Александър Солженицин
Раково отделение (26)

Глава 26
Добро начинание

Кога се вълнува хирургът, който не е новак? Става дума не за самата операция, защото тогава се върши всепоглъщаща вниманието работа; известно е какво трябва да се направи и е нужно само старание при изрязването на всичко излишно, за да не се появи след това съжаление за недовършена работа. Е, понякога настъпват внезапни усложнения, бликва кръв и си спомняш, че Резерфорд е умрял при операция на херния. Истинските вълнения на хирурга започват след операцията, когато, кой знае защо, се появява висока температура или коремът си остава все така издут и ти на границата на изпуснатото време трябва без скалпел мислено отново да отвориш оперираното място, да видиш, да разбереш, за да отстраниш евентуалната грешка. Най-безполезно е да оправдаеш следоперационните усложнения с някаква случайна странична причина.

Ето защо Лев Леонидович имаше навика преди петминутките да се отбива при своите оперирани пациенти, за да види как се чувстват.

В навечерието на операционния ден предстоеше дълга обща визитация, но Лев Леонидович не можеше да изтърпи още час и половина, без да знае какво е станало с пациента с оперирания стомах и с Дьомка. Той надзърна при оперирания, който изглеждаше нормално; каза на сестрата какви лекарства да му дава и в какви дози. После влезе в съседната малка стая, в която имаше само двама пациенти, за да види Дьомка.

Другият болен се оправяше — бе започнал да става и излиза, а Дьомка лежеше посивял по гръб, завит с одеялото. Гледаше в тавана тревожно и втренчено, сякаш искаше да види нещо там, но не можеше да го открие.

Лев Леонидович мълчаливо се спря, леко разкрачен, полуобърнат към Дьомка, с провиснали големи ръце, и се загледа изпод вежди, сякаш се двоумеше като боксьор: какво ли ще стане, ако сега удари Дьомка с дясната отдолу по челюстта?

Дьомка се обърна, видя хирурга и се усмихна.

Строгото лице на Лев Леонидович също се озари от усмивка и той намигна с едното си око на Дьомка като на стар приятел, който разбира какво иска да му каже:

— Значи всичко е нормално?

— Какво ти нормално? — Имаше за какво много да се оплаква Дьомка, но като мъж пред мъж реши да си го спести.

— Хапе ли?

— Ъхъ.

— На същото място ли?

— Ъхъ.

— И още дълго време ще бъде така, Дьомка. Едва на следващата година ще отшуми. Но когато не ти дава мира, ти все пак си казвай — не ме боли! И ще ти олеква. Главното е това, че сега вече ти ще живееш, разбра ли? А кракът да върви по дяволите!

Лев Леонидович го каза така, че на Дьомка веднага му олекна! Й действително, по дяволите гнетящата зараза! Без крака е по-леко.

— Е, лежи. Пак ще дойдем при теб!

И излезе вихрено за петминутката вече последен, закъсняващ (Низамутдин не обичаше закъсненията). Престилката му се връзваше на гърба, там полите й никога не стояха добре и през връзките се виждаше сакото. Когато вървеше из клиниката сам, винаги бързаше, а стъпалата на стълбището превземаше по две наведнъж, размахал ръцете си — именно по тези движения болните съдеха, че той не си позволява да загуби дори минутка от времето си.

Петминутката продължи половин час. Низамутдин достойно (за себе си) влезе, достойно (пак за себе си) поздрави и започна с приятен тон (също за себе си) бавно да води заседанието. Той явно се вслушваше в гласа си и очевидно се наблюдаваше отстрани при всяко обръщане и всеки жест, за да се увери още веднъж колко солиден, авторитетен, образован и умен човек е. В родния му аул за него се носеха легенди; бе известен и тук, в града, и дори във вестниците понякога споменаваха името му.

Лев Леонидович седеше на отместения по-назад от другите стол, кръстосал крак върху крак, пъхнал палците си зад колана, стегнал корема му. Бе намръщен, но тъй като той винаги бе такъв в присъствието на началството, главният лекар не приемаше това като специално отношение към себе си от страна на хирурга.

