Александър Солженицин
Раково отделение (32)

Глава 32
От обратната страна

Донцова не можеше да си представи, че до такава степен известното ти, многократно проверено, може да се преобърне до такава степен, че да ти стане съвсем като ново и чуждо. Вече тридесет години се занимаваше с болестите на другите хора: двадесет от тях прекара в рентгеновия кабинет; разчиташе тъмните снимки, надзърташе в измъчените молещи очи, съпоставяше с анализите и книгите, пишеше статии, спореше с колегите и болните — и въпреки всичко все по-неприложими й се струваха и придобитият опит и изработената гледна точка, а медицинската теория все по-объркана. Съществуваха етиологията, патогенезисът, симптомите, диагнозите, лечението, профилактиката и прогнозите, а съпротивата, съмненията и страхът на болните, макар и да бяха напълно приемливи човешки слабости и да събуждаха съчувствие у лекаря, при преценката на методите се оказваха кръгла нула и нямаха място в логическите квадрати.

Досега всички човешки тела винаги са били абсолютно еднакви, към тях бе приложима единната анатомична карта; еднаква бе и физиологията на жизнените процеси, и физиологията на усещанията.

Всичко, което е нормално и прието за отклонение, отдавна бе разумно обяснено от авторитетните наръчници.

И изведнъж, само за няколко дни, нейното собствено тяло изпадна от тази стройна система, удари се в твърдата земя като жалък чувал, наблъскан с органи, всеки от които можеше всеки момент да заболее.

Само за няколко дни всичко се преобърна с главата надолу, за да покаже обратната си страна, и въпреки че преди това са били изучавани неговите елементи, се оказа ужасно и непознато.

Когато синът й бе съвсем малко момче, тя разглеждаше с него картинки, които представляваха най-обикновени познати предмети — чайник, лъжица, стол, но нарисувани от необичаен ъгъл, те изглеждаха почти неузнаваеми.

Такова неузнаваемо й изглеждаше сега развитието на собствената й болест и нейното ново място в живота. Сега вече не й предстоеше да се осланя на лечението на разумната, търсеща изход, а на съпротивяващата се безразсъдна сила. Първото осъзнаване и приемане на болестта като факт я размаза като жаба; първото осъзнато приемане на болестта бе непоносимо за нея: светът се преобръщаше, редът на предметите — също. Преди да умре, трябваше да изостави мъжа си и сина си, и дъщеря си, и внука, и работата, макар именно работата сега да бе в състояние да я спаси, дори и временно. Трябваше за един ден да се откаже от всичко, което бе смисъл на живота й, и след това като бледозелена сянка да се мъчи неизвестно още колко, без да знае дали ще умре, или ще се върне отново към съществуването.

Изглежда, никакви радости и празници нямаше досега в живота й, а само труд и тревоги, труд и тревоги, но колко красив бе всъщност този живот и колко невъзможно бе на човек да се раздели с него!

Цялата неделя премина не като почивен ден, а като подготовка за утрешния рентген.

В понеделник, както се бяха разбрали, в девет и петнадесет Дормидонт Тихонович заедно с Вера Хангард и още една от ординаторките угасиха светлината в рентгеновия кабинет и изчакаха да се адаптират към тъмнината. Людмила Афанасиевна се съблече и се приближи към рентгеновия апарат. Взе от санитарката първата чаша с бариева смес, която се разклати — оказа се, че ръката й трепери.

И върху нея повториха всички известни й до най-малки подробности манипулации: опипване, обръщане, вдигане на ръцете, поемане на дъх. После веднага приближиха плътно към тялото й стойката на рентгена и направиха няколко снимки в различни проекции. След това трябваше да се изчака, докато контрастната течност се разпространи в хранителносмилателния тракт и понеже рентгеновият апарат не можеше да бездейства, ординаторката започна да пуска следващите болни. Людмила Афанасиевна дори се опита да помогне, но нищо не се получи. Отново бе време да пие барий и да се приближи към екрана, за да й направят снимки.

Този път прегледът не протече в обичайната делова тишина с кратки команди, а Орещенков през цялото време се шегуваше ту по адрес на младите си помощнички, ту на Людмила Афанасиевна, ту на самия себе си: разказа им как като студент го изгонили от МХАТ^[1] заради безобразно държане — това станало по време на премиерата на „Властта на тъмата“; Аким толкова шумно се секнел, че Дормидонт и приятелят му били принудени високо да шъткат… И оттогава всеки един от тримата се страхувал да не го познаят в МХАТ и отново да го изгонят.

