Александър Солженицин
Раково отделение (14)

Глава 14
Правосъдие

Толкова надежди възлагаше Русанов на това свиждане, убеден, че то ще го ободри, а се получи обратното: стана му по-зле, отколкото ако не бе го посетила Капа. Той се изкачваше по стълбището, залитайки, вкопчил се в перилата; усещаше, че все повече го втриса. Капа не можеше да го изпрати до стаята му, защото безделницата санитарка специално стоеше и не пускаше никого, но жена му я принуди да последва Русанов, за да отнесе продуктите в стаята му. Зад масата на дежурните сестри бе опулената Зоя, която кой знае защо се хареса на Русанов първата вечер, и разтворила болничните картони и дневници, кокетничеше с грубия Хищник, като едва ли мислеше за болните. Русанов я помоли за аспирин, но тя с отрепетиран тон веднага отговори, че той се полага на пациентите само за вечерта. Все пак му разреши да си премери температурата, а след това му донесе някаква лекарство.

От само себе си продуктите — предишните и новополучените — размениха местата си. Павел Николаевич легна в позата, за която си бе мечтал; зарови лице във възглавницата (добре, че поне възглавниците бяха меки и удобни, иначе щеше да се наложи да си донесе от вкъщи) и се покри презглава.

В съзнанието му нахлу огненият поток на мислите; тялото не усещаше, сякаш бе под наркоза. Вече не чуваше глупавите стайни разговори и тъй като трепереше в такт със скърцащите стъпки на Ефрем, не чуваше — слава Богу! — еднообразния шум, който го вбесяваше; и не видя, че към края на деня се изясни и се показа слънцето; и не забелязва изтичането на часовете. Може би това се дължеше на лекарството, но ту се унасяше, ту се събуждаше: събуди се, когато лампата вече бе запалена, после заспа; следващия път отвори очите си, когато бяха угасили.

И почувства, че вече не може да заспи; благодетелката пелена бе паднала от очите му, а страхът бе заседнал в гърдите му като огнена топка.

Безспирният и разнообразен поток мисли нахлуваше в главата на Русанов, излизаше оттам и изпълваше мрака.

А всъщност просто се страхуваше. Изпитваше ужас при мисълта, че Родичев веднага още на сутринта ще се промуши покрай сестрите и санитарките и ще се нахвърли върху него, за да го бие. Не от правосъдието, обществения съд и позора се страхуваше Русанов, а единствено от факта, че ще го набият. Бяха го били само веднъж в живота му — в училището, когато бе в последния, шести клас: след следобедните занятия го причакаха на входа, ножове нямаше у никой, но в съзнанието му завинаги се запази ужасното усещане, което остава след ударите на костеливите жестоки юмруци.

Както запомняме за дълги години покойника такъв, какъвто сме го видели за последен път в юношеството му, макар и да си е отишъл от този свят като старец, така и Родичев, който трябваше да се върне след осемнадесет години оттам най-малкото инвалид или глух, се яви Русанов сега като онзи загорял здравеняк с разните му там гимнастически уреди и гири, изправен на общия им балкон в последната му преди ареста неделя; гол до кръста, тогава той го извика:

— Пашка! Ела тук! Я опипай бицепсите ми. Не се притеснявай, стискай! Разбра ли сега какво означава инженер от новата генерация? Не сме рахитични, някакви си Едуарди Христофоровичи, а хора хармонични. А ти ми се виждаш хилав, съхнеш зад кожената врата. Ела при нас в завода, ще те уредя в цеха, става ли? Не искаш? Ха-ха…

Разсмя се и отиде да се мие, тананикайки си:

Ние сме ковачи и духът ни вечно млад е…

Русанов си представяше сега как именно този здравеняк връхлита в болничната стая и се нахвърля да го бие с юмруци и не можеше да се отърве от измамния далечен образ.

С Родичев някога бяха приятели, членуваха в една и съща комсомолска организация, а и квартирата получиха едновременно от фабриката. След това Родичев постъпи в рабфака и института, а Русанов остана по линия на профсъюзите. Отначало не се разбраха жените им, а после и самите те прекъснаха връзките си. Родичев често разговаряше с Русанов с оскърбителен тон, а и въобще се държеше прекалено безотговорно и настройваше колектива срещу себе си. Да се живее рамо до рамо с него стана непоносимо. После, след един разгорещен разговор между двамата, Павел Николаевич написа до съответното място материал, в който споменаваше, че в частен разговор с него Родичев се изказал ласкаво за дейността на разгромената Промпартия^[1] и имал намерение да организира в своя завод група от вредители. (Родичев направо не го бе казал, но ако се съдеше по поведението му, напълно възможно бе да е говорил или да е имал такова намерение.)

