Александър Солженицин
Раково отделение (28)

Глава 28
Никакъв късмет

Още когато видя за първи път Лев Леонидович, Костоглотов го определи като делови мъж. От нямане какво да прави Олег следеше всяка негова дума и жест по време на визитациите. Всичко предразполагаше към него: и тази шапка, сложена просто защото така изисква правилникът; и прекалено дългите ръце, понякога пъхнати зад коланчето на престилката; и свитите ъгълчета на устните, сякаш се готвеше всеки момент да свирне; и този независимо от състоянието му постоянен маниер да разговаря, като се шегува с болните. Именно затова на Костоглотов му се искаше да побъбри с Лев Леонидович и да му зададе няколко въпроса, на които никой от тукашните лекари не искаше или не можеше да отговори.

Но нямаше кога да ги зададе: по време на визитациите Лев Леонидович не забелязваше никого освен оперираните и онези, на които предстоеше операция; покрай облъчваните минаваше така, сякаш не съществуваха. В коридорите или по стълбището отговаряше съвсем кратко на поздравилите го, но лицето му винаги бе загрижено и той все бързаше.

А веднъж за някакъв болен, който от начало нещо отричал, а после си признал, Лев Леонидович се разсмя и каза: „Все пак се пречупи!“; с това засегна много Олег, защото тази дума именно в такъв смисъл знаеше и можеше да употреби не всеки човек.

В последно време Костоглотов малко ходеше из клиниката и все по-рядко му се удаваше да засече главния хирург. Но веднъж видя, че Лев Леонидович отключи стаичката, която се намираше в съседство с операционната, и влезе. Костоглотов бе убеден, че вътре хирургът е сам, и след като почука по замазаното с бяла боя стъкло на вратата, я отвори.

Лев Леонидович вече бе успял да седне на табуретката до единствената масичка. В цялата му напрегната поза, макар да пишеше нещо, се долавяше, че е влязъл за малко.

— Да? — Той вдигна главата си. Не изглеждаше учуден, но бе ясно, че продължава да обмисля какво да напише по-нататък.

Винаги никой няма време! Цяла съдба трябва да разрешат само за една минута.

— Извинете, Лев Леонидович. — Костоглотов се стараеше тонът му по възможност да изглежда по-вежлив. — Зная, че нямате време… Но друг освен вас… Ще ми отделите ли две минутки?

Хирургът кимна. Продължаваше да мисли върху написаното.

— Назначиха ми курс по хормонотерапия по повод… Инжектиране на синестрол мускулно в доза… — Костоглотов изпитваше гордост, че умее да разговаря с лекарите на техния език, убеден, че и с него ще говорят откровено. — Интересува ме дали действието на хормонотерапията ще доведе до странични последствия или не.

По-нататък не от него зависеха секундите и Костоглотов зачака мълчаливо, като гледаше отгоре седящия.

Лев Леонидович се намръщи.

— Не, не би трябвало — отговори той, но думите му не прозвучаха убедително.

— А аз, кой знае защо, мисля, че да — Костоглотов го каза с такъв тон, сякаш му се искаше да бъде така или сякаш и на Лев Леонидович вече много-много не вярваше.

— Не би трябвало — повтори хирургът отново не толкова категорично, може би защото това не бе от неговата област или защото просто не бе успял да се откъсне от мислите си.

— За мен е много важно да знам. — Костоглотов гледаше и говореше така, сякаш заплашваше някого. — Да знам дали след този курс съвсем ще загубя възможност… относно жените… Или само за определен период? Ще изчезнат ли от тялото ми тези инжектирани хормони, или завинаги ще останат там?… Или може би след определен срок хормонотерапията може да бъде отстранена с помощта на други инжекции?

— Не, това не ви съветвам. Не трябва! — Лев Леонидович разглеждаше белега на този чернокос мъж. Представяше си как е изглеждал току-що разрязан и какво би направил, за да го зашие най-добре. — А за какво ви е да знаете? Не разбирам.

— Как не разбирате? — Костоглотов се чудеше какво има за неразбиране. Или просто верен на принципите на лекарското съсловие, и този много видял и знаещ човек също иска да го призове да се смири. — Не разбирате ли?

