Александър Солженицин
Раково отделение (30)

Глава 30
Старият доктор

Доктор Орещенков не бе спечелил кой знае колко за седемдесет и петте си години и половинвековното лекуване, но все пак бе успял да си купи едноетажна дървена къща с дворче още през двадесетте години. Оттогава живееше в нея. Къщата му се намираше на една от тихите улици с широки тротоари, отделящи оградата от улицата с около петнадесет метра. На тези тротоари още през миналия век бяха засадени дървета с огромни стволове, чиито преплетени корони лятно време изглеждаха като зелен покрив; около дънерите на всяко дърво имаше желязна решетка. Когато бе много горещо, хората се спасяваха под прохладните им сенки, под които течеше и вода в чистите канавки. Тази улица заобикаляше най-красивата част на града, а и самата тя бе една от неговите забележителности. (Впрочем в градския съвет непрекъснато се жалваха, че едноетажните домове са разположени доста далеч един от друг, че пътищата трябва да бъдат по-комуникативни и че е време да съборят дървените къщи и да построят пететажни блокове.)

Автобусът спираше доста далеч от дома на Орещенков и Людмила Афанасиевна вървеше пеша. Бе много топла, суха вечер; още не бе се стъмнило напълно и се виждаше как току-що разцъфналите дървета се готвят за нощта, а високите тополи още не са покрити със зеленина. Но Донцова гледаше в краката си, а не в дърветата. Не бе весела тази пролет и никак не бе ясно какво ще стане с Людмила Афанасиевна докато всички дървета се раззеленят, пожълтеят, а после да завали листопадът. И преди това тя винаги бе толкова заета, че нямаше време да вдигне глава и да се огледа.

Пред дома на Орещенков имаше портичка, а вляво от нея и параден вход с медна ръчка на вратата, обрамчена с перваз, както в миналото. В такива домове обикновено се влизаше през портичката. Но тук двете каменни стъпала не бяха обрасли с трева и мъх и както преди блестеше медната плочка, върху която бе написано с леко полегат калиграфски почерк: „Доктор Д.Т. Орещенков“; копчето на електрическия звънец също блестеше.

Людмила Афанасиевна го натисна. Чуха се стъпки и вратата отвори самият Орещенков, облечен в износен, някога доста хубав кафяв костюм, с разкопчана яка на ризата.

— О, Людмила! — Той леко повдигна ъглите на устните си, но човек, който го познаваше добре, веднага можеше да разбере, че това е неговата възможно най-широка усмивка. — Чаках ви. Влизайте. Много се радвам. Макар поводът да не е радостен… Иначе не бихте посетили стареца.

Тя му бе позвънила по телефона с молба да й разреши да го посети. Можеше да му каже още тогава за повода, но не би било вежливо от нейна страна. Сега, чувствайки определена вина, го убеждаваше, че би го навестила и без това, а той не й разреши да свали палтото си сама.

— Позволете ми, аз още не съм развалина!

Закачи дрехата й на дългата полирана тъмна закачалка, направена вероятно за много посетители, и я поведе по гладкия боядисан дървен под. Преминаха през най-хубавата светла стая на дома, където имаше разтворен пюпитър с весела нотна тетрадка на него — тук живееше по-голямата внучка на Орещенков; после през столовата, прозорците на която, обвити сега от сухите клони на асмата, гледаха към двора — тук имаше голяма и скъпа радиола; и така стигнаха до овалния кабинет, чиито стени бяха покрити с огромни етажерки със стотици книги — в средата имаше старинно тежко писалище, стар диван и удобни кресла.

— Струва ми се, Дормидонт Тихонович — Донцова огледа стените, леко присвила очи, — че книгите ви са станали повече.

