Александър Солженицин
Раково отделение (17)

Глава 17
Исъккулският корен

Вера Корнилиевна се безпокоеше как Русанов ще понесе пълната доза и за това по няколко пъти на ден го навестяваше, а след работа се задържаше. Можеше и да не проверява толкова често, ако дежуреше Олимпиада Владиславовна, както бе по график, но нея я принудиха все пак да замине на курсовете за профсъюзни касиери и днес на нейно място дежуреше Тургун, а той гледаше на задълженията си през пръсти.

Русанов понесе инжекцията тежко, но в допустимите предели. След нея му дадоха приспивателно. Унесе се, но неспокойно се въртеше и стенеше. Всеки път, когато влизаше в стаята, Вера Корнилиевна премерваше пулса му. Той ту се гърчеше, ту отново изпъваше краката си. Зачервеното му лице се обливаше в пот. Без очилата, положил безпомощно глава на възглавницата, Русанов бе загубил началническия си вид. Оределите му бели коси, оцелели след оплешивяването, се бяха залепили върху темето.

Но всеки път, когато Вера Корнилиевна влизаше в мъжката стая, свършваше и други неща. Изписваха Подуев, който бе отговорник на стаята, и макар тази длъжност да не съществуваше официално, трябваше да я има. Станала от леглото на Русанов, Вера Корнилиевна се премести на съседното и обяви:

— Костоглотов, от днес назначаваме вас за отговорник.

Той лежеше върху одеялото облечен и четеше вестник (Хангард идваше вече втори път в стаята, а Костоглотов все четеше). Очаквайки винаги някаква изненада от негова страна, Вера Корнилиевна съпроводи думите си с усмивка, сякаш обяснявайки му, че и тя самата разбира нищожността на неписаната длъжност. Костоглотов вдигна от вестника очи и без да знае по какъв начин да изрази уважението си към лекарката, сви изпънатите си дълги крака. Върху лицето му бе изписана самата доброжелателност.

— Вера Корнилиевна, вие искате да ми нанесете непоправима морална вреда. Никой администратор не е застрахован от грешки, а понякога изпада в плен на властническите съблазни. Затова след многогодишни размисли се зарекох никога вече да не заемам административни длъжности.

— А заемахте ли? Високи ли бяха? — Тя влизаше в тон с него.

— Най-високата бе помощник-командир на взвод. А фактически и по-висока. Заради пълна тъпота и неспособност изпратиха командира на взвода ни на курсове за усъвършенстване, след които той щеше да стане най-малко командир на батарея, но вече не в нашата дивизия. А другият офицер, когото изпратиха на неговото място, видната назначиха в политотдела извън щата. Нашият комдив^[1] нямаше нищо против, защото аз бях добър топограф, а и момчетата ме слушаха. И така, макар че бях само старши сержант, в продължение на две години бях изпълняващ длъжността комвзвод — от Елек до Франкфурт на Одер. И всъщност, колкото и нелепо да звучи, това бяха най-хубавите години в целия ми живот.

Костоглотов изпъна отново краката си, защото му се стори, че позата му е неприлична.

— Ето, виждате ли — усмивката не слизаше от устните на Хангард и когато говореше, и когато слушаше, — защо тогава отказвате? Отново ще ви бъде хубаво…

— Чудесна логика! Ще ми бъде хубаво! А демокрацията? Вие нарушавате принципите й! Стаята не ме е избирала, обитателите й не знаят дори биографията ми… А и вие не я знаете…

— Разкажете тогава.

Тя говореше тихо и Костоглотов също понижи гласа си заради нея. Русанов спеше, Зацирко четеше, леглото на Подуев вече бе празно и почти никой не ги чуваше.

— Това е дълга история… А и се чувствам неловко, че аз лежа, а вие стоите. Така не се разговаря с жена. Но ако сега стана и като войник се изпъна на пътечката, ще бъде още по-глупаво. По-добре вие седнете на леглото ми, моля ви.

— Време ми е да вървя — каза тя, но седна на края на одеялото.

— Знаете ли, Вера Корнилиевна, заради привързаността си към демокрацията съм пострадал най-много в живота. Опитах се да насадя демократичните принципи в армията — с една дума, прекалено много разсъждавах. За тази ми черта през 39-а не ме пуснаха да постъпя във военното училище. През 40-а почти бях на път да прекрача прага му, но отговорих дръзко на началството и отново се разминах. И едва през 41-ва успях някак си да изкарам курсовете за младши командири в Далечния изток. Честно казано, много преживявах това, че не съм офицер, защото всичките ми приятели станаха. Ако си млад, все някак ще го преживееш. Но справедливостта ценя повече.

