Александър Солженицин
Раково отделение (23)

Глава 23
Защо да се живее лошо?

Пети март се оказа мрачен ден. Валеше студен ситен дъжд. Към хирургическото отделение слизаше Дьомка, който преди малко бе подписал, че е съгласен да го оперират, и в стаята постъпиха нови пациенти.

Първият зае именно леглото на Дьомка до вратата. Това бе висок, но доста прегърбен човек, с набръчкано старо лице. Очите му бяха толкова подпухнали, а долните клепачи толкова отпуснати, че овалът им се бе превърнал в кръг; бялото на очите му бе покрито с нездрава червенина, а ретината с цвят на тютюн изглеждаше по-голяма от обикновено именно заради долните клепачи. С големите си кръгли очи старецът разглеждаше всички с неприятно постоянно внимание.

През последната седмица Дьомка не приличаше на себе си. Болката в крака непрекъснато се засилваше и той не можеше нито да спи, нито да се занимава с каквото и да било; едва се сдържаше да не стене, за да не досажда на съседите си. И до такава степен се измъчи, че кракът бе престанал да му бъде толкова скъпоценен; приемаше го като непоносимо бреме, от което бе по-леко да се отърве. И операцията, която преди месец му се струваше като край на живота, сега му изглеждаше като единственото спасение.

Но макар да бе се посъветвал вече с всички в стаята, преди да постави подписа, Дьомка и днес, събирайки нещата си и сбогувайки се, се държеше така, че отново трябваше да го успокояват и убеждават. Наложи се и Вадим още веднъж да го ободри с познатата фраза: че Дьомка е щастливец, след като може толкова леко да се отърве, и че Вадим с удоволствие би сменил мястото си с неговото.

А Дьомка намираше какво да възрази:

— Но костта я режат с трион. Като дърво. Казват, че дори наркозата да е най-силната, пак се чува.

Но Вадим не обичаше дълго да утешава.

— Но ти нито си първият, нито си последният. Другите изтърпяват и ти ще изтърпиш.

Както и във всичко, и в това той бе справедлив и верен на себе си: не искаше да го утешават, защото във всяка утеха виждаше нещо гнило и религиозно.

Вадим продължаваше, както и в първите дни, да бъде все така стегнат, горд и вежлив; само мургавият цвят на лицето му бе леко пожълтял, а и малко по-често устните му трепваха от болката и челото му се набръчкваше. Докато говореше, че му е съдено да преживее само още осем месеца, а мислено продължаваше да язди, да лети до Москва, за да се срещне с Черегородцев, той вярваше, че ще успее да прескочи трапа. Но ето че лежеше цял месец тук — месец от онези осем, а може би и не първият, а третият или четвъртият от осемте. И с всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да ходи и почти му бе невъзможно да мечтае отново да яхне коня и да се понесе по полето. Вече го болеше и в слабините. Три от донесените шест книги успя да прочете, но все повече се разколебаваше увереността му, че ще успее да намери руда по своя метод; единствено към това се стремеше и заради отслабналата вяра не четеше толкова внимателно и неизменните въпросителни и възклицателни знаци по полетата видимо намаляха. Вадим винаги бе смятал, че най-добрата характеристика за даден живот е, когато денят не стига, за да се свърши замисленото. Но ето че денят вече му се струваше голям, дори му оставаше и свободно време, а животът не му стигаше. Бе загубил огромния си апетит да се занимава непрекъснато. Почти не се будеше толкова рано, за да успее да се позанимава на тишина, а понякога просто лежеше, завил се през глава, и му минаваше мисълта дали не е по-добре да свърши, отколкото да продължава да се бори. Ставаше му зле от тукашното нищожно обкръжение, от глупавите разговори и разкъсвайки обвивката на привичната си издръжливост, му се искаше като звяр да извие към капана: „Стига шеги, пусни крака ми!“

Майката на Вадим обиколи четири приемни на високопоставени лица, но не успя да изпроси злополучното колоидно злато. Тя донесе от Русия онази брезова гъба, разбра се със санитарката да носи на сина й бурканчето с отвара през ден, а после отново отлетя за Москва, за да протрие прага на други приемни за проклетото злато. Тя не можеше да се примири с факта, че някъде съществува радиоактивно злато, а метастазите на сина й ще се разпространят по слабините му.

Дьомка се приближи до Костоглотов, за да каже последната си дума или за да я чуе. Костоглотов лежеше по диагонал на леглото, сложил краката си върху таблата, а главата си провесил над пространството между неговото и съседното легло. И така, изглеждащ преобърнат и виждайки в същата поза и самия Дьомка, той му протегна ръка и започна тихо (вече му бе трудно да говори високо) да го напътства:

— Не се плаши, Дьомка. Лев Леонидович дойде, видях го. Той бързо ще го отреже.

— Наистина ли го видя? — оживи се Дьомка.

— Да.

— Колко е добре, че го дочаках!

Да, щом само се появеше по коридорите на клиниката този дангалак хирург с прекалено дълги увиснали ръце, надеждата на болните веднага озаряваше лицата им, разбирайки, че именно този дългуч им е липсвал цял месец. Ако позволяваха на болните да избират сами хирурга си, навярно всички биха се записали при Лев Леонидович. И вървеше той из клиниката разсеян, но и това се тълкуваше като факт, че днес не е ден за операции.