И останалите също се стараеха непрекъснато да говорят, за да не бъдат уморителни паузите по време на прегледа. Но Донцова добре чуваше как Хангард говори едва-едва — поне нея познаваше добре!

Но нали Людмила Афанасиевна искаше точно това! Избърсвайки от устните си следите от бариевата смес, тя още веднъж заяви:

— Не, болният не трябва да знае всичко! Винаги съм смятала така, сега продължавам! Когато ви се наложи да обсъждате нещо, ще изляза.

Те приеха предложението й и Людмила Афанасиевна излизаше. Опитваше се да си намери работа — ту говореше с лаборантката в рентгена, ту обсъждаше с други колеги истории на болести; имаше много работа, но тя така и не можа напълно да разбере за какво става дума. Когато отново я извикваха, влизаше с разтуптяно сърце, внушавайки си, че ще я посрещнат с обнадеждаващи думи, че Верка Хангард облекчено ще я прегърне и поздрави, но нищо подобно не се случваше, а отново чуваше разпореждания къде и как да застане.

Подчинявайки се несъзнателно, Людмила Афанасиевна не можеше да не мисли какво имат предвид и да не се опитва да разбере.

— По методиката, по която ме преглеждате, виждам какво точно търсите! — все пак се изпусна тя.

Людмила Афанасиевна се досещаше, че те търсят буцата не в стомаха или в изхода от него, а във входа — а това бе най-тежкият случай, защото изискваше при операцията да бъде частично отворен гръдният кош.

— Е, Лю-даа — произнесе в тъмнината Орещенков, — вие искате колкото се може по-бързо да определим диагнозата, затова методиката ви е виновна! Искате ли да почакаме три месеца, тогава ще ви кажем по-бързо?

— Не, благодаря за трите месеца!

Не поиска дори да види последната, най-главната рентгенограма, извадена в края на деня. Загубила обичайните си решителни, почти мъжки движения, тя седеше отпуснато под ярката лампа и чакаше със затаен дъх заключителните думи на Орещенков — думи, решения, но не и диагноза!

— Ето какво, уважаема колежке — доброжелателно започна Орещенков, — мненията на знаменитостите се разделиха.

Гледаше разстроеното й лице и му се струваше, че от решителната, непреклонна Донцова би трябвало да се очаква по-голямо самообладание при това изпитание. Нейната внезапна безпомощност още веднъж потвърждаваше мнението на Орещенков за неспособността на съвременния човек да се овладее пред лицето на смъртта, защото не е подготвен да я посрещне.

— И кой мисли най-лошото? — помъчи се да се усмихне Донцова.

(Искаше й се този някой да не бъде той!)

Орещенков разтвори ръце.

— Зле мислят вашите дъщери. Така сте ги възпитали. А аз за вас имам най-добро мнение. В ъгълчетата на устните му се появи малка, но доброжелателна гънка.

Хангард също седеше бледа, сякаш решението се отнасяше за нея.

— Е, благодаря — на Донцова й стана малко по-леко. — Но… все пак?

Колко пъти след подобно поемане на дъх болните очакваха от нея да реши и винаги това решение бе построено върху доводите на разума и на числата; това бе логично постигнат и нееднократно проверен изход. Но какъв ужас, оказва се, е скрит в това поемане на дъх!

— Да, Люда — спокойно редеше думите Орещенков, — светът е несправедлив. Ако не бяхте наша, още сега с алтернативна диагноза бихме ви предали на хирурзите, а те там да се оправят — да ви режат, да отстраняват. Има такива негодници, които никога след операция не си отиват без някакъв „сувенир“. Ще ви разрежат и ще се изясни кой е бил прав. Но вие нали сте наша. А в Москва, в Института по рентгенорадиология работи нашето Ленче, а и Серьожа е там. Ето какво решихме! Да заминете, а? Те ще прочетат онова, което ще им напишем, а и самите ще ви прегледат. Мненията ще се увеличат. А ако се наложи да ви оперират, там ще го направят. Въобще там всичко е на много по-високо ниво, нали?