Двете минути вече бяха свършили, но Лев Леонидович без никакво високомерие — черта, която Костоглотов веднага бе забелязал у него, внезапно му каза като на стар приятел:

— Чуйте, нима целият смисъл на живота е в жените?… Всичко това ужасно пречи… Само пречи да се изпълни нещо сериозно.

Каза го напълно искрено, дори уморено. Спомни си, че в най-важната минута на живота не му стигна воля може би именно заради тази отвличаща го да губи напразно време сила.

Но Костоглотов не можеше да го разбере! Олег не можеше да си представи, че трябва да приеме това положение. Поклащаше главата си и гледаше изумен.

— А в моя живот не остана по-сериозно нещо.

Не, не бе запланиран този разговор в дневния ред на онкологичната клиника! Не се полагаше на болния консултация-размисъл върху смисъла на живота, още повече от лекар от друго отделение!

Отвори и веднага влезе, без да пита, онази ниска, слаба жена, също хирург, обула обувки с висок ток, с грациозна походка. Тя се приближи до Лев Леонидович, постави пред него амбулаторен картон, облегна се на масата и без да се обърне по име, направо заяви:

— Вижте, левкоцитите на Овдиенко са десет хиляди.

Разпилените й коси почти докосваха лицето на Лев Леонидович.

— И какво от това? — сви рамене той. — Това не говори за добра левкоцитоза. Просто има възпалителен процес и трябва да се отстрани с помощта на рентгенотерапията.

Тя продължи да говори. Листът, върху който Лев Леонидович бе започнал да пише, стоеше самотен встрани, а той въртеше в ръката си бездействащата писалка.

Очевидно Олег трябваше да излезе точно на най-интересното място от разговора, който толкова дълго бе чакал.

Анжелина се обърна, учудена защо Костоглотов е тук. Лев Леонидович също го погледна с шеговит блясък в очите. Имаше нещо в този поглед, което не можеше да се определи, но което накара Костоглотов да продължи:

— Лев Леонидович, исках още да ви попитам дали сте чували за брезовата гъба, за прахана?

— Да — отговори охотно лекарят.

— И какво мислите?

— Допускам, че някои видове буци са чувствителни към нея. Стомашните например. В Москва сега всички са превъртели на тази тема. Казват, че в радиус от двеста километра са обрали всички гъби.

Анжелина се отмести от масата, взе картона и с израз на презрение, със същата полюляваща се (приятно!) походка си отиде.

Отиде си, но разговорът вече бе прекъснат, а да се върне отново към въпроса какво внасят в живота ни жените, бе неуместно.

Обаче веселите пламъчета в очите на Лев Леонидович и начинът му на държане накараха Костоглотов да зададе и третия, приготвен предварително въпрос, също много важен:

— Лев Леонидович, простете моята нескромност, но ако греша, ще забравим моя въпрос. Вие — той също сниши глас и притвори едното си око — били ли сте или не там… където пеят и танцуват?…

Лев Леонидович се оживи:

— Бях.

— Така ли! — зарадва се Костоглотов. Най-после бяха равни! — И по кой член?

— По никакъв. Бях волнонаемен.

— Ах… — разочарова се Костоглотов.

Не, нямаше никакво равенство.

— А по какво разбрахте? — полюбопитства хирургът.

— По една дума — „пречупи“.

Лев Леонидович се разсмя.

— Не можеш току-така да се отучиш.

Не бяха равни, но между тях вече имаше единство.

— И дълго ли бяхте там? — безцеремонно попита Костоглотов.

— Три години. Изпратиха ме след армията. Нямаше начин да се отърва.

Можеше да не добавя последното. Служба! Почетна и благородна, но, кой знае защо, порядъчните хора считат, че трябва да се оправдават с нея. Някъде в човека все пак се намира този неизкореним индикатор.

— И като какъв?

— Като началник на санитарната част.

Охо! Същата роля като тази на мадам Дубинска — господар на живота и смъртта. Но онази не би се оправдавала.

— Значи сте успели да завършите мединститута преди войната? — продължаваше да задава нови въпроси Костоглотов. Просто по навик от времето на преместването на лагерниците, когато за няколко минути — от хлопването и захлопването на вратата на лагерната барака — трябва да разбереш целия живот на преминаващия покрай теб човек. — Коя година?