Главният лекар разбираше положението си не като постоянно, неуморно и изнурително, а като достойно за любуване, награди и права. Вярваше, че наистина заради длъжността си е истински главен лекар, че разбира повече от останалите доктори; е, може би не в най-тънките специфични подробности, с помощта на които подчинените му лекуват, но ръководейки ги, той всъщност им помагаше да избягват грешките. Ето защо се налагаше да провежда толкова дълго петминутките, което впрочем очевидно бе приятно задължение и за останалите. И тъй като правата на главен лекар значително превишаваха неговите задължения, той и на работното си място, в диспансера, приемаше със същата лекота на работа администратори, лекари или сестри — именно онези, за чието назначаване му звъняха, за да го помолят, от областното здравеопазване, от градския или от института, където се надяваше в скоро време да защити дисертация; или някъде по време на вечеря или вкъщи, ако човекът бе от същото родословно дърво, от което бе и той. А ако завеждащите отделения му възразяваха, че новоприетият не разбира нищо и не умее, Низамутдин Бахрамович още повече ги изненадваше с думите: „Тогава вие ще го научите! Защо сте тук?“

Облагороден със сивия цвят, който след известно десетилетие от живота равнодушно обкръжава с нимба главите на талантите и тъпаците, на самоотвержените и алчните, на работягите и безделниците; надарен с представителен и спокоен вид, с който природата отбелязва неизпиталите мъките на прекаленото мислене, с онази приятна мургавост, която толкова добре отива на сивото, Низамутдин Бахрамович обясняваше на своите медицински работници кое е лошото в работата им и как по-добре да се борят за скъпоценния човешки живот. И онези, които той все още не бе набелязал за уволнение, и новопостъпилите седяха на казионните дивани с високи облегалки, на креслата и столовете и с видимо внимание слушаха главния лекар.

Къдравият Халмухамедов, когото Лев Леонидович виждаше добре, имаше такъв вид, сякаш бе излязъл от илюстрациите към пътешествията на капитан Кук през джунглата: разпилените, разрошени кичури сякаш бяха „сресани“ от клони, лицето му бе с бронзов загар, а радостната му усмивка на дивак разкриваше ослепително белите зъби и липсваше — единственото в цялата му физиономия! — само желязната халка, пробила ноздрата на дивака. Дразнеше, разбира се, не това, че имаше такъв вид, или че бе получил добра диплома от медицинския институт, а това, че той не можеше да направи нито една операция, без да съсипе пациента. Лев Леонидович два пъти го допусна до операционната и се разкая завинаги. Да се изгони, също не бе възможно, защото щеше да бъде прието като лошо отношение към националните кадри. И ето че Халмухамедов пече четвърта година водеше историите на болестите, които не изискваха кой знае какви знания, с важен вид вземаше участие във всички визитации, стоеше в превързочната, дежуреше (тоест спеше) нощно време и дори напоследък получаваше заплата и половина за това, че си отиваше в края на работния ден.

Вътре бяха и две жени с дипломи на хирурзи. Едната бе Пантьохина, изключително пълна, около четиридесетте, винаги много загрижена, че има шест деца от двама мъже, а парите не стигат. Тези грижи можеха да се прочетат по лицето й и в служебните часове, тоест онези, които тя трябваше да прекарва в помещенията на диспансера, за да получи заплата… Другата бе Анжелина, млада, завършила института преди три години, с миниатюрна фигура, доста хубава, която ненавиждаше Лев Леонидович за неговото равнодушно отношение към нея и сега бе главният интригант против него в цялото хирургическо отделение.

И двете не можеха да правят нищо, което надхвърля задачите на амбулаторния прием, никога не им доверяваха скалпела, но също имаше важни причини, поради които главният не би могъл да ги уволни никога.

По такъв начин в отделението се водеха на щат петима хирурзи, а можеха да правят операции само двама.