(Той каза „ако се наложи“. Искаше да й намекне, че може би не… Или не, защото е много по-зле?…)

— Тоест — съобрази Донцова — операцията е толкова сложна, че вие не се решавате да я направите сами?

— О, не! — намръщи се Орещенков. — Не търсете в думите ми скрит смисъл. Просто ние ви устройваме… как се казваше? Ах, да, по втория начин. А след като не вярвате — той кимна към масата, — вземете снимката и вижте сама.

Да, това бе толкова просто! Само да протегне ръката си и веднага ще анализира.

— Не — опъна се Донцова, — не искам.

Но после се съгласи с аргументите на Дормидонт Тихонович. Поговориха с главния лекар, Людмила Афанасиевна отиде до републиканския отдел на здравеопазването и там, кой знае защо, веднага й разрешиха и й дадоха удостоверение. И изведнъж се оказа, че всъщност никой повече не я задържа в града, където бе работила двадесет и пет години.

Правилно бе постъпила Донцова, когато реши да скрие от всички болката си, защото при такива случаи е достатъчно само един да чуе оплакването й, за да се преобърне всичко с главата надолу, а тогава вече нищо не може да зависи от теб. Всичките постоянни житейски връзки, толкова здрави и вечни, се късаха не за дни, а за часове. Такава, каквато беше — незаменима в диспансера и дома си, изведнъж се оказа заменима и на двете места.

Макар и да си мислим, че твърдо сме стъпили на земята, един ден откриваме, че дори не можем да пазим равновесие!…

Имаше ли смисъл повече да изчаква? В онази сряда тя участваше в последната си визитация заедно с доктор Хангард, на която предаваше поста си на завеждащ лъчевото отделение.

Тази визитация започна сутринта, а продължи почти до обяд. Макар Донцова да възлагаше големи надежди на Вера, която като нея познаваше всичките стационарни подробности, когато започна да минава от легло на легло със съзнанието, че едва ли ще се върне при пациентите след месец, а може би и съвсем няма да се върне, Людмила Афанасиевна за първи път през тези дни почувства, че у нея се възвръщат интересът и способността да съобразява и мисли. Неусетно се изпари желанието й час по-скоро да предаде задълженията си на Хангард и да си отиде у дома, за да се приготви за пътуването до Москва. Дотолкова бе привикнала сама властно да се разпорежда, че и днес не можеше да се отдалечи от нито един болен, преди да си състави ясна картина поне за месец напред: как ще протече болестта за това време, какви нови средства ще са необходими в лечението, от приложението на какви неочаквани мерки може евентуално да възникне нужда; тя почти, почти както преди влизаше в стаите и това бяха първите спокойни часове след водовъртежа от тревожни мисли през последните дни.

Бе свикнала с нещастието.

Но не я напускаше и чувството, че участва във визитацията като лишена от лекарски права, като дисквалифицирана заради някаква непростима постъпка, за щастие все още неизвестна на болните. Тя изслушваше, определяше, даваше указания, гледаше с фалшиво прозорлив поглед поредната болна, а самата усещаше хлад по гърба си при мисълта, че вече не може да определя кому е съдено да живее и кому — не, че само след няколко дни ще изглежда също така безпомощна и оглупяла ще лежи на болничното легло, не обръщайки внимание на външността си, и ще чака да чуе какво ще кажат по-възрастните и по-опитните от нея. И ще се страхува от болките. И може би ще съжалява, че е постъпила именно в тази клиника. И може би ще се съмнява, че я лекуват не така, както трябва. И като за най-висше щастие ще мечтае за делничното си право да бъде свободна, да съблече болничната си бяла лекарска престилка и вечерта да се прибере у дома.

Всичко това минаваше през главата й и именно то й пречеше да възприема нещата около себе си с изработения от опита определен начин на действие.

А Вера Корнилиевна без радост приемаше бремето, което съвсем не искаше да получи на такава цена.

Думата „майка“ за нея не бе празна дума. От тримата Вера определи най-тежката диагноза за Людмила Афанасиевна. Хангард предвиждаше мъчителна операция, която Донцова, разяждана от хроническата лъчева болест, можеше и да не издържи. Вера Корнилиевна вървеше с Людмила Афанасиевна и си мислеше, че може би върви за последен път с колежката си, че тя самата ще минава между тези болнични легла още дълги години и всеки път болезнено ще си спомня за онази, която я направи истински лекар.

