Александър Солженицин
Раково отделение (27)

Глава 27
На кого какво му е интересно

Бе обикновен делничен ден и визитация, която не се различаваше от останалите. Вера Корнилиевна тръгна да обходи своите болни. Във вестибюла на горния етаж към нея се присъедини сестрата.

Беше Зоя.

Те се спряха при Сибгатов, но тъй като всичко, свързано с него, решаваше Людмила Афанасиевна, останаха за малко и влязоха в стаята.

Двете имаха еднакъв ръст, но тъй като Зоя бе по-набита, изглеждаше по-едра от Вера Корнилиевна. Човек можеше да си представи, че след две години, когато самата бъде лекар, Зоя щеше да има по-внушителна осанка.

Започнаха визитацията от другата редица и през цялото време Олег виждаше само гърбовете им; пред погледа му се мяркаха също черните коси на Вера Корнилиевна и златистите къдрици на Зоя.

Но той дори тези къдрици вече две нощи не бе докосвал. Не бе му казвала, но Олег изведнъж откри, че цялата й неотстъпчивост, толкова досадна и обиждаща го, съвсем не е кокетство, а страх да престъпи чертата от обикновеното към завинаги. Той нали е завинаги. С такъв каква игра може да има?

Именно на границата на този въпрос Олег се връщаше към действителността: такъв съм.

Днес болните от цялата тази редица трябваше да бъдат облъчвани. Затова двете бавно и подробно преглеждаха и разпитваха болните. Вера Корнилиевна сядаше при всеки.

На Ахмаджан, след като прегледа кожата му, цифрите в историята на болестта и последния анализ от кръвта, каза:

— Скоро ще свършим с лекуването! Ще си отидеш у дома!

Ахмаджан се усмихна.

— Къде живееш?

— В Карабаир.

— Ще си отидеш.

— Оздравял? — сияеше Ахмаджан.

— Оздравял.

— Напълно?

— Засега напълно.

— Значи повече няма да идвам?

— Ще дойдеш след половин година.

— Защо след като съм напълно?

— Да те видим.

Така и премина цялата редица легла, без нито веднъж да се обърне към Олег. И само веднъж към него погледна Зоя.

Погледна го с особена лекота, усвоена от нея от известно време. И на визитации винаги намираше такъв миг, когато само той виждаше очите й, за да му изпрати като сигнали по морзовата азбука кратките весели пламъчета на своите пламъчета-тире и пламъчета-точка.

Но именно по тази лекота веднъж Олег разбра, че това не е търкулнало се по-нататък колело, а знак, че е прекалено трудно да се мине в територията на невъзможното.

Наистина свободният човек не може да изостави квартирата си в Ленинград, но нали и тук е същото? Разбира се, щастието е в това с кого си, а не къде, но все пак в големия град…

Вера Корнилиевна дълго се задържа при Вадим. Прегледа крака му и опипа слабината, после корема и през цялото време питаше как се чувства; дори зададе съвсем нов за Вадим въпрос: как се чувства след ядене.

Вадим съсредоточено и тихо отговаряше. Когато започнаха неочакваните опипвания в дясната слабина и въпроса за храната, той попита:

— Черният дроб ли ви интересува?

Беше си спомнил, че преди заминаването майка му сякаш случайно го бе попипала по същото място.

— Всичко трябва да зная — поклати глава Вера Корнилиевна. — Болните станаха толкова грамотни, че спокойно могат да облекат бели престилки.

Положил върху възглавницата главата си с катраненочерни коси и прежълтяло мургаво лице, Вадим погледна към лекарката строго като Светия Отец от иконата.

— Но аз разбирам — каза тихо той. — Четох за какво става дума.

Каза го без никакви претенции, очаквайки като нещо съвсем естествено Хангард да се съгласи с него или веднага да започне да му обяснява, но тя се смути, не можа да намери нужните думи и седнала на леглото му, изглеждаше като виновна. Той бе хубав, млад и навярно много способен — напомняше й за друг млад човек от познато семейство, който дълго умираше с ясното съзнание какво го очаква и никакви лекари не можеха да му помогнат; именно заради него Вера, тогава осмокласничка, реши да не става, както бе замислила, инженер, а да се посвети на медицината.

Но ето че и тя не можеше да помогне.