Макар Дьомка да не слагаше по-ниско от Лев Леонидович като хирург Евгения Устиновна, слабичката Евгения Устиновна, но все пак друго си беше да види над себе си в операционната косматите като на маймуна ръце. Кой знае защо Дьомка бе убеден, че каквото и да се случи — дали ще го спаси или не, бе изключено Лев Леонидович да допусне грешка.

За кратко време болният се сродява с хирурга, но се сродява повече, отколкото с родния си баща.

— Толкова добър хирург ли е? — глухо попита от бившето легло на Дьомка новопостъпилият в стаята старец с подпухнали очи. Имаше изненадан, смутен вид. Трепереше и дори в стаята не сваляше наметнатия върху пижамата бархетен халат, разтворен, без колан; озърташе се, сякаш бе събуден от неочаквано нощно почукване в самотен дом и слязъл от леглото, не знае откъде ще дойде бедата.

— Хм! — измуча доволно Дьомка със светнало лице, сякаш бе изтърпял половината операция. — Мъж на място! И малко отгоре! Вас също ли ще оперират? Какво ви е?

— Също — отговори само новият, сякаш не бе чул втория въпрос. Върху лицето му въобще не се отрази бодростта на Дьомка; кръглите му изпъкнали очи си оставаха същите — човек не можеше да разбере дали гледа прекалено вторачено, или въобще не вижда.

Дьомка излезе. Донесоха чаршафи и одеяло, застлаха леглото, новият седна и се загледа. Той не местеше погледа си, а след като гледаше дълго време в някой от стаята, обръщаше главата си и едва тогава се вглеждаше в друг. А може би гледаше покрай човека? Не се обръщаше, когато някой проговореше или направеше рязък жест, не отговаряше и не питаше. За цял час само промърмори, че е от Фергана^[1]. А от сестрата чуха, че фамилията му е Шулубин.

Русанов веднага определи по кръглите му, изпъкнали и неподвижни очи, че е бухал. И без това стаята не бе от най-веселите, само този бухал липсваше. Той мрачно впи погледа си в Русанов и го гледа толкова дълго, че на Павел Николаевич просто му стана неприятно. А въобще гледаше и останалите по същия начин, сякаш се бяха провинили с нещо пред него. И вече стаята не можеше да живее предишния си непринуден живот.

Вчера сложиха на Павел Николаевич дванадесетата инжекция. Дори бе свикнал и след убождането със спринцовката не бълнуваше, но често го болеше глава и изпитваше слабост. Най-радостното се съдържаше във факта, че смъртта вече не го заплашва, че всичко е било просто излишна семейна паника. Половината от подутината изчезна, а и това, което бе останало от нея, омекна и макар да му пречеше все още, той можеше да върти главата си свободно. Оставаше само слабостта. Но тя бе преодолима, дори бе приятно да лежи и да чете „Огоньок“ и „Крокодил“, да пие укрепващи сокове, да избира вкусни неща, които му се искаше да яде, да говори с приятни хора, да слуша радио, но това можеше да стане само у дома. Би останала само тази слабост, ако Донцова не му причиняваше болка като удар с камшик, когато всеки път опипваше мястото под мишниците му. Тя търсеше нещо, а всеки, полежал месец в отделението, можеше лесно да разбере какво търси: нова подутина. Извикваше го и в кабинета си, караше го да ляга и опипваше слабините му по същия жесток начин.

— Какво? Възможно ли е да се прехвърли на друго място? — питаше тревожно Павел Николаевич. Цялата радост от спадането на подутината мигом се помрачаваше.

— Затова и лекуваме, за да не се мести! — тръсваше глава Донцова. — Но трябва още доста инжекции дави сложим.

— Още колко? — ужасяваше се Русанов.

— По-късно ще стане ясно.

(Докторите никога не говорят точно.)

Той вече бе отслабнал толкова от дванадесетте, вече клатеха глави над анализите на кръвта му, а се налагаше още Бог знае колко инжекции да изтърпи. Подутината спадаше, а до истинската радост бе още далеч. През по-голяма част от деня Павел Николаевич обикновено лежеше. За щастие Хищника се укроти, престана да реве и да се заяжда — вече стана ясно, че не се преструва и че и него болестта го бе укротила. Все по-често полагаше глава на леглото и оставаше дълго така, притворил очи. А Павел Николаевич вземаше прахове против главоболие, слагаше студен компрес на челото си и затваряше очи. И така и той, и Хищника лежаха дълго, всеки на леглото си, спокойно, без да се карат.

През това време закачиха над широката стълбищна площадка (оттам бяха откарали в моргата онова дребно човече, което дишаше от кислородната възглавница) лозунг — както се полага с бели букви върху тъмночервено платно:

Разбира се, на такова платно и на такова видно място би било по-добре да закачат октомврийски или първомайски лозунг, но за тукашната обстановка и този призив бе много важен; на няколко пъти вече Павел Николаевич, посочвайки го, спираше болните, за да не тровят душата си с разговори за болестите.

(А въобще, разсъждавайки държавнически, по-правилно би било да не събират раковите на едно място, а да ги настаняват в различни обикновени болници; така нямаше да се плашат един друг и можеше да не им се казва истината и това би било по-хуманно.)

Пациентите в стаята се сменяха, но никога не идваха весели хора, а такива, чието състояние бе още по-трагично. Единствено Ахмаджан, вече махнал патериците, очакваше да го изпишат, показваше белите си зъби, но освен себе си не можеше да развесели никой друг, а събуждаше може би само завист.

