Александър Солженицин
Раково отделение (4)

Глава 4
Тревогите на болните

За болните, чиято подутина налагаше спешна хирургическа намеса, нямаше места в стаите на долния етаж и затова ги настаняваха и на горния заедно с онези, на които бе предписано облъчване. По тази причина всяка сутрин там минаваха едновременно две визитации: хирурзите преглеждаха пациентите, на които предстоеше операция, а физиотерапевтите — своите.

Но четвърти февруари бе петък, операционен ден, и затова хирурзите не минаваха на визитация. Доктор Вера Корнилиевна Хангард, лекуващ лекар на облъчваните пациенти, след оперативката също не тръгна веднага на визитация, а като стигна до вратата на мъжката стая, надникна вътре.

Доктор Хангард беше със среден ръст, но изглеждаше много стройна поради това, че талията й бе неестествено тънка. Косите й, завързани отзад на опашка противно на модата, бяха малко по-светли от черния цвят, но по-тъмни от тъмнорусия, поради който често ни предлагат не съвсем уместната дума кестеняви, след като би било по-правилно да се каже черно-руси, тоест между черни и руси.

Ахмаджан я забеляза и радостен й кимна. Костоглотов вдигна глава от голямата книга и отдалече се поклони. Тя се усмихна и на двамата, размаха им пръст като майка, която предупреждава децата си да мируват, и почти веднага отмина.

Днес Вера Корнилиевна трябваше да направи визитация по стаите заедно със завеждащата лъчевото отделение Людмила Афанасиевна Донцова, но нея я бе извикал и задържал при себе си главният лекар Низамутдин Бахрамович.

Само веднъж седмично, именно по време на тази обиколка по стаите, Донцова жертваше рентгенодиагностиката. Обикновено в двата първи утринни часа, когато очите виждаха най-добре, а умът бе най-бистър, тя седеше с един от ординаторите пред екрана. Смяташе това време за най-важния момент от работата си, защото за повече от двадесетгодишния си лекарски стаж бе разбрала колко жестоко се плащат грешките именно при поставянето на диагнозата. В нейното отделение имаше трима лекари, всички млади жени, и за да не изостане нито една от диагностиката, Донцова ги въртеше непрекъснато: те прекарваха по три месеца в амбулаторния прием, в рентгенодиагностичното отделение и като лекуващ лекар в клиниката.

Вера Корнилиевна Хангард сега се намираше точно в третия етап. Най-главното, опасното и най-малко свързано с изследванията при него бе контролирането на вярната дозировка на облъчването. Не съществуваше формула, по която биха могли да се определят точно интензивността и дозата на облъчване така, че те да се окажат най-смъртоносни за раковото огнище, скрито под обвивката на подутината, и най-безвредни за останалата част на тялото. Да, не съществуваше формула, а само известен опит, интуиция и възможност за контролиране на правилността на лечението по състоянието на болния. Това също бе своеобразна операция, но не със скалпел, а с опипващ на пръв поглед слепешката лъч, изискващ известен период от време. Бе невъзможно при това положение да не се наранят или унищожат и здрави клетки.

Останалите задължения на лекуващия лекар изискваха единствено методичност: навреме да се определят анализите, да се проверяват и да се нанасят съответните изменения в развитието на болестта. Няма лекар, който да обича да попълва разграфените формуляри, но Вера Корнилиевна се примиряваше, защото през тези три месеца имаше свои болни — не някакви неопределени сенки върху рентгеновия екран, а живи хора, които й вярваха и очакваха гласа и погледа й. И когато й се налагаше да предаде отговорността за състоянието им на лекуващия лекар, винаги съжаляваше поради факта, че се разделя с онези, които не е успяла да доизлекува.

Дежурната медицинска сестра Олимпиада Владиславовна, възрастна, сивокоса жена с доста внушителна осанка, на пръв поглед изглеждаща по-представителна от останалите лекари, предупреди подлежащите на облъчване пациенти да не напускат стаите си. Но в голямата женска стая сякаш само това и чакаха: веднага една след друга, облечени в сивите си халати, се изнизаха по стълбището на долния етаж, за да видят дали са дошли чичкото, който продаваше сметана, и лелята с млякото; за да надникнат през прозореца до входа на клиниката в операционната (над боядисаните в бяло долни стъкла можеха да мярнат само главите на хирурзите и сестрите и неестествено ярката светлина, идваща от тавана); да измият бурканчетата на мивката и да навестят познатите си.