В бурканчето на прозореца до Вадим имаше сиво-черна отвара от брезовата гъба, която другите болни гледаха със завист.

— Пиете ли от нея?

— Пия.

Самата Хангард не вярваше в тази гъба, защото никога преди това не бе чувала за нея, никой не бе говорил, но във всеки случай бе безвредна, за разлика от исъккулския корен. А ако болният вярваше, значи именно затова бе и полезна.

— Какво става с радиоактивното злато? — попита тя.

— Все така обещават. Може би в близките дни ще дадат — тихо отговори той. — Но не на ръка, а по служебен ред. Кажете — Вадим изпитателно я погледна, — след… две седмици… ако пристигне, метастазите вече ще стигнат до черния дроб, нали?

— Разбира се, че не! — много уверено излъга Хангард и, изглежда, успя да го убеди. — Ако искате да знаете, това се измерва с месеци.

(Но защо тогава тя опипваше точно там, където се намира черният дроб? Защо попита как понася храната?…)

Вадим бе склонен да й повярва.

По-леко ще бъде, ако повярва…

През времето, което Хангард прекара, седнала на леглото на Вадим, Зоя, от нямане какво да прави, обърна глава и погледна книжката на Олег на прозореца, после и самия него, като се опита да му подскаже какво го пита. Погледът й изглеждаше доста красноречив, но Олег гледаше без никакво участие. А и защо бе нужна такава игра с очи? Смяташе себе си за прекалено стар за подобни неща.

Беше се приготвил за прегледа; бе свалил горната част на пижамата си, а бе готов да свали и ризата си.

Но Вера Корнилиевна, след като свърши със Зацирко, изтрила ръцете си о кърпата, обърнала се с лице към другата редица, не само че не се усмихна на Костоглотов и не го покани за подробен разговор, но и го погледна съвсем бегло — толкова, колкото трябваше, за да отбележи, че сега разговорът ще се завърти около него. Обаче Костоглотов веднага забеляза, че погледът на Вера Корнилиевна е съвсем отчужден. Особената светлина и радостното сияние, които очите й излъчваха в деня на преливането на кръв, и дори предишното ласкаво предразположение, а и внимателното съчувствие бяха се изпарили яко дим; погледът й изглеждаше отсъстващ.

— Костоглотов — започна Хангард, обърната по-скоро към Русанов. — Лечението си остава същото. Най-странното е — погледна странно към Зоя, — че реакцията от хормонотерапията е съвсем слаба.

Зоя повдигна рамене.

— Може би това се дължи на особеността на организма?

Тя си помисли, че от нея, студентката от предпоследния курс, доктор Хангард търси съвет.

Но без да обърне внимание на нейните думи, Хангард я попита явно не с цел да се консултира:

— Инжекциите правят ли се редовно и в определеното време?

Съобразителната Зоя отметна леко назад глава и с широко отворени очи — жълто-кафяви, изпъкнали, учудени, погледна почти в упор лекарката.

— А какво ви кара да се съмнявате?… Винаги… всички процедури, които се полагат… Винаги! — Изглеждаше съвсем оскърбена. — Във всеки случай по време на моето дежурство…

Разбира се, че за другите дежурства не биха я питали. А „във всеки случай“ произнесе на един дъх и именно това, кой знае защо, убеди Хангард, че Зоя лъже. Все някой трябваше да пропуска да слага инжекции, след като те не действаха в пълната си сила! Изключено бе този някой да е Мария. Същото се отнасяше и за Олимпиада Василиевна. А по време на нощните си дежурства Зоя, както изглежда…

Но по смелия, готов за отбрана поглед на Зоя Вера Корнилиевна видя, че да се докаже това, не е толкова лесно, че Зоя вече е решила: не може да се докаже и толкова! И погледът й бе толкова настойчиво безцеремонен, че Вера Корнилиевна не издържа на неговата наглост и наведе очи.

Винаги, когато мислеше за даден човек нещо неприятно, го правеше.

Виновно наведе очи, а Зоя, почувствала се победителка, продължаваше да я оглежда с оскърбителен поглед.