На оперативката присъстваха и сестрите, някои от които също бяха лика-прилика с част от лекарите, но и те разчитаха на защитата на Низамутдин Бахрамович.

Понякога това толкова много измъчваше Лев Леонидович, че му идваше да захвърли всичко и да се махне! Но къде? Където и да отиде, също ще има главен лекар, може би още по-лош, със свои тъпи представи и свои хора, които нищо не вършат. Съвсем друго би било да попадне в клиника, където всичко е поставено на делови начала: всички, които се числят на ведомост, да работят и да бъдат нужни. Но положението на Лев Леонидович не бе такова, че да му гласуват доверие да стане главен лекар, с изключение може би на най-затънтените лечебни заведения, а той и без това се бе отдалечил доста от Москва.

А и той никога не бе се стремял към ръководен пост, защото знаеше, че кожата на администратора ще му пречи да се разгърне. Пък и не бе забравил онзи период от живота си, когато бе видял свалени или паднали началници и бе оценил повратностите на властта: бе познавал комдиви^[1], мечтаещи да станат дневални, а и първия си истински учител — хирурга Коряков, едва бе успял да измъкне от ямата.

Понякога острите ъгли на всекидневието се заглаждаха и тогава на Лев Леонидович му се струваше, че може да се търпи, че не трябва да напуска. Но веднага след това започваше да се опасява, че него самия и Донцова, и Хангард ще ги отстранят, че нещата вървят към такава развръзка, че с всяка изминала година обстановката все повече ще се усложнява. А вече приближаваше четиридесетте и тялото му имаше нужда от известен комфорт и постоянство.

Въобще оставаше в неизвестност по отношение на собствения си живот. Не знаеше дали трябва да направи някакъв героичен скок или да продължи да се носи по течението на навика. Не така и не тук бе започнала сериозната му работа. През една година дори бе на крачка от сталинска премия. И изведнъж целият институт рухна от напрежението и привързаността и тогава се оказа, че не е успял да защити дори кандидатската си дисертация. Отчасти за това бе виновен същият Коряков, който съветваше. „Вие работете! Да напишете, винаги ще успеете!“ А кога „ще успеете“, не казваше.

Или наистина бе по-добре да изпрати по дяволите всякакво писане?

С лице, което не изразяваше неодобрение на чутото от главния лекар, Лев Леонидович намръщен сякаш слушаше внимателно, още повече че ставаше дума за него — предлагаха му следващия месец да направи първата операция на гръден кош.

Но всичко свършва — свърши и петминутката. Като излизаха бавно един след друг от стаята за заседания, хирурзите се събраха в горния вестибюл. И все така продължавайки да държи палците си пъхнати зад коланчето на халата, Лев Леонидович като мрачен разсеян пълководец поведе след себе си на голяма визитация слабата, с посивели коси Евгения Устиновна, къдравия Халмухамедов, пълната Пантьохина, русата Анжелина и още две сестри.

Имаше визитации, провеждани на бегом, защото предстоеше много работа. И днес трябваше да се бърза, но денят по разписание бе забавен от всеобщ преглед. Не биваше да се пропусне нито едно легло на опериран или на пациент, комуто предстои операция. Цялата група от седем човека бавно влизаше във всяка стая, потопявайки се във въздуха, пропит от тежката миризма на лекарства (стаите много рядко се проветряваха); болните се отдръпваха в тесните пътечки между леглата, за да направят място един на друг, а след това да надникнат зад рамото на съседа си. Лекарският екип, събрал се в кръг около всяко легло, бе длъжен за една, три или пет минути да навлезе в състоянието на поредния болен, както бе влязъл в спарения въздух: в неговите болки, чувства, в неговата анамнеза, в историята на болестта и в хода на лечението, за да решат всичко онова, което теорията и практиката ги съветваше да направят по-нататък.