— Не, аз след четвърти курс отидох да работя като обикновен лекар. — Лев Леонидович стана и с интерес се приближи към Костоглотов, после опипа с пръсти белега му. — От там ли е?

— Да.

— Добре са го зашили… Добре. Арестант лекар ли е направил шева?

— Да.

— Фамилията не помните ли? Не е ли Коряков?

— Не зная, бе по време на преместванията. А Коряков по кой член е бил? — Олег бързаше да си изясни кой е този Коряков.

— Лежеше, защото баща му е бил полковник от царската армия.

Но точно тогава влезе сестрата с дръпнатите очи и повика Лев Леонидович в превързочната. (Той винаги следеше как правят първата превръзка на оперираните от него пациенти.)

Костоглотов излезе и тръгна по коридора.

Още една биография, дори две бяха само загатнати. Останалото можеше да си го представи. По колко различни поводи се озовават хората там… Лежиш си в стаята, вървиш по коридора, разхождаш се в двора, а до теб или срещу теб върви човек като човек и нито на теб, нито на него му хрумва да те спре и да каже: „Я си обърни ревера!“ Така си си и мислел — там е знакът на тайния орден! — бил е там, докосвал се е до онова, съдействал е, знае! И колко такива хора има? Но мълчанието надделява. И по външността не можеш нищо да разбереш. Всичко е скрито.

Каква дивотия! Да доживееш да чуеш, че жените, оказва се, само пречат! Нима човек може да падне толкова ниско? Невъзможно е дори да си го представи човек!

С една дума, излиза така, че няма на какво да се радваш. Лев Леонидович не отрече категорично, за да може да му се вярва.

И трябва да разбереш, че всичко е загубено.

Всичко…

Сякаш бяха заменили на Костоглотов смъртната присъда с доживотна. Оставаше да живее, макар да бе неизвестно защо.

Забравил къде е тръгнал, той се озова в долния коридор и спря.

От някаква врата, през три врати от него, се показа бяла престилка, доста стегната през кръста с коланчето, до болка позната. Вега!

Вървеше насам! Трябваше да се заобиколят две легла, но Олег не тръгна към нея, а за секунда се замисли.

След онази визитация вече три дни тя бе строга, делова; нямаше и помен от ласкавия поглед.

Отначало си помисли — да върви по дяволите, и той ще се държи като нея. Нямаше намерение нито да изяснява, нито да моли…

Но_му бе жал да я обиди. Жал му бе и за самия него. Сега ще се разминат като чужди, така ли?

Той ли е виновен? Не, виновната е тя: бе го измамила с инжекциите, желаеше му злото. Това не можеше да й прости!

Без да вдигне поглед (но виждайки!), тя се изравни с него и Олег, макар да нямаше намерение да я заговори, каза тихо, почти молейки я:

Вера Корнилиевна…

(Гласът му прозвуча неестествено, но въпреки това на Олег му бе приятно.)

Тя бавно вдигна поглед и го видя.

(Не, наистина, за какво й прощава?…)

— Вера Корнилиевна… А вие не искате ли… пак да ми прелеете кръв?

(Изглежда така, сякаш се унижава, но отново му бе приятно.)

— Но нали вие се дърпахте? — със строгост, в която не се долавяше и намек за прошка, го гледаше, но някаква неувереност трепна в очите й. Милите очи с цвят на кафе.

(А всъщност тя не е виновна. Не трябва така отчуждено да се държи в една клиника.)

— А на мен тогава ми хареса. Искам пак.

Той се усмихна. Белегът му при усмивка изглеждаше по-малък.

(Да, сега трябва да й прости, а след това някога да се обясни с нея.)

Нещо все пак трепна в очите й, нещо, говорещо за разкаяние.

— Утре може би ще ви доведат.

Тя все още се опираше на някакъв невидим стълб.

— Само че вие! Непременно трябва да бъдете вие! — сърдечно помоли Олег. — Иначе няма да се съглася!

Като се стараеше да избегне по-нататъшно обяснение, тя кимна с глава.

— Както се случи.

И отмина.

Беше мила, въпреки всичко мила.

Само че към какво се стремеше? Обречен на доживотната присъда, към какво се стремеше?…

Олег продължаваше да стои, опитвайки се да си спомни къде бе тръгнал.

Ах, да! Беше тръгнал да види Дьомка.