Зоя победи, но веднага разбра, че не трябва да рискува; че ако Донцова се нахвърли да я разпитва, някой от болните, например Русанов, ще потвърди, че тя не е правила никакви инжекции на Костоглотов, а по този начин може да загуби мястото си в клиниката, което несъмнено ще се отрази и на положението й в института.

Да рискува, но в името на какво? Колелото на играта няма накъде повече да се завърти. И с поглед, който разтрогваше договора с Олег да не му прави инжекции, тя погледна в очите Костоглотов.

На Олег му стана ясно, че Вега не иска дори да го погледне, но не можеше да разбере защо и така внезапно. Струваше му се, че нищо особено не се е случило. Наистина вчера, във вестибюла, тя се направи, че не го вижда, но той го отдаде на случайността.

Съвсем бе забравил за капризността на женските характери! Появи се лек ветрец — и край! Само между мъжете може да съществуват нормални, неподдаващи се на настроения отношения.

Ето че и Зоя, красноречиво повдигнала вежди, вече го упрекваше. Изплаши се. А ако започне да му слага и инжекции, каква тайна би могло да има между тях?

Но какво иска Хангард? Да му правят инжекции? Защо всички се примиряват? Не е ли прекалено голяма цената за нейното благоразположение?… Да върви по… нататък!

А Вера Корнилиевна през това време загрижено разговаряше с Русанов. Това още повече се набиваше в очи, след като тя така безразлично се държеше с Олег.

— Вие вече свикнахте с инжекциите. Понасяте ги добре и навярно не искате да ги прекъсваме — шегуваше се тя.

(Какво угодничене!)

Докато чакаше лекарката, Русанов чу и видя как Хангард и Зоя си размениха любезности, а именно той знаеше, че девойчето лъже заради своя пес, че са се договорили с Хищника. Ако работата се отнасяше само до Хищника, Павел Николаевич навярно би прошепнал на лекарите; не открито, разбира се, по време на визитация, а в кабинета им. Но странно — не искаше да разваля отношенията си със Зоя, защото за тези месеци, които прекара в отделението, успя да разбере, че дори и най-обикновената сестра е в състояние да си отмъсти по някакъв начин. Тук, в болницата, съществуваше друга система на подчинение и затова, докато лежеше в отделението, не следваше да се заяжда дори и със сестрите заради нещо, което не го засяга.

А ако Хищника поради глупостта си се отказва от инжекции, нека отговаря за последствията. Щом иска, да умре.

За себе си Русанов вече знаеше твърдо, че няма да умре. Подутината бързо спадаше и той с удоволствие всеки ден очакваше визитацията, за да чуе от лекарите потвърждение за това. Вера Корнилиевна потвърди и днес, че подутината продължава да спада, че лечението върви добре, а с течение на времето ще изчезнат и слабостта, и главоболието; имаше намерение да му прелеят и кръв.

Сега на Павел Николаевич му бе скъпо свидетелството на онези болни, които познаваха размера на подутината му още от първия ден. Като се изключи Хищника, в стаята такъв бе Ахмаджан и върналият се наскоро от хирургическото отделение Федерау. Всичко вървеше добре и неговата превръзка с всеки изминал ден ставаше все по-тънка, за разлика от тази на Подуев. Федерау зае леглото на Чали и така се оказа втори съсед на Павел Николаевич.

