Александър Солженицин
Раково отделение (35)

Глава 35
Първият ден на сътворението

Рано сутринта, когато всички още спяха, Олег тихо стана, застла леглото, както трябва — одеялото, сгънато на две, а краищата на чаршафа, обърнати върху него като бяла рамка, и стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.

Седнал на стола до масата на дежурната сестра, положил главата си с гъсти черни коси върху сплетените си ръце, под които се намираше разтворения учебник, спеше Тургун.

Старата санитарка от долния етаж отвори на Олег банята и там той се преоблече в дрехите, които след двата месеца, прекарани в отделението, му се сториха като чужди — старият армейски панталон, тип „галифе“, полувълнената гимнастьорка и шинела; всички те не бяха износени съвсем, защото бяха съхранявани в лагерните вещеви складове. Само зимната му шапка, която му бе малка, не бе военна — бе я купил в Уш Терек. Тъй като се очакваше денят да бъде топъл, Олег реши да не я слага; а и с нея бе като чучело. Сложи колана си не на шинела, а на гимнастьорката — така в очите на минувачите изглеждаше като уволнен или войник, който е избягал от гауптвахта. Шапката сложи в мешката, стара, с мазни петна, прогорена на едно място, със зашита следа от шрапнел, която лелята на Олег му бе донесла в затвора (той бе помолил да не му донася нищо, което имаше някаква стойност).

Но дори и тези дрехи след болничния халат придаваха на вида му известна осанка, бодрост и дори здраве.

Костоглотов бързаше да излезе, за да не го задържи нещо непредвидено. Санитарката махна дъската, която бе сложена напряко на входната врата, и го пусна.

Отвън се спря. Въздъхна и огледа раззеленилите се дървета, а после вдигна поглед и към небето, порозовяло от отблясъка на очакващото се всеки миг да изгрее слънце; валмата на перестите облаци щяха да се разсеят само след няколко минути и може би единствено Олег Костоглотов от целия град ще стане свидетел на това чудо.

А между дантелите, перата и пяната на тези облаци плуваше, все още видима, бледата ладия на луната.

Това бе утро на сътворението! Светът отново се сътворяваше само за да каже на Олег: върви, живей!

И само огледално чистата луна не бе онази, която свети на влюбените.

Като се усмихваше се може би по-скоро на небето и дърветата с онази предпролетна, ранноутринна радост, която е достъпна и на старците, и на болните, Олег тръгна по познатите алеи, без да срещне никого, с изключение на стария метач.

Обърна се, за да види сградата, в която се намираше раковото отделение. Полускрита зад дългите метли на високите тополи, тя се извисяваше, изградена от светлосиви тухли, вероятно останала такава, каквато е била и преди седемдесет и пет години.

Олег вървеше и се сбогуваше с дърветата. Върху клоните на кленовете вече висяха листа като бледозелени обеци.

А нямаше нито едно кайсиево дърво, което, както бе чул, вече цъфти в стария град.

Кой би бил способен да постъпи благоразумно в първото утро на сътворението? Променил всичките си планове, Олег реши още сега, в ранното утро, да отиде в стария град, за да види как изглежда цъфналата кайсия.

Излезе от болничния двор и веднага видя полупустия площад с трамвайния кръг, откъдето, прогизнал от януарския дъжд, уморен и без никаква надежда, влезе в болницата, за да умре.

Излизането през болничните врати му напомняше за излизането през затворническите.

През януари, когато Олег идваше насам, скърцащите, подскачащи, люлеещи се, претъпкани трамваи го потискаха, но сега, седнал до прозореца, му бе приятно да пътува с трамвая; това пътуване бе синоним на свободата.

Когато стигна до моста, Олег видя долу, покрай реката, тънконогите иви, чиито клончета, доверчиво зелени, като камшичета се надвесваха над жълто-кафявата бърза вода.

По-нататък, по тротоарите, дърветата също се бяха раззеленили, но не дотолкова, че да скрият едноетажните каменни домове, построени от хора, които не са бързали. Олег завистливо гледаше прозорците — живеят щастливци в тези домове! Следваха удивителни квартали с много широки тротоари и просторни булеварди. Но кой град не би ни харесал, ако го гледаме в розово ранно утро!

Постепенно булевардите изчезнаха и от двете страни на улицата се замяркаха къщи, построени не за да привличат погледа с красотата и надеждността си навярно преди войната. И тогава Олег прочете името на улицата, което му бе странно познато.

Да, на тази улица живееше Зоя!

Той извади листчето и прочете номера на дома. Отново погледна през стъклото и когато трамваят намали скоростта си, видя и самия дом: двуетажен, с еднакви прозорци, с постоянно разтворена входна врата или завинаги счупена, с пристройка в двора.

Да, тук някъде трябва да слезе.

Значи не бе съвсем бездомен в този град. Бе поканен тук, поканен от девойка!

Продължи да седи, почти с удоволствие приемайки и резките тласъци на трамвая, и грохота на релсите. Трамваят все още бе полупразен. Срещу Олег седна възрастен узбек с очила, с вид на древен учен. Щом получи билета от кондукторката, той го нави на тръбичка и го сложи в ухото си. И от неговия жест, миг преди трамваят да навлезе в стария град, на Олег му стана още по-весело.

Улиците ставаха все по-тесни, а къщите — все по-плътно една до друга; после и прозорците изчезнаха от стените — виждаха се високи дувари, иззидани с глинени тухли; зад тях надничаха калкани, гладки, измазани също с глина. В дуварите се мяркаха малки портички и ниски тунели, през които човек можеше да влезе само наведен. От стъпалото на трамвая до тесните тротоари имаше само крачка разстояние, а улицата бе стръмна.

Навярно това бе старият град, към който пътуваше Олег. Само дето по голите улици не само че нямаше никакви кайсии, а и въобще дървета.

Нямаше смисъл да се пътува по-нататък. Олег слезе от трамвая.

Без досадното звънене на релсите Олег чу шум от удари на чук по желязо и скоро видя някакъв узбек с черна на бели карета тюбетейка, облечен в черен памучен халат, превързан на кръста с розов шал. Клекнал на средата на улицата, той изправяше с чук върху релсата някаква лопата.