И изведнъж днес, само два часа след като се настани мрачният с големите подпухнали очи, в този сив унил ден, когато всички лежаха по леглата си и стъклата, изпотени от дъжда, през които почти не влизаше светлина и затова искаха преди обяда да запалят лампите в стаята, изпреварвайки сестрата, с бърза, уверена крачка влезе много общителен човек със среден ръст. Той дори не влезе, а влетя — толкова бързо, сякаш очакваше да види пред себе си строени в редица войници, които са се уморили да го чакат. Спря се учуден, че всички лежат умърлушени по леглата, и дори свирна. И енергично, бодро, сякаш ги укоряваше, заговори:

— Ех, братлета, защо всички лежите като подмокрени? Защо сте подгънали коленете? — И макар те да не бяха готови за срещата, той ги приветства с полувоенен жест, сякаш ги поздравяваше: — Чали, Максим Петрович! Моля да го обичате! Сво-бод-но!

Върху лицето му нямаше и следа от нетърпимите болки на човек, страдащ от рак; уверената му усмивка веднага направи впечатление на всички и някои, в това число и Павел Николаевич, не се сдържаха и също се усмихнаха. Изглежда, от месец насам този бе първият човек, който влизаше в стаята!

— Такааа. — Без да пита когото и да било, с бърз поглед огледа определеното за него легло и бързо се насочи натам. То се намираше до Павел Николаевич, беше бившето легло на Мурсалимов. Новият пациент мина откъм страната на Русанов, седна и опита пружината. Веднага определи:

— Амортизацията е шестдесет процента. Главният лекар не се е справил с мишките.

И започна да се настанява. Оказа се, че не носи нищо със себе си. Извади от единия си джоб самобръсначка, а от другия — пакет, но не с цигари, а с карти за игра, съвсем нови. Издърпа колодата, разгъна я и въпросително поглеждайки към Павел Николаевич, попита:

— Играете ли?

— Понякога — благожелателно си призна Павел Николаевич.

— Преферанс?

— Малко. Повечето на дурак^[2].

— Това не е игра — строго каза Чали. — А винт? Покер?

— Къде ти! — смутено махна с ръка Русанов. — Нямах време да се науча.

— Тук и ще ви научим, а къде другаде? — оживи се Чали. — Както се казва — ако не умееш, ще те научим, ако не искаш, ще те заставим!

Засмя се. Носът му изглеждаше прекалено голям — мек, голям нос, леко зачервен. Но именно той правеше лицето му добродушно и предразполагащо.

— По-хубава игра от покера няма! — авторитетно заяви той. — И залаганията са наслуки!

И без да се съмнява, че вече е спечелил Павел Николаевич, той се заоглежда, търсейки нови партньори. Но никой не му вдъхваше доверие.

— Аз! Аз ще се уча! — извика зад гърба му Ахмаджан.

— Добре — съгласи се с желанието му Чали. — Потърси какво да сложим между леглата.

После се обърна по-нататък, видя замръзналия поглед на Шулубин, забеляза и другия узбек с розовата чалма и с увисналите тънки, сякаш направени от сребърни конци мустаци, но точно тогава в стаята влезе Нела с кофа и парцал, за да измие пода.

— О-о! — оцени я веднага Чали. — Каква девойка, като писта на летище! Слушай, къде беше по-рано? Щяхме да се полюлеем на люлката!

Нела разтвори дебелите си устни, сякаш се готвеше да се нацупи, но тя просто така се усмихваше.

— И сега не е късно. Но ти си болнав, къде си се засилил?

— Корем върху корем — и всичко ще разберем — израпортува Чали. — Или ти се страхуваш от мен?

— Та колко е мъжкото у теб? — измери го с поглед Нела.

— Ще се убедиш, ако не се боиш! — отряза я Чали. — Я по-бързо започвай да миеш пода, за да видя фасадата!

— Да се гледа е позволено, правим го даром — благодушно кимна Нела и хвърлила мокрия парцал до първото легло, се наведе да мие. А може би съвсем не бе болен този човек? По външността му не можеше да се съди, а върху лицето му нямаше и следа от преживени вътрешни болки. Или той благодарение на силната си воля се държеше мъжки, показвайки им себе си за пример, какъвто досега нямаше в стаята, но който именно е нужен в нашето време? Павел Николаевич го гледаше със завист.

— А какво ви е? — попита тихо Русанов, така че само Чали да го чуе.

— На мен ли? Полипи!

Никой от болните не знаеше какво е това полипи, но някои от тях също ги имаха.

— А не ви ли боли?

— Щом ме заболя, веднага дойдох. Да се отреже? Моля! Защо да се отлага?

— А къде? — с голямо уважение разпитваше Русанов.

— Изглежда, на стомаха! — безгрижно отговори Чали и отново се усмихна. — С една дума, ще се наложи да го поскъсят. Ще изрежат три четвърти.

Удари се с ръба на дланта си по корема и се намръщи.

— И после? — учуди се Русанов.

— Нищо. Ще се приспособя! Само водката да влиза!

— Но вие толкова чудесно се държите!

— Мили съседе — поклати добрата си глава с добродушните очи и зачервения нос Чали, — за да издържиш, не трябва да се разстройваш. Който малко умува, този малко тъгува. И теб те съветвам да правиш същото!