И ако бяха по-малко; и ако всеки от тях бе най-добрият в специалността си; и ако не се падаха на един лекуващ лекар по тридесет пациенти; и ако не им се налагаше да си блъскат главата какво и как по-удобно да напишат в този своеобразен прокурорски документ — историята на болестта; и ако те не бяха хора, тоест изтъкани от кожа, кости и нерви, същества със собствена памет и намерения, изпитвайки облекчение от осъзнатия факт, че самите те не са подложени на тези болки; тогава, разбира се, не би и могло да се измисли нещо по-добро от подобна визитация.

Но такива условия не съществуваха, а визитацията не можеше да се отмени. И затова Лев Леонидович водеше всички със себе си по навик и примижал с едното око, покорно изслушваше лекуващия лекар за всеки болен (и не наизуст, а от папката му): откъде е, кога е постъпил (за по-старите пациенти отдавна бе известно всичко), по какъв повод е постъпил, какво лечение му е предписано, в какви дози, каква е групата на кръвта му, определен ли е за операция, какво пречи или защо въпросът все още не е решен. Той изслушваше рапортите, често сядаше на леглата на болните, някои молеше да покажат раната си, оглеждаше я, опипваше я, сам загръщаше пациента с одеялото или предлагаше и на другите лекари да опипат подутината.

Истински трудните случаи не можеха да бъдат решени по време на визитацията — за това бе нужно да извикат човека и да се занимават с него отделно; бе невъзможно за това време и да кажат направо как стоят нещата в действителност, и да се разберат един друг; тук дори бе невъзможно да се каже, че състоянието се е влошило, а само: „Процесът се е задълбочил.“ Бе прието да се говори с полунамеци, със синоними (дори вторични) или съвсем обратното на това, което бе в действителност. Никой нито веднъж не изрече думата „рак“ или „саркома“, но вече и полупонятните „канцерогенен“, „СК“, „СА“ също не се произнасяха; вместо тях се изричаха съвсем безобидни думи: „язва“, „гастрит“, „възпаление“, „полипи“, а това кой какво бе разбрал, се изясняваше след визитацията. Но все пак, за да се разбират едни друг, разрешаваше се да говорят неща от типа на: „разширена сянка от…“, „тимпанит“, „не е изключен летален изход“ (което означаваше: дано не умре по време на операция). Когато все пак не се намираха изрази, Лев Леонидович казваше:

— Засега оставете историята на болестта.

И преминаваха към следващия пациент.

Колкото по-малко успяваха да разберат за развитието на болестта, за да определят начина на лекуване, толкова повече Лев Леонидович се опитваше да ободри болните; дори в това бе започнал да вижда главната цел на визитацията.

— Status idem — казваха му. (Означаваше: всичко си е както преди.)

— Така ли? — радостно питаше той. И веднага се мъчеше да успокои болната: — Вече сте по-добре, нали?

— Така ли? — удивено възкликваше болната. Самата тя не бе забелязала подобно нещо, но след като лекарите го бяха забелязали, сигурно бе така.

— Ето, виждате ли! Така постепенно ще се оправите.

Друга болна настръхваше.

— Слушайте, защо ме боли толкова силно гръбнакът? Може би и там се е появила подутина?

— Това е вторично отражение.

(Лев Леонидович казваше самата истина: метастазата бе наистина вторично явление.)

Застанали над мъртвешко бледия старец, който едва движеше устните си, му докладваха:

— Болният получава общо укрепващи и притъпяващи болката лекарства.

Тоест: карай, късно е за лечение, не може да му се помогне, просто трябва да се намери начин да се облекчат последните болки.

Тогава, повдигнал дебелите си вежди, сякаш разрешил трудния въпрос, Лев Леонидович казваше:

— Да говорим откровено, татенце! Всичко, което изпитвате, е реакция против предишното лечение. Но не ни карайте да бързаме, лежете си спокойно и ние ще ви излекуваме. Лежете така, сякаш нищо не се е случило, но знайте, че вашият организъм с наша помощ ще успее да се защити.