И тайно избърса набъбналата в очите й сълза.

А в същото време Вера трябваше днес, както никога преди, всичко да предвиди и да не пропусне нито един важен въпрос, защото от утре за първи път ще носи пълната отговорност за живота на тези петдесет човека, а нямаше да има с кого да се посъветва.

Така, тревожно и разсеяно, визитацията се проточи до обяд. Първо минаха през женските стаи, после обиколиха всички, чиито легла бяха разположени във вестибюла и в коридорите. По-дълго се задържаха, разбира се, при Сибгатов.

Какъв стоицизъм притежаваше този тих татарин! А бяха спечелени само няколко месеца отсрочка, и то какви! Няколко месеца на жалко битие в неосветения и непроветрен ъгъл на вестибюла. Сибгатов вече не можеше да изправи гръбнака си; само със силните си ръце, положени отзад, и с волята си държеше прав гърба си; цялата разходка за него се състоеше в това да отиде в съседната стая, за да послуша за какво си говорят; целият въздух, който можеше да диша, влизаше през далечната форточка; цялото небе за него бе таванът.

Но дори и за този мизерен живот, в който нямаше нищо друго освен лечебни процедури, санитарки, ядене и игра на домино, в неговия поглед се появяваше благодарност, когато посрещаше лекари.

Донцова си помисли, че ако сравни своя живот с този на Сибгатов, би трябвало да бъде все още щастлива.

А той вече бе дочул, че за Людмила Афанасиевна днес е последният работен ден.

Те мълчаливо се гледаха като претърпели поражение, но останали верни съюзници, преди камшикът на победителя да ги разгони на различни страни.

„Виждаш, Шараф — говореха очите на Донцова, — направих каквото можах, но съм ранена и също падам.“

„Зная, майко — отговаряха очите на татарина. — И тази, която ме е родила, не е направила толкова! А аз не мога да те спася.“

Нещата с Ахмаджан се бяха развили чудесно. Бе дошъл навреме, всичко бе направено както трябва и резултатите оправдаха очакванията. Направиха справка колко пъти е облъчван и Людмила Афанасиевна заяви:

— Изписваме те!

Трябваше да му бъде съобщено сутринта, за да бъде предупредена старшата сестра да донесе дрехите му от склада, но и сега Ахмаджан, вече захвърлил патерицата, стана радостен и се приготви да отиде при Митя, защото сега и една нощ не би издържал тук; именно тази вечер неговите приятели го чакаха в стария град.

Вадим също знаеше, че Донцова предава отделението на Хангард и заминава за Москва. Вчера вечерта пристигнаха две телеграми от майка му, адресирани до него и до Людмила Афанасиевна, в които пишеше, че вече са изпратили колоидното злато за нуждите на техния диспансер. Вадим тогава веднага слезе долу. Донцова бе излязла, но Вера Корнилиевна, която вече бе запозната със съдържанието на телеграмата, адресирана до Людмила Афанасиевна, го поздрави и го запозна с Ела Рафаиловна, радиолога, която трябваше да проведе неговия курс на лечение веднага щом пристигне златото. По-късно се върна и уморената, разтревожена Донцова, прочете телеграмата и въпреки че бе доста разстроена, бодро кимна на Вадим.

Вечерта той толкова много се радваше, че не можа да заспи, но днес сутринта се размисли: а кога ли това злато ще пристигне тук? Ако го бяха дали лично на майка му, днес вече щеше да бъде в клиниката. След колко ли време ще пристигне — след три дни или след седмица? С този въпрос Вадим посрещна приближилите се към него лекари.

— Разбира се, след ден-два — каза му Людмила Афанасиевна.

(Но за себе си знаеше точно колко време е скрито в това „ден-два“. Разказвали й бяха такъв случай: жизненоважен препарат бил определен от московския институт за рязанския диспансер, но една от сестрите на адреса написала „за казанския“, а в министерството прочели, че става дума за казахския и го изпратили в Алма Ата.)

Какво може да направи една радостна новина с човек! В същите черни очи, толкова печални напоследък, сега гореше пламъчето на надеждата; същите подпухнали устни, чиято линия вече бе непоправимо изкривена, бяха готови да целунат първия срещнат; а и самият Вадим, избръснат, чист, стегнат и вежлив, бе радостен като човек, който има рожден ден и е затрупан от сутринта с подаръци.