Олег се спря и с умиление се вгледа в узбека: ето ти на и атомен век! И тук, както в Уш Терек, металът беше кът и се налагаше да се прибягва до релсите, за да се изправи някакъв си бел. На Олег му беше интересно дали узбекът ще успее да свърши работата си, преди да се покаже следващият трамвай, но онзи въобще не бързаше, а когато релсите зазвъняха, се отдръпна половин крачка назад, изчака трамваят да мине и отново клекна на същото място.

Олег гледаше гърба на търпеливия узбек и неговия розов шал (той сякаш бе събрал целия розов цвят на вече станалото синьо небе). С този узбек не можеше да размени дори две думи, но го чувстваше близък.

Нима това пролетно утро не му нашепваше, че животът се е върнал?

Хубаво!…

Вървеше бавно, учудвайки се, че не вижда къде са прозорците. Искаше му се да надникне отвъд дуварите, но портичките бяха затворени и бе неудобно да се влиза. Изведнъж забеляза светлина, проникнала през дебелия зид. Олег се наведе и минал през тесния отвор, влезе в двора.

Вътре нямаше никой, но се усещаше, че в двора кипи живот. В сянката на дървото имаше пейка, маса, бяха разхвърляни напълно съвременни детски играчки; имаше чешма с корито за пране; всички прозорчета гледаха към двора, а не към улицата.

Олег излезе. По-нататък надникна и в друг двор през подобен тунел в дувара. Всичко бе, както в предишния, с тази разлика, че имаше и млада узбечка с лилава забрадка и с плитки до бедрата, която играеше с деца. Тя го видя, но не му обърна никакво внимание.

Това съвсем не бе по руски. В руските села и градчета всички прозорци гледат към улицата; оттам, надниквайки зад саксиите с цветя, поставени на перваза, като от засада, гледаха любопитните стопанки, за да разберат кой е онзи, който минава по улицата, кой при кого отива и защо. Но Олег веднага разбуди загадката на Изтока: не искам да зная какво правиш, но и ти не се бъркай в моя живот!

След годините, прекарани в лагера, винаги пред очите на другите, Олег си мислеше, че бившият арестант не би могъл да намери по-добър начин на живот от този.

Старият град все повече му харесваше. Вече бе забелязал между къщите безлюдна чайна, пред отворената врата на която стоеше сънливият стопанин. Сега видя и друга, намираща се на втория етаж на отсрещната къща. Той се изкачи. Тук имаше няколко мъже с тюбетейки с извезани фигури, които напомняха на онези от килимите, в синьо и с цвят на бордо, а един старец носеше бяла чалма. Нямаше нито една жена. И Олег си спомни, че и преди това не бе виждал жени в нито една чайна. Никъде нямаше табелка, която да забранява на жените да влизат, но и никой не ги канеше.

Олег се замисли. Всичко бе ново за него в този първи ден от новия му живот и всичко трябваше сам да разбере. Например: събирайки се отделно, искаха ли мъжете да покажат, че техният истински живот минава и без жени? Той седна на балкона. Оттам бе удобно да се наблюдава улицата, която постепенно се оживяваше, но без припрения градски шум. Минувачите се движеха много бавно, в чайната също седяха безкрайно спокойно.

Можеше да се приеме, че сержантът и арестантът Костоглотов, изслужил и излежал годините, които искаха от него хората, измъчил се толкова, колкото искаше болестта, е умрял през януари; а сега, залитайки на неуверените си крака, от клиниката бе излизал друг Костоглотов, „тънък, звънък и прозрачен“, както говореха в лагера, излязъл не за да изживее цял живот, а само някакъв къс — като къшей хляб, добавен към основната дажба: сякаш е част от нея, но не — съвсем отделен е…

Именно този малък допълнителен отрязък живот, стократно заплатен, Олег искаше да не прилича на преживения в по-голямата си част; искаше вече да не прави грешки.

Но избирайки чайника, Олег сгреши: трябваше да избере познатия черен, а той за разнообразие избра онзи със зелен чай, който се оказа нито горещ, нито силно запарен, а и със странен вкус; дори и миниатюрните чаени листенца, плуващи в пиалата^[1], не му се искаше да гълта.

А през това време слънцето се бе вдигнало доста високо. Олег не би имал нищо против да похапне, но в тази чайна нямаше нищо за ядене; дори и захар липсваше.

Но сякаш възприел тукашния маниер да не се бърза за никъде, Олег не тръгна да търси храна, а преместил по-удобно стола си, остана. И тогава видя от балкона на чайната над съседния двор прозрачен розов облак, нежен като глухарче, но с диаметър най-малко шест метра — безтегловен, въздушен розов облак, толкова голям и розов, какъвто никога в живота си не бе виждал!

Кайсия ли бе?…

Да, ето ти награда за търпението. Значи никога не се втурвай по-нататък, преди да си се огледал добре.

Той се облегна на перилата и се загледа в розовото чудо.

Подаряваше тази неземна гледка на себе си в чест на деня на сътворението.

Както в стаята на северен дом стои украсената със свещи елха, така и в този, затворен от глинени стени двор, в който можеше да се надникне само от небето, живееше като в стая единственото дърво — разцъфналата кайсия, а под нея пълзяха дечица и жена с черна забрадка на зелени цветя копаеше градинката.

Олег не можеше да откъсне погледа си. Само на пръв поглед като най-общо впечатление цветът бе розов. По клонките на кайсията имаше пъпки с цвят на бордо като свещи, разпукналите се цветчета бяха просто бели, както при ябълките и вишните. А отстрани погледнато се получаваше немислимо розова нежност; и Олег се стараеше да запомни и най-малката подробност, за да разкаже след това всичко на Кадмини.

Чудото бе възможно и той го намери.

Още много радости го очакваха в едва днес родилия се свят!…

А ладията на луната бе изчезнала.

Олег слезе по стъпалата, водещи към улицата. Слънцето напече главата му. Трябваше отнякъде да купи четиристотин грама черен хляб, за да утоли глада си. Не знаеше дали това се дължи на дрехите му, в които имаше напълно приличен вид, но сега не му се повдигаше и той вървеше свободно.