Не само съдбата им на чакащи операция жени, но и сивите, тънки, бархетни, протрити от дългата употреба халати, които изглеждаха ужасно дори когато бяха изрядно чисти, лишаваха пациентките от женското им обаяние. Външният вид на халатите бе също отвратителен: бяха еднакво големи по размер и ставаха на която и да е пълна жена, а ръкавите изглеждаха несъразмерно големи. Горната част на мъжките пижами на бледорозови ивици изглеждаха далеч по-добре, а халатите на жените бяха дори без илици и копчета. Някои от пациентките ги скъсяваха, други — удължаваха, но всички ги носеха силно пристегнати през кръста с коланчетата, за да не се виждат блузките, и по тази причина всички без изключение вървяха с ръка на гърдите. Угнетени от болестта и съзнаващи, че изглеждат невзрачно в халатите, жените не бяха в състояние да зарадват ничий поглед и го съзнаваха.

А в мъжката стая всички с изключение на Русанов очакваха спокойно визитацията.

Старият узбек Мурсалимов, пазач в колхоз, лежеше по гръб върху застланото легло както винаги с неизменната протрита тюбетейка на главата си. Той би трябвало вече да се радва, че поне кашлицата не го измъчва. Бе сложил ръце върху успокоените си гърди и гледаше в една точка на тавана. Неговата тъмнобронзова кожа, полупрозрачна като пергамент, сякаш бе обтегната върху лицето му: дори можеше да се види костта на носа, напомняща скелет на риба, скулите и долната челюст, покрита с остра, рядка козя брада; ушите му изглеждаха неестествено изтънели с плоски хрущяли. Човек оставаше с убеждението, че скоро съвсем ще изсъхне и ще потъмнее като мумия.

На съседното легло казахът овчар Егенбердиев, мъж на средна възраст, не лежеше, а седеше, скръстил краката си, сякаш се бе разположил на плъстената черга у дома си. Бе сплел пръстите на големите си ръце върху закръглените големи колене и цялото му тежко тяло изглеждаше толкова монументално и неподвижно, че дори когато се поклащаше, оставаше усещането за зрителна измама — такава, каквато откриваме загледани дълго време в заводски комин или в някоя кула. Раменете и плещите му сякаш всеки момент щяха да скъсат пижамата, а маншетите на късите ръкави почти се бяха впили високо над китките. Малката раничка на долната му устна, с която бе пристигнал в клиниката, се бе превърнала тук в голям тъмнопурпурен струпей, който му пречеше да яде и пие. Но той не се суетеше, не викаше, не стенеше, а търпеливо изяждаше всичко, което се намираше в чинията, и както и сега, можеше с часове да седи, впил в пространството отсъстващ поглед.

По-нататък, близо до вратата, шестнадесетгодишният Дьома бе положил болния си крак на леглото и през цялото време го опипваше внимателно, опитвайки се да масажира с длан измъчващия го глезен. А другия си крак бе подгънал като коте и четеше, без да вниква в смисъла на думите; въобще четеше през цялото време, през което не спеше и не бе подложен на процедури. В лабораторията, в която правеха всички анализи, старшата лаборантка имаше шкаф с книги и Дьома, получил веднъж разрешение да влиза вътре, спокойно си избираше следващата, без да чака да се изредят останалите от стаята. Сега четеше някакво старо списание със сини корици, с измачкани, полускъсани от дългата употреба и пожълтели от слънцето страници, тъй като в шкафа на лаборантката нямаше нови броеве.

И Прошка, опънал добросъвестно всяка гънка на одеялото си, седеше върху леглото чинно и търпеливо, стъпил на пода като напълно здрав човек. А и бе такъв: в стаята никой не го чу да се оплаква, нямаше никаква видима рана, бузите му бяха покрити със здрав смугъл тен, а перчемът над челото му бе грижливо пригладен; беше момче само за танци.