— И аз имах такъв близък човек — каза Хангард, загледана в одеялото, — който също имаше подобна съдба — бе много умен, а си остана редови. — За миг замълча, после го погледна. — Но вие сте си останали такъв.

— Какъв? Умен или редови?

— Дързък. Как например разговаряте с лекарите? С мен особено.

Тя го попита строго, но това бе странна строгост, пропита от меланхолия, каквито бяха и всички думи и жестове на Вера Хангард.

— Аз с вас? С вас разговарям изключително почтително. Това при мен е висша форма на разговор, но вие още не знаете. А ако имате предвид първия ден, не сте права, защото не можете да си представите в какъв капан бях попаднал. Макар почти да умирах, едва ми позволиха да напусна областта. Пристигнах тук и какво да видя? Вместо зима — проливен дъжд, а аз с валенки, защото при нас бяха такива студове. Шинелът ми толкова мокър, че плаче да бъде изстискан. Валенките предадох в гардероба на гарата, взех трамвая и се отправих към старата част на града, където живееше един мой войник, чийто адрес бях взел още на фронта. Вече бе тъмно и когото попитах къде да сляза, отговаряше: не ходете там, ще ви теглят ножа! След амнистията през 53-а, когато освободиха рецидивистите и останалите убийци, въобще не можеха да ги изловят отново. А аз не бях уверен дали моето войниче живее на стария си адрес и дали улицата е същата, след като никой не я знаеше. Тръгнах по хотелите. Холовете им бяха толкова красиви, че просто ме бе срам да влизам. В някои имаше свободни места, но когато вместо паспорт им покажех моето удостоверение от мястото на заточението, следваше ужасеното: „Не може! Не може!“ И какво да правя? Бях готов за умирането, но защо трябваше да свърша до някоя ограда като куче?

Отивам право в милицията: „Чуйте, аз съм от вашите. Намерете къде да пренощувам!“ Размърдаха се и казват: „Вървете в чайната и преспете, там не проверяваме документите.“ Но не намерих никаква чайна, върнах се отново на гарата. Там не можеше да се спи, милиционерът гонеше. А на сутринта — направо тук, в амбулаторията. Редица. Погледнаха ме — веднага на легло. После смених два трамвая, за да пресека целия град и — в комендатурата. Работен ден за целия Съветски съюз, а комендантът излязъл, на него му е все едно. Може да дойде, а може и не. Веднага съобразих: ако му дам удостоверението, няма да ми дадат обратно валенките от гарата. Значи отново трябва да сменя два трамвая и да отида там. Всяко пътуване — по час и половина.

— Не си спомням да съм виждала валенките ви. Наистина ли имахте?

— Не помните, защото там, на гарата, веднага ги продадох на някакъв дядка. Направих си сметка, че тази зима ще изкарам в клиниката, а до следващата няма да доживея. После отново в комендатурата! Само за трамваите изхарчих десетачка. После още километър през калта, а аз едва мъкна нозете си. И навсякъде влача раницата си. Слава Богу, комендантът се появи. Показвам му разрешението на моята областна комендатура и удостоверението за постъпване на лечение във вашата клиника, а той — може да се лекувате. После отново пътувам… но все още не към вас, а към центъра. По афишите разбирам, че се играе „Спящата красавица“.

— Така ли?! Вие отгоре на това и на балет! Е, ако знаех, нямаше да ви приема! Н-е-е!

— Вера Корнилиевна, та това е чудо! За последен път преди смъртта си да погледаш балет! Дори и да не опънех петалата, никога нямаше да видя подобно нещо на мястото на вечното си заточение. Но не! По дяволите! Бяха сменили спектакъла! Вместо „Спящата красавица“ щеше да бъде „Агу Бали“.

Смеейки се беззвучно, Хангард поклати глава. Цялата тази история на умиращия с балета, разбира се, й хареса.