След малко съзря някаква сергия, разположена зад ъгъла на дувара, така че да не нарушава линията на улицата. За навес служеше платнище, издигнато като козирка на четири кола. Оттам излизаше сив дим. Наложи се Олег да се наведе, за да застане под козирката.

Отдолу имаше дълга желязна скара; в единия й край се червенееха въглени, а останалата част бе пълна с пепел. Напряко над въглените лежаха около петнадесетина дълги, заострени алуминиеви шиша с нанизани върху тях парченца месо.

Олег се сети: това бе именно шашлик! Още едно откритие на сътворения свят; онзи шашлик, за който толкова бе чувал по време на гастрономичните разговори в лагера, но самият той никога не бе виждал е очите си подобно нещо за тридесет и петте си години живот; не беше ходил нито в Кавказ, нито пък по ресторанти, а в предвоенните столове даваха само сърми и ечемичена каша.

Шашлик!

Мирисът бе опияняващ — този мирис на дим и месо! Месото на шишовете не само че не бе овъглено, но дори нямаше онзи тъмнокафяв цвят, а розово-сив. Спокойният, небързащ мъж зад скарата, с кръгло, пълно лице, обръщаше някои от шишовете, а други преместваше там, където нямаше огън.

— По колко? — попита Костоглотов.

— По три — сънено отговори онзи.

Олег не можа да разбере. По три копейки бе прекалено евтино, а по три рубли — прекалено скъпо. Може би думите означаваха: три шишчета за рубла? Тази неловкост навсякъде го преследваше, след като излезе от лагера: въобще не можеше да се ориентира в цените.

— Колко за три рубли? — опита се да се измъкне от затрудненото положение Олег.

Тъй като онзи го мързеше да говори, взе един шиш, показа го на Олег като на дете и отново го сложи на скарата.

Един шиш за три рубли!… Олег поклати глава. Това бе извън кръга на неговите представи. Бе длъжен да изкара деня с пет рубли. Но толкова му се искаше да опита! Все така наведен, той започна да избира, но всяко шишче имаше своите достойнства.

Чакаха и трима шофьори, чиито камиони се намираха наблизо. Приближи се и някаква жена, но мъжът зад скарата й каза нещо на узбекски и тя недоволна си отиде. После изведнъж събра всички шишчета, сложи ги върху някаква чиния и направо с ръце ги посипа с нарязан лук. И Олег разбра, че шофьорите вземат всички шишчета, по пет на всеки!

Това отново бе необяснимо — след двойните цени, значи някои получаваха и двойни заплати, но Олег не можеше да си представи какъв е точно размерът на това „двойно“. Тези шофьори хей така даваха по петнадесет рубли за закуска. За такъв живот една заплата никога не би стигнала, а и въобще тези шашлици не бяха предназначени за онзи, който разчита само на честната си заплата.

— Повече няма — каза скараджията.

— Как няма? Въобще ли? — огорчи се Олег. Защо трябваше да размисля? Може би този бе първият и последният случай в живота му!

— Днес не докараха повече месо — въздъхна онзи и започна да събира нещата си; после дори се приготви да свали козирката.

И тогава Олег се обърна към шофьорите:

— Братлета, отстъпете ми едно шишче! Едно-едничко!

Един от шофьорите, доста загорял, с ленени коси, кимна:

— Вземай.

Те още не бяха платили и зелената банкнота, която Олег извади от джоба си, скараджията дори не взе, а я бутна от масата направо в чекмеджето така, както се махат трохи.

Но Олег вече държеше шишчето! Хвърлил войнишката си мешка на прашната земя, той с две ръце взе алуминиевия шиш и преброил късчетата месо — бяха пет, а шестото — на половината на другите, започна със зъби да яде, но не наведнъж цялото късче, а по малко. Ядеше замислено — като куче своята част, отнесена в безопасен ъгъл, и си мислеше колко лесно може да бъде раздразнено човешкото желание и колко трудно е да го заситиш след това. Колко години бе приемал като висш дар от земята щастието да разчупва на хапки черния хляб! Само преди малко бе търсил къде да го купи, за да закуси, но го подмами мирисът на печено месо и щом изяде шишчето, веднага в него се появи странно презрение към хляба.

Шофьорите изядоха набързо шишчетата, запалиха камионите и заминаха, а Олег все още не бе свършил. Бавно опитваше с устни и език всяко късче, за да усети по-добре как мирише крехкото месо, дали е опечено добре… И колкото повече изпитваше наслада, толкова повече му ставаше ясно, че няма да отиде при Зоя. Сега трамваят отново ще мине покрай дома й, а той няма да слезе; разбра го именно когато бе зает с шишчето.

И трамваят, този път порядъчно напълнен, отново го понесе към центъра. Олег позна Зоината спирка, след нея минаха още две, без да знае къде ще бъде по-добре да слезе. Изведнъж видя на улицата жена, която продаваше вестници, и му се прииска да я разгледа по-добре, защото от детството си не бе виждал улични вестникари (за последен път ги видя, когато се застреля Маяковски и момченца тичаха по улиците с извънредните издания на вестниците). Но тази вестникарка бе възрастна рускиня, която не бързаше, бавно връщаше рестото, но все пак замисълът — да продава до трамвайната линия, помагаше: успяваше да продаде по няколко вестника на всеки трамвай. Олег постоя около нея, за да разбере как вървят нещата й.

— А милицията не ви ли гони? — попита той.

— Не са се сетили — кимна вестникарката.

Олег не се виждаше отстрани; ако можеше да го направи, щеше да разбере, че ако милицията спреше някой, това щеше да бъде първо той, а не вестникарката.

Уличният електрически часовник показваше девет. Вече бе толкова топло, че Олег разкопча горните кукички на шинела. Без да бърза, което позволяваше да го блъскат и изпреварват, Олег вървеше по слънчевата страна на площада примижала усмихвайки се на слънцето.