В писмото си Русанов молеше неговото име да не фигурира никъде в делото и да няма очни ставки. Но следователят му гарантира, че и по закон той не би трябвало да разкрива Русанов и че очната ставка не е задължителна — достатъчни щяха да бъдат признанията на самия обвиняем. Дори първоначалното Русаново донесение не следваше да се прикрепя към делото; така че обвиняемият, подписвайки се за виновен по 206-и член, никъде нямаше да срещне фамилията на съседа си по квартира.

И така всичко щеше да мине гладко, ако не бе Гузун, секретарят на заводския партком, който бе получил от органите писмо, че Родичев е враг на народа, което трябваше да послужи при изключването му от първичната партийна организация. Но Гузун се опъна и започна да раздухва, че Родичев е наше момче и желаеше да му дадат подробните материали от следствието; Толкова шумя, че не усети как всичко падна и върху неговата глава: след два дни през нощта го арестуваха, а на третото утро благополучно изключиха от партията и Родичев, и Гузун като членове на контрареволюционна нелегална организация.

Но Русанов сега се безпокоеше от това, че за двата дни, през които сломяваха Гузун, все пак се беше наложило да му кажат, че постъпилият изобличителен материал е от Русанов. Значи срещайки се с Родичев там (а след като бяха осъдени по едно и също дело, нямаше да бъде никак чудно в края на краищата да се срещнат), Гузун сигурно е казал на Родичев кой е доносникът; ето защо Русанов толкова много се опасяваше сега от зловещото завръщане и от възкръсването на двамата от небитието, което той въобще не можеше да си представи за възможно.

Разбира се и жената на Родичев би могла да се досети, но дали е жива все още? Капа си мислеше, че още щом арестуват Родичев, веднага ще изселят и жена му Катя и тогава те ще могат да вземат и тяхната част от квартирата, а и целият балкон ще бъде на разположение на Русанови. (Сега бе смешно, че една стая от четиринадесет квадратни метра без газ би могла да има тогава такова значение, но децата растяха…) Операцията с превземането на стаята вече бе съгласувана, дойдоха да изселят Катя, но тогава тя им скрои номер — заяви, че е бременна. Поискаха да проверят и тя действително донесе съответния документ. А по закон не можеха да изхвърлят на улицата бременна жена. Едва преди следващата зима успяха да я изселят, след като се наложи да я търпят дълги месеци и да живеят с нея в съседство — докато бе бременна, докато роди и докато изтече отпускът й по майчинство. Наистина Капа през това време не й даваше да припари до кухнята. А Авиета караше петата си година и много смешно я дразнеше.

Сега, обърнал се по гръб, в изпълнената от хърканията на съседите му тъмнина (през остъклената част на вратата се промъкваше съвсем слаб отблясък от настолната лампа, намираща се върху масата на дежурната сестра във вестибюла), Русанов се опитваше да си обясни защо толкова много го безпокояха сенките на Родичев и Гузун и би ли се изплашил, ако се върнеше някой и от останалите, чиято вина той също бе успял да установи: например онзи същият Едуард Христофорович, инженер с буржоазно възпитание, нарекъл веднаж пред работниците Павел Николаевич глупак (а самият после си призна, че е мечтал да реставрира капитализма); или онази стенографка, която се оказа виновна за изопачената реч на важния началник, покровител на Павел Николаевич; или „неподкупният“ счетоводител) при това се оказа, че е син на свещеник и веднага го разкриха); или семейство Елчански… И още колко!…

Но Павел Николаевич не се страхуваше от никой от тях. Все по-смело и открито помагаше да се установи вината им, дори два пъти ходи на очна ставка и на срещите бе повишавал глас и разобличавал. Тогава и през ум не му минаваше, че човек може да се срамува заради идейната си непримиримост! В онова прекрасно честно време — в тридесет и седма — тридесет и осма — толкова забележимо се очисти обществената атмосфера, че започна най-накрая да се диша леко! Всички измамници, клеветници, прекалено смелите любители на критиката и умните интелигенти изчезнаха, млъкнаха, притаиха се по дупките си, а принципните, непоколебими и предани приятели на Русанов ходеха по улиците с достойно вдигнати глави.

