Александър Солженицин
Раково отделение (25)

Глава 25
Вега

Тя излезе от клиниката в празнично настроение и тихо си тананикаше със затворена уста. В светлото си демисезонно палто, вече без боти, защото улиците бяха сухи, тя се чувстваше удобно — струваше й се, че върви така, сякаш е ефирна; можеше да пресече целия град, без да почувства умора.

Вечерта оставяше радостно усещане като слънчевия ден; макар леко да захладня, вече миришеше на пролет. Самата мисъл, че трябва да се качи в претъпкания автобус, бе ужасяваща. Времето предразполагаше към ходене пеша.

И тя се отказа от автобуса.

Най-красивото нещо в техния град бяха кайсиевите дървета по време на цъфтежа. Изведнъж страшно й се прииска непременно да види поне една цъфнала кайсия — просто така, за да си пожелае щастие; там, някъде — зад нечия ограда, макар и отдалеч; този въздушен розов облак не можеше да се сбърка с нищо.

Но бе твърде рано за кайсиите. Дърветата едва бяха започнали да зеленеят: бе онзи момент, когато зеления цвят вече го има, но и сивото по клоните е още доста. Наблизо имаше късче земя, отвоювано от камънака, разкопана с права лопата.

Бе рано.

Винаги забързана, Вера се качваше в автобуса, настаняваше се върху разпокъсаните, със стърчащи пружини седалки или протегнала ръка, се хващаше за дръжката и мислеше: нищо не й се иска да прави; свободната вечер е пред нея, а нищо не й се иска да прави. И противно на всеки разум, часовете на вечерта трябва да се убият по някакъв безинтересен начин, а на сутринта отново, качила се в същия автобус, да бърза за работа.

А днес вървеше бавно и й се искаше да прави много неща наведнъж! Чакаше я много работа вкъщи, трябваше да обиколи магазините, да отиде в библиотеката, да дошие започнатото и още други приятни занимания, които съвсем не й бяха забранени, а кой знае защо досега ги избягваше. Сега й се искаше да се заеме с всичко наведнъж! Но тя продължаваше да върви все така бавно, без да бърза да се захване поне с едно от тях; вървеше, изпитвайки удоволствие от всяка своя стъпка по сухия асфалт.

Минаваше покрай все още отворените магазини, но не влезе в нито един, за да купи онова, което й бе нужно; минаваше покрай афишите, но не прочете нито един от тях, макар да й се искаше сега точно тях да прочете.

Просто вървеше и в това се изразяваше цялото й удоволствие.

И от време на време се усмихваше.

Вчера бе празник, но тя се чувстваше потисната; днес бе обикновен делничен работен ден, а настроението й бе толкова хубаво.

Същността на празника се състои в това да го откриеш в душата си. Твоите затаени и натрапчиви доводи, осмени и непризнати — твоята нишка, на която все още висиш сама, изведнъж се оказва стоманено въже, след като надеждността му се признава и от препатилия, недоверчив и неподатлив човек, увиснал сам той на него.

И като във вагонче на въжена линия, надвиснала над пропастта на човешкото неразбиране, те плавно се плъзгат, повярвали един на друг.

Това просто я възхити! Малко е да знаеш, че си нормална; друго е, когато го чуеш от друг и не от кой и да е, а от него! Искаше й се да му благодари, че го каза така, че се бе запазил такъв след всички опасни рифове, осеяли морето на живота.

Да, трябваше да му благодари, но първо се наложи да се оправдава пред него за хормонотерапията. Отхвърляше Фридланд, но и хормонотерапията. Тук имаше противоречие, но логиката се търси не у болния, а у лекаря.

Както и да е, но трябваше да го убеди да приеме това лечение! Невъзможно бе да остави този човек в числото на обречените болни! Все повече ставаше подвластна на хазарта: да убеди, да се пребори с ината и да излекува именно този болен! Но за да го убеди, бе нужно преди всичко да повярва на самата себе си. А тя, когато чу упрека му, изведнъж разбра, че хормонотерапията е въведена в клиниката по единната съюзна инструкция за широк кръг подутини и с доста обща мотивировка. Сега тя не помнеше дали има специална отделна научна статия (а може би съществуваха няколко не само наши, а и чуждестранни), която да оправдава прилагането на хормонотерапията в борбата именно със семиномата. А за да разбере, трябваше да прочете всичко, написано на тази тема. А тя не винаги успяваше да чете…

Но сега ще успее! Сега непременно ще прочете.