Ахмаджан тъкмо идваше с дъската, служеща за плот. Поставиха я между леглата на Русанов и Чали и седнаха.

— Съвсем като културни хора — зарадва се Ахмаджан.

— Запалете светлината! — изкомандва Чали.

Когато лампите светнаха, стана още по-весело.

— А кой ще бъде четвърти?

Но желаещ да попълни бройката за карето не се намираше.

— Нищо, вие засега в общи линии ще ни обясните — Русанов се ободри. Вече седеше, спуснал краката си на пода като здрав човек. Когато обръщаше главата си, вече не усещаше болката в шията си толкова остра както вчера. Шперплатовата дъска, поставена между двете легла, приличаше на малка игрална маса, осветена от веселата светлина на лампата. Черните и червените фигури се открояваха върху бялата полирана повърхност на картите. Може би наистина трябваше като Чали да се отнася към болестта си и ще успее да се отърве от нея? Защо да се разкисва? Защо през цялото време трябва да се оставя на мрачните мисли да го тормозят?

— Какво още чакаме? — нетърпеливо попита Ахмаджан.

— Такааа. — С бързината на кинолента прехвърляше колодата между пръстите си Чали: ненужните вляво, а нужните — вдясно. — Участват картите от деветка до асо. Градацията е — спатия, каро, купа, пика. — Показа ги на Ахмаджан и попита: — Разбра ли?

— Тъй вярно, разбрах! — с голямо удоволствие отговори Ахмаджан.

Като огъваше и вадеше карти от отделената за игра колода, а после отново я разбърка, Максим Петрович заобяснява по-нататък:

— На ръка се раздават по пет карти, останалите остават в тестето. Сега трябва да се разбере степенуването на комбинациите. Започва се от една двойка — той показа, — две двойки. Цветна кента се получава от пет поредни карти от различни бои. Така. И така. По-нататък — тройка. Фул…

— Кой е Чали? — попитаха от вратата.

— Аз.

— Имате посещение. Жена ви.

— Ас чантичка ли е? Добре, братлета, почивка.

И бодро се запъти към вратата.

В стаята стана тихо. Ахмаджан се върна на леглото си. Нела миеше бързо и се налагаше всички да вдигнат краката си.

Павел Николаевич също легна. Продължаваше да усеща върху себе си втренчения поглед на Бухала като упорита болка в главата си. За да се отърве от нея, попита:

— А на вас, другарю, какво ви е?

Но мрачният старец не промени позата си, сякаш не бе чул никакъв въпрос. Продължаваше да гледа с кръглите си тютюневочервени големи очи. Павел Николаевич заразглежда гланцираните карти и тогава чу глухия глас:

— Същото.

Какво „същото“? Невежа!… Павел Николаевич не погледна към Бухала, а легна по гръб и се замисли.

Заради пристигането на Чали и картите бе забравил за вестниците, които очакваше. Днес бе паметен ден. Много важен ден — по днешния вестник можеше да се разберат много неща за бъдещето. А бъдещето на страната е и твое бъдеще. Дали целият вестник ще бъде в траурна рамка? Или само първата страница? Портретът — на цялата страница ли или на три четвърти от нея? С какво заглавие ще бъде уводната статия? След февруарските промени това ще има особено значение. Ако бе на работното си място, Павел Николаевич би могъл да попита някого, но тук, в клиниката, единствено можеше да разбере от вестника. Нела пъхтеше между леглата, защото пространството бе тясно за снагата й, но бързо успя да свърши и й остана само пътечката между редиците легла.

Точно тогава се появи Вадим, който се връщаше от рентгена и внимателно стъпваше с болния си крак. Именно той носеше вестника.

Павел Николаевич го повика:

— Вадим, елате при мен. Седнете.

Вадим се замисли за миг, но свърна към Русанов и седна на леглото му, придържайки крачола, за да не дразни болното място.

От пръв поглед Русанов разбра, че Вадим е прелиствал вестника, защото не бе сгънат както трябва. Още щом го взе, Павел Николаевич видя, че няма нито траурна рамка, нито портрет на първа страница. Като прехвърляше нетърпеливо страниците, той и по-нататък не откри никакъв портрет, нито рамка, а и въобще никаква уводна?!

— Нищо ли няма? — обърна се слисан към Вадим, като се страхуваше да попита какво именно липсва.

Почти не познаваше Вадим. Макар и той да бе партиен член, но тъй като не бе ръководен кадър, а тесен специалист, на Русанов му бе невъзможно да разбере какви мисли се въртят в главата на Зацирко. Но веднъж Вадим доста обнадежди Русанов: разговорът случайно се завъртя около изселените нации и Вадим, вдигнал глава от своята книга по геология, погледна към Павел Николаевич, вдигна рамене и му каза тихо: „Значи е имало нещо. Просто така няма да ги изселят.“

Именно с тази правилна фраза Вадим се бе проявил като умен и непоколебим човек.

И, изглежда, Павел Николаевич не бе се излъгал! Сега не се наложи да обяснява на Вадим за какво става дума; той самият бе търсил това, което интересуваше и Русанов. И показа долната част на страницата, на която Павел Николаевич не бе обърнал внимание.

Обикновена статия, неотделена в каре; просто статия на някакъв академик; и не за втората годишнина; не за всенародната скръб; не за това, че е „жив и вечно ще живее“! А просто „Сталин и въпросите на комунистическото строителство“.