Сам по себе си този факт, разбира се, бе унижение и издевателство на съдбата: Русанов да лежи между двама заточени. Ако това бе се случило, преди Павел Николаевич да постъпи в болницата, той би отишъл където трябва и би поставил въпроса принципно: може ли по такъв начин да се смесват ръководните кадри с тъмните, социално вредни елементи. Но за времето, през което лежеше като прикован от подутината, Павел Николаевич сякаш стана по-добър и сякаш вече гледаше на нещата с други очи. На Хищника просто можеше да обърне гръб, а и онзи сега не шумеше както преди — през цялото време лежеше в причудливата си поза. А Федерау, ако човек се отнесе снизходително към него, бе съсед, който можеше да се изтърпи. Преди всичко новият съсед на Русанов се изненада колко много е спаднала подутината на Павел Николаевич (до една трета от предишната големина), по чиято молба Федерау често оглеждаше и отново констатираше този факт. Той бе търпелив човек и винаги бе готов, без да възразява, да изслушва Павел Николаевич. За работата си по понятни причини Русанов не можеше да се разпростира, но защо да не му разкажеше подробно за жилището си, което той безкрайно обичаше и където в скоро време щеше да се върне? То не представляваше никаква тайна и на Федерау, разбира се, бе приятно да слуша колко добре могат да живеят хората (както някога всички ще живеят). За човек, прекрачил четиридесетте, най-добре можеше да се съди докъде е стигнал по жилището му. И Павел Николаевич разказваше как е разположена и мебелирана първата стая, служеща му за кабинет, втората и третата, какъв е балконът. Русанов имаше ясна памет и добре помнеше всички подробности, отнасящи се дори до даден шкаф или диван — къде, кога и с каква цел е купен, какви са достойнствата му. Най-подробно разказваше на съседа си за банята, с какви плочки е застлан подът и с какви са облицовани стените, за керамичните первази, за поставката за сапуните, за ваната с приспособление, позволяващо главата да лежи удобно, за горещия кран, за превключвателя на душа, за закачалките за кърпи. Всичко това не бяха просто някакви дреболии; в това се състоеше битът, битието, а то, както е известно, определя съзнанието; а когато битът е приятен, тогава и съзнанието ще бъде правилно. Както е казал Горки: здрав дух в здраво тяло.

И русият Федерау слушаше с отворена уста мълчаливо и кимаше с глава, доколкото му позволяваше бинтованата шия.

Макар и немец, макар и заточен, с този тих човек бе напълно възможно да се съжителства, а формално бе дори и комунист. С обичайната си прямота Павел Николаевич така му и каза:

— Това, че са ви заточили, Федерау, е било просто държавна необходимост. Разбирате ли?

— Разбирам, разбирам…

— По друг начин не е могло да се постъпи.

— Да, да…

— Всички мероприятия трябва да бъдат изтълкувани правилно, в това число и заточението. Все пак трябва да оцените факта, че са ви оставили в партията.

— И още как! Разбира се…

— А и по-рано не сте заемали партийни постове?

— Не.

— През цялото време сте били обикновен работник?

— През цялото време бях механик.

— А също някога бях обикновен работник, а вижте сега къде съм!

Разговаряха подробно и за децата. Оказа се, че дъщерята на Федерау, Хенриета, вече е второкурсничка в областния учителски институт.

— Помислете си! — възкликна трогнатият Павел Николаевич. — Това трябва да се цени — вие сте заточен, без права, а тя завършва институт! Кой би могъл да мечтае за това в царска Русия! Никакви препятствия, никакви ограничения!

За първи път Хенрих Якобович възрази:

— Едва от тази година отпаднаха ограниченията. А иначе трябваше разрешение от комендатурата. От институтите връщаха документите за постъпване: с една дума, не е издържала конкурса. А после иди проверявай…

— Но все пак дъщеря ви е вече във втори курс!

— Тя играе добре баскетбол. Затова я приеха.

— Както и да е, Федерау, трябва да бъдете справедлив. А от тази година — никакви ограничения.

В края на краищата, тъй като Федерау работеше в селското стопанство, а Русанов бе кадър, занимаващ се с въпросите на промишлеността, бе естествено Павел Николаевич да поеме шефство над него.

— Сега, след решенията на януарския пленум, работите ви ще потръгнат по-добре — доброжелателно му обясни Павел Николаевич.

— Разбира се.

— Защото създаването на инструкторски звена по МТС е решаващо за изпълнението на поставените задачи. То ще помогне.

— Да.

Но простото „да“ бе недостатъчно, за да се разбере, и Павел Николаевич подробно се зае да обяснява на сговорчивия си съсед защо именно след създаването на инструкторски звена МТС ще се превърнат в крепости. Обсъди с Федерау и апела на ЦК на ВЛКСМ за масовото отглеждане на царевица и как през тази година младежта, присъединила се към усилията на селяните, решително ще промени цялата картина на селското стопанство. А във вчерашния вестник прочетоха за изменението на самата практика на планиране на селското стопанство — тема за дълги разговори!