Момчето лежеше в малка стая за двама, но втория го бяха изписали, а новия се очакваше да го настанят утре след операцията. Засега Дьомка бе сам.

Вече бе минала седмица, откакто бяха отрязали крака му. Операцията бе останала в миналото, но кракът му както преди продължаваше да живее и Дьомка дори усещаше как всеки пръст мърда.

Когато видя Олег, зарадва се, като на по-голям брат. Приятелите от предишната стая бяха неговите роднини. В шкафчето бяха останали някакви продукти от предишните обитатели на стаичката. Отвън нямаше кой да дойде, за да му донесе нещо.

Дьомка лежеше по гръб. Това, което бе останало от отрязания крак — половината от бедрото, бе бинтовано с огромна превръзка. Но той можеше свободно да движи главата и ръцете си.

— Бъди и ти също здрав, Олег! — Стисна подадената му ръка Дьомка. — Сядай и разказвай. Как сте там, в стаята?

Стаята на горния етаж бе за него целият му свят. Тук, на долния, и сестрите бяха други, и санитарките, а и самият ред. През цялото време се спореше кой какво е длъжен да прави и какво не.

— Стаята… какво… — Олег гледаше изостреното, прежълтяло лице на Дьомка. — Все си е същата.

— Онзи кадър там ли е?

— Кадърът е там.

— А Вадим?

— Неговите работи са зле. Златото не доставиха. Боят се от метастази.

Дьомка се замисли за Вадим като за по-малък брат.

— Бедният.

— Така че, Дьомка, прекръсти се, че на теб навреме ти направиха операцията.

— Метастази може да има и сега.

— Едва ли.

Наистина кой би могъл — дори и лекарите — да види дали тези смъртоносни самотни клетки, тези десантни лодки в мрака са се прехвърлили или не и къде са акостирали?

— Облъчват ли те?

— Откарват ме до рентгена с леглото на колела.

— За теб сега, приятелю, пътят е ясен — оздравявай и свиквай с патерицата.

— Не една, а две ще бъдат нужни.

Всичко бе обмислил сиротият. И преди това изглеждаше по-възрастен, а сега — още повече.

— Къде ще ги правят? Тук ли?

— В ортопедичното.

— Поне безплатно ли?

— Написах молба. Няма с какво да ги платя.

Въздъхнаха като хора, които от години нищо добро не са виждали.

— Как ще завършиш догодина десети клас?

— Ще се разкъсам, но ще го завърша.

— А с какво ще живееш? Не можеш да се изправиш пред струга.

— Обещават ми инвалидна. Не зная втора ли, трета ли група.

— А третата каква е? — Костоглотов нямаше понятие за всички тези инвалидности, както и за всички граждански закони.

— Онази, която стига за хляба, а за захарта — не.

Всичко бе обмислил. Подутината бе съсипала живота му, но той го насочваше в желаната от него посока.

— А университетът?

— Трябва да се постарая да вляза в него.

— В литературния?

— Аха.

— Чуй ме, Дьомка, сериозно ти казвам — така ще се погубиш. Заеми се с радиоприемниците и си живей спокойно. И добри пари ще изкарваш…

— Да вървят по дяволите — мигна Дьомка. — Аз обичам истината.

— Ще поправяш приемниците и ще говориш истината!

Не можаха да се разберат. Поговориха и за работите на Олег. Дьомка имаше още една черта, която не бе присъща на младите: да се интересува от другите. Младостта се занимава само със себе си. Олег му разказа като на възрастен за положението си.

— Да, нерадостно — въздъхна Дьомка.

— Не би се съгласил да разменим съдбите си, а?

— Един Господ знае…

Излизаше така, че на Дьомка му се налагаше да се мотае в клиниката още месец и половина заради рентгена и патериците, че ще го изпишат някъде през май.

— И къде ще отидеш първо?

— В зоологическата! — Дьомка се развесели. Толкова пъти вече бе говорил на Олег за зоологическата градина. Когато стояха на малкото балконче на клиниката, Дьомка уверено му показваше къде точно зад дърветата се намира зоологическата. Толкова години бе чел за разни зверове и толкова пъти бе чувал за тях по радиото, а никога не бе виждал със собствените си очи нито лисица, нито мечка, а още повече тигър или слон. Бе живял на такива места, където не само зоологическа градина нямаше, но и цирк, и гора. Неговата заветна мечта бе да отиде и да се запознае със зверовете; тази мечта с годините ставаше все по-натрапчива. Очакваше от това запознанство нещо особено. В деня, когато бе пристигнал с нещастния си крак, за да легне в болницата, първо отиде в зоологическата градина, но се оказа, че е попаднал на почивния й ден. — Знаеш ли какво, Олег? Навярно скоро ще те изпишат, нали?