— Не — леко поклати голямата си красива глава Орещенков. — Макар наистина да купих двадесетина наскоро… И знаете ли от кого? — усмихна се отново скъпернически докторът. — От Азначеев. Той излезе в пенсия, оказва се, че ударил шестдесетака. И именно тогава си изяснил, че не е никакъв рентгенолог, че не иска да се занимава нито ден повече с никаква медицина, че е роден пчелар и отсега нататък ще си живее само с пчели. Но как може така? Ако си чувствал в себе си дарба за пчелар, защо си загубил най-хубавите си години заради друго?… Така… Вие къде ще седнете, Люда? — попита той и веднага реши вместо нея: — В това кресло ще ви бъде най-удобно.

— Нямам намерение да се заседявам, Дормидонт Тихонович. Аз само за минутка… — опита се да възрази Донцова, но се отпусна в дълбокото кресло и веднага почувства, че се успокоява, и дори бе убедена, че само тук и сега може да бъде взето най-доброто решение. Бремето на постоянната отговорност и бремето на избора, който тя трябваше да направи в живота си, изведнъж падна от раменете й, щом потъна в удобното и меко кресло. Тя въздъхна облекчено, плъзна поглед по познатия й кабинет и с умиление видя стария мраморен умивалник в ъгъла.

После премести погледа си върху Орещенков, радостна, че той е жив, че го има и че ще й помогне да преодолее тревогата. Той още не бе седнал, а стоеше изправен, с почти офицерска стойка, както преди. Винаги изглеждаше толкова бодър, сякаш лекувайки болни, самият той бе неподвластен на никакви болести. Носеше малка, подстригвана винаги акуратно сребриста брадичка. Не бе плешив, дори и не съвсем посивял — косите му изглеждаха леко прошарени както и преди няколко години. Лицето му бе от онези, чиито черти не се раздвижват от преживяваните чувства. Единствено по почти незабележимото повдигане на веждите му, с леко извити краища, можеше да се разбере, че той се вълнува от нещо.

— Извинете ме, Люда, но аз ще седна зад писалището. Не го приемайте като официален прием. Просто съм свикнал с мястото.

Как нямаше да свикне! Някога често, а сега по-рядко в този кабинет за преглед при доктор Орещенков идваха много болни, които понякога се заседаваха заради мъчителния разговор, определящ цялото им бъдеще. Кой знае защо, по време на такива разговори човек запомняше навеки зеленото сукно на писалището, странния дървен нож за разрязване на страниците, никелираната медицинска лъжичка (за оглеждане на гърлото), мастилницата с медно капаче или цветът „бордо“ на силния изстинал чай в чашата. Докторът седеше зад писалището, а ставаше и отиваше до умивалника или до етажерката само когато трябваше да даде възможност на болния да си отдъхне от неговия поглед и да размисли. Въобще доктор Орещенков никога без наложителна причина не отместваше погледа си встрани, защото не искаше да изгуби излишна минута, която би могъл да използва, за да огледа пациента или събеседника. Очите му бяха главният помощник, чрез който доктор Орещенков приемаше болните и учениците си и им предаваше своето решение или желание.

Между многото преследвания, на които бе подложен Дормидонт Тихонович през живота си — за революционерството му през 1902-ра (тогава прекара две седмици в затвора заедно с други студенти), после за това, че неговият покоен баща бе свещеник, и още за това, че по време на Първата империалистическа война като бригаден лекар в царската армия, както бе установено от свидетелите, в момент на паническото отстъпление на руската армия бе скочил на коня и насочил полка обратно в империалистическата касапница против немските работници, но най-разобличаващото го бе за това, че Орещенков упорито държеше на правото си да продължава частната си лекарска практика, макар тя все по-жестоко да се забраняваше като източник за забогатяване, като нетрудова дейност, всекидневно раждаща буржоазни настроения. И за известни периоди той бе длъжен да сваля от вратата на дома си металната визитка с приемните часове и още от прага да връща всички болни, колкото и зле да бяха те и да го молеха да ги приеме, защото в съседната квартира бяха настанени доброволни и платени агенти на финансовия отдел, а и самите болни не можеха да се удържат да не разкажат за посещението си при доктора; всичко това заплашваше Орещенков с най-неприятното — загубата на всякаква работа, а и изселване от жилището.