И само „въпросите“? Строителство? Защо строителство? Така може да се пише и за защитата на природата! А къде са военните победи? А къде е философският гений? А Корифеят на Науките? А всенародната обич?

Със сбръчкано чело и страдалчески вид Павел Николаевич погледна през очилата си тъмното лице на Вадим.

— Възможно ли е? — Русанов внимателно се обърна към Костоглотов, но онзи, изглежда, спеше, заел привичната си странна поза. — Преди два месеца само, вие си спомняте, нали? — беше седемдесет и петата годишнина! Всичко си бе както преди — огромен портрет, огромно заглавие — „Великият Продължител“. Нали?

Дори не онази опасност, която грозеше останалите живи, а по-скоро неблагодарността — да, именно неблагодарността! — огорчаваше най-много Павел Николаевич, сякаш бяха плюли на неговите собствени заслуги и безупречност. След като Славата, гърмяща във Вековете, вече бе започнала да дразни някого едва две години След…; след като Най-любимия, Най-мъдрия, онзи, на когото се подчиняваха твоите преки ръководители и ръководителите на всички ръководители, се опитаха да свалят след двадесет и четири месеца, какво остава? Къде е опората? И как може да оздравее сега?

— Знаете ли — много тихо каза Вадим, — че формално наскоро излезе постановление да не се отбелязват годишнините от смъртта, а само от раждането! Но, разбира се, съдейки по статията…

Той мрачно поклати глава.

Също се чувстваше обиден. Преди всичко заради покойния си баща. Помнеше колко много обичаше баща му Сталин! Разбира се, повече от себе си (баща му никога не търсеше облаги за себе си). И повече, отколкото Ленин. И навярно повече, отколкото жена си и синовете си. За семейството си можеше да говори и сериозно, и шегувайки се, но за Сталин — никога! Един портрет на Сталин висеше в кабинета му, друг — в столовата, а трети — в детската. Момчетата от най-малки виждаха над себе си онези гъсти вежди и мустаци, непоколебимото лице, неподвластно на страха и на лекомислените радости, чиито чувства бяха скрити зад блясъка на черните, меки като кадифе очи. Прочитайки първо за себе си всяка реч на Сталин, баща им след това им четеше определени откъси и им обясняваше колко дълбока е мисълта и колко точно е казано, и на какъв прекрасен руски език. След смъртта на бащата Вадим, вече пораснал, започна, да открива, че нито езикът на онези речи е толкова блестящ, нито мислите са толкова ясни, но на глас никога не го каза; мислеше така, но се чувстваше по-добре, когато се възхищаваше — чувство, заложено в него още в детството.

В паметта му още бе ярък денят на Смъртта. Плачеха стари и млади. Девойките бяха с подпухнали очи, а юношите мълком избърсваха сълзите си. Сред морето от сълзи им се струваше, че е умрял не човек, а че се е преобърнал светът; струваше им се, че ако човечеството преживее този ден, то това ще бъде за кратко.

И ето на втората годишнина вече се скъпяха да изразходват черно печатарско мастило дори за траурна рамка. Никой не намери за правилно да каже поне няколко човешки думи: „Преди две години почина…“ За онзи, с чието име на уста като с последна земна дума падаха войниците във великата война.

И не само за това, че бяха възпитавали така Вадим — би могъл и да отхвърли подобен навик, но и защото всички разумни съображения подсказваха, че Великият Покойник трябва да бъде почитан. Той бе ясността и увереността, че утрешният ден няма да излезе от релсите на предишния; той бе извисил науката и учените, освобождавайки ги от нищожните мисли за заплатата и квартирата. А и самата наука търсеше неговата устойчивост и постоянство, за да бъде убедена, че и утре няма да се случат никакви сътресения, че няма да принудят учените да се разсейват, отвличайки ги от висшето им призвание в името на уточняване на това как да бъде устроено обществото, в името на възпитанието на недоразвитите и глупаците.

Вадим едва успя да стигне с болния си крак до леглото.

Тогава се върна Чали много доволен, с пълна чанта.

Прехвърляйки продуктите в шкафчето си, което се намираше не от страната на Русанов, а от другата, той скромно се усмихна:

— Трябва да се хапне през последните дни! А след това с орязания стомах е неизвестно накъде ще ме завее вятърът!

Русанов не можеше да се нарадва на присъствието на Чали. Това се казва оптимист!

— Мариновани доматчета… — продължаваше да вади от чантата си Чали. Направо с пръсти взе от буркана един домат, пъхна го в устата си и примижа от удоволствие: — Чудо! Телешко… Добре опечено… — отхапа и отново примижа. — Златни женски ръце!

Мълчаливо, с гръб към стаята, макар Русанов да успя да види, той пъхна в шкафчето половинка водка и му намигна.

— Значи вие сте тукашен? — попита Павел Николаевич.

— Неее… Идвам по време на командировки.

— Но жена ви е тук?

Но Чали не го чу, защото вече крачеше към вратата с празната чанта.

Когато се върна, отново отвори шкафчето, примижа, хапна още един домат, затвори буркана и го върна обратно.

— Та на какво се бяхме спрели? Да продължим.