— Какво да правя? В консерваторията имаше концерт на аспирантка по фортепиано. Но беше далеч от гарата и дори ъгълче на пейка нямаше да намеря свободно. А дъждът вали ли вали! Имах само един изход: да се предам в ръцете ви. Пристигам — „Места няма, ще се наложи да почакате няколко дни“. А болните говорят, че и по цялата седмица може да чакаш. Къде? Какво ми оставаше? Без лагерна закалка ще пропаднеш. А на всичко отгоре вие отнасяте спасителната ми бележка… Как трябваше при това положение да разговарям с вас?

И на двамата им бе смешно, но сега бе лесно да си спомнят.

Той й разказваше всичко това, но мислеше за съвсем друго: ако е завършила мединститута през 46-а, сега е не по-възрастна от тридесет и една, значи почти негова връстничка. Защо тогава Вера Корнилиевна му изглежда по-млада от двадесет и три годишната Зоя? Не толкова физически, колкото по маниерите си — по кротостта и срамежливостта. В такива случаи човек може да предположи, че тя… Внимателният поглед успява да различи такива жени и по съвсем незначителните начини на поведение. Но Хангард е омъжена. Тогава защо?

А тя го гледаше и се учудваше защо в началото той й се стори толкова недоброжелателен и груб. Наистина тъмните му очи плашат, а и чертите на лицето му са остри, но той умее да гледа и говори приятелски и весело както сега. Вярно, всеки момент може да се появи и другият му маниер на държане и човек не знае какъв точно ще изглежда.

— За балерините и валенките всичко разбрах — усмихна се отново тя, — но за ботушите? Знаете, че вашите ботуши са в пълен разрез с правилата на режима.

Вера Корнилиевна се намръщи.

— Отново вездесъщият режим! — Белегът на Костоглотов почервеня. — Но разходка се полага дори в затворите. Аз не мога без нея, без тази разходка няма да оздравея. Нали не искате да ме лишите от чист въздух?

Да, Хангард бе видяла как дълго се разхожда по страничните, безлюдни алеи на медицинското градче: бе измолил от завеждащата склада женски халат, който не се полагаше на мъжете, защото бяха малко; Стягаше халата с войнишкия си колан, но полите му въпреки това се развяваха. С ботуши, без шапка, със стърчащи на всички страни кичури непокорна коса той се разхождаше с големи твърди крачки, забил поглед в камъчетата, а стигайки до набелязаната граница, се обръщаше. Ръцете му винаги бяха отзад на гърба. И винаги бе сам.

— Скоро се очаква Низамутдин Бахрамович да направи проверка. Знаете ли какво ще стане, ако види вашите ботуши? За мен ще последва предупреждение.

Тя отново не изискваше, а молеше, дори сякаш му се оплакваше. Самата Вера Корнилиевна се учудваше на тона си, който дори не бе знак за равенство, а по-скоро за подчинение; но това бе установено от само себе си в отношенията им, макар никога дотогава да не бе съществувало подобно нещо между нея и останалите болни.

Костоглотов докосна ръката й, сякаш имаше намерение да я убеди окончателно.

— Вера Корнилиевна, давам ви стопроцентова гаранция, че той никога няма да ги види! Дори във вестибюла няма да ме види обут в ботуши.

— А по алеите?

— Там пък няма да разбере, че съм от неговото отделение! Дори ако искате, можем — ей така на шега — да му изпратим донос срещу мен за това, че ходя с ботуши, и съм сигурен, дори с две санитарки да дойде да търси, че никога няма да ги намери.

— Нима е хубаво човек да пише доноси? — Тя отново примижа.

И още нещо: за какъв дявол червеше устните си? Това нарушаваше нейната изящност. Костоглотов въздъхна:

— Но пишат, Вера Корнилиевна, как пишат! И всичко е тип-топ! Римляните казвали: testis unus — testis nulus, което ще рече — един свидетел не е свидетел. А в двадесети век се оказа, че и един не е нужен.

Тя отмести погледа си. За това наистина бе трудно да се говори.

— И тогава къде ще скриете ботушите си?

— Съществуват хиляди начини, стига човек да има време. Може би ще ги скрия в печката, а може би ще ги вържа на връзчица, която ще закача отвън на прозореца. Не се безпокойте!

Вера Корнилиевна не може да не се засмее и да не му повярва, че той действително ще се измъкне от това положение.

— Но как успяхте да не ги предадете при постъпването си тук?