Костоглотов веднъж й подхвърли, че не вижда с какво онзи знахар с корените стои по-ниско от докторите, че не вижда и в медицината математически сметки. Вера тогава почти се обиди. Но после си помисли, че отчасти е вярно. Нима като разрушават клетките с рентгена, те знаят поне приблизително колко процента са унищожените здрави и колко болни клетки? И доколко тяхната доза е по-вярна от онази на знахаря, който борави без кантарче, а определя с шепата си колко е нужно… А кой е обяснил действието на старите прости синапени хартийки? Или друго: всички започнаха да лекуват с пеницилин, но кой в медицината със сигурност е обяснил в какво се състои същността на въздействието на пеницилина? Нима това не е пълен мрак? Трябваше да се чете непрекъснато, пак да се следят списанията и да се чете и мисли!

Но сега тя ще успее!

Съвсем незабелязано — но толкова бързо! — тя се озова в техния двор. Изкачила се по няколкото стъпала на общата голяма веранда с перила, върху които бяха провесени нечии килимчета и подови пътеки, минавайки по неравния циментов под, тя отключи голямата входна врата с прокъсана на места кожена тапицерия и влезе в тъмния коридор, където не можеше да се запали нито една лампа, защото почти всяка от тях се палеше от различно място.

С втория английски ключ тя отвори вратата на стаята си, която този път не й се стори като килия с решетки на прозорците заради крадците, както впрочем и всички прозорци на първия етаж на къщите в града; вътре бе сумрачно, защото само сутрин слънцето надникваше в стаята. Вера се спря на прага и без да сваля палтото си, гледаше удивена собствената си стая, сякаш й бе съвсем непозната. Та тук можеше много весело и добре да се живее! Стига да се сменеше покривката, да се избърши тук-там или да се окачи картината с Петропавловската крепост по време на белите нощи и черните кипариси на Алупка^[1].

Но след като свали палтото и облече престилка, тя първо влезе в общата кухня. Смътно си спомняше, че трябва да започне да прави нещо. Да! Трябваше да запали газовата печка и да приготви някаква вечеря. Но синът на съседите, як младеж, бе преградил кухнята с мотоциклета си и свирейки с уста, го разглобяваше, слагаше частите на пода и ги гресираше. Ако искаше, можеше да приготви нещо за ядене, но изведнъж желанието й се изпари; искаше й се да остане сама в стаята си.

А и вече съвсем не й се ядеше!

Върна се в стаята и с удоволствие превъртя ключа в английската ключалка. Нямаше никакъв смисъл да излиза от стаята. В подноса имаше шоколадови бонбони, които щяха да й бъдат напълно достатъчни.

Вера коленичи пред скрина, останал от майка й, издърпа тежкото чекмедже, в което имаше друга покривка.

Не, първо трябваше да избърше праха!

А преди това да се преоблече в домашните дрехи!

И мислите, които прехвърляше в главата си, й доставяха удоволствие.

А може би най-напред трябваше да закачи картините с крепостта и черните кипариси? Не, за това бяха необходими гвоздеи и чукче, а и самата работа бе повече за мъж. Нека си останат на предишните места.

Взе парцала и тананикайки си, започна да бърше.

Но почти веднага видя получената вчера в голямата ваза цветна картичка. На лицевата страна имаше червени рози, зелени ленти и голяма синя осмица. А на обратната страна с черен машинописен текст местният комитет я поздравяваше с международния женски празник.

Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но за самотната жена, чиито години отминават, най-непоносим бе именно женският празник! Обикновено се събират овдовели и неомъжвани жени, за да изпият по чаша вино и да попеят, сякаш наистина им е весело. Подобна компания се бе събрала в техния двор и вчера. Имаше и някакъв мъж сред тях, когото след това пияните жени целуваха по ред.

Месткомът й пожелаваше без всякаква ирония големи успехи в труда и щастие в личния живот.

Личен живот!… Като спуснато перде. Като личинка, паднала мъртва.

Разкъса картичката на четири и я хвърли в кошчето.

Продължи да бърше: флаконите, вазите, стъклената пирамидка с изглед от Крим, кутията с грамофонните плочи, после и самия грамофон.