Ахмаджан по време на отсъствието на Чали бе успял да намери четвърти — един млад казах, и разгорещено му обясняваше на леглото си на руски и с жестове как нашите, руснаците, били турците (вчера вечерта бе ходил в другото здание на болницата и бе гледал филма „Превземането на Плевен“). Сега и двамата се приближиха до дъската между леглата и Чали, още по-весел, с бързи, ловки движения на ръцете си разбъркваше картите, показвайки им какво трябва да запомнят.

— Бяхме стигнали до фула, така ли? Това става, когато имаш тройка аса и двойка попове. Разбра ли, чечмен^[3]?

— Бях такъв преди постъпването ми в армията — отговори, без да се обижда, Ахмаджан.

— Добре. Следващата е кульорът. Когато имаш пет карти от една боя. По-нататък — каре, когато имаш четири еднакви, а петата е от друга боя. Малък покер има при кент от девет до поп от една боя. Ето така или така… А голям покер…

Всичко не стана ясно, но Максим Петрович обеща, че по време на играта ще дообясни. И най-главното бе, че говореше с такъв задушевен тон, който стопли дори Павел Николаевич. Въобще не бе се надявал, че може да срещне тук такъв симпатичен, такъв предразполагащ човек! Седяха като сплотен колектив; можеха да седят така с часове и всеки ден; а току-виж не останало време да мисли за болестта. А и защо да мисли и за другите неприятности? Колко прав бе Максим Петрович!

Тъкмо Русанов се канеше да каже, че докато не усвоят както трябва играта, не бива да играят на пари, когато отново някой попита от вратата:

— Кой е Чали?

— Аз.

— Имате посещение. Жена ви.

— Тю, курва! — беззлобно подхвърли Максим Петрович. — Казах й да не идва в събота, а в неделя. Не може да изчака!… Извинявайте, братлета.

И отново играта се развали. Максим Петрович излезе, а Ахмаджан и казахът взеха картите, за да се поупражняват.

И отново си спомни Павел Николаевич за подутината и за пети март; и отново почувства неодобрителния поглед на Бухала, а когато се обърна, видя и отворените очи на Хищника.

Костоглотов въобще не бе спал през това време и когато Русанов и Вадим прелистваха вестника и си шепнеха, той чуваше всяка дума и нарочно не отваряше очи. Беше му интересно какво ще си кажат и какво ще отговори Вадим. Сега не бе нужно да разлиства вестника, защото всичко му бе станало ясно.

Сърцето му биеше. Удряше се сърцето му в чугунена врата, която никога не биваше да се отвори, но въпреки това се чуваше скриптене! И падаха първите струпеи от ръждата на ключалката.

На Костоглотов му бе невъзможно да си представи чутото от волнонаемните тогава, когато на този ден преди две години плачеха и стари, и млади и светът изглеждаше непоправимо осиротял; бе му невъзможно да си представи, защото помнеше какво се случи тогава при тях: не ги изведоха на работа, не отвориха вратите на бараките, а ги оставиха вътре заключени. Бяха изключили дори и високоговорителите, намиращи се извън зоната. Всичко, взето заедно, ясно им подсказваше, че началството е разстроено; че се е случило нещо непоправимо. А бедата за началството означаваше радост за арестантите! На работа не трябва да ходиш, лежи си на нара, яж си дажбата! Отначало си доспаха, после се учудиха, после подрънчаха на китарите и бандурите^[4], ходеха от една група при друга, за да разберат какво става. В каквито и дупки да се намират арестантите, все едно истината достига до ушите им, винаги! — независимо дали от кухнята или от други канали. И се разнесе! Отначало боязливо, но все по-високо: „Момчета! Изглежда, Людоеда е изпружил нозете…“ „Не говори! Никога няма да повярвам!“ „Отдавна трябваше!!!“ И смях! По-силно удрят по китарите, по-силно удрят по балалайките! Но цяло денонощие не отварят бараките. А на следващото утро (в Сибир все още е ужасен студ) строяват целия лагер. Майорът, двамата капитани и лейтенантите — всички са тук. Едва държащ се на краката си от скръб, майорът обявява:

— С дълбоко прискърбие… вчера в Москва…

И просветнаха, само дето открито не показваха ликуването си, остроскулите, груби, тъмни арестантски подобия на лица. Забелязал зараждащите се усмивки, майорът извън себе си изкомандва:

— Шапки долу!

И у стотиците мъже се появи усещането, че стъпват на острие: още е рано да не свалят шапките, а вече е много обидно да изпълнят заповедта. Но изпреварвайки всички, лагерният шут, роденият хуморист свали от главата си шапката „сталинка“, направена от изкуствена кожа, и я подхвърли във въздуха! Изпълни командата!

И стотиците мъже също ги хвърлиха!

Й се задави от ярост майорът.

И след всичко това Костоглотов едва сега узна, че са плакали стари и млади и че светът е изглеждал осиротял…

Чали се върна още по-весел и отново с пълна, но вече друга чанта. Някой се усмихна, а Чали се надсмя над себе си пръв:

— Какво да правиш с женорята? Ако това им доставя удоволствие? И защо да не ги утешиш? Кому ще навредиш?

Каквато и красавица да е,

все едно очаква да я…

Разсмя се, увличайки и останалите. Не можа да се удържи и Русанов, възхитен от постъпката на Максим Петрович.

— Но коя все пак от двете е съпругата? — едва успя да изрече Ахмаджан.

