Джак Дю Брул
Ладията на Харон (7)

Пристанище за танкери „Алиеска“, Валдиз, Аляска

На яркия блясък на натриевите лампи корпусът на „Петромакс Арктика“ изглеждаше по-тъмен от водата в пролива Принц Уилям. В северните ширини слънцето все още не беше залязло, макар че минаваше девет вечерта. Въпреки здрача правилникът изискваше високо горе на подемните кранове денонощно да свети прожектор.

Корабът беше дълъг триста метра, но онова, което всъщност му придаваше неземен вид, беше ширината. Бимсът беше четирийсет и седем метра. Боядисаната в червено палуба беше огромна и равна като паркинг. Само тук-там се виждаха люкове и тесни висящи мостчета, минаващи на четиристотин метра от надстройката до заобления нос. Надстройката на танкера наподобяваше бяла кутия и се извисяваше на петнайсет метра над палубата. Около няколко от нивата се виеха стълби и пътеки, и крилата на мостика висяха над празното пространство от двете страни на кораба. Единственият комин се издигаше в средата на надстройката. Емблемата на „Петромакс Ойл“, стилизирана петролна сонда с преплетени букви П и О, беше осветена от прожектор, монтиран под високия шест метра надпис.

За разлика от всички останалите кораби в историята на мореплаването петролните супертанкери предизвикваха почти всеки закон в корабостроенето. Поради огромните си размери те не можеха да бъдат направени като традиционен плавателен съд с предварително поставен кил и обемисти стоманени подпори, стърчащи като ребра от гръбнак, а бяха строени на части, всяка пусната във водата отделно, и споени под повърхността. Според инженерите супертанкерите са безопасни, но въпреки това може да се разбият, когато природата или човешката глупост ги подложат на твърде голям натиск. Те са коварни творения, създадени от жаден за петрол свят, без се взема предвид как тази жажда може да бъде утолена.

„Петромакс Арктика“ беше супертанкер от съвременно поколение, само на три години, с двоен корпус и с всевъзможни обезопасяващи средства. Но всяка нова стъпка в еволюцията на една опасна идея беше още по-опасна. Ето защо капитан Лайл Хаузър смяташе кораба си за нещо като плаваща бомба със запален фитил.

Той бе застанал на три метра над пролива на левия борд и усещаше как танкерът уляга, докато непреработеният нефт се изливаше в отсеците на корпуса със скорост двайсет хиляди барела в час. Хаузър беше там, откакто бронираните маркучи на товарния док номер три бяха започнали да наливат петрол преди няколко часа. Беше се пенсионирал, но го бяха извикали за това пътуване. За пръв път през живота си командваше танкер с подобни размери и нямаше да позволи никакво отклонение от процедурата, дори ако това означаваше до края на товаренето да стои на мостика и да наблюдава как помпите автоматично вкарват петрола в резервоарите на кораба. Хаузър бе усвоил този ритуал, докато беше капитан на лихтер. Суеверията, вкоренени дълбоко в съзнанието му, подсказваха, че ако не види процеса на товарене от край до край, сигурно ще се случи нещо лошо.

Системата се командваше от главния компютър на танкера, затова нямаше опасност от изтичане или плавателният съд да наруши центъра на тежестта си, но въпреки това капитанът долавяше парливата смрад на суровия петрол и усещаше как грамадният супертанкер под краката му се движи, докато вътрешните помпи разпределят течността между отсеците, за да го държат на равнището на Северния ледовит океан.

Хаузър извади портативен радиопредавател от дълбокия джоб на капитанската си униформа.

— Ригс, какво е нивото на кислорода в резервоарите?

— Пет процента навсякъде.

Макар че е едно от най-лесно запалимите вещества на земята, петролът може да гори само при определено съотношение на газове и не може да пламне, ако има твърде малко или твърде много кислород. Тъй като главният двигател произвеждаше емисии в обхвата на дванайсет процента, „Петромакс Арктика“ имаше отделна система, изхвърляща отработените газове много преди точката на възпламеняването на петрола. Емисиите на системата се изпомпваха директно в резервоарите, за да се поддържа инертно ниво.

— А какво е нивото на товара в резервоарите на десния борд, моля?

— Двайсет и седем процента. Корабът се товари равномерно, капитане — отговори първият помощник.

Хаузър знаеше това, защото го усещаше под широко разкрачените си крака. Въпросът му беше само проверка, за да се увери, че Ригс внимателно върши работата си.

„Нейната работа“, напомни си той. Въпреки че имаше плътен и дрезгав глас, който по предавателя звучеше като мъжки, първият помощник-капитан Джоана Ригс беше жена, ветеран с деветгодишен стаж, завършила Търговската морска академия в Мейн.

Хаузър се надяваше да свикне с мисълта, че заместникът му е жена. Служебната и характеристика, което бе прочел по време на полета за Аляска, я описваше като компетентна и дисциплинирана. Всъщност тя бе прекарала на подобни супертанкери повече време от него. Но в напрегнатото и държане и постоянно мигащите и очи имаше нещо, което не му харесваше. След четирийсет и пет години в кариерата и работа със стотици хора Хаузър се бе научил отлично да преценява характерите и първите му впечатления обикновено се оказваха верни. Той просто не харесваше Джоана Ригс. Това нямаше нищо общо с половата и принадлежност, а бе свързано със самата нея.