— Е, това бе съвсем просто. В онази килия, в която се преобличах, закачих ботушите си на крилото на вратата. Всичко останало санитарката напъха в някакъв вързоп и го отнесе в централния склад. А аз, когато излязох от банята, ги загънах във вестник и така…

Разговорът се бе завъртял около безсмислена тема. Бе работно време, а тя кой знае защо продължаваше да седи тук. Русанов, изпотен, спеше неспокойно, но все пак спеше. Хангард опипа пулса му и тъкмо се канеше да тръгна, когато досетила се за нещо, отново се обърна към Костоглотов.

— Още ли не получавате допълнително?

— Съвсем не — настръхна Костоглотов.

— И така, от утре ще получавате дневно по две яйца, две чаши мляко и петдесет грама масло.

— Какво-о-о?! Да вярвам ли на ушите си? Мен никога досега не са ме хранили така!… Но, впрочем, знаете ли, това е справедливо. Нали на мен по болничния лист нищо не ми се полага…

— Как така?

— Много просто. Оказва се, че след като шест месеца съм бил отчислен от профсъюза, нищо не ми се полага.

— И как стана така?

— Просто бях отвикнал от обикновения живот. Пристигнах на мястото на заточението, но кой да се сети, че трябва час по-скоро да встъпя в профсъюза?

От една страна изглеждаше доста оправен, но от друга бе човек, който трудно се приспособява. За допълнителните продукти именно Хангард настояваше много упорито, защото никак не бе лесно… Но трябва да върви, защото, както бяха започнали, разговорът нямаше да има край.

Вече бе се приближила до вратата, когато той иронично подхвърли:

— Момент, вие нали не ме подкупвате като отговорник? Сега ще се измъчвам, че още в първия ден съм се корумпирал!

Вера Корнилиевна излезе, без да отговори.

Но след обяда на болните отново й се налагаше да навести Русанов. Тогава разбра, че очакваната проверка на главния лекар ще бъде на следващия ден. Отвори й се и друга работа — трябваше да обиколи стаите да провери шкафчетата, защото Низамутдин Бахрамович най-ревниво следеше в тях да няма трохи, излишни продукти, а ако може и нищо друго освен болничния хляб и захарта. Следеше за чистотата на такива места, че дори и жените не биха се досетили за тях.

Изкачила се на втория етаж, Вера Корнилиевна оглеждаше стените и тавана. В ъгъла, над Сибгатов, й се стори, че вижда паяжина (бе станало по-светло — навън грееше слънце). Хангард извика санитарката — бе Елизавета Анатолиевна, — кой знае защо именно по време на нейната смяна се случваха всички аврали^[2] — и й обясни къде и как трябва да измие и най-внимателно да провери дали има паяжини, за да бъде всичко както трябва за следващия ден.

Елизавета Анатолиевна извади от джоба на халата си очила, сложи ги и каза:

— Вие сте съвършено права. Какъв ужас! — Свали очилата си и тръгна да търси стълба и четка. Чистеше винаги без очила.

После Хангард влезе в мъжката стая. Русанов бе в същото положение — продължаваше да се поти, но пулсът му бе почти нормален, а Костоглотов тъкмо бе облякъл халата и обул ботушите си с намерение да се разходи. Вера Корнилиевна обяви пред всички за утрешното важно посещение и помоли болните сами да прегледат шкафчетата, преди тя да ги провери.

— А ние ще започнем от отговорника — кимна тя.

Проверката можеше и да не почне от него, но Вера Корнилиевна сама не знаеше защо отново отиде в онзи ъгъл.

Фигурата на Хангард представляваше два триъгълника един над друг, с върха нагоре: кръстът й бе до такава степен тънък, че просто човек машинално протягаше ръцете си, за да се убеди, че показалецът и палецът на едната ще докоснат тези на другата. Но Костоглотов не направи нищо подобно, а веднага разтвори пред нея вратичката на шкафчето.

— Моля.

— Може ли да мина? — Той се отдръпна, а тя седна на леглото му до самото шкафче и се наведе, за да огледа. Вера Корнилиевна седеше, а Костоглотов стоеше зад нея и виждаше добре шията й — беззащитните, нежни линии — и косите — не много тъмни, сплетени отзад, без никакви претенции за мода.

Не, трябва по някакъв начин да се освободи от този чувствен плен. Невъзможно е всяка жена да предизвиква у него пълно замайване. Ето — бе поседяла с него, побъбрила, отишла си, а той през цялото време на отсъствието й бе мислил за нея. А тя какво? Ще се прибере вечерта вкъщи, мъжът й ще я прегърне…

Трябваше да се освободи! Но това можеше да стане единствено с помощта на същата жена.