Още колко много радости го очакваха днес!…

Това бе онова слънце на пролетта, до която той не се надяваше да доживее. И макар около него никой да не се радваше на завръщането му в живота, той бе убеден, че слънцето се радва и затова му се усмихваше. Дори следващата пролет да не настъпи никога, дори тази да е последната, нали е дадена даром! Неговата благодарност е и за това!

Никой от минувачите не обръщаше внимание на Олег, но той се радваше на всички! Бе радостен, че се е върнал при тях и при всичко, което бе на улиците! Нищо не можеше да му се стори неинтересно, глупаво или безобразно в неговия отново сътворен свят! Цели месеци, цели години живот не можеха да се сравнят с днешния пролетен ден.

Продаваха сладолед в картонени чашки. Олег вече не помнеше кога за последен път е видял такива чашки. Половин рубла, и, моля, заповядайте! Преметнал прогорената и простреляна войнишка торба през двете си ръце на гърба, облизвайки студената сладост, Олег тръгна още по-бавно.

След няколко метра видя фотоателие и се спря. Облегна се на железните перила и се загледа във витрината, зад която бяха изложени красиви портрети, повечето на момичета. Представи си ясно как всяко от тях е обличало най-хубавите си дрехи, след това фотографът е търсил най-добрата поза за главата, нагласявал е светлината; след това е правил по няколко снимки, за да избере най-успешната, ретуширал я е; накрая от снимките на десет такива момичета е избирал една, достойна да бъде изложена във витрината. Олег знаеше, но все пак му бе приятно да гледа и да вярва, че именно в такива момичета се крие смисълът на живота; погледът му жадно поглъщаше всичко онова, което бе пропуснал в живота си и от което сега бе лишен.

Сладоледът свърши, но чашката бе толкова гладка и чиста, че му бе жал да я хвърли; реши, че по пътя може да пие вода от нея и я пъхна в мешката, където вече бе скрил алуминиевия шиш, който също можеше да му потрябва.

По-нататък имаше аптека, също много интересно заведение! Костоглотов веднага влезе. Правоъгълните чисти рафтове, великолепно подредени, привличаха погледа; Олег можеше да ги разглежда цял ден. Изложените неща бяха като манна небесна за затворническото око, защото от десетилетия не се срещаха в онзи свят, а и ако някои Олег бе виждал в свободния си живот, сега се затрудняваше да разбере за какво именно са били предназначени. Със страхопочитанието на дивак разглеждаше никелираните, стъклените и пластмасовите форми на изложените неща; до тях имаше пакетчета с билки. Олег вярваше в билките и тревите, но къде бе онази трева, къде? В следващите витрини бяха разположени различни таблетки, много от тях със съвсем непознати имена, нечувани никога дотогава. Само тази аптека откриваше пред Олег цяла вселена за размисли. Но той, преминаващ от една към друга витрина, въздъхна и само попита, спомнил си молбата на Кадмини, дали имат термометър, сода и манганова смес. В аптеката имаше само манганова смес, за която го помолиха да плати три копейки на касата.

След това Костоглотов застана на опашката за обслужване по рецепти, където постоя двадесетина минути, свалил войнишката торба и измъчвайки се от за̀духа. Имаше известно колебание дали да вземе лекарството или не, но накрая предаде една от трите еднакви рецепти, които вчера бе получил от Вега; тайно се надяваше, че няма да ги има и по такъв начин проблемът ще отпадне. Но оттатък я приеха и написаха върху нея петдесет и осем рубли и няколко копейки.

Олег дори се разсмя облекчено и се отстрани. Той не се учуди въобще, че навсякъде го преследва цифрата „петдесет и осем“, но фактът, че трябваше да плати сто седемдесет и пет рубли за трите рецепти, му се стори прекалено несправедлив — с тези пари можеше спокойно да изкара цял месец. За миг му се прииска да скъса рецептите и да ги хвърли в плювалника, но си помисли, че Вега може да го попита за тях, и ги пъхна обратно в джоба си.

Не му се искаше да напусне света на огледалните аптечни шкафове, но денят на неговите радости го зовеше.

Още много радости го очакваха днес.

Олег продължаваше да върви бавно. Преминаваше от витрина на витрина, без да може да откъсне погледа си. Знаеше, че на всяка крачка го очакват изненади.

И наистина зад стъклото до входа на пощата имаше реклама: „Използвайте фототелеграфа!“ Поразително! Това, за което преди десет години се пишеше само във фантастичните романи, вече се предлагаше на населението. Олег влезе в пощата. Вътре имаше списък с тридесетина градове, до които можеше да се изпрати фототелеграма. Олег се замисли на кого и къде би могъл да изпрати магическата телеграма, но не можа да си спомни за нито един човек, жител на тези големи градове, разпръснати върху една шеста част от сушата, когото би могъл да зарадва с почерка си.

Все пак, за да опита, той се приближи до гишето и помоли да му покажат една бланка и да му обяснят с каква големина трябва да бъдат буквите.

— Преди малко се развали — отговори му жената. — Не работи.

(Ах, не работи! По дяволите! Така е дори някак си по-спокойно!)

Продължи по-нататък и се зачете в афишите. Няколко от тях съобщаваха за филмите, които се прожектираха в няколкото кина, а друг — за цирк. Всички прожекции кой знае защо, бяха през деня, но той не можеше да си позволи да изгуби дори час от подарения му, за да разгледа вселената ден. Действително, ако можеше да остане да поживее малко в града, не би било грехота да отиде на цирк: нали беше като дете, нали току-що се бе родил.

Настъпи времето, когато бе най-удобно да отиде при Вега.

Ако въобще тръгне…

Но можеше ли да не отиде? Тя е приятел. Покани го съвсем искрено, дори малко смутено. Тя е единственият близък човек в целия град, нима можеше да не й се обади?

Дълбоко в душата си той само към това се стремеше — да отиде при Вега дори преди да успее да разгледа градската вселена.

Но нещо все го задържаше и го караше да си задава въпроса дали не е още рано — може би още не се бе прибрала у дома…

Е, по-късно…

Олег се спираше на всеки кръстопът, за да не пропусне най-интересната улица, но никого не питаше и избираше поредния си маршрут наслуки.