Как можа да падне толкова ниско духом, да загуби до такава степен волята си през последните две седмици?! Та нали цялото спасение за човек се крие във волята му! Сега вече трябва да се стегне! Само дано златото измине по-бързо своите три хиляди километра, отколкото метастазите — своите тридесет сантиметра! И тогава колоидното чудо ще огради като с окопи болното място, за да го превземе. А крака — може да го жертва. Или може би — никаква наука в края на краищата не може напълно да ни забрани да вярваме! — радиоактивното злато, разпространило веднъж лечебното си въздействие, ще излекува и самия крак?

Би било справедливо именно той да остане жив! А мисълта да се примири, да позволи на черната пантера да го захапе смъртоносно бе глупава и недостойна. Той бе убеден, че с блясъка на таланта си ще успее да оживее! Почти цялата нощ не можа да заспи, обзет от радостната възбуда, представяйки си какво би могло в момента да става с оловната кутия, в която пътува към него златото: дали е в багажния вагон на влака и пътува, или е на път за летището, или вече лети? Опитваше се да обгърне мислено в нощта пространството от три хиляди километра, сякаш за да помогне на скъпоценния товар да пристигне по-скоро; би призовал на помощ дори ангелите, ако те съществуваха.

По време на визитацията следеше с подозрение действията на лекарите, които не казваха нищо лошо, дори лицата им не издаваха никакво безпокойство, но опипваха корема и гърдите му; опипваха, разбира се, не само мястото, където се намираше черният дроб, разменяйки помежду си незначителни думи, но Вадим съсредоточено се опитваше да определи дали не са се задържали по-дълго време около съмнителното място, отколкото на останалите места.

(Те забелязаха колко недоверчиво настръхнал е пациентът и дори без необходимост опипваха с пръсти далака, но истинската им цел бе да проверят колко се е променил черният дроб.)

Наложи се да се задържат по-дълго и при Русанов, който очакваше своя специален дял внимание. Напоследък се държеше много по-добре с тези лекари, които, макар да не бяха нито заслужили, нито доценти, все пак го бяха излекували! Факт! Сега подутината на шията му бе почти спаднала и той можеше свободно да движи главата си. Сигурно и в самото начало тя не бе изглеждала толкова страшна, колкото го бяха наплашили.

— Ето какво, другари — заяви им той. — Както искате го приемете, но аз се уморих от инжекциите. Може би са достатъчни, а? Или ако трябва да ми слагат още, няма ли да бъде по-добре вкъщи?

Наистина кръвта му не бе от най-добрите, макар да му бяха правили преливане четири пъти. Видът на самия Павел Николаевич също не бе ведър — лицето му бе прежълтяло, със следи от умора, сбръчкано; дори тюбетейката на главата му изглеждаше прекалено голяма.

— С една дума, докторе, благодаря! Тогава, през първия ден, не бях прав — честно си призна Русанов пред Донцова. Той обичаше да си признава грешките. — Благодаря! Вие ме излекувахте.

Донцова кимна неопределено. Не от скромност, не от смущение, а защото той не разбираше какво говори. Очакваха ужасното, невидимо избухване на метастазите. И от бързината на процеса зависеше дали въобще ще бъде жив след година.

Както впрочем, и тя самата.

Людмила Афанасиевна и Хангард силно го натискаха в областта на мишниците и ключиците. Русанов дори се намръщи от силната болка.

— Но там няма нищо! — уверяваше ги той. Сега вече напълно му стана ясно, че просто са го плашили с тази болест. Но Русанов бе издръжлив човек и успя да понесе всичко спокойно. С тази издръжливост особено се гордееше.

— Още по-добре. Но самият вие, другарю Русанов, трябва да бъдете много внимателен — посъветва го Донцова. — След една-две инжекции ще ви изпишем. Но ще идвате тук всеки месец на преглед. А ако самият забележите, че нещо не е както трябва, веднага се обадете.

Но развеселилият се Русанов разбираше от дългогодишния си служебен опит, че тези задължителни явявания на преглед не са нищо друго освен отбиване на номер, за да се отчете дейност. И той тръгна веднага да звъни вкъщи, за да съобщи на семейството си радостната новина.

Дойде ред да прегледат и Костоглотов, който очакваше лекарите със смесени чувства: сякаш колкото го бяха спасили, толкова и погубили. Капката катран вече бе попаднала в бъчвата с мед и тази нова смес не ставаше нито за ядене, нито за смазване на колела.