Обреченият кимваше с глава. Откровеността се бе оказала не толкова убийствена; тя бе родила надеждата!

— В областта под белите дробове има туморно образование от този тип — докладваха на Лев Леонидович и му показваха рентгенова снимка.

Той гледаше черната, прозрачна рентгенова лента, обърнал я към светлината, и одобрително кимаше.

— Много обнадеждаваща снимка! Много! Операция засега не е нужна.

И болната се радваше: значи състоянието й не е просто добро, а много добро.

А рентгеновата снимка бе добра, защото не се налагаше да правят втора; тя безспорно доказваше размерите и границите на злокачествения тумор. И че операцията вече е невъзможна, защото е пропуснат подходящият момент.

Така, в продължение на половин час — толкова, колкото продължаваше визитацията, завеждащият хирургическото отделение говореше съвсем не онова, което мислеше; следеше само тонът му да не изразява чувствата му и заедно с това — съпровождащите го лекуващи лекари да правят правилни отметки в историята на болестта; в онези картонени бланки, изписани с ръкописен почерк, нечетливи, заради които след това при най-малка грешка можеха да ги съдят. Нито веднъж той не обърна рязко главата си, нито веднъж не погледна тревожно и по неговия доброжелателно-скучен вид болните виждаха колко прости всъщност са техните болести, отдавна известни на лекарите.

След половинчасовата актьорска игра, придружена с деловит израз, Лев Леонидович се уморяваше и повдигаше вежди, за да не забележат състоянието му.

Но един старец се оплака, че отдавна не са го преглеждали, и Лев Леонидович, почуквайки по немощната му гръд, го преслуша.

А старецът обяви пред всички:

— Така… А аз сега ще ви разкажа накратко!…

И започна объркано да обяснява как самият той разбира възникването и хода на болестта си. Лев Леонидович внимателно го слушаше, като от време на време кимаше с глава.

— Сега искам да чуя вас! — свърши с изповедта си старецът.

Хирургът се усмихна.

— Какво ми остава да кажа? Нашите интереси съвпадат. Вие искате да бъдете здрав, аз също. Хайде и по-нататък да продължим да действаме заедно.

С узбеките бе далеч по-лесно, защото знаеше няколко техни думи. А жената с очилата, която изглеждаше много интелигентна, той не прегледа пред останалите, защото му бе неловко да я види легнала на леглото. На момчето, до което седеше майка му, сериозно подаде ръка; на другото докосна корема и двамата се разсмяха.

Единствено на учителката, която настояваше пред него да извика за консултация невропатолог, отговори не съвсем вежливо.

Това бе последната стая. Излезе уморен, както след добре направена операция, и обяви:

— Пет минути за по цигара.

С Евгения Устиновна така дълбоко всмукнаха от дима, че сякаш само и това бяха чакали (но на болните строго казваха, че тютюнът им е абсолютно противопоказен, защото е канцерогенен!)

След това всички влязоха в малка стая и се разположиха около масата. И фамилиите, споменавани по време на визитацията, отново преминаваха от уста на уста, но картината на всеобщо подобрение, която можеше да си състави страничен наблюдател, вече изглеждаше съвсем различна. При „status idem“ случаят бе иноперабилен и рентгенотерапията имаше симптоматичен характер, тоест имаше за цел да отстрани непосредствените болки, защото нямаше надежда за излекуване. Момчето, на което Лев Леонидович подаде ръка, бе инкурабелен случай с генерализиран процес и само заради настояванията на родителите трябваше да го оставят за още известно време в болницата и да го подлагат на псевдосеанси, защото не пускаха ток в тръбата. За старицата, която бе настояла да прегледат и нея, Лев Леонидович каза:

— Тя е на шестдесет и осем. Ако продължим да я облъчваме, може би ще изкара до седемдесет, а ако я оперираме, дори година няма да изкара. Какво ще кажете, Евгения Устиновна?

Но след като такъв поклонник на скалпела се отказваше от него, Евгения Устиновна не можеше да не се съгласи.