Хаузър извади пура от черно-златиста картонена кутия, пусна отново пакета в джоба си и се уви в дебелия вълнен шал, за да се предпази от непривичния за сезона студ. Бръкна по навик в джоба на панталона си, търсейки запалката си „Зипо“, подарък от съпругата му, но тя беше в бюрото на каютата му. Преди година бе отказал цигарите, но винаги носеше запалката със себе си, като я заключваше, за да не запали някоя от петте цигари, които дъвчеше всеки ден.

— Проклетото Министерство на здравеопазването и смешните му предупреждения — измърмори той.

Докато мислеше за това, Хаузър осъзна, че не го е грижа за другите трима помощник-капитани на кораба, с които се бе запознал сутринта. Поради огромните капитали, свързани с танкерите и товара им, хората трябваше да се съобразяват с корабите, а не обратното. За членовете на екипажа, включително капитаните, беше нещо обичайно да се качват на новите танкери на далечни места, като например Персийския залив, Кейптаун или Аляска. Нямаше време екипажите да се запознаят, преди корабите отново да отплават. В зависимост от обстоятелствата моряците понякога бяха откарвани с хеликоптери до танкерите, докато плаваха, и така се засилваше чувството за изолация на борда на гигантските плавателни съдове.

Това беше един от множеството дехуманизиращи ефекти в океанската търговия, които Хаузър бе наблюдавал през десетилетията. Индустриализираният свят бе поел върху себе си такава безкомпромисна програма за снабдяване и търсене, че танкерите, товарните кораби и контейнеровозите се бяха превърнали в част от конвейера. За собствениците им и за много хора от новото поколение търговските флотове по света вече не предизвикваха емоционална реакция, каквато имаше преди половин столетие. Те бяха станали само незначително винтче в голямата индустриална машина.

Може би затова Хаузър не харесваше екипажа, който щеше да командва, докато корабът беше на док в рафинерията „Ел Зегундо“ на север от Лонг Бийч, Членовете му бяха част от новото поколение и смятаха работата си за заетост, а не за призвание, както мислеше Хаузър, когато на шестнайсет години тръгна по моретата. Той се запита дали не е загрубял. Може би съпругата му имаше право, че не трябваше да позволява да го убедят да напусне спокойното си скучно всекидневие на пенсионер заради една последна задача. Дори да приемеше жена за помощник-капитан, прогресът пак можеше да го подмине, оставяйки го да тъгува за старите традиции, които си бяха отишли завинаги.

— По дяволите, трябва да им дам време. Те преживяха два тежки дни — каза Хаузър. Той редовно говореше на себе си и на корабите си.

Допреди три дни „Арктика“ беше собственост на „Петромакс Ойл“ под командването на капитан Харис Олбрехт. После, чрез тайни преговори, „Петромакс“ продаде останалите си танкери, включително „Арктика“, на „Южно крайбрежно корабоплаване“, невзрачна компания, базирана в Луизиана. В същия ден, когато новината за продажбата стигна до кораба, Олбрехт, капитанът на „Петромакс Арктика“ от шест години, пострада сериозно при злополука.

Хаузър още не бе научил цялата история, но поради тежките си наранявания Олбрехт бе взет с хеликоптер от танкера, който се намираше на триста километра от брега, и закаран в болница „Провидънс“ в Анкъридж. В краткия доклад на Ригс пишеше, че капитан Олбрехт е загубил част от дясната си ръка при авария в машинното отделение и откъснатият крайник не е бил възстановен. Хаузър беше състрадателен и даде на Ригс и останалите членове на екипажа време да се справят с травмата, преди да настоява за подробности. „Южно крайбрежно корабоплаване“ поеха договорите на моряците, когато купиха плавателния съд, но нямаха капитан, способен да замести ранения Олбрехт, затова Хаузър се съгласи да напусне спокойното си уединение и да поеме танкера от Валдиз до Калифорния. Той бе прекарал по-голямата част от кариерата си на по-малки танкери, пренасящи горива и други петролни продукти покрай Източното крайбрежие. Сега за пръв път работеше за „Южно крайбрежно корабоплаване“ и командваше огромен танкер в северни води.

Освен по-подробен доклад за инцидента Хаузър искаше да разбере защо „Петромакс Арктика“ е пристигнал във Валдиз с осемнайсет часа закъснение. Той можеше да прости неточно вписване в корабния дневник, свързано с произшествието, имайки предвид обстоятелствата, но нямаше да подмине факта, че Ригс е закарала танкера в пристанището със закъснение почти едно денонощие, без да даде обяснение. Подобна небрежност беше непростима. Това не беше успешно начало на последното назначение на Хаузър.

