. Но по време на една от тези кучешки свади Жук се оказа в двора на Кадмини, почувства някакво душевно привличане и започна да идва често, макар да не получаваше никаква храна. Съдържателят се готвеше да замине и подари Жук на своята позната заточеничка Емилия. Тя го хранеше добре, но въпреки това, Жук продължаваше да ходи у Кадмини. Емилия се обиждаше, връзваше Жук, но той отново успяваше да се освободи и изчезваше в познатия двор. Тогава тя завърза синджира за автомобилната гума с джанта. Изведнъж Жук видя оттам, че по улицата върви Елена Александровна, нарочно обърнала лицето си на другата страна. Той скочи и като впрегатен кон повлече гумата; издърпа я на не по-малко от сто метра и рухна. След този случай Емилия махна с ръка. При новите си стопани Жук бързо възприе добротата като главна норма на поведение. Всички улични кучета престанаха да се страхуват от него и Жук стана приветлив дори с минувачите.
Но желаещи да стрелят по нещо живо се намираха и в Уш Терек. След като не успяваха да намерят по-добра жертва, те ходеха пияни по улиците и убиваха кучета. Стреляха два пъти и по Жук. Сега той се страхуваше от всяко нещо, което му напомняше за цев; страхуваше се дори и от фотообектива и не позволяваше да го снимат.
Кадмини имаха и котараци — разглезени и капризни, но Олег, разхождайки се сега по алеите на големия болничен двор, си представяше именно Жук — неговата огромна добра глава, но не просто на улицата, а надникнала пред стъклото на прозорчето; представяше си ясно сцената как Жук, изправил се на задните си крака, поглежда през стъклото като човек; значи след секунда ще се мерне и главата на подскачащия Тобик, а след малко ще се покаже и самият Николай Иванович.
Олег радостен почувства, че е напълно доволен от своята участ, че напълно се е примирил със заточението си и че единствено моли небето за здраве.
Да живее като Кадмини, да се радва на онова, което има! Мъдрец е онзи, който се задоволява и с малкото.
Кой е оптимист? Този, който казва: въобще в страната всичко е лошо, а при нас все още е добре, провървя ни. И е щастлив с това, което има, и не се измъчва. А кой — песимист? Който говори: в нашата страна всичко е чудесно, само при нас случайно е зле.
Сега му оставаше само да изтърпи лечението. По някакъв начин да се измъкне, ненапълно осакатен, от клещите на разните там рентгенотерапии, хормонотерапии; да запази своето либидо и онова, което е наложително, защото без това, без това…
И да замине в Уш Терек. И повече да не живее като ерген! Да се ожени!
Зоя едва ли ще тръгне с него. А ако все пак реши, това ще стане най-рано след година и половина. Да чака отново, да чака отново, цял живот да чака!
Може да се ожени за Ксаня. Каква стопанка! — обикновените чинии мие с кърпа през рамото — царица! Погледа си не можеш да откъснеш от нея. С нея може да се създаде здраво семейство — и славен дом, и деца.
А може и за Ина Щрьом. Малко е страшничко, че е само на осемнадесет, но нали именно това привлича! Усмивката й е малко разсеяно дръзка, замислено предизвикателна, но нали и това привлича…
Така че не трябва да се вярва на никакви изблици, никакви бетховенови удари! Всичко това са сапунени мехури. Трябва да си наложи да не вярва! Да не чака от бъдещето нищо по-добро!
Тоест радвай се на това, което имаш!
След като е завинаги, завинаги да бъде.