Точно сега би могла да слуша която и да е плоча, без да усеща болка. Би могла да сложи дори и най-непоносимата:

И сега, в тези дни,

сам съм както преди…

Но потърси друга, сложи я, включи грамофона, а самата се настани в дълбокото, любимо на майка й кресло, сядайки върху подгънатите си крака.

Прашният сив парцал така си и остана в стиснатата й провесена ръка, стигаща почти до пода.

В стаята вече бе полутъмно и отчетливо се виждаше светещата зелена скала на приемника.

Бе сюитата от „Спящата красавица“. Започваше с адажиото, а след това следваше „Появяването на феите“.

Вега слушаше, представяйки си как би слушал сюитата от балкона на оперния театър измокреният от дъжда, разкъсваният от нетърпимата болка, обреченият да умре и никога неизпитал щастието човек.

После отново пусна плочата.

И пак.

Започна да разговаря мислено с него. Представяше си, че седи тук, от другата страна на кръглата маса, леко осветен от отблясъка на зелената скала на приемника. Говореше онова, което искаше да му каже, слушаше думите му; долавяше с някакво шесто чувство какво би могъл да отговори, макар да бе много трудно да предвиди как би реагирал, но й се струваше, че вече бе свикнала с него.

Тя продължаваше днешния разговор — онова, което при техните взаимоотношения бе немислимо да се каже, сега можеше. Развиваше собствената си теория за мъжете и жените. Свръхмъжете на Хемингуей са същества, неуспели да се извисят до човека. (Олег непременно ще отговори, че никакъв Хемингуей не е чел: не е виждал никакви негови книги нито в армията, а още по-малко в лагера.) Съвсем не това е нужно на жените; на тях са им по-скъпи нежността и усещането за безопасност, когато са с тях.

Именно с Олег, безправния, лишения от всякакви граждански права, изпитваше Вега подобно чувство за сигурност.

А представите за жената бяха още по-объркани. За олицетворение на женствеността бяха обявили Кармен, жената, която активно търси наслаждения. Но това е лъжежена, това е преоблечен мъж.

Тук бяха нужни още доста обяснения. Но не е готов за тази мисъл, той, изглежда, е изненадан. Обмисля.

А тя отново поставя същата плоча.

Вече бе съвсем тъмно, а Вега бе забравила, че има още доста неща за бърсане. Скалата на приемника все по-ярко осветяваше стаята в зелено.

Никак не й се искаше да пали лампата, а трябваше непременно да погледне.

С уверена ръка намери в полумрака това, което търсеше на стената, свали го и го поднесе по-близо до скалата. Ако тя сега бе дори угаснала, Вера би успяла да различи на фотографията всичко: момчешкото честно лице, уязвимата светлост на още невиделите много неща очи, първата в живота вратовръзка върху бялата риза, първия в живота костюм и строгата значка на ревера: бял кръг с тъмен профил в него; снимката е шест на девет, а значката е съвсем малка, но въпреки това на дневна светлина можеше да се види, че това е профилът на Ленин.

„На мен други ордени не ми трябват“ — усмихваше се момчето.

Именно то бе измислило името й — Вега.

Агавата цъфти веднъж и скоро след това умира.

Така обикна и Вера Хангард. Съвсем младо момиче, когато седеше още на ученическия чин.

А него го убиха на фронта.

По-нататък тази война можеше да бъде всякаква — и справедлива, и героична, и отечествена, и свещена, но за Вера Хангард си остана последната война; войната, в която заедно с годеника й убиха и нея.

Толкова й се искаше тогава и нея да убият! Искаше веднага, напускайки института, да отиде на фронта, но тъй като бе немкиня, не я взеха.

През първите два-три месеца на военното лято на 41-ва все още бяха заедно. Беше ясно, че ще го вземат всеки момент в армията. И днес, след едно поколение време, пак й беше невъзможно да обясни на когото и да било защо тогава не са се оженили. Как можаха да пропуснат тези месеци — последните, единствените? Нима имаха надежда, че ще прекрачат и в бъдещето, след като наоколо всичко се рушеше?

Да, имаха.

А сега това не може да ти послужи за оправдание. Дори пред самата себе си.

„Вега! Моя Вега! — крещеше той от фронта. — Не мога да умра, без да съм се оженил за теб. Сега ми се струва, че само ако мога да се измъкна оттук за три дни — в отпуск или за да вляза в болница — веднага ще се оженим. Нали? Нали?“

„Нека това не те разстройва. Аз никога няма да бъда ничия. Твоя…“

Така уверено му пишеше. Но докато бе жив!