Плъзгащата се врата към мостика се отвори и прекъсна мислите му. Към него се приближи първият помощник-капитан Джоана Ригс. Кокалестото и тяло бе сгушено в няколко пуловера и якета. Ъгловатото и лице имаше дълбоко хлътнали замъглени очи с неопределен цвят. Устните и бяха стиснати, а клепачите и мигаха разсеяно.

— Сър, обаждане от Контролния оперативен център. — Макар и без изкривяването на радиопредавателя, гласът и беше отривист и мъжки.

— Какво казаха?

— Пристигнал е влекач с буквите на новото име на кораба. Хаузър въздъхна отчаяно. Сякаш новата му работа не беше достатъчно трудна и тежка, а и името на танкера трябваше да бъде променено, докато пътуваха към Южна Калифорния. Когато му съобщиха, че ще бъде капитан на един от най-новите петролни супертанкери в света, той се развълнува така, сякаш бе получил първото си назначение. Но после, когато го информираха, че името на кораба трябва да бъде сменено по време на първото му плаване като танкер на „Южно крайбрежно корабоплаване“, Хаузър почувства ледени тръпки на суеверен страх.

Той знаеше, че по време на двайсетгодишния си живот всеки танкер многократно променя името си, когато го купуват и продават. Последният кораб, на който беше капитан, преди да се пенсионира, бе прекръстен седем пъти, преди собствениците му да го изпратят за вторични суровини в Пакистан. Но не му харесваше, че ще бъде на борда, още повече капитан, когато сменят името. Всеки моряк знаеше, че това означава лош късмет.

Когато научи за промяната на името, Хаузър помоли „Южно крайбрежно корабоплаване“ да го отложат, докато танкерът пристигне в Лонг Бийч. Но молбата му не бе чута. Директорът на морските операции на компанията го уведоми, че „Петромакс“ са настояли името на кораба да бъде сменено по пътя. От любопитство Хаузър се обади на „Петромакс“, докато пътуваше за Аляска, и разбра, че „Южно крайбрежно корабоплаване“ са настояли за бързо преименуване. Те дори щели да платят на работниците и за надписа, който ще бъде монтиран на кърмата със стоманени букви. Танкерът щял да се нарича „Южен кръст“.

Хаузър едва не отказа назначението. Господ знаеше, че съпругата му не иска той да обикаля света със супертанкер. Промяната на името беше лошо нещо, но Лайл най-много се ядоса, че го излъгаха. За него нямаше значение кой го е заповядал, но да се лъже, беше безразсъдно и детинско. Ако обаче не поемеше кораба, нямаше да има друг след него. А той копнееше поне още веднъж да усети огромен танкер под краката си, да знае, че е негов и го контролира.

— Искате ли да им кажа да се качат на борда? Хаузър беше погълнат от мислите си и бе забравил, че не е сам.

— Да. Изпратете двама моряци да им помогнат с каквото е необходимо и се погрижете стюардите да знаят, че на борда ще има няколко души повече по време на пътуването.

— Да, сър. — Ригс се обърна и тръгна по дългата открита платформа към мостика.

Капитан Хаузър се вторачи в огромната площ на пристанището за танкери „Алиеска“. На хълма, издигащ се зад петте товарни котвени места, грамадни диги обграждаха двайсетте главни резервоара с вместимост триста осемдесет и пет милиона галона необработен петрол. Под тях се намираха колекторът на тръбопровода, корабът на Хаузър и бункерите с гориво за танкерите, които използваха пристанището. До тях бяха сградите на Контролния оперативен център, на администрацията и на аварийните екипи за бързо реагиране. В последната секция на пристанището бяха направени множество подобрения, след като „Ексон Валдиз“ се блъсна в рифа Блай през 1989 година.

Докато Хаузър гледаше към главния вход на пристанището, се появи влекачът. Двата му комина бълваха дизелов пушек. Дългото превозно средство беше покрито с черен насмолен брезент. Отблизо го следваше бял микробус. Фаровете му примигваха срещу многобройните рефлектори на огромния танкер. Кранът също пресичаше двора. Дългата му стрела стърчеше напред като средновековен таран, готвещ се да атакува древен замък.

Трите превозни средства се срещнаха на „Петромакс Арктика“, както Хаузър предпочиташе да нарича кораба си до края на пътуването. За няколко минути хората от микробуса и кранистът натовариха стоманените контейнери на танкера. Хаузър забеляза, че осмината мъже са екипирани да се качат на борда. Брезентовите им чанти и куфари бяха натрупани на купчина на асфалтирания кей. Изглежда, само шофьорите на микробуса и на влекача щяха да се върнат в Анкъридж.

— Защо са им осем души, за да сменят името на кораба, по дяволите? — Въпросът на Хаузър бе посрещнат от внезапен силен вятър, който разроши оределите му прошарени коси. — И защо имат толкова много багаж? Това не е пътнически кораб, за Бога.

По-късно Лайл Хаузър щеше да съжалява, че не си е задал още един въпрос. Защо осмината мъже, които идваха да сменят името на танкера, се движеха с прецизността на добре обучени войници?