Когато Вера Корнилиевна приближаваше към него сама, бе просто Вега; колкото и служебно да говореше с него тогава, той я гледаше и се радваше. Кой знае защо, бе й простил през последната седмица за осакатяващото го като мъж лечение, от което тя не се отказваше въпреки протестите му. Започна сякаш да признава правото й да се намесва във всичко, което се отнасяше до неговото тяло; тази мисъл дори го топлеше. И когато приближаваше към него по време на визитациите, винаги му се искаше да я погали по фините ръце или да зарови лицето си в скута й, както куче се гали на стопанина си.

Но сега Вега не бе сама, а с Донцова и двете бяха лекари, придържащи се към строгите инструкции; Олег не можеше да се освободи от усещането, че в такива ситуации се чувства обиден.

— Е, как е? — попита Донцова и седна на леглото му.

Вега стоеше зад нея и едва забележимо се усмихваше. У нея отново се бе върнало благоразположението към него и дори потребността всеки път при среща леко да му се усмихва; но днес усмивката й изглеждаше като забулена от воал.

— Не особено добре — отговори Костоглотов и вдигна главата си от възглавницата. — От резките движения започна да ме стяга ето тук… в слепоочието. Въобще имам чувството, че са прекалили с моето лечение. Моля ви да свършим.

Но този път той не помоли с предишната си настойчивост, а говореше равнодушно, сякаш се отнасяше за нещо прекалено ясно, за да настоява.

Донцова също, изглежда, бе уморена, за да го смъмри.

— Главата ви не ме интересува, но лечението не е завършено.

Започна да оглежда местата на кожата, които бяха подлагани на облъчване. Да, следите показваха, че наистина вече трябва да прекратят рентгеновите сеанси. Повърхностната реакция можеше да има неприятни последствия, ако продължаваха с облъчването.

— Нали вече не му правим по два сеанса дневно? — попита Донцова.

— Само по един — отговори Хангард.

(Тя произнасяше съвсем прости думи, а в гласа й се долавяше намерението да произнесе нещо много нежно, което би трябвало да трогне душата!)

Странни нишки като дълги женски коси я свързваха с този болен. И само тя усещаше болка, когато те прекалено силно се опъваха и някои от тях се късаха, а той не забелязваше нищо около себе си. В деня, когато Вера чу за нощните сцени със Зоя, усети такава болка, сякаш бяха хвърлили камък по нея. А може би така бе по-добре. Този случай й напомни за правилото, според което на мъжете не им трябват връстнички, а по-млади жени. Бе длъжна да не забравя, че отдавна е прехвърлила подходящата за тази цел възраст.

Но след това той явно започна да прави така, че пътищата им да се засичат, да лови думите й, да разговаря с нея и ласкаво да я гледа. И нишките косъмчета отново възвърнаха надеждната си здравина.

Що за нишки бяха те? Бе невъзможно, а и нецелесъобразно да се обясняват. Всеки момент трябваше да замине там, където животът отново щеше да го завърти; и щеше да дойде само ако положението му станеше нетърпимо, когато смъртта започне да го преследва; а ако се почувства по-добре, може би никога няма да се появи.

— А каква доза синестрол е получил? — осведоми се Людмила Афанасиевна.

— Повече, отколкото трябва — каза Костоглотов, като изпревари Вера Корнилиевна. — За цял живот ще ми стигне.

Ако бе произнесъл тези думи вчера, Людмила Афанасиевна не би пропуснала случая да го смъмри, както се полага за грубостта му, но сега нямаше сили дори да довърши визитацията. А извън длъжността си, с която сега се сбогуваше, тя всъщност не можеше да намери какво да възрази на Костоглотов, защото неговото лечение наистина бе варварско.

— Моят съвет е следният — примирено и тихо каза тя, за да не я чуят останалите болни: — не бива да се стремите да създавате семейство, защото още дълги години ще ви се наложи да поживеете без него.

Вера Корнилиевна наведе глава.

— Защото, запомнете — вашият случай бе в доста напреднала фаза. Дойдохте при нас късно.

Костоглотов знаеше, че работата му не е добра, но чул това, директно казано от Донцова, остана с отворена уста.