Олег седеше прегърбен.

— Сигурно. Чуждата кръв не помага…

— Нима няма да отидеш в зоологическата? — Дьомка не можеше да допусне това, би се разочаровал от Олег, ако не отидеше.

— Навярно ще отида.

— Непременно иди! Моля те, иди! А после, знаеш ли какво? Изпрати ми картичка. Нищо не ти струва, а за мен такава радост ще бъде! Ще ми напишеш кой е най-интересният звяр. Предварително ще зная! Ще отидеш ли? Ще ми напишеш ли? Казват там имало и крокодили, и лъвове!

Олег обеща.

Отиде си, а Дьомка, останал сам в стаичката, още дълго не посегна към книжката; гледаше в тавана и прозореца и мислеше. Прозорецът бе с гъста решетка и гледаше към стена. Осветлението бе като леко затулено от облаци слънце. Бе от онези дни, нито топъл, нито ярък, когато безшумно, но упорито пролетта върши работата си.

Дьомка лежеше неподвижно и си мислеше за хубави неща: как постепенно ще престане да чувства отрязания си крак; какъв ще бъде денят преди първи май — сигурно щеше да бъде съвсем летен и Дьомка от сутринта, та чак до вечерния влак ще ходи из зоологическата градина; как вече ще разполага с много време; как бързо и добре ще завърши средното училище и ще прочете още много избягнали от вниманието му книги. Вече окончателно ще се раздели с онези изгубени вечери, когато момчетата и момичетата отиват на танци, а ти се измъчваш дали да ги последваш, защото не умееш да танцуваш. Ще запалва лампата и ще се занимава.

Точно тогава някой почука на вратата.

— Влезте! — каза Дьомка. (Произнасяше тази дума с удоволствие. Никога преди това не му се бе случвало някой да чука на вратата му, за да влезе.)

Вратата се отвори и се появи Ася.

Бе запъхтяна, сякаш някой я гонеше; застана на прага, хванала с едната си ръка дръжката, а другата бе сложила на ревера на халата.

Съвсем не приличаше на онази Ася, която бе дошла „само за три дни за изследване“ и която очакваха да се върне на зимния стадион. Бе посърнала и дори жълтеникавите й коси, които не биха могли толкова бързо да се променят, изглеждаха печално.

Облечена бе в същия отвратителен халат без копчета, носен от неизвестно колко хора преди нея и изваряван в кой знае какви котли. Сега той бе подобен на самата нея.

Ася гледаше Дьомка така, сякаш не можеше да разбере дали би трябвало да влезе тук, или да продължи по-нататък.

Но такава, каквато бе сега — ученичка от по-горен клас, Ася бе лика-прилика на Дьомка. Той се зарадва:

— Ася! Сядай!… Какво има?…

За това време бяха разговаряли много пъти и бяха обсъждали как да постъпи Дьомка (Ася бе категорична, че не трябва да се съгласява да му отрежат крака.) След операцията бе идвала два пъти при него и му бе донасяла ябълки и бисквити. Постепенно се сприятелиха. И не веднага, но и тя му разказа откровено каква е болестта й: болеше я дясната гърда, имаше съсирена кръв, лекуваха я с рентгена и й даваха таблетки, които трябваше да държи под езика си.

— Сядай, Ася! Сядай!

Тя пусна дръжката на вратата и опирайки се на стената, пристъпи към шкафчето на Дьомка, което се намираше до възглавницата му.

Седна.

Седна, но не погледна към Дьомка, а към одеялото. Не се обръщаше към него, а и той не можеше да се извърне.

— Какво става с теб? — Налагаше се да се държи като по-голям. Най-после успя да обърне главата си. Устните й трепереха, а миглите пърхаха.

— Асенце! — успя да изрече Дьомка (ако не бе я съжалил, нямаше да се осмели да се обърне към нея така) и тя веднага падна на възглавницата. Косите й погъделичкаха ухото му.