А ето сега бе настъпило някакво ново, толкова мътно, нездраво време, че трябваше да се срамува от предишните си, най-добрите си граждански постъпки. И дори да се страхува за самия себе си.

Каква глупост! Правейки равносметка на живота си, Русанов не можеше да се упрекне в страхливост. Не му се бе налагало да се страхува! Може би не бе кой знае какъв храбър човек, но и не можеше да си спомни такъв случай, когато да е бил боязлив. Нямаше основание да се предполага, че би се изплашил и на фронта; просто не го взеха, защото бе нужен като ценен и опитен работник в тила; не можеше да се твърди, че би загубил самообладание по време на бомбардировки или пожар, макар да бяха заминали от К., преди да им се бе удало да бъдат свидетели на ужасния грохот на бомбите; също така той никога не бе се страхувал от правосъдието, защото не бе нарушавал законите и правосъдието винаги го бе защитавало и поддържало. Не го притесняваха и разобличенията от страна на обществеността, защото винаги е била на негова страна. Не бе възможно да се появи и неприятна за Русанов бележка в областния вестник, защото Александър Михалич или Нил Прокофич веднага биха я спрели; а централен вестник не би се занимавал с неговата особа; така че и от пресата не се страхуваше.

Дори прекосявайки Черно море, ни най-малко не се боеше от морската глъбина. А дали се страхуваше от високото, не би могло да се каже, защото не бе поклонник на пълзенето по върхове и скали, а и неговата специалност не бе свързана с построяването на мостове.

Работата, с която в течение на много години — почти двадесет — се занимаваше Русанов, бе свързана с анкетната статистика. Тази длъжност се наричаше по различен начин в отделните учреждения, но същността бе винаги една и съща. Единствено неуките и неинформираните странични хора нямат представа колко тънка и изискваща пълна всеотдайност е тази работа. На определени етапи от жизнения си път всеки човек попълва доста анкети, във всяка една от които има определено число въпроси. Отговорът на един човек на един въпрос на една анкета — това е вече нишка, завинаги опъната от човека в местния център на анкетно-статистическото бюро. По този начин от всеки човек са опънати стотици нишки, които, взети заедно с тези на останалите; са милиони; ако тези нишки биха могли да станат видими, цялото небе би се оказало като в мрежа на паяк, а ако бяха от много здрава материя, и автобусите, и трамваите, и самите хора биха загубили възможността си да се движат, и вятърът не би могъл да издуха по улицата дори и есенните листа; но те са невидими и нематериални, въпреки това човек ги чувства непрекъснато. Работата се състои в това, че така наречените кристални анкети са като абсолютната истина, почти недостижими като идеал. За всеки човек винаги може да се напише нещо отрицателно или подозрително, всеки човек винаги е виновен в нещо или крие някакъв свой порок, ако поведението му се изследва внимателно.

От това непрекъснато и постоянно усещане на невидимите нишки у хората естествено се ражда уважение към лицата, които опъват нишките и водят това безкрайно сложно анкетно дело. Тези лица са самият авторитет.

Използвайки още едно сравнение, този път от областта на музиката, Русанов благодарение на особеното си положение сякаш притежаваше особен комплект от дъсчици на ксенофон и можеше по избор, по желание или по необходими съображения да удря която и да е от тях. Макар всички да бяха направени от еднакъв материал, всяка от тях имаше различен тон.

Имаше дъсчици, тоест методи, за най-нежно и внимателно действие. Например, желаейки да покаже на някакъв другар, че е недоволен от него или просто иска да го предупреди, Русанов умееше да поздравява хората по няколко начина. Когато същият другар го поздравяваше (естествено пръв!), Павел Николаевич можеше да отговори делово, но без да се усмихва; а можеше и вдигнал вежди (това го бе тренирал пред огледалото в работния си кабинет), малко да забави отговора, за да изглежда така, сякаш се съмнява дали наистина си струва да поздрави този човек, дали е достоен или не, а едва след това да отговори на поздрава (или с пълно навеждане на главата си, или с леко, или с почти недоловимо). Такова малко задържане на отговора обаче има значителен ефект. В съзнанието на работника, поздравен по такъв хладен начин, се настанява тревогата — той започва да рови в паметта си, за да намери онези грехове, заради които би могъл да бъде виновен. Събудил съмнението, този закъснял поздрав не му позволява да излезе от мислите на работника, предпазвайки го от прибързана постъпка, на границата на която нещастникът почти е бил, но Павел Николаевич едва със закъснение би получил сведения за това.