И така стигна до някаква винарска изба; не магазин за вино в бутилки, а именно изба с бъчви — полутъмна, полувлажна, с особен възкисел въздух. Някаква стара таверна! Вътре наливаха виното направо от бъчвите в големи чаши. Чаша най-обикновено вино струваше две рубли. След историята с шашлика това бе наистина евтиния! И Костоглотов извади от дълбокия си джоб поредната десетрублева банкнота.

Виното се оказа без особен вкус, но главата веднага му се завъртя. А когато излезе от избата и тръгна по-нататък, животът му се стори още по-лек, макар да бе благосклонен към него от сутринта. Беше му толкова леко и приятно, че вече нищо не бе в състояние да го разстрои. Защото, изпитал вече всичко лошо, което въобще би могло да съществува на света, останалото нямаше начин да не бъде по-добро.

Очакваше още радости за себе си от този ден.

Ако срещнеше по пътя си още една изба, нямаше нищо против да влезе и да изпие още една чаша.

Но не срещна.

Вместо нея видя пред себе си голяма тълпа, изпълнила целия тротоар; за да продължи пътя си, човек трябваше да я заобиколи.

Олег реши, че нещо се е случило. Но не — всички стояха с лице към широките стъпала, водещи до голяма врата и мълчаливо чакаха. Костоглотов вдигна главата си и прочете: „Централен универмаг.“ Стана му напълно ясно, че хората чакаха за някаква много важна стока. Но каква именно? Той се обърна към един, втори, трети, но така и не получи изчерпателен отговор. Единственото, което разбра, бе, че всеки момент трябваше да отворят. Какво да се прави — съдба! И Олег се нареди на опашката.

След няколко минути двама мъже отвориха широката врата и с уплашен вид се опитаха да въведат някакъв ред на влизане, но отскочиха веднага встрани, сякаш срещу себе си имаха не хора, а конници. Чакащите мъже и жени нахлуха вътре и заизкачваха стъпалата на стълбището, водещо към втория етаж, с такава бързина, с каквато се напуска само здание, обхванато от пламъци; всеки в зависимост от пъргавината, силата и възрастта си бягаше по стъпалата. Съвсем малка струя от този поток се разля по първия етаж, но главната бе насочена именно към втория. Този атакуващ порив пречеше на човек да се изкачва спокойно и Олег с мешката на гръб също затича (в блъсканицата го ругаеха, взели, го за войник).

На втория етаж главният поток веднага се раздели: втурнаха се на три различни страни, правейки внимателно завои по хлъзгавия паркет. Олег разполагаше само с миг, за да реши накъде да се насочи. Но как можеше да разбере? Понесе се след най-бързите бегачи.

И се оказа на опашката пред трикотажния отдел. Продавачките, облечени в сини престилки, толкова спокойно се прозяваха, сякаш пред тях не се намираше такава тълпа, а им предстоеше ужасно скучен ден.

Поел си дъх, Олег разбра, че очакват или дамски блузки, или пуловери. Той тихо изпсува и се отдалечи.

Но сега не можа да разбере къде се бяха насочили останалите два потока: навсякъде се движеха забързани хора. Олег се спря там, където опашката бе по-голяма. Тук очакваха да купят дълбоки чинии. Да, струваше си човек да си купи. В Уш Терек нямаше такива. Кадмини използваха плитки. Би било много добре да отнесе в Уш Терек поне десетина! Но едва ли би ги опазил здрави по време на пътуването.

По-нататък Олег вече спокойно се заразхожда по двата етажа. Спря се пред фотоотдела. Апаратите, както и всички принадлежности към тях, които преди войната бе невъзможно да се намерят, мамеха окото и изкушаваха. Това бе още една негова несбъднала се детска мечта — да се занимава с фотография.

Много му харесаха мъжките шлифери. След войната мечтаеше да си купи подобен, но сега, за да го притежава, трябваше да брои триста и петдесет рубли — месечната му заплата. Олег отмина.

Никъде нищо не купи, но настроението му бе такова, сякаш джобът му бе пълен с пари, които се чуди как да изхарчи. Виното все още държеше главата му замаяна.

Продаваха се и ризи. Олег ги огледа, опипа ги и дори една — зелена с бели ивици, мислено си купи. (А тя струваше шестдесет рубли и Олег не можеше да си позволи такъв лукс.)

Докато размисляше, се приближи мъж, облечен с хубаво палто, но се спря не пред бархетните ризи, а пред копринените и вежливо попита продавачката:

— Кажете, а имате ли от тези за петдесети ръст, но с яка тридесет и девети размер?

Думите му жегнаха Олег. Не, по-скоро го докоснаха с разгорещено желязо едновременно от двете страни! Той разярен се обърна и изгледа този гладко избръснат, самодоволен мъж с филцова шапка, с вратовръзка на бялата риза; така го изгледа, сякаш някой току-що го бе ударил по ухото и сега на този някой нямаше да му се размине да полети надолу по стълбището.

Как?! Хората киснеха в окопите, падаха в братските могили или замръзваха в малките ями в полярните студове; прибираха за първи, втори, трети път в лагерите хора, много от които се вкочанясваха по време на преместванията от един лагер в друг; хората с кръв по дланите от кирките едва успяваха да изкарат пари за овехтяла дреха, а този чистофайник помни не само какъв е неговият ръст, но и размера на яката си!

Този размер довърши Олег! Въобще не можеше да си представи, че яките също имат размери! Преглъщайки стона си, Олег се отдалечи. За какво му е този изтънчен живот? Защо му е да се връща в него? Нали, за да помниш размера на яката си, трябва да забравиш нещо друго! Нещо по-важно!

Той просто бе извън себе си…

В отдела за домашни потреби Олег си спомни, че Елена Александровна, макар и да не бе го помолила да й донесе, тайно мечтаеше да притежава лека парна ютия. Олег се надяваше, че няма да намери такава, за да бъде съвестта му чиста, но продавачката веднага му показа такава ютия.

— А тази наистина ли е по-лека от другите? — Костоглотов недоверчиво въртеше ютията в ръцете си.