— Не ме питай, братче — уморено отговори Максим Петрович, заел се с преместването на продуктите от чантата в шкафчето. — Нужна е реформа в законодателството. При мюсюлманите е измислено по-хуманно. Ето, от август разрешиха абортите и колко лесно стана! Защо жената да живее самотна? Поне веднъж в годината да идваше някой мъж. А и за командированите е повече от удобно: във всеки град ги чака стая с пилешка супа.

Отново сред продуктите се мярна бутилка. Чали притвори вратичката на шкафчето и отнесе празната чанта. Изглежда, не глезеше особено тази жена, защото веднага се върна. Спря на пътечката между двете редици легла, където обичаше да стои Ефрем, почеса се по тила (косите му бяха нещо средно между лен и овесена слама) и се обърна към Русанов:

— Да хапнем ли, съседе?

Павел Николаевич съчувствено се усмихна. Общият обяд закъсняваше, а и не изпитваше особено желание да яде от него сега, след като бе видял с какво удоволствие Максим Петрович преместваше всеки продукт в шкафчето си. А и у самия Максим Петрович имаше нещо приятно, което го примамваше да седне с него.

— Съгласен — покани го Русанов да дойде на неговото легло. — Аз също имам някои неща…

— А чашки? — наведе се Чали, премествайки с ловки ръце върху шкафчето на Павел Николаевич буркани, консерви и завити продукти.

— Но нали не е позволено! — поклати глава Русанов. — При нашите болести абсолютно се забранява…

За месеца, който бе прекарал тук, никой дори не би се осмелил да си помисли за алкохол, а за Чали това явно бе дивотия.

— Как се казваш? — коленичи пред Русанов той.

— Павел Николаевич.

— Паша! — Чали с приятелски жест сложи ръката си върху рамото на Русанов. — Ти не слушай лекарите! Те и лекуват, и погубват. А ние трябва да живеем, да въртим опашка!

Обикновеното лице на Максим Чали светеше от дружелюбие. А бе събота. Всички процедури бяха отложени до понеделник. Отвъд прозорците валеше дъжд, който отделяше като стена Русанов от неговите близки и приятели. А във вестника нямаше траурен портрет и утайката на обидата оставаше в душата. Светеха ярко запалените по-рано лампи. Вечерта отново щеше да бъде дълга, а с този наистина приятен човек можеше сега да пийне, да замези, а след това да поиграе и покер. (Това ще бъде такава новина за приятелите на Павел Николаевич: покер!)

А ловкият Чали вече държеше бутилката в ръцете си. И все така коленичил, махна тапата и наля по половин чаша. Едва тогава се изправиха.

Като истински руснак Павел Николаевич пренебрегна и неотдавнашните си страхове, и забраните, и заръките; единствено му се искаше да прогони тъгата от душата си и да почувства парещата топлина на водката.

— Да бъдем здрави! Наздраве, Паша! — Лицето на Чали стана тържествено строго. — Който иска, да мре, а ние с теб ще живеем!

Изпиха чашите до дъно. За времето, прекарано в болницата, Русанов бе отслабнал и не бе пил нищо с изключение на слабото червено вино. Водката веднага го парна, разля се по вените, убеждавайки го, че няма защо да си мъти главата, че и в раковото живеят хора и излизат изцелени.

— И много ли болят тези… полипи? — попита той.

— Болят… А аз не се предавам!… Паша! Не може да ти стане по-зле от водката, разбери! Водката лекува от всички болести. Аз и преди операцията ще пийна спирт, как си мислиш? Видя бутилката… Защо спирт, ще попиташ? Защото веднага се приема от организма и излишна вода не остава. Хирургът ще преобърне стомаха, а нищо няма да намери — всичко ще бъде чисто! А аз — пиян!… Та и ти самият си бил на фронта, знаеш — преди атака — водка… Бил ли си раняван?

— Не.

— Провървяло ти е!… А аз два пъти… Тук и тук…

В чашите имаше отново два пъти по сто.

— А може би повече не трябва — меко се възпротиви Павел Николаевич. — Опасно е.

— Кой ти е втълпил, че е опасно? Вземи си доматче! Ах, доматчета!

И наистина имаше ли значение дали сто или двеста грама, след като вече бе отпил? Каква разлика може да съществува, ако на днешния ден е умрял велик човек, за когото вече не споменават? Именно в памет на Стопанина гаврътна и следващата чаша Павел Николаевич като на помен. Намръщи се от силната водка и опита от доматите. Слушаше съчувствено какво говори Максим.

— Ах, доматчета червенички! — възторгваше се Максим. — Тук килограмът е рубла, а в Караганда — тридесет. И как ги разграбват!

А да ги закараш, не позволяват. Да ги таксуваш като багаж — също. Защо не може? Кажа ми защо не може?…

Максим Петрович се развълнува. Широко отворените му очи блестяха; в тях се четеше напрегнатата мисъл, свързана с търсенето на смисъла на битието.

— Влезе при началника на гарата човече, облечено в старичко сако: „Искаш ли да живееш началник?“ Онзи грабва телефона, мисли, че са дошли да го убиват… А човечето слага на масата три хартийки. Защо не може? Как така не може? Ти искаш да живееш и аз искам! Заповядай да приемат моите кошници като багаж! И животът побеждава, Паша! И пътува влакът, който се нарича „пътнически“, а целият е „доматен“; вагоните — наблъскани с кошници. На кондуктора слагаш в лапата, на контрольора — също; след границата — нови контрольори; на тях също буташ.