По-силно въздействие оказваше, когато срещнал дадения човек (или позвънил му по телефона, или дори специално извикал го), кажеше: „Елате, моля, при мен в десет часа сутринта.“ „А сега не може ли?“ — задължително ще попита човекът, защото му се иска час по-скоро да си изясни защо го викат и да приключи разговора. „Не, сега не може“ — тихо, но строго ще каже Русанов; няма да обяснява, че е зает с друга работа или отива на съвещание — не, той за нищо на света няма да посочи ясно причината, за да не успокои извикания /в това се и състоеше цялата хватка!); Русанов така ще изрече: „Не, сега не може“, че тази фраза да има няколко подтекста, повечето от които неблагоприятни. „А по какъв въпрос?“ — може да се осмели често пъти заради своята неопитност да попита работникът. „Утре ще узнаете“ — ловко ще се измъкне от отговора на нетактичния въпрос Павел Николаевич. До десет часа на утрешния ден има толкова време, толкова събития ще се случат! Работникът трябва да изчака да свърши работният ден, да си отиде вкъщи, да говори със семейството си, да посети кино или родителска среща, а след това да спи (някой успява, друг не), на сутринта машинално да закуси — и през цялото време да не може да се отърве от мъчителния въпрос: „А защо ме викат?“; работникът ще се разкае за много неща, ще се опасява и ще си обещае в бъдеще да не се заяжда с началството по събранията. А когато се яви в уречения час, може да се окаже, че няма нищо сериозно, а просто са го извикали да уточнят рождената му дата или номера на дипломата му.

Така, подобно на дървените блокчета на ксилофона, начините на въздействие повишават своя отзвук — най-високият тон бе скрит във фразата: „Сергей Сергеич (директорът на цялото предприятие, местният Стопанин) ви помоли до еди си кой час да попълните ето тази анкета.“ Подават на работника анкетата, но не просто анкета, а онази, най-пълната и неприятна от всички, пазещи се в шкафа на Русанов — анкетата, която се засекретява. Работникът може и съвсем да не подлежи на засекретяване и самият Сергей Сергеич да не знае, но кой ще се осмели да провери, след като се страхуват като от огън от Сергей Сергеич? Работникът взема анкетата и при това с бодър вид, но всъщност онова (няма значение, че е съвсем безобидно), което е успял да скрие от анкетния център, започва да го измъчва, защото от тази анкета е невъзможно да се отърве току-така: това е отлична анкета; това е най-добрата от всички анкети.

Именно с помощта на такава анкета на Русанов се удаде да разведе няколко съпруги, мъжете на които се намираха в лагера по 58-и член. Колкото и тези жени да заличаваха следите — не слагаха адреса си на колетите, изпращаха ги от друг град или просто не се занимаваха с никакви колети, в анкетата внушително се изправяше назъбената непристъпна ограда на въпросите и бе невъзможно да се прибегне до лъжи; единственият процеп, през който можеше да се мине, бе окончателният развод, още повече че процедурата бе доста облекчена: съдът не се обръщаше към лагерниците за съгласието им и дори не си правеше труда да ги извести за развода. За Русанов по-важното бе, че разводът се е състоял и че мръсните лапи на престъпника повече не стягат още незагубената за обществения живот жена. А тези анкети не отиваха никъде. И Сергей Сергеич ги виждаше само като анекдоти.

Особеното, загадъчно, неземно положение на Русанов в общия ритъм на производството го удовлетворяваше с дълбокото познаване на истинските жизнени процеси. Животът, който бе видим за всички — производството, съвещанията, многотиражката, обявите на местния комитет пред портиерната, столовата, клуба, — не бе истински, а само изглеждаше такъв за непросветените. Истинският ход на живота се решаваше без викове, спокойно, в атмосферата на тихите кабинети в разговор между двама-трима разбиращи се помежду си хора или чрез ласкавото телефонно позвъняване; истинският живот туптеше още по страниците на тайните книжа и документи, намиращи се в дълбините на чантите на Русанов и неговите сътрудници; този живот можеше дълго да преследва човека и само веднъж, за миг, да се разголи, да разтвори челюстта си и да избълва върху него изпепеляващия си пламък, а после отново, неизвестно къде, да се скрие и притаи. И на повърхността оставаше отново познатото: клуб, столова, многотиражка, съобщения и производство. И единствено от редиците на минаващите покрай портиерната отсъстваше уволненият, отчисленият, арестуваният.