— Защо да ви лъжа? — нацупи се продавачката, която въобще приемаше нещата метафизически, загледана някъде в пространството, сякаш пред нея не стояха реални купувачи, а се мяркаха само безличните им сенки.

— Нямам предвид това, но може би вие просто грешите? — предположи Олег.

Против волята си връщайки се в този тленен свят и правеща непоносимо за себе си усилие, за да пренесе материалния предмет, продавачката постави пред Олег друга ютия и отново се пренесе в метафизичните измерения, останала без сили дори да обясни с думи каквото и да било.

Какво пък, с помощта на сравнението човек достига до истината. Първата ютия несъмнено бе по-лека поне с килограм от втората. Дългът изискваше Олег да я купи.

Колкото и да бе уморена от пренасянето на ютията, младата продавачка трябваше да му напише касовата бележка, да произнесе: „за проверка“ (Каква проверка? Кого да проверяват? Олег напълно бе забравил… Колко трудно бе завръщането в този свят!), а и още, докосвайки пода с краката си, да протегне тази ютия на човека, който се занимаваше с проверката на изправността на купените неща… Олег просто се почувства виновен, че е отвлякъл младото момиче от неговите размисли.

Когато сложи ютията в мешката и отново я метна на раменете си, усети веднага тежестта й; вече шинелът му пречеше и затова реши да излезе от универмага.

Но в този миг видя себе си в огромното огледало, стигащо до тавана. Макар да му бе неудобно като мъж да се спира, за да се оглежда, той постоя известно време по простата причина, че в Уш Терек никога нямаше да види такова голямо огледало. И пренебрегвайки неудобството от това какво ще си помислят хората, Олег се огледа отначало отдалеч, а после и по-отблизо.

Нищо от военната стойка, както си мислеше, не бе останало у него. Само отдалеч шинелът изглеждаше шинел и ботушите — ботуши. Отгоре на това и раменете му бяха увиснали и фигурата му бе някак си прегърбена. А и без армейския колан и военното кепе не приличаше на войник, а по-скоро на избягал арестант или на селски младеж, пристигнал така облечен в града, за да продаде дрехите си и да купи други; но за да изглежда такъв, на Костоглотов му липсваше нахаканост.

По-добре да не се бе виждал в огледалото. Дотогава вървеше самоуверено, поглеждаше към останалите мъже снизходително и се чувстваше достоен за вниманието на жените. А сега с тази отвратителна мешка, метната на гръб, приличаща след дългата употреба на обикновен селски вързоп, стига да застанеше на улицата и протегнеше ръка, веднага щяха да му хвърлят някоя и друга копейка, приемайки го за просяк.

А нали трябваше да отиде при Вега… Но как да се появи пред нея такъв?

Неочаквано спря пред галантерията.

И когато между жените, които избираха, премерваха и връщаха дрехата или подаръка, се спря този полувойник-полунищ с белег на бузата, тъпо разглеждайки изложените вещи, продавачката се усмихна — какво ли би могъл да купи за своята селска възлюбена? — но веднага стана сериозна, вероятно защото се страхуваш да не открадне нещо.

Но той не помоли да му покажат каквото и да било, нито пък взе нещо, за да го огледа по-отблизо, а само стоеше и гледаше.

Този галантериен кът, блестящ със стъклата, камъните, метала и пластмасата си, му изглеждаше като бариера, намазана с фосфор, която Костоглотов не би могъл да счупи с главата си.

Той разбра. Разбра колко прекрасно е да купи някаква брошка и да я закачи на блузката на жена. Докато не бе го усетил, не се чувстваше виновен, но сега душата му трепна толкова силно, че вече не би могъл да отиде при Вега, без да й купи някакъв подарък.

А да й подари нещо, не би могъл и не би посмял. Пред скъпите неща не си струваше да се задържа, а какво знаеше за евтините? Например за брошките — онези по-скоро не брошки, а дантелени дрънкулки с игличка за закачване отзад; особено онази, шестоъгълната, с множеството искрящи стъкълца — бе ли хубава или не?

А може би бе обикновена дрънкулка?… Може би жената с вкус дори няма да я вземе в ръцете си?… Може би такива отдавна не носят, защото безнадеждно са излезли от мода?… Откъде да знае той какво носят и какво не?

А и после как би се приел подобен негов жест — отива да пренощува и протяга, изчервил се до корена на косите си, някаква брошка?

Едно след друго недоуменията го шибаха като нагайки.

И той прозря цялата сложност на този свят, където трябваше да се познава женската мода, за да може да се избере най-подходящият подарък за жената, да се знае с точност размерът на яката, да се знае какви дрехи са нужни, за да има човек приличен вид… А Вега живееше именно в този свят, знаеше всичко и се чувстваше добре в него…

Бе смутен. Ако трябваше да отиде при нея, сега бе време, сега!

Но той не можеше. Бе загубил порива. Страхуваше се.

Разделяше ги универмагът…

И от този езически храм, в който преди малко с такава глупава алчност, подчинявайки се на идолите на пазара, бе нахлул, Олег излезе толкова угнетен и измъчен, сякаш бе похарчил хиляда рубли, за да купи десетки неща, завити в пакети, чиято тежест прегъваше още повече увисналите му рамене.

А единственото, което купи, бе ютията.

Бе толкова уморен, сякаш в продължение на часове бе избирал какво да купи. Къде се бе дянало чистото розово утро, обещаващо му съвсем нов живот?

Къде точно и за какво бе сменил радостната си душа? В универмага… А преди това, поръчал си вино, бе я пропил; а още по-рано я бе заситил с шашлика.

А трябваше само да види цъфтящите кайсии и веднага да отиде при Вега…

На Олег му се повдигаше не само от вида на витрините, но дори и от самите улици, изпълнени със загрижени и радостни лица. Искаше му се да легне някъде на сянка, близо до река, но не само за да си почине, а и за да се пречисти. Единственото място, където все още можеше да отиде в този град, бе зоологическата градина, за което го бе помолил Дьомка.

Олег чувстваше, че светът на животните му е по-близък от човешкия; в техния кръг всеки бе равен с другия.