Русанов усещаше, че главата му се върти; затопли се от водката и се почувства по-силен от болестта. Но му се струваше, че Максим говори несвързани неща… Което бе в разрез…

— Това е в разрез! — запъна се Павел Николаевич. — Защо?

Не е добре…

— Не е добре? — учуди се Чали. — Вземе си от осолените краставички! От патладжана!… В Караганда е написано черно на бяло: „Въглищата са Хлябът ни.“ Е, става дума за промишлеността. А домати за хората няма. Ако не ги донесат деловите хора — няма да има. Дават по двадесет и пет за кило и благодарят за това, че са видели домати. Нямаш представа какви тарикати са се навъдили в Караганда! Устройват навсякъде засади от десетки тъпи пазачи! Вместо да ги накарат да натоварят четиридесетина вагона с ябълки, ги разпращат по пътищата и пътеките в степта, за да хванат всеки, който се опита да внесе ябълки в Караганда! Да спрат с всички средства „спекулантите“! И дежурят онези денонощно!

— Ти какво? — огорчи се Павел Николаевич.

— Какво аз? Аз, Паша, с кошници не пътувам, а с чанта, с куфарче. Майори и подполковници чукат на гишето: командировъчното свършва! А билети няма! Няма!… А аз не си правя труда да моля касиерката, аз винаги ще успея да замина. Знам къде мога да намеря билет на всяка гара — тук ще се обърна към онзи, който разнася чай, там — към лелята при гаровия гардероб. Имай предвид, Паша, че животът винаги побеждава!

— А ти какво работиш?

— Аз, Паша, съм техник. Макар да не съм завършил техникум.

А иначе съм агент. Работя там, където дават мангизи. Секне ли монетният поток, се премествам на друго място. Разбра ли?

Не му се харесваше особено разговорът на Павел Николаевич; някак си се отклоняваше в съвсем друга посока, но Максим бе толкова добър, весел човек — първият такъв за цял месец, че душа не му даваше да го обиди.

— А това добре ли е? — попита съвсем отмалял Русанов.

— Добре е, добре! — успокои го Максим. — Вземи си и от телешкото. Сега и твоя компот ще отворим. Паша! Веднъж живеем, а защо да живеем зле? Трябва да живеем добре, Паша!

Павел Николаевич не можеше да не се съгласи с Максим. Само че…

— Разбираш ли, Максим, това се осъжда… — напомни му Павел Николаевич.

— Зависи, Паша — поверително му отговори и Максим, хванал го за рамото. Зависи откъде ще се погледне. И къде.

В окото прашинка и сълзи,

а някъде половин аршин и…

Чали се разсмя и удари Русанов по коляното. Павел Николаевич също не можа да се удържи и последва примера на новия си приятел.

— Значи и ти знаеш тези стихове!… Цял поет си, Максим!

— А ти? Ти какво работиш?

Колкото и приятелски да протичаше разговорът, Павел Николаевич веднага се изпъна и стана сериозен.

— Отговарям за кадрите.

Скромничеше — разбира се, че постът му бе къде по-отговорен.

— А къде?

Павел Николаевич каза.

— Слушай! — зарадва се Максим. — Трябва да уредим един добър човек! Не се безпокой, вносът за встъпване ще бъде такъв, какъвто се полага!

— Но ти… Как можа да си помислиш! — обиди се Павел Николаевич.

— А какво да мисля? — Чали бе поразен и в очите му отново се мярна познатият блясък, който говореше, че Максим отново търси смисъла на живота. — Ако кадровиците не вземат, с какво ще живеят? Как ще възпитават децата си? Ти колко деца имаш?

— Вестничето освободи ли се? — чуха над себе си неприятен глас.

Беше Бухала с отеклите очи, който се бе дотътрил неусетно от ъгъла си.

Оказа се, че Павел Николаевич седи на вестника.

— Моля, моля! — обади се Чали, издърпвайки вестника. — Отмести се, Паша! Вземи, бащице!

Шулубин взе вестника и искаше да си върви, но го задържа Костоглотов. Както Бухала мълчаливо гледаше всички, така и Костоглотов се взря в него. Кой би могъл да бъде този човек с такова странно лице?

С безцеремонността, привична и при първите арестантски срещи, когато можеш да попиташ някой непознат за всичко, без да променя позата си, Костоглотов попита:

— Бащице, а ти какво работиш, а?

Шулубин извърна към него цялото си тяло и го погледна, без да мига. Завъртя главата си, сякаш яката го стягаше, но под халата си нямаше никаква риза и отговори:

— Библиотекар съм.

— А къде? — зададе веднага втория си въпрос Костоглотов.

— В селскостопанския техникум.

Без самият да знае защо — навярно заради неприятния поглед, у Русанов се появи желание по някакъв начин да постави Бухала на мястото му. А може би това се дължеше на изпитата водка. Павел Николаевич подвикна по-високо и по-лекомислено, отколкото трябваше:

— Разбира се, безпартиен?

Бухала го погледна и мигна, сякаш не вярваше, че някой може да му зададе такъв въпрос, и изведнъж отвори уста:

— Напротив.

И се запъти към леглото си.

Вървеше някак неестествено. Сякаш някъде нетърпимо го болеше. По-скоро куцаше. Полите на халата, изглежда, му пречеха, защото той приличаше на голяма птица, чиито криле са подрязани неравно, за да не може да излети.