А него не го раниха; не постъпи в никаква болница, нито пък получи отпуск. Веднага го убиха.

Той умря, а звездата му продължаваше да свети. Да свети…

Но нейната светлина бе ненужна и напразно трептеше…

Не беше онази звезда, която излъчва топлина, след като самата тя е угаснала, а онази, която свети все още с цялата си светлина, но никой не я вижда и никому не е нужна.

Нея не я взеха, за да бъде също убита. И се наложи да живее. Да учи в института. Дори бе отговорник на групата. Беше винаги първа — и по време на прибиране на реколтата, и на съботниците. А какво й оставаше да прави?

Завърши института с отличие и доктор Орешченков, при когото изкара практиката, бе много доволен от нея (той я препоръча на Донцова). Оставаше й единственото — да лекува. В това бе нейното спасение.

Разбира се, според Фридланд бе измама, аномалия, лудост да се помни някакъв мъртъв и да не се търси живия; според него това бе немислимо, защото са непреодолими законите на тъканите, законите на хормоните, законите на възрастта.

Да, но Вега знаеше, че те не важат за нея!

Не че считаше себе си завинаги обвързана с обещанието: „Винаги твоя!“, макар и това да съществуваше: много близкият ни човек не може да умре напълно в нас, а това означава, че по малко чува и вижда, че присъства, че го има; и ще види, че ти безславно и безмълвно го мамиш.

За какви закони на клетките и реакциите й може да става дума! Какво общо имат те, когато друг такъв човек не може да се намери! Няма друг такъв! Какво общо имат клетките? Реакциите?

А просто ние с годините само затъпяваме. Уморяваме се. Нямаме истински талант нито за мъката, нито за верността! С времето ги предаваме. А да поглъщаме всеки ден храна и да облизваме пръстите си — за това сме неотстъпчиви. Само два дни стигат, да не бъдем нахранени, и ние сме готови да лазим.

Далеч сме отишли, човечество!

Вега не се измени, но се сломи. Почина майка й, с която живееха само двете. Умря, защото също бе сломена: сина й, по-големия брат на Вера, инженер, го прибраха през четиридесета. Няколко години им писа, а те му изпращаха колети някъде в Бурятия, някъде в Монголия. Но веднъж пристигна неразбрано известие по пощата и получиха обратно своя колет с няколко печата, със задрасквания по адреса. Майка й върна колета вкъщи, сякаш носеше малък ковчег; синът й като дете можеше да се побере в този пакет…

Това сломи майка й, а последния удар получи, когато разбра, че годеницата на сина й се е омъжила; не можеше да го приеме, защото разбираше единствено Вера.

И остана Вера сама.

Не единствената, разбира се, а сама сред милионите.

Имаше толкова много самотни жени в страната, че дори можеше само по познатите да се разбере, че те са повече от омъжените. А всички тези самотни жени бяха връстнички — на нея, и на онези, които паднаха по фронтовете.

Войната се оказа милосърдна към мъжете, а жените остави да се доизмъчат.

А и онзи, който все пак бе успял да се измъкне изпод руините на войната и да се върне неженен, не избираше сред връстничките си, а сред по-младите. А момичето, по-младо само с няколко години, всъщност бе по-младо с цяло поколение; бе дете, през което не бе минала войната.

И така, никога незачислявани в дивизии, живееха милиони жени, появили се на белия свят за нищо. Недоглеждане на историята.

Не бяха обречени все още онези от жените, които приемаха живота auf die leichte Schulter^[2].

Минаваха дългите години на обикновения мирен живот, а Вега живееше и ходеше сякаш с противогаз, стегнал главата й с ненавистната гумена обвивка, но бе принудена да го свали, защото въздухът не й стигаше.

Този неин жест просто показваше, че тя бе започнала да живее човешки: разрешаваше си да изглежда добре, обличаше се елегантно, не отбягваше срещите с хората.

Има висша наслада във верността. Може би най-висшата. И дори никой да не знае за твоята вярност. И дори никой да не я оцени.

Но само да раздвижва нещо!

А ако не раздвижва нищо? И не е нужна на никого?

Колкото и големи да са кръглите очи на противогаза, през тях се вижда лошо и малко. Без противогазовите стъкла Вега можеше да разгледа по-добре света.