А между другото той държеше в своята дейност най-много именно на правото си на частна практика. Без тази гравирана метална плочка на вратата си Орещенков живееше сякаш нелегално, под чуждо име. Именно заради принципа не защити нито кандидатска, нито докторска дисертация, говорейки, че дисертациите въобще не могат да бъдат показател за успехи в ежедневната лекарска дейност, че болният дори се стеснява, когато докторът е професор, и че би било много по-полезно времето, изгубено за получаване на престижната титла, да бъде използвано за обогатяване на знанията в определена медицинска насока. Само в тукашния мединститут, в който бе прекарал тридесет години, Орещенков бе работил и в терапевтичното отделение, и в детското, и в хирургичното, и в инфекциозното, и в урологичното, и дори в очното, а едва след това стана рентгенолог и онколог. С едва доловимо презрително повдигане на крайчеца на устните си той изказваше своето мнение за „заслужилите деятели на науката“; с това подчертаваше, че ако са нарекли някого приживе деятел, още повече заслужил, това означава, че са го отписали: славата, която вече пречи да лекува, като прекалено пищна дреха въобще не позволява на човек да се движи. „Заслужилият деятел“ върви със свита — лишен е от правото си да греши, от правото си нещо да не знае, дори от правото си да се замисли; той може само да бъде преситен, муден или изостанал, а всички чакат от него непременно чудеса.

Ето какво не искаше за себе си Орещенков; единствено желаеше на вратата си онази медна плочка и звънец, достъпни за всеки.

Но всичко се разреши щастливо: веднъж Орещенков спаси вече умиращия син на един голям тукашен ръководител, след това и кадър от същия мащаб, само че друг, както и членовете на важни семейства; всичко това стана тук, в този град, тъй като той никъде не замина; така славата на доктор Орещенков се разнесе сред влиятелните кръгове и съвсем естествено около него се създаде някакъв невидим, но сигурен защитен ореол. Може би в чисто руски град не би му помогнало и това, но в този, с повече източни нрави, умееха да не забелязват или да се правят, че не виждат как и кога Орещенков отново закачи металната плочка на вратата си и започна да приема болни. След войната не бе никъде на постоянна работа, но даваше консултации в няколко клиники и посещаваше заседанията на научните дружества. Така, след като навърши шестдесет и пет години, Орещенков започна да води живот без забрани, който се смяташе за единствено правилен за даден лекар.

— И така, Дормидонт Тихонович, дойдох, за да ви попитам дали не можете да дойдете в клиниката, за да прегледате на рентгена стомаха ми!… В който ден ви бъде удобно, него ще приема…

Видът й не бе добър, а и гласът прозвуча колебливо. Орещенков я гледаше със спокоен поглед.

— Без съмнение ще изберем ден… Но все пак искам от вас да чуя подозренията ви. Какво мислите самата вие?

— Ще ви кажа симптомите, а какво мисля аз?… Знаете, че се старая да не мисля! Тоест мисля прекалено много, нощем не спя, а най-добре щеше да бъде, ако не знаех нищо! Сериозно… Вие ще вземете решение. Ако е нужно да остана на легло, ще остана, но не искам да зная. При това положение по-добре да не зная диагнозата, за да не се питам непрекъснато по време на операцията: а какво правят сега, какво изтеглят… Разбирате ме, нали?

Дали защото креслото бе доста голямо, или наистина бе отслабнала, но сега Донцова не изглеждаше като внушителна жена.

— За разбиране може би и разбирам, Люда, но не съм съгласен с вас. Защо веднага заговорихте за операция?

— Човек трябва на всичко…

— А защо тогава не дойдохте по-рано? Поне вие знаете…

— Как да ви обясня, Дормидонт Тихонович! — въздъхна Донцова. — Животът е такъв, грабва те и… Разбира се, че трябваше по-рано… Но не мислете, че толкова съм се запуснала! — Тя възвръщаше способността си да говори бързо и делово. — Но защо ме сполетя такава несправедливост? Защо именно мен, онколога, трябваше да ме сполети онкологична болест, а нали аз зная всичките й видове и мога да си представя ясно всички последствия и усложнения?