По-точно бе да се каже, че е скептик. Той знаеше, че никакви прибори и апарати няма да ти помогнат да видиш по-добре, отколкото с просто око, и с нищо друго освен със скалпела не може да се отстрани ненужното.

За болния, който не искаше сам да реши дали да го оперират, а молеше да се посъветват с роднините му, Лев Леонидович сега каза:

— Неговите роднини живеят на края на света. Докато се свържем, докато пристигнат, а неизвестно какво ще кажат тогава, той ще умре. Трябва да го убедим да се съгласи да легне на операционната маса, но не утре, разбира се, а последващия път. Рискът е голям. Ще проверим и ще го зашием.

— А ако умре на масата? — важно попита Халмухамедов, сякаш самият той рискуваше.

Лев Леонидович се намръщи.

— Това е още „ако“, а без нас сигурно… Имаме не лоши показатели за смъртността и можем да рискуваме.

Всеки път питаше:

— Друго мнение?

Но него го интересуваше само мнението на Евгения Устиновна. И независимо от опита, възрастта и подхода, мненията им почти винаги съвпадаха; това показваше, че на разумните хора им е по-леко да се разбират.

— А на този, жълтокосия — попита Лев Леонидович, — наистина ли с нищо не можем да помогнем, Евгения Устиновна? Непременно ли трябва да режем?

— Непременно — стисна начервените си устни Евгения Устиновна. — А след това ще бъде нужно дълго време да бъде подложен на рентгенотерапия.

— Жалко! — изведнъж въздъхна Лев Леонидович и наведе глава, сякаш за да разгледа ноктите си. — Ръката ми не се вдига, когато трябва да лишаваме от някой орган такива млади хора. Имаш усещането, че действаш против природата.

После вдигна глава.

— Да, другари… А вие разбрахте ли в какво се състои работата с Шулубин?

— Це-ер ректи? — каза Пантьохина.

— Да, но как е открито това? Ето колко струва нашата онкологична пропаганда в онкопунктовете. Много точно го каза Орещенков на конференцията: онзи лекар, който се гнуси да слага пръста си в ануса на болния, не е никакъв лекар! Колко занемарена е работата ни! Шулубин се е мъкнал по разни амбулатории и се е оплаквал от често ходене по нужда, от появилата се кръв в урината, след това от болки, вземали са проби за анализ, а са забравили най-просто — да опипат с пръсти! От дизентерия го лекували, от хемороиди и всичко напразно. И ето че веднъж той прочел в една амбулатория онкологичните стенматериали и като грамотен човек се досетил! И с пръстите си сам опипал и намерил подутината. Нима лекарите не са могли да се досетят половин година!

— Дълбоко ли е?

— Около седем сантиметра, точно след сфинктера. Напълно е било възможно да се запази двигателният мускул и човекът би си останал човек! А сега вече е поразен сфинктерът, ретроградна ампутация… значи ще последва безконтролно отделяне на изпражнения… значи трябва да се изведе анусът встрани… Какъв живот?… А дядката е добър…

Започнаха да правят списък за утрешните операции. Отбелязваха кого от болните трябва да потенцират и с какво; кого да водят в банята и кого не…

— Чали може да не бъде потенциран — каза Лев Леонидович. — Има канцер на стомаха, а е в такова бодро настроение!

(Само ако знаеше, че Чали се готви утре сам да се потенцира с половинката!)