Но не го разгледа. Тъй като нямаше опит, се нарани тежко. Вървейки невнимателно, стъпи накриво. Тази кратка недостойна близост не само че не я облекчи и не стопли живота й, а го унизи и наруши целостта му.

А сега бе невъзможно да забрави. И да го изтрие от паметта си.

Не, нейната участ не се състоеше в това да приема живота с лекота. Колкото повече човек е раним, толкова повече — десетки, стотици — обстоятелства са нужни, за да може да се сближи с подобен на себе си. Всяко ново съвпадение скъсява съвсем мъничко разстоянието между двама, а затова пък едно-единствено разминаване може веднага всичко да развали; и това разминаване винаги настъпва рано. Нямаше никой, от когото би могла да получи отговор: как да бъде, как да се живее?

Колкото хора, толкова пътища.

Много я съветваха да вземе дете, за да го възпита. Дълго и подробно тя обсъждаше това с различни жени и вече почти бяха успели да я склонят, вече се запали, започна да ходи по детдомовете.

И все пак отстъпи. Не можеше да обикне дете веднага просто така — само защото бе решила, само защото търсеше изход. А по-опасното бе, че по-късно би могла да го разлюби, а още по-опасно — би могло да израсте като съвсем чужд човек за нея.

Съвсем друго би било, ако имаше своя истинска дъщеря! (Кой знае защо си мислеше, че с дъщеря ще й бъде много по-лесно, отколкото с момче.)

Но да измине още веднъж тресавището на близостта с чужд човек също не можеше.

Остана в креслото до полунощ, без да свърши нещо от онова, което бе замислила привечер. Дори не запали лампата. Светлината от скалата на приемника й бе напълно достатъчна; още повече, че като гледаше в зелените линии и цифри, можеше по-добре да мисли и разсъждава.

Изслуша много плочи. И маршове, които звучаха в ушите й като неин триумф; сякаш някъде долу, в тъмното, имаше тържествен парад, а тя, разположила се в старото кресло с високата облегалка, седнала върху сгънатите под себе си крака, го приемаше като победителка.

Бе минала през четиринадесет пустини и успя да стигне. Изживя в самота четиринадесетте години и се оказа права!

Именно днес нейната дълголетна вярност придобиваше новия си завършен смисъл.

Почти вярност! Може да се приеме като вярност. Но главното бе именно вярност.

Едва сега тя почувства загиналия като момче, не като днешен връстник, не като мъж; приемаше го без тази мъжка тежест, в която жената търсеше само пристанище. Загиналият не бе видял цялата война, нито тежките следвоенни години; бе си останал юноша с незащитени честни очи.

Легна, но не заспа веднага. Дори не се разтревожи, че й остава съвсем малко време за сън. А когато накрая успя да заспи, често се будеше; видя много сънища, прекалено много за една нощ. Някои от тях нямаха никаква връзка с нея, а други се опита или да продължи, или да запомни.

На сутринта се събуди усмихната.

В автобуса я блъскаха, настъпваха я по краката, но тя без обида търпеше всичко.

Облякла халата и тръгнала за петминутната оперативка, тя с удоволствие съзря още отдалеч в отсрещния долен коридор силната, малко смешна, горилоподобна фигура на Лев Леонидович, когото не бе виждала, откакто се бе върнал от Москва. Прекалено тежките му, големи ръце, на пръв поглед приемани като главната причина раменете да бъдат увиснали, изглеждаха като недостатък на фигурата му, а в действителност я украсяваха. Върху неговата голяма глава с леко изтеглено назад теме имаше бяла шапка, малко сплескана отгоре, приличаща на войнишко кепе, както винаги сложена небрежно, с развързани уши, поклащащи се отзад. Гърдите му, стегнати от завързаната се отзад престилка, изглеждаха като броня на танк, боядисана с вар. Вървеше, както винаги, леко примижал, с изключително строго лице, но Вера знаеше, че съвсем малко трябваше да се раздвижат чертите му, за да се появи присмехулно изражение.

Точно така и стана, когато Вера и Лев Леонидович в един и същи миг излязоха от двата коридора и се оказаха един срещу друг на стълбището.

— Много се радвам, че си се върнал! Просто ни липсваше! — първа го заговори тя.

Лев Леонидович се усмихна и с отпуснатата си, някъде долу ръка я хвана за лакътя, за да продължат заедно.