— Тук няма никаква несправедливост — започна да я убеждава с басов глас Орещенков. — Напротив — това е справедливо във висша степен. Това е най-вярното изпитание за лекаря — да заболее от болест, която е негова специалност.

(Каква справедливост? Какво вярно изпитание? Разсъждава така, защото самият той не е заболял.)

— Помните ли Паня Фьодоровна, сестрата? Тя казваше: „Ох, колко коравосърдечна съм станала с болните… Време е отново да полежа в болницата…“

— Никога не съм мислила, че толкова много ще преживявам! — изпука пръстите на ръцете си отчаяната Донцова.

И все пак сега се измъчваше по-малко, отколкото в последните дни.

— И какъв е резултатът от вашите наблюдения?

Донцова започна да разказва в общи линии, но той настоя за повече подробности.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви отнемам цялата съботна вечер, Дормидонт Тихонович! След като така и така ще дойдете да ме видите на рентгена…

— А вие знаете ли какъв еретик съм? Че преди да се докосна до рентген, съм работил двадесет години? И само какви диагнози определяхме! Много просто — не бива да се пренебрегва и най-невинният на пръв поглед симптом! Трябва да видиш всички в съвкупност, по реда на появяването им. Търсиш такава диагноза, която не пропуска нито един симптом! Именно тя, гълъбче, е най-вярната! А с рентгена човек се чувства като с фотоекспонометър или часовник, защото, когато са ти подръка, ти губиш способността да разчиташ само на себе си, да чувстваш времето. А когато ги няма, се стягаш. Знам, на лекарите ще им бъде по-трудно, но на болните — по-лесно, а и изследванията ще бъдат по-малко.

Донцова започна да разказва, като диференцираше и групираше симптомите, стараеше се да не изпусне онези подробности, които биха могли да очертаят тежка диагноза (макар неволно да й се искаше да ги пропусне, за да чуе: „Това са бели кахъри, Люда, и нищо повече!“). Каза и за състава на кръвта, доста лош, и за повишението на РУЕ. Той я слушаше внимателно, задаваше въпроси, понякога кимаше, сякаш искаше да й каже, че това се среща при всеки човек, но за „белите кахъри“ въобще не споменаваше. Донцова за миг си помисли, че всъщност той вече навярно е съставил диагнозата и може открито да го попита, без да чака деня, когато ще я види на рентгена. Но така веднага да попита, за да разбере, й бе страшно. Трябваше непременно да отложи, да смекчи присъдата му с няколко дни на очакване!

А колко приятелски разговаряха, когато се срещаха на научните заседания! Но ето че бе дошла, признавайки си, че е болна, сякаш ставаше дума за престъпление, и веднага равенството между тях изчезна! Но не равенството я занимаваше, защото то никога не може да съществува между учител и ученик, а нещо по-ужасно — с признанието си тя сякаш изключваше себе си от благородното съсловие на лекарите, за да се окаже в зависимото съсловие на болните. Наистина Орещенков сега не пожела да попипа болното място, а все така разговаряше с нея като с гостенка. Изглежда, мълком й предлагаше засега да остане и в двете съсловия, но тя вече не можеше да се държи както преди.

— Макар и Верчето Хангард да е такъв диагностик, на когото бих се доверила — със същия бърз маниер, изработен през натоварените работни дни, изстрелваше фразите Донцова, — но тъй като вас ви има, Дормидонт Тихонович, реших…

Орещенков не откъсваше погледа си от нея. Сега на Донцова не й направи впечатление, по преди две години би успяла да открие във втренчения му изучаващ поглед постоянния проблясък на обреченост, който се бе появил след смъртта на жена му.

— Значи, ако все пак се наложи… болничен лист, имате зад себе си Верчето?