Той стоеше и продължаваше да гледа тила й. Яката на халата се бе дръпнала назад и ясно се виждаше част от гърба й.

— Шкафчето, разбира се, е от най-безобразните в клиниката — коментираше през това време видяното Хангард. — Трохи, омазнена хартия, махорка, книги, ръкавици… Как не ви е срам? Всичко това веднага трябва да го махнете и да подредите.

А той продължаваше да я гледа в тила и мълчеше.

Тя дръпна горното чекмедже и веднага забеляза между другите неща неголемия флакон с гъста сиво-кафява течност; флаконът, пълен до половината, бе запушен, а до него имаше пластмасова чашка и капкомер.

— А това какво е? Лекарство?

Костоглотов, подсвирквайки, отговори:

— Нищо особено.

— Какво е? Такова не сме ви давали.

— Не мога ли да имам и свое собствено?

— Докато сте в нашата клиника и нямате съгласието ни, разбира се, че не!

— Как да ви обясня… неудобно ми е да ви кажа… То е за мазолите.

Тя въртеше в ръцете си ненадписания флакон, опитвайки се да го отвори, за да го помирише, и Костоглотов се намеси. Сложи огромните си длани върху ръцете й, после леко ги отстрани и сам се зае с тапата.

Вечното докосване на ръцете, неизбежното продължение на започнат разговор…

— Внимателно — много тихо я предупреди той. — Трябва внимателно да се отвори, защото не бива да се разлее по пръстите, а и не е желателно да се помирисва.

В края на краищата това вече минаваше границата на всякакви шеги!

— Какво е това? — намръщи се Хангард. — Силен разтвор?

Костоглотов седна до нея и делово, съвсем тихо каза:

— Много. Това е исъккулски корен. Не бива да се мирише нито като отвара, нито изсушен. Затова е така здраво запушен. Ако пипаш с ръце корена, а след това не се измиеш, може и да умреш.

Вера Корнилиевна изглеждаше уплашена.

— А за какво ви е?

— Ето ти беда — изръмжа Костоглотов. — Трябваше да го — скрия… Нужен ми е, за да се лекувам.

— Само за това? — погледна го изпитателно тя. Вече се чувстваше отново лекар.

Гледаше го като лекар, но очите й продължаваха да имат цвета на кафе.

— Само — честно си призна той.

— Или ви е нужно като… последен изход? — все още не му вярваше.

— Ако искате да знаете, когато идвах да постъпя в клиниката ви, имах подобна мисъл. За да не се мъча напразно… Но болките изчезнаха и се отказах. Но продължих да се лекувам с него.

— Тайно, когато не ви вижда никой?

— А какво да прави човек, когато не му позволяват да живее както си иска? Или навсякъде присъства вездесъщият режим?

— По колко капки пиете?

— По стъпаловидна схема. Започвам от една капка, за да стигна до десет дневно, после по обратния път отново до една, после десет дни почивка. Точно сега не ги вземам. Честно казано не съм уверен, че болките ми изчезнаха след рентгена. Може би това се дължеше на корена.

И двамата говореха шепнешком.

— А настойката каква е?

— Водка.

— Сам ли приготвихте лекарството?

— Аха.

— А концентрацията?

— Дявол я знае… Дадоха ми една шепа и казаха: това е за три половинки. И аз ги разделих.

— А колко тежеше?

— Не бе измерено. Така, на око…

— На око? Такава отрова? Това е аконитин! Помислете си само!

А какво да мисля? — започна да се сърди Костоглотов. — Поставете се на мое място: след като сте сама в цялата вселена, комендатурата за нищо на света не иска да ви разреши да напуснете областта, ще питате ли: ама това аконитин ли е, а колко тежи? Знаете ли каква стойност има за мен тази шепа от скъпоценния корен? Двадесет години каторжен труд! За самоволна отлъчка от мястото на заточение. А аз тръгнах. Изминах сто и петдесет километра! За да стигна там, в планината, където живее старецът Кременцов с брада като тази на академик Павлов, човек от заселилите се там в началото на века. Честен знахар! Сам събира корените, сам определя дозите. В неговото село му се смеят, с една дума никой не е пророк в собственото си отечество. А идват при него чак от Москва и Ленинград, дори и кореспондент на „Правда“ го бе посетил; казва, че и той се съгласил със знахаря. А сега плъзнаха слухове, че арестували стареца. Защото някакви глупаци разредили половин литър и го сложили на масата в кухнята. Поканили гости за ноемврийските празници. На им стигнала водката и те в отсъствието на стопанина изпили онова шише. И трима опънали петалата. В друг дом пък децата се отровили. А старецът каква вина има? Предупреждавал ги, ама…

Забелязал, че думите му се отнасят и за него Костоглотов млъкна.