— Какво има? — попита я отново и се опита да хване ръката й, но не можа да я намери.

А тя плачеше, заровила лице във възглавницата.

— Кажи какво има. Кажи!

И той вече се досети какво ще му каже.

— Ще я отрежат!

Раменете й се разтърсваха от ридания.

— Ой…

Дьомка никога досега не бе виждал такова отчаяние!

— А може би всичко ще се размине?

Но тя продължаваше да плаче. Дьомка усети, че възглавницата вече е мокра.

Най-после той намери ръката й и започна да я гали.

— А може би всичко ще се размине? — повтори безсмислено той.

— Неее… Операцията е определена за петък…

Така стенеше, сякаш искаше да изтръгне душата на Дьомка.

Той не виждаше лицето й, а само усещаше допира на косите й.

Търсеше какво да й каже за утеха, но не се получаваше. Стискаше само ръката й, за да престане да плаче. Беше му жал повече за нея, отколкото за себе си.

— Защо да живея? — хълцаше тя. — Защо?

На този въпрос можеше да намери какво да отговори, но сега не си спомняше думите. Но никой не би могъл да я утеши при състоянието, в което се намираше. Според нея единственото бе: повече няма за какво да се живее!

— На кого… сега… бих притрябвала… На кого?

Отново зарови лице във възглавницата и сълзите й опариха лицето на Дьомка.

— Но ти знаеш как се женят… — стискаше ръката й до болка. — Заради… възгледите… характерите…

— Кой глупак би обикнал заради характера!? — разсърдено издърпа ръката си Ася и едва сега Дьомка видя мокрото й, сърдито и жалко лице, цялото на петна. — На кого е нужна едногърда?! На кого?! На седемнадесет години! — крещеше в лицето му, сякаш Дьомка бе виновен за всичко.

И да я утеши навреме не можеше.

— Как ще отида на плаж?! — извика тя, осенена от нова мисъл. — На плаж!! Как ще се къпя??! — хвана с две ръце главата си.

Непоносимо бе на Ася да си представи банските костюми от всички моди — с презрамки и без презрамки, съединени и от две части; бански — оранжеви и сини, малинови и с цвета на морска вълна, едноцветни и на райета; неизпробвани пред огледалото; всички бански, които никога няма да бъдат купени от нея и никога няма да бъдат облечени! И именно тази страна от съществуването й — невъзможността някога да се появи на плажа, сега бе най-непоносимата и отвратителната! Именно заради това животът губеше всякакъв смисъл…

А Дьомка говореше нещо неразбрано и не на място:

— Чуй, ако никой не иска да те вземе… Разбира се, знам как сега… А иначе с най-голямо удоволствие бих се оженил за теб, да знаеш…

— Слушай, Дьомка! — ухапана от нова мисъл, Ася се обърна към него и го погледна право в очите. Слушай, ти си последният! Последният, който все още може да я види и да я целуне! Вече никой никога повече няма да я целуне! Дьомка! Поне ти я целуни! Поне ти!

Тя разтвори халата, който никога не се закопчаваше, и отново заплака, откопча блузката си и оттам се показа нейната обречена дясна гърда.

Блесна като слънце, появило се на прозореца! Засия цялата стаичка! И светлокафявото зърно, по-голямо, отколкото Дьомка си представяше, че може да бъде, изплува пред него и заслепи очите му.

Наведе гърдата си почти до лицето на Дьомка и изхлипа:

— Целувай! Целувай!

Вдъхвайки топлината на пазвата, подарената му топлина, той започна да я целува, благодарен и възхитен, с трескави устни; да целува цялата тази овална, налята повърхност, запазваща въпреки всичко формата си, по-плавна и по-красива от която нито можеше да се нарисува, нито да се извае.

— Ти ще запомниш, нали?… Ще запомниш, че я е имало и каква е била…

Асините сълзи падаха върху остриганата му глава.

Тя не прибираше гърдата си и той отново, и отново се връщаше към зърното, впиващ устни в нея както нейното бъдещо бебе никога не би докоснало тази гърда. Никой не влизаше и Дьомка продължаваше да целува това надвесено над него чудо.

Да, днес бе чудо, но утре нямаше да го има.