— Защо си толкова весела? Ще ме зарадваш ли’?

— Няма с какво. Как пътува? Лев Леонидович въздъхна.

— И добре, и не съвсем. Москва ме разстройва.

— Е, ще разкажеш по-подробно.

— Донесох ти плочи. Три.

— Така ли? Какви?

— Ти знаеш по-добре, аз винаги бъркам тези Сен Санс… Сега в ГУМ са открили щанд за дългосвирещи плочи. Показах твоя списък и те ми завиха три. Утре ще ти ги донеса. Слушай, Верче, да отидем днес на делото.

— Какво дело?

— Нищо ли не знаеш? Ще съдят един хирург от трета болница.

— Съдът какъв е?

— Засега другарски. Но следствието е продължило осем месеца.

— И за какво?

Сестра Зоя, предала нощното си дежурство, слизаше по стълбището и поздрави и двамата.

— След операция умряло бебе… Докато съм в московското си настроение, ще отида и непременно ще вдигна шум, защото поживееш ли седмица у дома си, подвиваш опашка. Ще отидем ли?

Но Вера не успя нито да отговори, нито да реши: вече трябваше да влязат в стаята за „петминутките“, в която креслата бяха изпоцапани, а масата застлана с яркосиня покривка.

Вера много ценеше отношенията си с Лев. След Людмила Афанасиевна той бе най-близкият й човек тук. Техните отношения бяха от онези, които толкова рядко се случват между неженен мъж и неомъжена жена: Лев нито веднъж не бе я погледнал особено, не бе й намекнал, не бе се пазарил, а още повече тя. Отношенията им бяха безопасно приятелски, без никакво напрежение: и двамата избягваха винаги темата за любовта и женитбата, както и всичко, свързано с тях, сякаш тя въобще не съществуваше. Навярно Лев Леонидович се досещаше, че Вера се нуждае именно от такива отношения. Самият той някога бе женен, после разведен, а по-късно „приятел“; женската част на диспансера (с една дума, целият диспансер!) обичаше да го обсъжда, а сега, изглежда, го подозираха, че има връзка със сестра от операционния му екип. Това го подхвърли една млада лекарка, Анжелина, хирург, но и нея самата я подозираха, че иска да запази Лев за себе си.

Людмила Афанасиевна през цялото време на оперативката чертаеше някакви фигури по листа и дори го бе прокъсала на няколко места. А Вера днес седеше спокойна както никога досега. Чувстваше в себе си странна уравновесеност.

Когато заседанието свърши, тя започна визитация в голямата женска стая. Там имаше много нейни пациентки и Вера Корнилиевна винаги се задържаше дълго при тях. Сядаше на леглото на всяка, преглеждаше я или тихо разговаряше с нея, като не изискваше останалите през това време да мълчат, защото би било неудобно, а и невъзможно жените да бъдат принудени да мълчат. (В женските стаи трябваше да бъде далеч по-тактична и внимателна, отколкото в мъжките. Тук нейният авторитет като лекарка не бе така безусловен. Достатъчно бе да се появи в хубаво настроение или да прекали с бодрите уверения, че всичко ще свърши добре — така както психотерапията изискваше да се държи, и вече усещаше върху себе си красноречив поглед или косвен намек за завист: „На теб какво ти е? Ти си здрава. Не можеш да разбереш.“ Ръководейки се от принципите на същата тази психотерапия, тя внушаваше на пациентките си да не се отпускат, а да се грижат за външния си вид и в болницата — да поддържат прическите си, да се гримират леко, но знаеше, че биха я посрещнали на нож, ако и тя самата последваше подобни съвети.)

Затова и днес тя се местеше от едно легло на друго, стараейки се да се държи колкото се може по-непринудено и по навик да не обръща внимание на общите разговори, а да слуша само своята пациентка. Изведнъж отстрани долетя някакъв особено безцеремонен глас:

— Какви болни има тук! Разгонили се, здраве му кажи! Онзи, рошавият дявол, опасаният с колана, всяка нощ, щом Зоя, медсестрата, дежури, така я сграбчва, че сякаш иска да я удуши!

— Какво?… Как?… — попита Хангард. — Повтори още веднъж, моля.

Онази повтори.

(А нали Зоя бе дежурна тази нощ! В нощта, когато светеше зелената скала на приемника…)

— Извинете ме, но ви моля отново да повторите всичко от самото начало и по възможност по-подробно!