Хангард се развълнува.

— Точно това имах предвид! В стаята е забранено да се държат силно действащи вещества! Абсолютно забранено! Възможно е да се стигне до нещастни последствия. Дайте ми флакона!

— Не — твърдо отказа той.

— Казвам ви да го дадете! — толкова се разсърди, че веждите й се съединиха, и протегна решително ръка.

Флаконът потъна в огромните отрудени ръце на Костоглотов.

Той се усмихна.

— По този начин нищо няма да излезе.

Вера Корнилиевна омекна.

— В края на краищата мога да го взема, когато излезете на разходка.

— Добре, че ме предупредихте. Сега така ще го скрия, че…

— Пак ли на връвчица отвън на прозореца? Какво ми остава, освен да отида и да доложа на началството?

— Не вярвам. Вие самата днес осъдихте доносите!

— Но вие не ми оставяте друг изход!

— И тогава ви остава само да донесете? Не е достойно. Може би се страхувате, че съдържанието ще изпие другарят Русанов? Няма да допусна. Ще го опаковам и скрия надеждно. Но след като си отида оттук, нали отново ще започна да се лекувам с корена! А вие не вярвате ли в него?

— Абсолютно не вярвам! Това е суеверие и игра със смъртта. Вярвам единствено в научните средства, изпитани в практиката. Така са ме учили. И така мислят всички онколози. Дайте ми флакона!

Опита да разтвори палеца му, а той гледаше сърдитите й очи с цвят на кафе и не само че не искаше да упорства или да спори с нея, но с удоволствие би й дал и флакона, и цялото шкафче, но не можеше да отстъпи от принципите си.

— Е-ех, светата наука! — въздъхна той. — Ако всичко бе толкова безусловно, нямаше да бъде опровергавано от само себе си след всеки десет години. А в какво трябва да вярвам аз? В инжекциите ви? Защо ми определихте нови инжекции? И какво съдържание имат?

— Те са много необходими! Много важни за живота ви! Трябва живота ви да спасим! — Тя изрече думите особено настойчиво и очите й говореха, че напълно вярва в тях. — Не мислете, че сте оздравели!

— По-точно? В какво се състои действието им?

— За какво ви е да знаете? Те могат да ви излекуват. Не дават възможност да се появят метастази. Достатъчно ви е да знаете само това… Добре, дайте ми флакона, а аз ви давам честната си дума, че ще ви го върна, преди да заминете!

Гледаха се един друг.

Той изглеждаше доста комично в женския халат, препасан с войнишкия колан, върху чиято катарама имаше петолъчка.

Но колко настоятелна бе! Не му беше жал да предаде флакона; вкъщи имаше предостатъчно от този аконитин. Друго го мъчеше: бе такава мила жена, с толкова хубави очи и светнало лице, с която му бе безкрайно приятно да разговаря, а никога нямаше да бъде възможно да я целуне! И когато се върне в затънтения си край, ще му бъде трудно дори да повярва, че е седял до нея и че тя е искала на всяка цена да спаси неговия, на Костоглотов, живот!

Но тъкмо да го спаси не можеше.

— Страх ме е да го дам и на вас — реши да се пошегува. — Ще го изпие някой в дома ви и…

(Кой? Кой ще го изпие в дома й? Живееше сама, но бе неуместно да му го каже сега.)

Той се разсмя. Стана му жал, че толкова малко може да направи за нея.

— Добре. Отивам в двора и ще го излея.

И все пак напразно червеше устните си!

— Не-е-е, вече не ви вярвам. Сега съм длъжна да присъствам, за да се убедя.

— Имам идея! Защо да го изливам? По-добре ще го дам на добър човек, който вие все едно няма да успеете да спасите. А ако изведнъж на него му помогне?

— На кого?

Костоглотов кимна с глава към леглото на Вадим Зацирко и още по-тихо продължи:

— Нали страда от меланобластома?