Разпределяха кой на кого да асистира. Отново се получаваше така, че на Лев Леонидович трябваше да асистира Анжелина. Значи утре тя пак щеше да стои срещу него, а отстрани ще снове операционната сестра и вместо самата предварително да се сеща какъв инструмент е нужен, щеше да се сърди на Анжелина, която пък ще се чуди какво общо има с операционната сестра. А онази, нервната, която не бива дори да докоснеш, току-виж вземе нестерилна марля или нещо друго и цялата операция ще отиде по дяволите! Проклети жени! И не знаят простото мъжко правило: там, където си изкарваш хляба, не си…

Несъобразителните родители бяха сложили на дъщеря си името Анжелина, без да имат представа какъв демон ще израсте от нея. Лев Леонидович навъсено поглеждаше нейната наперена, макар и лисича физиономия и му се искаше да произнесе примирено:

„Чуйте, Анжелина, или ако ви харесва, Анжела! Вие не сте лишена от способности. Ако ги бяхте насочили не за да се омъжите, а в хирургията, вече бихте работили добре. Чуйте, не бива да се карате, нали всички стоим около една операционна маса…“

Но тя би разбрала думите му като факт, че се е уморил от компанията й и се е предал.

Искаше му се също подробно да разкаже за вчерашния другарски съд. На Евгения Устиновна бе започнал да разказва по време на пушенето. Но след като помисли, реши, че сега няма дори желание да започне да разказва на колегите си.

Веднага щом свърши петминутката, Лев Леонидович стана, запали цигара и бързо излезе в коридора, за да отиде в кабинета по физиотерапия. Искаше му се да сподели всичко именно с Вера Хангард. Тя беше заедно с Донцова, заети и двете с работа.

— Време е за обедната почивка! — обяви той. — Дайте ми стол.

Седна с желанието приятелски да си поговори, но двете красноречиво мълчаха.

— Защо сте такива неласкави към мен днес?

Донцова се усмихна, като въртеше в ръцете си големите рогови очила.

— Напротив, не знам как да ви харесаме. Мен ще оперирате ли?

— Вас? Никога!

— Защо?

— Защото, ако ви разрежа, ще кажат, че е от завист. Вашето отделение превъзхожда по успехи моето.

— Без шеги, Лев Леонидович, питам сериозно.

Наистина бе трудно човек да си представи Людмила Афанасиевна шегуваща се.

Вера седеше печална, свила рамене, сякаш й бе студено.

— Скоро ще се наложи да прегледаме Людмила Афанасиевна. Оказва се, че отдавна я боли стомах, а тя мълчи. И това се казва онколог!

— И вие, разбира се, сте събрали всички показания в полза на канцера? — Лев Леонидович изви веждите си; и в най-простия разговор този израз изглеждаше като присмех неизвестно по чий адрес.

— Все още не всички — призна си Донцова.

— А какви например?

Тя ги назова.

— Малко е! — определи Лев Леонидович. — Както казва Райкин: мал-ко! Нека Верчето подпише диагнозата, тогава ще разговаряме. Скоро ще получа отделна клиника и тогава ще ви взема Верчето като диагностик. Ще я дадете ли?

— За нищо на света! Вземете си друга!

— Никаква друга! Само Верчето! Защо тогава трябва да ви оперирам?

Той шеговито гледаше и приказваше, допушвайки папиросата, а мислеше напълно сериозно. Както казваше онзи, същият, Коряков: млад ли е, няма опит; стар ли е, няма сили. Но Хангард сега бе (както и той самият) в онази възраст, когато е насъбрал огромен опит, а и силите са още доста. Пред неговите очи тя стана от момиче ординатор такъв диагностик, че той й вярваше не по-малко, отколкото на Донцова. С такъв диагностик хирургът, дори да е скептик, се чувства като в пазвата на Христа. Само че при жените тази възраст минава по-бързо, отколкото при мъжете.

— Носиш закуска от дома, нали? — попита той Вера. — Тъй като, все едно, ще я върнеш, дай аз да я изям!