В общи линии Федерау се оказа положителен човек и Павел Николаевич понякога четеше на глас от вестника такива неща, в същността на които извън болницата едва ли би вникнал: заявлението защо е невъзможно да се сключи договор с Австрия без договор с Германия; речта на Ракоши в Будапеща; изострянето на борбата против парижките съглашения; и колко либерално съдят в Западна Германия онези, които са били причастни към концентрационните лагери. Понякога Русанов черпеше Федерау с излишъка от продуктите си или му отстъпваше част от болничния си обяд.

Но колкото и тихо да беседваха, все пак ги смущаваше подозрението, че думите им достигат до ушите на Шулубин — тази кукумявка, неподвижно и мълчаливо намираща се през едно легло от техните. От мига, когато този човек се появи в стаята, никога не трябваше да се забравя, че го има, че гледа с тежкия си опулен поглед и очевидно всичко чува и когато дори само мига, може би не одобрява чутото. Неговото присъствие постоянно тегнеше над Павел Николаевич, който се опитваше да завърже разговор с кукумявката, за да разбере що за душа има или поне да чуе от какво е болен, но Шулубин изричаше няколко мрачни думи, а за своята подутина не споделяше нищо.

Дори когато седеше, изглеждаше в някакво напрегнато състояние, сякаш продължаваше невидима за другите своя работа. Понякога се уморяваше да седи и ставаше, но тъй като дори ходенето му причиняваше болка, куцаше и затова, направил само няколко крачки, спираше и стоеше така по половин, а понякога и по цял час; това също бе необичайно и угнетяващо. Тъй като не можеше да стои до своето легло, защото пречеше да се отваря вратата, и пътечката между леглата не бе най-удобното място, той стоеше между прозореца до Костоглотов и прозореца до Зацирко; там и оставаше като враждебно настроен часови, отговарящ за всичко, което Павел Николаевич прави.

И днес след визитацията стоеше там, където се пресичаха погледите на Олег и Вадим.

Леглата на Олег и Вадим се намираха едно срещу друго и те двамата често разменяха погледи, но им бе трудно да разговарят помежду си — първо, защото не се чувстваха добре и не им бе до излишни разговори, и, второ, защото Вадим отдавна бе заявил:

— Другари, за да се нагрее една чаша с вода с говорене, трябва да се говори тихо две хиляди години, а високо — седемдесет и пет. И то при положение, че топлината няма да излиза от чашата. Направете си сами сметката каква е ползата от брътвежите.

А и трябваше да се има предвид, че всеки от двамата бе казал нещо досадно на другия, макар и може би не нарочно. Вадим бе казал на Олег: „Трябваше да се бориш! Не разбирам защо вие там не сте се борили“. (Той бе прав. Но Олег още не смееше да разкаже, че все пак се бяха опитвали да се борят.) Олег пък каза на Вадим: „И за кого пазят това злато? Баща ти е отдал живота си за родината, а на теб защо не ти дават?“

И това също бе правилно. Вадим често си мислеше и си задаваше същия въпрос. Но да го чуе от друг, му бе обидно. Само преди месец приемаше главоболията на майка си за излишни, а позоваването на името на баща си за неловко. Но сега, когато се бе озовал с единия крак в безжалостен капан, той се мяташе; очаквайки радостна телеграма от майка си, мечтаеше: дано да успее! Да се спаси, като използва името на баща си, не изглеждаше справедливо — трикратно по-справедливо бе да се спаси в името на собствения си талант, за който обаче не знаеха отговарящите за разпределението на златото. Да носиш в себе си талант, още неполучил лаври, е мъка и дълг, но да умреш с него, без да е оценен, е много по-трагично за надарения, отколкото за простия, обикновения човек, отколкото за всеки друг човек тук, в тази болнична стая.

И самотата на Вадим се бе заселила в душата му не защото до него не са майка му или Галя и никой не го навестява, а защото нито окръжаващите го, нито лекарите знаеха колко важно е да оживее за разлика от всички останали!

Мяташе се между надеждата и отчаянието и вече не можеше да вникне в смисъла на онова, което четеше. Прелистваше страниците, но бързо се стряскаше, разбрал, че до съзнанието му не достига нищо от прочетеното, че вече не може да разшифрова чуждите мисли, скачайки по тях като козел по скалите. Тогава разсеяно гледаше редовете и отстрани човек би си помислил, че чете, но в действителност не бе така.

Кракът му се намираше в капана, а целият му живот зависеше от това дали ще успее да го освободи.