До него Ахмаджан, след неуспешния опит да си намери партньор, бе сложил на одеялото дъската за руска дама и играеше сам.

Ефрем, с шия, стегната като в броня от превръзката, този път не сновеше между леглата, не досаждаше на никого, а положил под гърба си още две възглавници, непрекъснато четеше книгата, предложена му от Костоглотов. Но толкова рядко прелистваше страниците, че човек можеше да си помисли, че е задрямал.

А Азовкин отново се измъчваше. Изглеждаше, че въобще не спи. На перваза на прозореца и върху шкафчето бяха разхвърляни вещите му, леглото му стоеше неоправено. Челото и слепоочията му бяха изпотени, по прежълтялото му лице човек можеше да долови всички болки, които той преживяваше вътрешно. Ту коленичил се подпираше на лактите си върху леглото и оставаше дълго така, ту притискаше с ръце корема си и се прегъваше одве. Отдавна не отговаряше на никакви въпроси и не разказваше нищо за себе си. А когато му идваха на свиждане, той ги изпращаше да купят лекарствата, които бе видял да раздават в отделението.

Навън бе облачен, тих, безцветен ден. Костоглотов, върнал се преди малко от рентгеновия кабинет, отвори форточката^[1], през която веднага нахлу влажен, но не студен въздух.

Страхувайки се да не се простуди, Павел Николаевич омота шията си с шала и се отдръпна към стената. Колко покорни, като полутрупове бяха всички! С изключение на Азовкин тук, изглежда, никой не страдаше истински. Както бе казал Горки, достоен за свободата е само онзи, който воюва за нея. Това се отнасяше с пълна сила и за оздравяването. Павел Николаевич вече бе направил решителната крачка. Едва изчакал да отворят прозорчето на регистратурата, той отиде и позвъни вкъщи, за да съобщи на жена си онова, което бе решил да направи по време на безсънната нощ: да се използват всички връзки, само и само да бъде преместен в Москва, защото тук всяко оставане криеше определен риск за здравето му. Трябваше да се задейства цялата система! Разбира се, това бе малодушие: да се изплаши от подутината и покорно да легне в тази клиника. А и кой би повярвал, че от три часа следобед вчера никой не е идвал дори да опипа подутината, за да разбере дали расте или не, както и никой не му даде каквито и да било лекарства. Само закачиха върху таблата на леглото разграфен лист за отбелязване на температурата, но това по-скоро бе хвърляне на прах в очите на глупаците. Неее, нашите лечебни заведения са все още далеч от желаното равнище!

Накрая се появиха лекарите, но не влязоха в стаята, а се спряха до вратата и доста време се занимаваха със Сибгатов, който бе разголил рамото си. (Костоглотов бе пъхнал книгата си под дюшека.)

Когато свършиха, доктор Донцова, доктор Хангард и внушителната сивокоса сестра с бележник и кърпа, преметната през ръка, се насочиха към стаята. Влизането едновременно на няколко човека от медицинския персонал винаги събуждаше у пациентите особено внимание, страх и надежда и тези три чувства бяха толкова по-силни, колкото по-бели бяха престилките и по-строги лицата. Най-тържествено от всички се държеше сестра Олимпиада Владиславовна, за която визитацията беше както за дякона — богослужението; за нея лекарите стояха неизмеримо по-високо от обикновените хора, разбираха всичко, никога не грешаха и бе изключено да дадат неправилна диагноза или да предпишат не онези лекарства, които са необходими. Всяка дума, чута от лекарите по време на визитацията, записваше в бележника си с щастливо изражение; нещо, което бе непознато на младите сестри.

Но влезли в стаята, трите не се насочиха към леглото на Русанов. Людмила Афанасиевна, едра жена с простовати изсечени черти на лицето, с вече пепеляви коси, подстригани и леко накъдрени, поздрави тихо пациентите и веднага се спря с изучаващ поглед пред първото легло.

— Какво четеш, Дьома?

(Не можа ли да зададе по-умен въпрос! И то през работното си време!)