В съответствие със спецификата на работата бе оборудван и кабинетът на Русанов. Това по правило бе усамотена стая, тапицирана с кожа и нашарена с блестящите главички на гвоздеи, образуващи симетрични фигури, а след това в унисон със забогатяващото общество оградена с приличащо на огромен сандък тъмно преддверие; то изглеждаше като просто изобретение — не по-голямо от квадратен метър, което забавя посетителя само за секунда-две — докато затвори първата врата и посегне към дръжката на втората. Но за този миг пред решителния разговор бедният посетител сякаш попада в кладенец: няма светлина, въздухът не достига и той чувства цялото си нищожество пред този, при когото влиза; и ако все още е успял да съхрани дотук известна дързост и своенравие, в преддверието той се разделя окончателно с тях.

Естествено, че при Павел Николаевич не можеше да се влиза на групи, а само поединично — само онзи, който е извикан или е получил по телефона разрешение да влезе.

Оборудването на работното място и редът за прием много способстваше за разумното и редовно изпълнение на задълженията в отдела на Русанов, който направо би страдал, ако го нямаше предпазното преддверие.

Разбира се, заради диалектическата взаимозависимост на всички явления от действителността начинът на поведение на Павел Николаевич не можеше да не се отрази на работата и на живота въобще. Постепенно с годините за него и за Капитолина Матвеевна стана непоносимо да пътуват по влаковете не само в общите, но и във вагоните със запазени места, където се настаняваха и с мръсни дрехи, и с кофи, и с чували; Русанови започнаха да пътуват само в отделни купета с меки, големи като фотьойли канапета. От само себе си се разбираше, че за Русанов в хотелите винаги предварително се запазваха отделни стаи, за да не се озове в неприятна компания. Санаториумите също не бяха обикновени, а такива, където знаят що за хора идват, уважават ги и им създават всички условия за почивка; където и плажът, и алеите за разходка са отделени от общата публика. И когато предписаха на Капитолина Матвеевна да се разхожда повече сред природата, тя нямаше къде да отиде освен в такъв санаториум, в който живееха хора с нейното обществено положение.

Русанови обичаха народа — своя велик народ, и му служеха, готови да отдадат живота си в негово име.

Но с годините те все повече започнаха да ненавиждат населението, вечно опърничаво, вечно отклоняващо се от правия път, вечно упорстващо и изискващо.

Отвращаваха ги трамваят, тролейбусът, автобусът, в които винаги се блъскаха, особено по спирките, където се качваха строителни и други работници в мръсни комбинезони и можеха да се допрат до палтото ти и да го изцапат или с мазут, или с вар; но онова, което ги изваждаше от равновесие, бе противният навик на непознатите да те удрят по рамото, за да предадеш някому билет или ресто и това нямаше край. А да се ходи пеша из града бе невъзможно, защото разстоянията бяха големи, а и не съответстваше на заемания пост. Ако служебните коли бяха на ремонт или на път, Павел Николаевич с часове не можеше да се прибере за обяд, а седеше на работното си място и чакаше докато се появи някой от автомобилите. А и какво друго му оставаше? Сред пешеходците винаги го дебнеше неочаквана опасност; сред тях имаше дръзки, лошо облечени, а понякога и пийнали грубияни. Лошо облеченият човек винаги е опасен, защото той не чувства своята отговорност, а вероятно и няма какво да губи, иначе би се облякъл добре. Разбира се, милицията и законът защитаваха Русанов от лошо облечения човек, но тази защита често идва със закъснение и наказва негодяя едва след това.

Така, без да е изпитвал страх от каквото и да е в света, Русанов постепенно започна да усеща нормалната, оправдана боязън от разпуснатите полупияни хора, а по-точно — от удара на нечий юмрук в неговото лице.

Затова в началото толкова много го развълнува новината за завръщането на Родичев и не защото той и Гузун биха имали към него някакви претенции по закона; Павел Николаевич единствено се страхуваше, че те, ако са останали онези същите силни и здрави мъже, ще поискат да го набият.