(Бе избрал най-меката дума! Значи няма нищо?…)

— Да, тя напълно е узряла, за да бъде завеждащ отделението.

Орещенков кимна с глава и отново поглади козята си брадичка.

— Че е узряла, узряла е, а за омъжването?

Донцова поклати глава.

— И е моята внучка е същото. — Орещенков изведнъж заговори шепнешком. — Не може да си намери… Не е лесна работа.

По повдигнатите ъгълчета на веждите Донцова разбра, че докторът е разтревожен.

Той също се съгласи, че не бива да се отлага; разбраха се да я прегледа в понеделник.

(Защо бърза толкова?…)

Настъпи онази пауза, в която бе най-удобно да стане, да му благодари и да се сбогува. И Донцова се изправи. Но Орещенков я спря с думите, че е длъжна да изпие поне чаша чай.

— Но аз не искам! — уверяваше го тя.

— Затова пък аз искам! Тъкмо ми е време за чая!

Все още искаше да я изтегли от кръга на престъпно болните, за да я прехвърли в кръга на безнадеждно здравите!

— А младите вкъщи ли са?

„Младите“ бяха на толкова години, колкото и Людмила Афанасиевна.

— Не. Внучката не е при мен. Сам съм.

— Значи вие на всичко отгоре искате и да ме гощавате? За нищо на света!

— Не ми представлява никаква трудност. Термосът е пълен. А всички тези кексове и чинийки самата ще вземете от бюфета.

Минаха в столовата и започнаха да пият чай, седнали точно на ъгъла на квадратната маса, на която спокойно би се побрал и слон, но едва ли би могъл да излезе през вратата. Стенният часовник, неизвестно на колко години, показваше, че още не е късно.

Дормидонт Тихонович започна да разказва за внучката си, неговата любимка. Тя наскоро завършила консерваторията, свирела прекрасно, правело й чест, че не се движи непрекъснато сред музиканти, и била привлекателна. Показа на Донцова дори нейна снимка, но не бе многословен, защото не искаше да обсеби цялото внимание на Людмила Афанасиевна с темата за внучката. Но работата бе там, че тя дори и да искаше, не можеше да съсредоточи цялото си внимание по простата причина, че то отдавна се бе разпиляло и бе невъзможно да го събере отново в едно цяло. Колко странно й беше, че седеше и безгрижно пиеше чай с човек, който вече има пълна представа за размерите на опасността и предвижда по-нататъшния ход на болестта, а мълчи и й предлага бисквити.

Имаше повод и тя да сподели, но не за разведената си дъщеря, за която все още страдаше, а за сина си. Бе вече в осми клас, когато заяви, че повече не вижда никакъв смисъл да продължава да учи! И нито тя, нито баща му можеха да намерят някакви заслужаващи вниманието му аргументи против неговото решение. („Трябва да бъдеш културен човек!“ — втълпяваха му. „А защо?“ — питаше. „Културата е най-важното!“ Той: „Най-важното е да живееш весело.“ „Но без образование няма да имаш хубава специалност!“ Отговаряше: „Не ми трябва.“ Опитваха се да го уязвят: „Значи искаш да си останеш обикновен работник?“ Синът: „Не, нямам намерение да тегля като катър…“ „А с какво ще живееш?“ Усмихваше се: „Винаги ще намеря с какво… Човек трябва да умее…“) Синът се бе свързал с подозрителна компания и Людмила Афанасиевна много се тревожеше.

Върху лицето на Орещенков имаше такова изражение, сякаш бе запознат с тази история и без разказа на Донцова.