Дьома, както постъпват повечето от читателите, не отговори, а само показа избелялата синя корица на списанието. Донцова присви очи.

— Но то е от по-миналата година. Защо го четеш?

— Има интересна статия — придаде си важност Дьома.

— За какво?

— За искреността! — още по-изразително отговори той. — За това, че литература, лишена от искреност…

Внимателно отпусна болния си крак на пода, но Людмила Афанасиевна веднага го предупреди:

— Не трябва! Вдигни крачола.

Щом изпълни заповедта й, тя приседна на леглото му, внимателно протегна ръката си и започна да опипва болното място.

Вера Корнилиевна, облегната на таблата и като гледаше през рамото на колежката си, каза тихо:

— Петнадесет сеанса, три хиляди рентгена.

— Тук боли ли?

— Да.

— А тук?

— Да, и по-нататък — също…

— А защо мълчиш? На герой ли се правиш? Откъде започва болката?

Тя бавно опипваше пространството около болното място, за да определи границите му.

— А самото място боли ли? През нощта как е?

Дьомка все още не се бръснеше, но постоянно напрегнатото изражение на лицето му го състаряваше.

— И през нощта, и през деня върти като свредел.

Людмила Афанасиевна и Хангард размениха погледи.

— Все пак би ли могъл да кажеш дали по-силна или по-слаба е болката след времето, прекарано тук?

— Не зная. Може би малко по-добре се чувствам, а може би само така ми се струва.

— Кръвната картина — помоли Людмила Афанасиевна и след като се запозна с историята на болестта на Дьома от болничния картон, подаден й от доктор Хангард, тя погледна въпросително момчето.

— Как си с апетита?

— Винаги ям с удоволствие — важно отговори Дьома.

— Започнахме да му даваме и допълнително — с ласкав глас на бавачка се намеси Вера Корнилиевна и се усмихна на Дьома, който веднага й отговори със същото. — Трансфузия? — попита тя Донцова, вземайки обратно картона.

— Да… Е, Дьома — Людмила Афанасиевна отново изпитателно погледна към момчето, — ще продължим ли с облъчването?

— Разбира се! — засия Дьома и с благодарност я погледна.

Той бе убеден, че с тази процедура ще избегне операцията. Струваше му се, че и самата Донцова мисли така. (А тя разбираше, че преди да се оперира саркомата^[2] на костта, трябва да се преустанови активността й с помощта на рентгеновите лъчи и по такъв начин да се предотвратят метастазите.)

Егенбердиев, отдавна готов, бе нащрек и след като Людмила Афанасиевна стана от съседното легло, веднага скочи, изпъчи гърди и се изпъна по войнишки.

Донцова му се усмихна и се приближи до него, за да може по-отблизо да разгледа струпея на устната му.

— Много добре! — По-високо, отколкото трябва, както винаги, когато говорят с хора, слабо разбиращи руски, го ободри Людмила Афанасиевна. — Всичко върви добре, Егенбердиев! Скоро ще се върнеш вкъщи!

Ахмаджан, свикнал по време на визитация да изпълнява ролята на посредник, преведе думите на Донцова на узбекски (двамата с Егенбердиев се разбираха добре, макар всеки от тях да бе убеден, че другият говори неправилно езика.)

Егенбердиев гледаше Людмила Афанасиевна с надежда, доверие и дори възторг, каквито представителите на простолюдието засвидетелстват на истински образованите и полезни хора, но все пак опипа струпея на устната си и попита:

— А не е ли станал по-голям?

— Ще се махне! Трябва да се махне! — отново високо отговори Донцова. — Ще си починеш три месеца вкъщи и след това отново ще дойдеш при нас!

Людмила Афанасиевна се приближи към стария Мурсалимов, който остана да седи на леглото си след неуспешния опит да стане, за да я посрещне, защото тя не му позволи, и седна до него. И този съсухрен старец я гледаше със същата вяра в нейното всемогъщество. С посредничеството на Ахмаджан тя го разпита за кашлицата му и го помоли да вдигне ризата си; после, за да разбере къде го боли, опипа гърдите му с едната си ръка, почуквайки по нея с другата; изслуша рапорта на Вера Корнилиевна за честотата на сеансите, за кръвната картина, инжекциите и самата тя след това мълчаливо прегледа болничния му картон. Някога всичко бе нужно и на място в здравото тяло, а сега — излишно и странно преплетено в някакви възли…

Донцова нареди да му слагат други инжекции и помоли пациента да й покаже какви таблетки пие.