Олег се измъчваше и заради шинела си; бе му прекалено топло с него, но не му се искаше и да го носи на ръка. Попита как най-бързо да стигне до зоологическата и пое по широки и тихи улици с равни каменни тротоари и големи дървета, където нямаше нито витрини, нито фотоателиета, нито театри, нито винарски изби; дори трамваи нямаше. Тук бе тих слънчев ден. Момиченцата играеха на дама по тротоарите. В малките градинки пред къщите стопанките садяха или слагаха колчета.

Пред входа на зоологическата градина се намираше истинското царство на дечурлигата — нали бе ваканция, а и денят бе толкова хубав!

Влизайки в зоологическата градина, първото, което Олег видя, бе виторог козел. В ограденото пространство се извисяваше остра скала. Именно върху нея, стъпил гордо, стоеше на тънките си крака козелът с удивителни рога — дълги и извити спираловидно. Брадата му приличаше по-скоро на дълга, стигаща до коленете грива като коси на русалка, но тя не го правеше нито женствен, нито смешен.

Онези, които очакваха да видят някакво движение на виторогия по гладката скала, вече се бяха отчаяли. Той отдавна стоеше като изваян, като продължение и неотменна част от скалата; а когато нямаше вятър и гривата брада не се полюшваше, никой не би могъл със сигурност да твърди, че той е жив, че това е само поза.

Олег постоя пет минути и възхитен отмина — козелът така и не се помръдна! Ето с такъв характер можеш да изтърпиш повратностите на живота!

В началото на другата алея Олег видя особено оживление на момчетата пред някаква клетка, където някакво животно бясно се премяташе, но на едно място. Оказа се, че това е катерица в колело, онази същата от поговорката. Но от онази поговорка не бе останало нищо в паметта му и той не можеше да си отговори: защо катерица и защо в колело? А тук всичко бе нагледно. В клетката имаше дърво с клони за катерицата, но там бе коварно закачено и колело барабан, което бе обърнато към зрителите, а отвътре имаше положени напряко летви, заради които цялото колело изглеждаше като затворена безкрайна стълба. И кой знае защо, пренебрегвайки дървото, катерицата се бе оказала вътре в барабана, макар никой да не бе я примамвал нарочно там — нито с храна, нито с нещо друго; бе я привлякла измамната идея за мнимото движение. Тя бе започнала вероятно с лекото подскачане от една летва на друга заради самото любопитство, нямайки представа какво ужасно изобретение е това (когато го е направила за пръв път, е разбрала, но въпреки всичко продължаваше да я примамва!). Но ето че барабанът бясно се бе завъртял! Цялото вретенообразно тяло на катерицата и дългата й опашка се бяха извили от лудия бяг; напречните летвички се въртяха, почти сливайки се, всички сили на катеричката бяха напрегнати до такава степен, че всеки миг сърцето й щеше да се пръсне, но въпреки това тя не можеше да се изкачи поне с едно стъпало нагоре с предните си лапички.

Онези, които бяха дошли преди Олег, я бяха заварили да се върти все така отчаяно. Олег постоя няколко минути, но нищо не се промени: нямаше сила, която би могла да спре колелото и да спаси катеричката, нямаше разум, който би могъл да й внуши: „Спри! Всичко е напразно!“ Не! Имаше само един неизбежен изход за нея — смъртта. На Олег не му се искаше да бъде неин свидетел и затова се отдалечи.

Така с два дълбокомислени примера — вляво и вдясно от входа, с две равнозначни линии на битието, посрещаше тукашната зоологическа градина своите малки и големи посетители.

Олег мина покрай сребристия и златистия фазан, покрай фазана с червени и сини пера; полюбува се на тюркоазната паунова шия и на разперената почти на цял метър негова опашка с розови и златисти ресни. След лишеното от цвят време на заточението и болничното минало очите на Олег не можеха да се наситят на тези невъобразими багри.

Тук не бе горещо. Зоологическата градина бе просторна и дърветата вече хвърляха първите си по-големи сенки. Чувствайки се все по-отпочинал, Олег мина покрай цяла птича ферма — андалуски кокошки, тулузки гъски и горски пернати, и се изкачи там, където се намираха жеравите, ястребите, грифовете^[2]; после стигна и до скалата, където в клетка, покрита като шатра, високо над останалия зоосвят, живееха големите петнисти белоглави птици, които, ако не бе надписът, човек би приел за орли; бяха ги настанили колкото се може по-високо, но платненият покрив на клетката бе ниско над скалата и тези мрачни птици се измъчваха, разперваха крилата си, размахваха ги, но не можеха да излетят.

Като виждаше как се мъчат, Олег несъзнателно разкърши раменете си (а може би острата част на ютията го бодеше в гърба?).

На клетката имаше надпис: „Белите сови понасят много тежко неволята.“ Знаят, а въпреки това ги затварят в клетка!

А кое живо същество приема неволята добре?

Друг надпис гласеше: „Бодливецът живее през нощта.“ Познато: в девет и половина те извикват, в четири сутринта те пускат.

„Язовецът живее в дълбоки дупки“: това е вече по нашему! А какво му остава на язовеца? И муцуната му е на ивици, чист каторжник!

Олег възприемаше всичко в другия смисъл и навярно не трябваше да влиза и тук, както в универмага.

Почти половината ден бе минал, а обещаните радости така и не се появяваха.

Олег се спря и пред клетката на мечките. Черният мечок с бяло петно отпред, приличащо на вратовръзка, се бе изправил на задните си лапи и тикаше главата си в железните прътове; после изведнъж подскочи и увисна на решетката. Тогава Олег разбра, че това не е вратовръзка, а сякаш верижка на свещеник с голям кръст на гърдите. Подскочи и увисна. А как по друг начин би изразил отчаянието си?

В съседната клетка седеше майката с мечето.

А по-нататък се измъчваше неспокоен, буен мечок, който непрекъснато ходеше, но едва успяваше да се обърне, защото разстоянието не бе по-голямо от три крачки.

Така че по мечешка мярка това не бе килия, а изолатор.

Увлечените от зрелището деца си говореха: „Чуйте, хайде да му хвърлим камък, а той ще помисли, че е бонбон.“

Олег не забеляза, че тези деца оглеждат и него. Самият той изглеждаше като излишен, безплатен звяр, но не се виждаше отстрани.