И действително, макар да бе казано на шега, изведнъж се появиха сандвичи с кашкавал и Лев Леонидович се нахвърли върху тях, молейки и жените:

— Вие също си вземете!… Значи бях вчера на оня „другарски“ съд. Трябваше и вие да дойдете, бе поучително! В училището! Бяха се събрали около четиристотин човека… Нали е интересно!… Обстоятелствата са следните: оперирано е дете заради непроходимост на червата, преплитане. Няколко дни детето живее, дори започнало да играе! Факт е… И изведнъж отново сплитане и смърт. Цели осем месеца следствието мъчело нещастния хирург… Можете да си представите как през цялото това време е продължавал да оперира? Този път пристигат от градското здравеопазване, пристига главният хирург на града, а общественият обвинител е от мединститута, чувате ли? И отсича: престъпно нехайно отношение! Извикват родителите за свидетели — представете си какви свидетели! Започват да бълват всякакви глупости! А нашите граждани седят и зяпат: какви гадове са това лекарите! А сред публиката — също лекари. Разбираме цялата глупост и всички чувстваме: това се отнася за нас — днес си ти, утре — аз! А мълчим. Сигурно и аз щях да премълча, ако не бях се върнал току-що от Москва, но след свежия столичен въздух вече гледах по-мащабно — чугунените прегради ми се струваха прогнили дървени стобори. И аз тръгнах да се изкажа.

— А там позволяват ли?

— Да, нещо от типа на разискванията. Казвам им: как не ви е срам да устройвате целия този спектакъл? Говоря направо, дърпат ме: ще ви отнемем думата! А аз продължавам: уверени ли сте, че и съдебна грешка не може да стане? Този случай е обект на научно, а не на съдебно разследване! Би трябвало да се съберат само лекари, за да се направи квалифициран научен разбор. Ние, хирурзите, всеки вторник и петък рискуваме, защото всяка операция е преминаване през минно поле! И нашата работа е изградена изцяло върху доверието! Затова майката трябва да ни поверява детето си, а не да влиза в ролята на свидетел в съда!

Лев Леонидович се развълнува, гласът му се разтрепери. Бе забравил наченатия сандвич като разкъса полупразния пакет, извади папироса и запали.

— И това е руски хирург! А ако бе немец или, да кажем, жид^[2] — да го обесим ли? Аплодираха ме! Но как може да се мълчи? Ако вече клупът е стегнал шията, трябва да се махне! Какво има да се чака?!

Вера потресена клатеше глава. По напрегнатия й поглед личеше, че тя разбира отлично Лев Леонидович, заради което той обичаше да й разказва всичко. А Людмила Афанасиевна недоумяваше.

— А аз не съм съгласна! А как трябва с нас, лекарите, да се разговаря? Там зашили нечий корем, забравили марля вътре, някъде налели физиологичен разтвор вместо новокаин, на друго място, гипсирайки, умъртвили крак, тук сбъркали дозата десетократно, прелели кръв от друга група! Допускаме изгаряния! Как да разговарят с нас? Трябва да ни дърпат ушите като на децата!

— Вие ме убивате, Людмила Афанасиевна! Как можете да го говорите, вие?! Тук въпросът излиза извън рамките на медицината! Тук се разгаря борба за характера на цялото общество!

— Трябва, разбира се, да се повиши отговорността на лекарите — опитваше се да ги помири Хангард, хващайки ръцете на двамата, — но първо трябва да се намали техният норматив два, дори три пъти! Девет болни за час по време на амбулаторния прием — нима това може да се побере в главата? Трябва да се даде възможност спокойно да се разговаря с болните, спокойно да се обмисля всичко. Ако е операционен ден, тогава хирургът да прави една, а не три операции!

Людмила Афанасиевна и Лев Леонидович спореха още известно време, но все пак Вера успя да ги успокои и попита:

— И как свърши всичко?

Лев Леонидович накрая се усмихна.

— Не се дадохме! Онези се задоволиха само да направят забележка, че историята на болестта е водена неправилно. Но почакайте, това още не е всичко! След произнасянето на присъдата представителят на градския отдел по здравеопазването излиза: лошо възпитаваме лекарите, лошо възпитаваме болните, профсъюзните събрания са малко. А накрая взема думата представителят на градското здравеопазване! И какво е разбрал от цялата тази история? Да се съдят лекарите, казва, е добро начинание, другари, добро начинание!…