Мурсалимов извади празна опаковка от поливитаминови хапчета.

— Кога ги купи? — попита Донцова.

Ахмаджан преведе:

— Преди три дни.

— Как ги изпи? — изуми се тя. — Всички наведнъж ли?

— Не, на два пъти — продължи да превежда Ахмаджан.

Лекарите, сестрата, болните руснаци и Ахмаджан се засмяха; дори и самият Мурсалимов, без да разбира причината за смеха, също разтегна устните си.

Безсмисленият и не на място смях събуди само у Павел Николаевич негодувание. Е, сега ще ги отрезви! Той обмисляше каква поза да заеме при срещата си с лекарите и реши, че полулегнал най-добре ще им подчертае презрението си.

— Няма нищо, няма нищо! — ободри Мурсалимов доктор Донцова и му предписа още витамин „С“; избърса ръцете си в кърпата, поднесена й мигновено от сестрата, и загрижено се обърна, за да премине към следващия пациент. Павел Николаевич изненадан видя, че сега, застанала с лице към прозореца, съвсем близо до него, самата тя безкрайно уморена, също изглеждаше като болна.

Плешив, с тюбетейката и очилата, седнал със строго изражение в леглото си, Павел Николаевич, кой знае защо, приличаше на учител и не какъв да е, а заслужил, образовал и възпитал стотици ученици. Изчака Людмила Афанасиевна да се приближи, оправи очилата си и заяви:

— Другарко Донцова, ще бъда принуден да уведомя Министерството на здравеопазването за порядките в тази клиника и да позвъня на другаря Остапенко.

Тя не трепна, само цветът на лицето й стана землист. Направи странно движение с раменете си, сякаш гърбът й бе стегнат с ремъци, които не позволяваха дори и най-лекото движение в кръста.

— Ако имате толкова лесен достъп до нашето министерство — веднага се съгласи тя — и дори можете директно да позвъните на другаря Остапенко, аз ще ви дам допълнителни сведения, искате ли?

— И моите са достатъчни! Непростимо е равнодушието, което цари тук! Тук съм вече осемнадесет часа! А никой не си направи труда да ми обърне внимание! В същото време аз…

Не можа да се доизкаже. Тя бе длъжна да разбере!

Всички в стаята мълчаха и гледаха Русанов. Донцова запази самообладание, но Хангард толкова силно стисна устните си, че те се превърнаха в тънка линия, навъси се, челото й се сгърчи, сякаш бе станала свидетел на нещо непоправимо, от което не можеше да откъсне поглед.

А Донцова, надвесила се над седящия Русанов, не си позволи дори да се намръщи, само още веднъж помръдна с раменете си и сговорчиво каза:

— Ето че аз пристигнах да ви лекувам.

— Не, вече е късно! — отряза я веднага Павел Николаевич. — До гуша ми дойде от тукашните порядки и си отивам. Никой не се заинтересува, никой дори не ми постави диагноза!

Гласът му затрепери, защото действително му бе безкрайно обидно.

— Диагнозата е определена — бавно изрече Донцова, облегнала се с двете си ръце върху таблата на леглото му. — И вие повече никъде не можете да отидете. На друго място в републиката никой не би се заел да лекува болестта ви.

— Но нали вие ми казахте, че не страдам от рак?… Кажете истината!

— Не ни е позволено да назоваваме пред пациентите болестта, от която страдат. Но ако това може да облекчи вашето състояние, моля: страдате от лимфогрануломатоза.^[3]

— Значи не е рак?