— Сега вече окончателно се убедих, че трябва да се излее. Вие непременно ще отровите някого! Как ви дава сърце да дадете тази отрова на тежко болен? А ако се отрови? Няма ли да ви измъчва съвестта?

Избягваше да произнася името му; за целия разговор не се бе обърнала към него нито веднъж по име.

— Такъв няма да се отрови. Той е издръжливо момче!

— Не бива въобще да ви слушам, но просто днес съм в добро настроение. Да вървим.

Те тръгнаха между леглата, после се спуснаха по стълбището.

— Няма ли да ви бъде студено?

— Не, отдолу съм облякла вълнена блузка.

Защо му каза? Сега му се искаше да види каква е на цвят тази блузка. Но и това никога няма да види.

Излязоха навън. Денят бе ясен, съвсем пролетен. Пристигналият днес никога не би повярвал, че е едва седми февруари. Бе слънчево. Високите тополи и ниските храсти на жив плет бяха все още без листа, но и сняг почти нямаше. Между дърветата миналогодишната сиво-кафява трева бе полегнала. Асфалтовите алеи, плочите и камъните бяха още влажни. В малкия парк бе оживено. Срещаха се лекари, сестри, санитарки, работници от кухнята, амбулаторно болни и роднини на клиничните; някои дори бяха седнали на пейките. Прозорците на две-три от отделенията бяха отворени.

Пред самия вход също бе неудобно да излеят отровната течност.

— Да отидем ей там! — посочи той мястото между раковото отделение и отделението за уши, нос и гърло. Обикновено Костоглотов се разхождаше там.

Тръгнаха един до друг по покритата с каменни плочи пътека. Лекарската шапчица на Хангард, съшита по модел на пилотките, стигаше до рамото му.

Той се наведе. Вера Корнилиевна вървеше много сериозна, сякаш й предстоеше важна работа. Стана му смешно.

— Кажете, как ви наричаха в училище? — изведнъж попита Костоглотов.

Тя бързо и бегло го погледна.

— Какво значение има?

— Разбира се, никакво, просто ми е интересно да зная.

Хангард измина няколко крачки мълчаливо, почуквайки с токчетата си по каменните плочи. Той обърна внимание на тънките й крака на газела още тогава, когато лежеше на пода и тя бе се приближила до него.

— Вега — каза тя.

(Не бе напълно искрена: така в училище я наричаше само един човек. Онзи, умният редови войник, който не се върна от фронта. Без да знае защо, тя изведнъж го довери и на друг.)

— Вега ли? В чест на звездата? Но тя е ослепително бяла.

Спряха.

— А аз не съм ослепително бяла — кимна тя. — Името идва от първите срички — ВЕра ХАнгард^[3]. Това е всичко.

За първи път не тя, а той се смути.

— Исках да кажа… — опита се да се оправдае Костоглотов.

— Разбрах. Изливайте! — заповяда тя.

Не се усмихваше.

Костоглотов разклати набитата здраво тапа, внимателно я изтегли, след това се наведе (изглеждаше много смешен в халата-пола, покрила част от ботушите му) и изрови малкото паве, останало от предишната настилка.

— Гледайте! Да не кажете после, че съм го излял в джоба си! — обяви той, клекнал до нейните крака.

Бе обърнал внимание на краката й като на газела още първия път, още първия път…

И в малката дупка в тъмната земя той изля тази течност, която на някого би донесла оздравяване, а на друг — смърт.

— Може ли да върна камъка на мястото му? — попита той.

Тя го гледаше отгоре и се усмихваше.

Имаше нещо детско в жестовете и думите му; детско, но и приличащо на заклинание, на тайна.

— Няма ли да ме похвалите? — изправи се Костоглотов.

— Браво — усмихна се тъжно Хангард. — Можете да продължите разходката си.

Обърна си и тръгна.

А той гледаше белия й гръб, и двата триъгълника на фигурата й.

До какво степен бе започнало да го вълнува всяко женско внимание към него! Във всяка дума долавяше много повече, отколкото се криеше в нея; след всяка постъпка чакаше следващата.

Вега. Вера. Нещо не пасваше, но сега не можеше да разбере какво точно. Гледаше гърба й.

— Ве-га! Вега! — прошепна той, стараейки се отдалеч да й внуши желанието си. — Чуваш ли, върни се! Върни се! Поне се обърни!

Но нищо не се получи с внушението: тя не се обърна.