— А между другото ние загубихме един важен наставник на младежта — семейния лекар! С момичетата, които са на четиринадесет, и с шестнадесетгодишните момчета трябва задължително да разговаря доктор, но не в класната стая и пред четиридесет човека и в училищния лекарски кабинет, извиквайки точно след три минути следващия. Непременно в тази роля трябва да бъде онзи чичко доктор, на когото те още в детството са започнали да показват гърлото си и който е пиел чай в дома им. Ако сега този безпристрастен чичко доктор, добър и строг, когото не можеш да трогнеш с капризите си както родителите, изведнъж се затвори с момичето или момчето в кабинета и завърже постепенно и непринудено странен разговор, от който се и срамуваш, и ти е много интересно, а докторът и без да пита се досеща и за най-главното и ти отговори изчерпателно, а може би ще те покани и за втори разговор, така той не само ще ги предпази от грешки, измамни пориви, от осакатяване на тялото, но ще им разкрие и цялата картина на предстоящия живот. Щом само те бъдат разбрани в тяхната главна тревога и в най-важното търсене, вече няма да им се струва, че остават безнадеждно неразбрани и в другите отношения.

Орещенков говореше с ясен глас, гледаше с трезв поглед, с който винаги искаше да доубеди събеседника си, но Донцова забеляза, че постепенно я напуска успокоението, което я бе обзело в креслото в кабинета на лекаря, и в гърдите й се надига усещането за нещо изгубено, нещо, което губи в същия момент, докато слуша разумната реч, а трябва да стане, да побърза да си отиде, макар и неизвестно защо и къде.

— Вие сте прав — съгласи се Донцова. — Половото възпитание у нас е занемарено.

От вниманието на Орещенков не убягна изразът на смутено нетърпение, появил се върху лицето на Людмила Афанасиевна. Но за да застане в понеделник пред рентгена, тя, която не искаше да знае, трябваше в тази съботна вечер поне за малко да прогони тягостните си мисли.

— Въобще семейният лекар е най-нужният човек в живота… Търсенето на такъв доктор е толкова интимна работа, колкото и търсенето на партньор в живота. Но в наше време е по-леко да намериш добра жена, отколкото добър лекар.

Людмила Афанасиевна се намръщи.

— Така е. Но колко семейни лекари ще бъдат нужни? Това не се вписва в нашата система на всеобщо безплатно народно лечение.

— Всеобщо може би, но безплатно — не — държеше на своето Орещенков.

— Но безплатността е наше главно постижение.

— Всъщност такова ли е? Какво означава „безплатно?“ Плаща не пациентът, а държавата, но бюджетът се натрупва от същите тези пациенти. Това е не безплатно лечение, а обезличено. Сега е неизвестно колко струва сърдечността на лекаря, защото навсякъде — графици, норми, бройки, „да влезе следващият“! А и за какво идват в болницата? За болничен лист, за да бъдат освободени от армията, от работа, а лекарят трябва да ги разобличава. Болният и докторът са като врагове… Нима това е медицина?

А симптомите изпълваха мислите и се построяваха там в най-лошия от всички редове…

— Не говоря, че цялото лечение трябва да се направи платено. Но началния етап — непременно. А след като бъде решено, че пациентът трябва да бъде настанен в клиниката или да бъде подложен на определени сеанси, тогава е справедливо да бъде безплатно. А какво става във вашата клиника? Защо двама хирурзи оперират, а трима спокойно ги гледат? Просто защото заплатата си върви, защо да се безпокоят! А ако пациентите плащаха, никой дори не би приближил към тези трима. Тогава би се размърдал вашият Халмухамедов или Пантьохина! Така или иначе, Люда, лекарят трябва да зависи от впечатлението, което прави на болния. От своята популярност.

— Не дай Боже, да зависиш от всички! Ще се появи някой скандалджия…

— А защо да е по-добре да зависиш от главния лекар? Защо да е честно, когато получава от касиерката пари като чиновник?

— Но има такива, които ще те измъчат с теоретичните си въпроси! И трябва да отговаряш на всеки.

— Да, така е.

— Кога ще успея? — оживи се Донцова. Лесно му е да дава съвети, разхождайки се по чехли из стаята. — Представяте ли си какви са сега темповете в лечебните заведения? По ваше време не бяха такива.