— Разбира се, че не. — В гласа й не се долови дори естественото раздразнение от спора. Нали виждаше подутината, голяма колкото юмрук, под челюстта му. На кого би могла да се сърди? — Никой насила не ви е накарал да постъпите в нашата клиника. Можете да си отидете още сега. Но помнете… — Тя за миг се поколеба, но после примирена го предупреди: — Нали умират не само от рак…

— Искате да ме уплашите ли? — възкликна Павел Николаевич. — Защо? Това не е възпитателно! — назидателно продължи той, но думата „умират“ охлади ентусиазма му и Русанов попита по-меко:

— Искате да кажете, че положението ми не е розово?

— Ще стане такова, ако започнете да се местите от една клиника в друга. Свалете шала. И станете, моля ви.

Той изпълни желанието на Донцова, която веднага започна да опипва внимателно подутината му, а след това и здравата половина на шията му, вероятно за да направи някакво сравнение. После го помоли да отметне главата си назад, доколкото е възможно (оказа се, че обвивката на подутината не позволява да се премести на привичното разстояние); после да опита да направи същото движение встрани и напред.

Да, оказва се, че главата му почти нямаше никаква свобода на движение — онази лека изумителна свобода, на която не обръщаме внимание, когато я притежаваме.

— Съблечете се до кръста, моля.

На горната част на неговата зелено-кафява пижама имаше големи копчета и тъй като бе широка, събличането не би трябвало да бъде трудно, но при движението на ръцете остра болка прониза подутината и Павел Николаевич изстена. О, колко далеч бе отишла болката!

Сестрата помогна на Русанов да измъкне ръцете си от ръкавите.

— Мишниците болят ли ви? — попита Донцова.

— А какво, и там ли може да се появи болка? — гласът на Павел Николаевич бе спаднал и прозвуча по-тихо и от въпроса на Людмила Афанасиевна.

— Изпънете ръцете си настрани!

Тя съсредоточено и силно притисна мишниците му.

— В какво ще се състои лечението? — попита Павел Николаевич.

— Вече ви казах — ще ви лекуваме с инжекции.

— И къде ще ги биете? В подутината ли?

— Не.

— А често ли?

— Три пъти седмично. Обличайте се.

— А операция невъзможна ли е?

Той попита, но повече от всичко се страхуваше да легне на операционната маса. Като всеки пациент предпочиташе каквото и да е, но друго лечение.

— Операцията е безсмислена.

Людмила Афанасиевна избърса отново ръцете си в подадената й кърпа.

Чудесно е, че операцията е безсмислена! Павел Николаевич се замисли. Все пак трябва да се посъветва с Капа, жена си. Обиколният път също не е от лесните. Нямаше такова влияние, каквото му се искаше да има и каквото бе демонстрирал пред обитателите на мъжката стая. Не можеше просто така да позвъни и на другаря Остапенко.

— Е, добре, ще помисля до утре и ще решим.

— Не — отсече неумолимата Донцова, — трябва да решим днес, иначе утре няма да можем да започнем с инжекциите, защото е събота.

Отново го притискаше! Като че ли правилата не съществуват само затова, че трябва да бъдат нарушавани!

— А защо в събота да не може?

— Защото трябва добре да проследим вашата реакция и в деня на инжекцията, и на следващия. А вдругиден е неделя.

— Наистина толкова сериозни ли са тези инжекции?

Людмила Афанасиевна не отговори. Вече бе се насочила към Костоглотов.

— Ами ако в понеделник?…

— Другарю Русанов! Упрекнахте ни, че не сме ви обърнали внимание цели осемнадесет часа, а сега приемате като нещо естествено отсрочка от седемдесет и два? (Тя вече бе победила и го мачкаше, а той не можеше да направи нищо!) Или започваме да ви лекуваме, или не. Ако сте съгласен, днес, в единадесет часа, ще ви направим първата инжекция, а ако не сте, ще ми се разпишете, че се отказвате, и аз веднага ще ви изпиша от клиниката. Но нямаме никакво право да чакаме три дни! Помислете си, докато свърша с прегледа, и ми кажете.

Русанов закри лицето си с ръце.

Доктор Хангард, закопчала халата си, отмина, без да го погледне. Олимпиада Владиславовна, сериозна и строга, прекоси плавно пространството като кораб.