Вадим продължаваше да седи, а до него стоеше Шулубин, както винаги сам с болката си. Костоглотов мълчаливо лежеше в познатата поза.

Така те, като трите чапли от приказката, можеха дълго да мълчат.

И странно бе, че именно Шулубин, най-упоритият мълчаливец, изведнъж попита Вадим:

— А вие уверен ли сте, че не се уморявате? Че всичко това ви е нужно? Именно това?

Вадим вдигна глава. Огледа стареца така, сякаш не чувстваше, че той е задал толкова дълъг въпрос, а може би бе учуден и от самия въпрос.

Но нищо не говореше, че някой друг го е задал. Старецът разглеждаше Вадим с явно любопитство.

Вадим знаеше как да отговори, но кой знае защо, не изпитваше у себе си привичната готовност. Направи го машинално, тихо, но смислено.

— Това е интересно. Не знам нищо по-интересно на света.

Колкото и вътрешно да се мяташе, колкото и да го болеше кракът, колкото и да бяха го омаломощили тези осем месеца, Вадим винаги усещаше удоволствие да се държи така, сякаш никаква мъка не бе надвиснала над когото и да било, сякаш се намира в санаториум, а не в раково отделение.

Шулубин бе забил погледа си в пода. След това, без да промени неподвижността на тялото си, направи странно движение с шията си, сякаш искаше да освободи главата си, а не можеше. После каза: — Това не е аргумент. Какво значи „интересно“? Търговията също е интересна. Да правиш пари, да ги броиш, да натрупваш имущество, да строиш, да се обзавеждаш е също интересно. При подобно обяснение науката не може да се извиси над дългия ред от егоистични и съвършено безнравствени занимания.

Странна гледна точка. Вадим повдигна рамене.

— Но ако това действително е интересно? И няма нищо по-интересно?

Шулубин опъна пръстите на едната си ръка и те сами изпукаха.

— С такава постановка вие никога няма да създадете нищо нравствено.

Това вече бе напълно чудаческо възражение.

— А науката не е длъжна да създава нравствени ценности — обясни Вадим. — Тя създава материални ценности. А вие кои наричате нравствени?

Шулубин мигна няколко пъти и отговори:

— Тези, които са насочени към осветяването на човешките души.

— Но и науката ги осветява — усмихна се Вадим.

— Не и душите! — вдигна пръст Шулубин. — След като казвате „интересно“… На вас никога ли не ви се е налагало да влезете за пет минути в колхозен пилчарник?

— Не.

— Представете си: дълга ниска барака. Тъмна, защото прозорчетата са като процепи, с мрежа, за да не излетят кокошките. На една работеща там се падат по две хиляди и петстотин пилета, които през цялото време ровят в земята, и във въздуха се вдига такъв прах, че за да влезе, на човек му е нужен противогаз. А същата жена през цялото време запарва в открит котел рибни смески — страшна воня! Няма кой да я смени. Работният ден през лятото е от три сутринта, та чак до вечерта. На тридесет години жената изглежда така, сякаш е на петдесет. Как мислите, на нея интересно ли й е?

Вадим се учуди.

— А защо аз трябва да си задавам този въпрос?

Шулубин отново вдигна пръста си.

— Ето така разсъждава и търговецът.

— Тя страда именно от недоразвитата наука — намери силен довод Вадим. — Когато науката се развие, всички пилчарници ще бъдат както трябва.

— А дотогава — Шулубин затвори едното си око — вие не бихте ли искали да отидете да поработите в пилчарник?

— На тях не им е интересно! — долетя грубият глас на Костоглотов.

Такава самоувереност в разсъжденията на Шулубин за селското стопанство Русанов бе забелязал и преди този разговор. Павел Николаевич бе разяснявал нещо по повод на житните култури, а Шулубин бе се намесил, за да го поправи. Сега Русанов не пропусна случая да го жегне.

— Вие да не би да сте завършили Тимирязевската академия?

— Да! — потвърди онзи.

И изведнъж настръхна, прегърби се и с неловки птичи движения закуца към леглото си.

— Тогава защо работите като библиотекар? — възтържествува Русанов.

Но онзи замълча като пън.

Павел Николаевич не уважаваше такива хора, които в живота си не се издигат, а падат все по-ниско.