— Дааа… — процеди разсеяно той, но веднага намери утешителна мисъл: — Мисля, че за това трябва да се погрижи и началството.

— Вера Корнилиевна, ще продължите да му давате пентаксил. Но изобщо ще се наложи да го изпишем, за да си почине. Ето какво ще направим, Костоглотов — ще ви изпишем синестрол за три месеца, сега го има по аптеките, вие ще го купите и ще продължите лечението си у дома. Ако там няма кой да ви прави инжекции, вземете го на таблетки.

Костоглотов понечи да й напомни, че, първо, няма никакъв дом, второ — че няма пари, и трето — че не е такъв глупак, за да се самоубива тихо сам.

Но лицето на Донцова бе толкова измъчено, че той се отказа.

С Костоглотов и завърши днешната визитация.

Дотича Ахмаджан, който съобщи, че всичко с направено, и те тръгнаха с него, за да му дадат дрехи. Днес ще си пийне с приятеля! А утре ще дойде, за да получи необходимите документи. Бе толкова възбуден и говореше толкова много, че всички го гледаха учудени, защото за първи път го виждаха такъв; движеше се бързо и бодро, сякаш въобще не бе боледувал през тези два месеца. Под острия като на таралеж черен перчем, под черпите като мазут вежди очите му блестяха, сякаш бе пиян, и цялото му тяло потръпваше от радостта, че се е върнал към живота; беше готов още същия момент да излети навън. Изтича да приготви багажа си, после се отказа, а след това се запъти да моли да му позволят да обядва с болните от първия етаж.

Извикаха Костоглотов да отиде в рентгеновия кабинет. Изчака няколко минути там, после лежа под апарата, а накрая излезе на балкона, за да види защо времето е толкова мрачно.

Небето бе покрито с бързи тъмносиви облаци, следвани от огромен виолетов облак, който обещаваше пороен дъжд. Но бе доста топло и дъждът вероятно също щеше да бъде пролетно приятен.

Тъй като не бе подходящо за разходка, той отново се прибра в стаята. Още от коридора чу високия глас на възбудения Ахмаджан:

— Хранят ги, честна дума, по-добре от войниците! Е, почти като тях! Дажбата — кило и двеста! А те заслужават да се хранят само с изпражнения! А да кажеш, че работят, не работят! Едва ги отведем в зоната, и те веднага се разбягват, скриват се и по цял ден спят!

Костоглотов тихо прекрачи прага. До незастланото легло стоеше Ахмаджан с приготвения вече вързоп и размахвайки ръце, уверен разказваше на болните последния си разказ.

А съставът на стаята бе коренно променен — вече ги нямаше Федерау, философа, Шулубин. Кой знае защо, Костоглотов не можеше да си представи, че Ахмаджан би разказал подобно нещо преди.

— И нищо не строят? — тихо попита Костоглотов. — Значи в зоната не се вижда никаква сграда?

— Е, строят — обърка се малко Ахмаджан, — но лошо.

— А вие да бяхте им помогнали — още по-тихо, сякаш губейки силите си, произнесе Костоглотов.

— Нашето задължение е да държим винтовките, а тяхното — лопатите! — бодро отговори Ахмаджан.

Олег изненадано го погледна, сякаш го виждаше за първи път или не — бе го виждал много години с вдигната яка на кожуха и с автомат в ръце. С ум, който стигаше само за играта на домино, Ахмаджан бе искрен.

Ако десетки години не разрешават да бъде разказано нещо, както е било, ще бъде по-трудно да разбереш съотечественика си, отколкото марсианеца.

— Но как си го представяш това? — не се сдържа да не попита Костоглотов. — Да хранят хората с изпражнения? Пошегува се, нали?

— Какви шеги! Те не са хора! Те не са хора! — уверено повтори Ахмаджан.

Надяваше се да убеди и Костоглотов да му повярва така, както останалите му бяха повярвали.

Костоглотов се обърна към леглото на Русанов, изненадан, че кадърът не се присъединява към Ахмаджан, но онзи го нямаше.

— Аз смятах, че си армеец, а ти ето в каква армия си служил — провлечено произнесе Костоглотов. — Значи ти си служил на Берия?

— Не познавам никакъв Берия! — разсърди се зачервеният Ахмаджан. — Не ме питат мен кого да сложат на върха. Дал съм клетва, за да служа! И ти би служил, ако те принудеха…