Донцова се бе уморила от спора и се надяваше, че при следващия пациент настроението й ще се подобри; и тя, и Хангард предварително се усмихваха.

— Костоглотов, а вие какво ще кажете?

Пригладил щръкналите кичури на косите си, той отговори високо и уверено като напълно здрав човек:

Великолепно, Людмила Афанасиевна! По-добре не може и да бъде!

Лекарките размениха бързи погледи. Върху устните на Вера Корнилиевна се появи бегла усмивка, но очите й грейнаха.

— Но все пак — Донцова приседна на леглото му — искам да ми опишете с думи какво чувствате. Какво се промени за това време?

— Моля! — почти изкозирува Костоглотов. — Болките почти се притъпиха след втория сеанс, а след четвъртия съвсем изчезнаха. Температурата също спадна. Сега спя великолепно, по десет часа, независимо в какво положение се намирам, не изпитвам никаква болка. А преди бе направо ужас. Въобще не можех да гледам никаква храна, а сега не минавам без допълнително. И отново никаква болка!

— Никаква болка? — разсмя се Хангард.

— И дават допълнително? — усмихна се Донцова.

— Понякога. Какво да говорим! Просто ми се промени светоусещането. Пристигнах направо като мъртвец, а сега съм жив и здрав.

— И не ви се повдига?

— Не.

Двете гледаха възторжено Костоглотов така, както учителят гледа забележителния си възпитаник, гордеейки се повече с великолепните му отговори, отколкото със собствените си знания и опит; такъв ученик просто те предизвиква да се привържеш към него.

— Подутината усещате ли?

— Сега вече не ми пречи.

— Но я усещате?

— Когато си легна, усещам излишна тежест, но това не ми пречи — държеше на своето Костоглотов.

— Добре, легнете.

Костоглотов със заучено движение (през последния месец в различни болници много лекари, а и практиканти опипваха подутината му и дори викаха и другите си колеги от съседните кабинети да я опипват и всички се удивяваха) опъна краката си на леглото, легна без възглавница под гърба си и разголи корема си. Той веднага почувства, че тази гръдна жаба, спътница в живота му, бе легнала някъде дълбоко в гърдите му и го притискаше.

Людмила Афанасиевна седеше до него и като го опипваше внимателно с пръсти, постепенно се приближаваше до подутината.

— Отпуснете се, не се напрягайте — напомни му тя, макар той самият да знаеше, че не трябва, но несъзнателно се стягаше и й пречеше.

Накрая Донцова, успяла да го накара да се отпусне, ясно усети някъде зад стомаха началото на подутината и отначало леко, а после силно и още по-силно я натисна.

Доктор Хангард гледаше през рамото й, а Костоглотов пък не спускаше погледа си от лицето на Вера Корнилиевна, която предразполагаше към себе си; искаше да изглежда строга, но не можеше и бързо свикваше с пациентите; искаше да изглежда възрастна и отново не се получаваше, защото в нея имаше нещо детинско.

— Както и преди, отчетливо се поддава на палпация — установи Людмила Афанасиевна. — Няма съмнение, че е станала по-голяма. Отишла е по-надълбоко, не притиска корема и затова пациентът не изпитва болка. Вече е и по-мека, но контурите й са същите. Искате ли да се уверите?

— Не… Правя го всеки ден… РУЕ е двадесет и пет, левкоцитите — пет и осемстотин, сегментите… Вижте сама…

Русанов повдигна главата си и шепнешком, попита сестрата:

— А инжекциите… много болезнени ли са?

Костоглотов също се опита да разбере.

— Людмила Афанасиевна, още колко сеанса ми остават?

— Сега ми е невъзможно да изчисля.

— Все пак? Кога приблизително ще ме изпишете?

— Какво?! — Тя изостави болничния му картон. — За какво ме попитахте?

— Кога ще ме изпишете? — уверено повтори Костоглотов, който бе обхванал коленете си с ръце, и видът му изглеждаше като на независим от нищо човек.

В погледа на Донцова веднага изчезна появилата се преди малко гордост на учителя от ученика; пред нея вече седеше труден пациент с упорито изражение на лицето.