Алеята се спускаше към река, където държаха белите мечки, които периодично, на няколко минути, се хвърляха в ледения водоем, за да се освежат, а след това излизаха на циментовата тераса, изтръскваха с лапи водата от главите си и дълго се разхождаха. Как ли се чувстваха тук, през лятото, когато температурата се качваше до четиридесет градуса? Сигурно така, както ние бихме се чувствали в Полярния кръг.

Най-обърканото в цялата история със зверовете бе това, че дори да им съчувстваш и да разполагаше с нужните средства, Олег не би могъл да разбие клетките и да ги освободи, защото те бяха загубили заедно с родината си и идеята за разумната свобода; а след внезапното им освобождаване би станало и по-страшно.

Така разсъждаваше Костоглотов; дотолкова бяха променени представите му, че вече не можеше да възприема наивно и безстрастно каквото и да било; каквото и да видеше, всичко събуждаше в душата му подземно бучене и променяше формата си.

 

Минал покрай печалния елен, повече от всички останали лишен от пространство, покрай свещения индийски зебу и златистия заек агути, Олег отново се изкачи, за да види маймуните.

Около техните клетки имаше много деца и възрастни, които им подхвърляха най-различна храна. Печалните маймуни изглеждаха като остригани с машинка подвластни на първичните си радости и мъки, те му напомниха за много от предишните му познати — дори би се заклел, че е разпознал някои от тях, чийто лагерен срок сигурно е удължен.

На Олег му се стори, че самотното и замислено шимпанзе с отекли очи, пъхнало ръцете си между коленете, страшно му прилича на Шулубин, който обикновено седеше в същата поза.

В този слънчев, топъл ден Шулубин навярно се намираше на границата между живота и смъртта.

Олег отмина маймунския свят и скоро видя няколко човека, стълпили се пред някаква клетка.

Отиде при тях. Клетката бе празна, на табелката пишеше: „Макак резус“, а по-надолу на лист бе допълнено:

„Живеещата тук маймуна ослепя от безсмислената жестокост на един зъл посетител, сипал тютюн в очите й.“

Олег изтръпна! Досега се разхождаше с усмивка на снизходителен всезнайко, а в този миг му се прииска да зареве така, че да го чуят в цялата зоологическа градина, сякаш на самия него в очите му бяха сложили тютюн!

Но защо?… Просто така? Безсмислено просто така!

Най-болезнено децата възприемаха написаното. За този неизвестен, благополучно отишъл си човек не бе казано, че е антихуманен; не бе казано, че той е агент на американския империализъм; бе споменато само, че е зъл — именно това поразяваше! Деца, не бъдете зли! Деца, не погубвайте беззащитните!

Бележката отдавна бе прочетена, но възрастните и децата продължаваха да стоят и да гледат в изоставената клетка.

И понесе Олег своята излиняла, прогорена и простреляна мешка, в която се намираше ютията, по-нататък — в царството на лакеите, гадовете и хищниците.

Лежаха гущери на пясъка един до друг като продълговати люспести камъни. Какво движение, присъщо им по време на свободата, бяха загубили?

По-нататък се бе проснал огромен китайски алигатор с цвят на чугун, с плоска паст и с къси крака, неестествено обърнати встрани. Бе написано, че когато е много топло, той не яде всеки ден месо.

Може би би се чувствал добре в този свят, където не трябва да мисли за храна?

Около дърво се бе обвил като дебел изсъхнал клон мощен питон; бе съвсем неподвижен и само острият му тънък език просъскваше от време на време.

След него следваха и обикновените змии.

Нямаше никакво желание да ги разглежда. Искаше му се само да си представи лицето на ослепелия макак.

Следваше алеята на хищниците. Намираха се в съседство рисът, барсът, пепелнокафявата пума и петнистият ягуар. Те бяха затворници, страдаха без свободата си, но Олег се отнасяше към тях като към криминални престъпници. Все пак бе възможно да разбереш кой е виновен в света. Ето написано е, че ягуарът изяжда месечно сто и четиридесет килограма месо. Не, това не можеше да си го представи! Прясно червено месо! В лагера такова никога не докарваха — само жили и вътрешности, и то по килограм на цяла бригада.

Олег си спомни онези, които се грижеха за конете по време на етапите: ядяха овеса, предназначен за бедните измъчени животни, и по такъв начин оцеляха.

Спря се пред клетката на господаря тигър. Дори мустаците му разкриваха цялата хищност на натурата му… А очите му бяха жълти… Олег стоеше и гледаше тигъра с ненавист.

Един стар политически каторжник, който някога бе заточеник в Туруханск, а по-късно в същия лагер е Олег, му бе разказал, че очите на тигъра не са кадифеночерни, а именно жълти!

Прикован от ненавистта на едно място, Олег стоеше и гледаше тигъра.

Все пак просто така, просто така — защо?

Вече не му се искаше да продължи да разглежда зоологическата градина. Искаше му се да избяга оттук. Не искаше повече никакви лъвове! Насочи се към изхода.

Погледът му се плъзна по зебрата.

И изведнъж се спря пред…

Пред чудо за душата след сцените, напомнящи за кръвожадността: светлокафявата антилопа нилгау, с дълги стройни крака, с красива глава, без да се страхува, стоеше съвсем близо до мрежата и гледаше Олег с големите си доверчиви и мили — именно мили! — очи!

Не, това бе необяснимо, бе невъзможно да се приеме спокойно! Тя не сваляше от него погледа си, в който се четеше мил укор; сякаш питаше: „Ти защо не идваш? Половин ден мина, а защо не идваш?“

Олег имаше усещането, че става свидетел на преселението на душите, защото бе повече от ясно, че тя стои и чака именно него. Едва направил крачка, и тя веднага го погледна всеопрощаващо: „Няма ли да дойдеш? Нима няма да дойдеш? А аз чаках…“

Защо той не тръгваше?! Защо той не тръгваше?!

Олег се обърна и се насочи бързо към изхода.

Още можеше да я завари в дома й!