Орещенков забеляза по умореното, нервно лице на Людмила Афанасиевна, че този разговор, започнат, за да прогони мрачните й мисли, не се оказа полезен. В този момент вратата, водеща към верандата, се отвори и при тях влезе сякаш не куче, а огромен, излъчващ топлина човек, кой знае защо тръгнал на четири крака. Людмила Афанасиевна за малко да се изплаши от него, но тъй като кучето я гледаше печално като разумен човек, веднага се успокои.

Кучето вървеше замислено, стъпвайки почти безшумно, убедено, че тук едва ли някой може да се учуди от влизането му. Само веднъж вдигна пищната бяла метла на опашката си, размаха я, после отново я свали. С изключение на черните увиснали уши останалата част на тялото му бе жълто-бяла. И тези два цвята се преплитаха странно: на гърба му сякаш бяха сложили бяла шапка, страните му бяха светложълти, а задната част — почти с портокалов цвят. Наистина кучето се приближи до Людмила Афанасиевна, подуши коленете й, но всичко това бе направено, без да се натрапва. Не седна близо до масата, както би се очаквало от всяко друго куче, не изрази никакъв интерес към сложената на покривката храна, разположена малко по-високо от главата му, а остана на четирите си крака, гледайки с големите си кафяви очи някъде над масата с трансцендентна обреченост.

— Каква е тази порода? — учуди се Людмила Афанасиевна, за първи път през тази вечер забравила за себе си и болката си.

— Санбернар — любовно погледна към кучето Орещенков. — Всичко е хубаво, само дето има прекалено дълги уши, които по време на ядене потопява в купичката.

Людмила Афанасиевна разглеждаше кучето. Неговото място не бе сред уличната суета, такова куче навярно не можеше да пътува и в никакъв транспорт, защото едва ли ще позволят. Така, както на снежния човек му бе съдено да остане само в Хималаите, така и на подобно куче не му оставаше нищо друго, освен да живее в едноетажен дом с градина.

Орещенков отряза парче от баницата и го предложи на кучето, но не го подхвърли, както другите стопани правят, а го подаде сложено в чиния, както се угощава равен, и кучето, също като равно със стопанина си, бавно го взе със зъби, сякаш повече от вежливост.

И, кой знае защо, влизането на това спокойно замислено куче развесели Людмила Афанасиевна и когато стана от масата, тя си помисли, че с нея не всичко е толкова зле, дори да се наложи да я оперират. Не чу какво й казва Дормидонт Тихонович, но се сети да го попита:

— Колко съм разсеяна! Дойдох при вас с болката си, а забравих да ви попитам как сте вие със здравето?

Той стоеше срещу нея — изправен, дори с внушителна фигура, с очи, които все още не сълзят, с чуващи и най-малкия шум уши; бе невъзможно човек да повярва, че е по-възрастен от нея с цели двадесет и пет години.

— Засега всичко е наред. Въобще взех решение да не боледувам преди смъртта си. Да умра, както се казва, на поста си.

Той изпрати гостенката си, върна се в столовата и се отпусна на люлеещия се стол — извит, черен, с жълта протрита от гърба му мрежа; когато спря да се люлее, доктор Орещенков се отпусна. В това особено положение на свободата, което ни дава люлката, той замря.

Сега му се налагаше често да си почива. И не толкова защото тялото му изискваше възстановяване на силите, а заради вътрешното му състояние, особено след смъртта на жена му, изискващо мълчаливо самовглъбяване, освободено от външни звуци, разговори, делови мисли и дори от всичко онова, което го правеше лекар; неговото вътрешно състояние сякаш изискваше от него да бъде прочистено и измито до прозрачност…

В такива минути целият смисъл на съществуването — неговото дълго минало и кратко настояще, това на жена му и на внучката му, а и на всички останали хора — му се струваше, че се намира не в тяхната главна дейност, в името на която посвещаваха времето си, влагаха целия си интерес и само с нея ставаха известни, а (дотолкова, доколкото им се удаваше да го съхранят незатъмнено, устойчиво и неизопачено) в изображението на вечността, заложено у всеки.

Като сянка на сребърна луна в спокойно езерце.