Ако трезво се погледнеше на нещата обаче, неволната първоначална уплаха на Русанов бе напразна. Може би никакъв Родичев не е на свобода, и дай Боже, никога да не се върне оттам. Всички тези разговори за завръщането могат да се окажат легенда, защото по начина, по който течеше секретната му работа, Павел Николаевич не долавяше никакви признаци, които да предвещават промяна в досегашния живот.

А дори и Родичев действително да се е върнал, той се намира в К., а не тук. И сега не му е до това да търси Русанов, защото самият той трябва да се погрижи да не го изгонят отново от К.

Ако започне да го търси обаче, няма веднага да открие къде се намира. До тук само влакът пътува три денонощия и пресича осем области. Дори да пристигне, първо ще отиде в дома на Русанови, а не в болницата, в която Павел Николаевич се намира в пълна безопасност.

В безопасност ли?… Смешно!… С тази подутина!…

Но ако настъпи такова непредсказуемо време, по-добре да умре! По-добре, отколкото да се страхува след всяко завръщане на познат от там! Кому е нужно да ги връщат? Защо? Те вече са свикнали, примирили са се… Защо да ги пускат? За да объркват живота на честните хора?

Павел Николаевич изглежда бе омаломощен след тревожните мисли и бе готов да заспи; трябваше да се опита да заспи!

Но му се налагаше да отиде по нужда — най-неприятната процедура в клиниката.

Внимателно обръщайки се, защото буцата стягаше като с железен юмрук шията му, той слезе от скърцащото легло, облече пижамата, пъхна краката си в чехлите, сложи очилата си и тътрейки се, бавно се насочи към вратата.

До дежурната маса бодърстваше строгата черна Мария, която дочула шума, веднага се обърна.

Близо до стълбището имаше легло, върху което бе се разположил някакъв току-що пристигнал едър дългорък и дългоног грък, тихо стенещ. Той не лежеше, а седеше на одеялото, сякаш леглото бе късо за ръста му и с разсънен, изпълнен с ужас поглед проследи Павел Николаевич.

На междустълбищната площадка, полуседнал като на подиум, малък, причесан гладко, прежълтял мъж дишаше от кислородна възглавница. Върху шкафчето до него имаше портокали, бисквити, локум и бутилка кефир^[2], но всичко това не му правеше впечатление, защото безплатният чист въздух не влизаше в необходимото количество в дробовете му.

В коридора на долния етаж имаше още няколко легла с болни, някои от които бяха успели да заспят. Старица, вероятно от Изток, с разчорлени коси се въртеше от непоносима болка върху възглавницата си.

След това Русанов мина през малката, приличаща на килия стая, където на един и същи малък, мръсен диван седяха всички, на които правеха клизми.

Накрая, поел си дълбоко дъх и стараейки се да не диша, Павел Николаевич влезе в тоалетната, която бе без кабини и дори без порцеланова раковина. В нея се чувстваше особено уязвим и безпомощен като обречен. Санитарките почистваха тоалетната многократно всеки ден, но не смогваха да я поддържат чиста както трябва; винаги личаха следи от повръщане, кръв и храчки. Да, тази тоалетна я ползваха диваци, несвикнали с удобства, и безнадеждно болни пациенти. Трябваше да отиде при главния лекар и да си изпроси позволение да ходи в лекарската тоалетна.

Но тази делова мисъл мина този път през съзнанието на Павел Николаевич някак вяло.

После отново мина покрай кабината за клизми, покрай старицата, вероятно казачка, и спящите в коридора.

После и покрай обречения с кислородната възглавница.

А на горния етаж гъркът се обърна към него със страшен шепот:

— Слушай, братче, а тук всички ли успяват да излекуват? Или някои умират?

Русанов се обърна бавно към него с див поглед и при това движение почувства, че вече не може да върти главата си и че е принуден като Ефрем да се обръща с цялото си тяло.

Той побърза да се прибере в стаята си.

За какво още си мислеше? От кого още се страхуваше? На кого се надяваше?…

Неговата съдба се решаваше между челюстта и ключицата му…

Неговата съдба или правосъдието?

Пред това правосъдие не важаха нито познанствата, нито заслугите, защото въобще отсъстваше каквато и да било защита.