— Та аз едва започнах да ви лекувам! — смъмри го тя. — По-точно започвам от утре. Досега всичко бе само опипване на почвата!

Но Костоглотов не се огъна.

— Людмила Афанасиевна, исках да си изясня някои неща. Разбирам, че още не съм излекуван, но нямам претенции за пълно оздравяване.

Ама и болни й се паднаха — кой от кой по-своенравен! Людмила Афанасиевна се разсърди:

— Чувате ли се какво говорите? Нормален човек ли сте или не?

— Людмила Афанасиевна — Костоглотов спокойно описа полукръг с ръката си, — дискусията за това дали е нормален или не съвременният свят ще ни отведе твърде далеч… Сърдечно ви благодаря, че успяхте да облекчите болките ми. Сега просто искам да поживея, без да се измъчвам. А какво ще се получи от по-нататъшното лечение, нямам никаква представа. — В зависимост от начина, по който той изговаряше думите, долната устна на Людмила Афанасиевна нетърпеливо потрепваше, а Хангард, повдигнала вежди, гледаше ту единия, ту другия и й се искаше да се намеси, за да смекчи сцената; Олимпиада Владиславовна пък гледаше надменно бунтовника. — С една дума, не ми се иска сега да платя прекалено голяма цена за надеждата да поживея някога. Искам да предоставя всичко на защитните сили на организма…

— Но нали вие именно благодарение на тези защитни сили на организма почти на четири крака допълзяхте до нашата клиника! — рязко възрази Донцова и стана от леглото. — Вие дори не разбирате с какъв огън си играете! С вас няма дори да разговарям!

Тя махна с ръка като мъж и се обърна към Азовкин, но Костоглотов с изпънати върху одеялото колене гледаше непримиримо като черно куче.

— А аз, Людмила Афанасиевна, ви моля да поговорим! Може би на вас ви е интересен експериментът, но на мен ми се иска да поживея спокойно. Поне годинка. Това е всичко.

— Добре — подхвърли през рамо Донцова, — ще ви извикам.

Обхваната от досада, тя гледаше Азовкин, без все още да може да осъзнае, че се намира пред друг пациент.

Азовкин лежеше с ръце на корема. Когато лекарите се приближиха, само повдигна главата си. Върху всяка една от устните му бе изписано различно страдание, а в очите му се долавяше единствено молба, но молба към глухи.

— Как е, Коля? — Людмила Афанасиевна го прегърна през рамото.

— Злеее… — отговори много тихо той, с половин уста, стараейки се да не изразходва прекалено въздуха, намиращ се в гърдите му, защото всяко усилие на белите дробове предизвикваше болка в корема.

Преди половин година той бе вървял с лопата през рамо начело на комсомолския съботник, пеейки с цяло гърло, а сега дори за болестта си можеше да разкаже само шепнешком.

— Хайде заедно да обмислим, Коля — също тихо изрече Донцова. — Може би ти си уморен от лекуването? Или ти е омръзнала болничната обстановка? Така ли е?

— Дааа…

— Нали живееш тук? Може би искаш да си починеш у дома? Искаш ли? За месец — месец и половина?

— А след това… ще ме приемете ли?

— Разбира се! Ти вече си наш пациент! Ще си отдъхнеш от инжекциите. Ще ги замениш с лекарства, които можеш да купиш в аптеката, и три пъти дневно ще ги слагаш под езика си.

— Синестрол?

— Да.

Донцова и Хангард не знаеха, че през всички тези месеци Азовкин с фанатична настойчивост измолваше от всяка застъпваща сестра и от всеки лекар, даващ нощно дежурство, излишните сънотворни, успокоителни прахчета и таблетки освен предписаните. Този запас от лекарства, натъпкан в платнена торбичка, Азовкин имаше намерение да запази за онзи ден, когато лекарите ще се откажат от него.

— Нужно е да си починеш, Коля… Да си починеш…

Беше толкова тихо в стаята, че всички чуха как Русанов въздъхна, свали ръце от лицето си и обяви:

— Съгласен съм, докторе. Можете да вземете спринцовката!