Джак Дю Брул
Ладията на Харон (13)

Обединени Арабски Емирства

Въртящите се перки на хеликоптера „Газела“ предизвикваха силна пясъчна буря, която го следваше като неумолима сянка. Военният хеликоптер летеше на не повече от сто и двайсет метра над земята и пилотът бе съсредоточил цялото си внимание да не го разбие. Бе оставил сложната и опасна навигация на помощника си, седнал вдясно от него.

Слънцето се издигаше над далечния хоризонт, но по-ярките звезди все още блестяха на тъмносиньото небе. Земята тъмнееше долу, безлична равнина от пясък и скали. Само вдясно нещо по-различно нарушаваше безкрайния еднообразен пейзаж. На седемдесетина километра се намираше планината Хажар — назъбени скали, предпазващи Арабския залив от постоянния натиск на безводната пустиня.

Полковник Уейн Бигълоу запали цигара и с бащинска обич погледна другия пътник. Беше му провървяло да се превърне от недодялан юноша в изискан мъж. Бигълоу бе завършил Кралската военна академия и беше обигран специалист по въпросите на Близкия изток. През по-голямата част на живота си бе живял в Персийския залив — и като член на британските окупационни сили, и по-късно като военен съветник на престолонаследника на Емирствата. Този пост беше по-скоро почетен, отколкото официален. Принцът често отбелязваше, че Бигълоу е трябвало да живее, когато Лорънс Арабски се е сражавал срещу турците на страната на арабите, защото онази епоха му подхождала повече, и полковникът не оспорваше мнението му.

До него седеше Халид Худари, друг човек, който подхождаше повече на старите времена, но бе приспособен и към новите. Бигълоу оценяваше по достойнство факта, че Худари е постигнал сегашното си високо обществено положение, без да е роден в кралското семейство. Принцът тайно му бе доверил, че обича Худари повече от собствените си синове, трима от които живееха в Египет с жени, нуждаещи се от огромни количества пари, за да се издържат.

Бигълоу присъства, когато бащата на Халид дойде от пустинята със сина си и напомни на престолонаследника за обещанието му да се грижи за момчето в замяна на клетвата за вярност на бедуина. Принцът удържа на думата си и прие младия Халид в дома си. Бигълоу имаше щастието да стане един от многото учители на Халид — задача, която му доставяше удоволствие, защото момчето беше умно и всеотдайно. Сега изпитваше гордост, когато погледнеше какъв мъж е станал Халид двайсет и пет години по-късно. Бигълоу беше ерген и в лицето на Халид виждаше сина, който искаше да има.

— Не бъди толкова сериозен. Трудното свърши. — Полковникът надвика шума на турбодвигателя. Арабският му беше безупречен.

Худари не можеше да прогони мрачното си настроение.

— Опасявам се, че трудното тепърва предстои.

— Ако принцът разбере какво правим, ще имаме доста неприятности — подчерта Бигълоу.

Хеликоптерът бе навлязъл без разрешение във въздушното пространство на Ажман. Макар че седемте шейхства, съставляващи Обединените арабски емирства, се смятаха за една държава от международната общност, всеки член притежаваше суверинитет над своя дял от пустинята. Влизайки в Ажман, Худари и Бигълоу всъщност преминаваха национална граница без предварително предупреждение. Действията им лесно можеха да се определят като агресия.

— Е, кажи ми как го намери? — попита Халид.

Полковникът се наведе към него, за да могат да разговарят по-тихо. Худари разполагаше със служебен хеликоптер, снабден с най-модерните заглушаващи устройства, затова в кабината му беше тихо като в луксозен автомобил, но двамата бяха решили, че „Газела“ е по-подходящ за пътуването в пустинята.

— Нищо особено. Няма пътища, водещи толкова надалеч от град Ажман, затова всичко трябва да е било докарано с хеликоптер в базата, вероятно нощем. Накарах служител на летището денонощно да наблюдава как идват и заминават. Тъй като не можахме да проследим някой от хеликоптерите им, без да се издадем, повиках един човек, който ми дължеше услуга. Съветникът на Военновъздушните сили и аз сме прекарали четири месеца заедно в мироопазващите сили в Кипър през 1964 година. Спасих живота му по време на бомбения атентат на девети август. Обадих му се снощи, точно преди поредният хеликоптер на Руфти да се отправи към пустинята. Той заповяда да отклонят от обичайния му патрул по иракската граница един от самолетите АУАКС, които Саудитска Арабия купи от янките, за да провери какво става.

— И?

— Координатите, които ни даде, бяха точни. Щурмовият ни екип намери лагера преди четири часа.

— И какво са видели? — нетърпеливо попита Халид.

Вътрешният телефон изпращя и пилотът прекъсна разговора им.

— Време до пристигането — две минути.

— Почакай и ще видиш с очите си. — Бигълоу приглади мустаците си и се облегна назад на седалката.

Хеликоптерът изрева над ниска дюна и шейната му едва не разпръсна върха на пясъчната могила. Времето беше ясно и те забелязаха димящи развалини на няколко километра пред тях. Земята бе почерняла от пожар и върху белия пясък имаше малък кръг пепел. Към небето все още се издигаха струйки пушек.

Проследявайки движенията на ръцете на един от войниците на Бигълоу, който бе намерил твърдо място за кацане, пилотът на „Газела“ се приземи на неколкостотин метра от лагера. Худари и Бигълоу скочиха на земята и се наведоха, за да избегнат въртящите се перки. Двамата бяха в камуфлажно облекло, но само полковникът беше въоръжен. В колана му бе затъкнат тежък револвер „Уебли Марк VI“. Температурата се повишаваше и червендалестото му лице се обля в пот. Но той продължи да върви с лекота по пясъка, без да изостава от Худари. Лагерът беше разположен в котловина в пустинята, овална падина, обградена от дюни като стени на пясъчен замък. В центъра имаше нещо като параден плац, заобиколен от десетки палатки. Овъглените им колчета стърчаха като оголени ребра на праисторическо чудовище. Плацът беше осеян със стоманени скелета, потъмнели от пожара. Ясно беше, че са поставени с някаква цел, но сега приличаха на части от конструктор, захвърлени от отмъстително дете. От наветрената им страна вече се бе натрупал пясък. Двата джипа „Тойота“, боядисани с камуфлажна боя, които се използваха от войниците на Бигълоу, бяха паркирани по периметъра на тренировъчната база. Шофьорите им ги пазеха с монтирани на покривите картечници.

— Как е разбрал? — изсъска Худари, докато оглеждаше опустошението. — Как е разбрало дебелото копеле?

— Последните полети на хеликоптерите не носели провизии в базата. Занимавали са се с изтеглянето. Агентът ми е бил твърде далеч от летището, за да забележи разликата. Доколкото можем да преценим, мястото е било опожарено рано снощи. — От тона на Бигълоу стана очевидно колко му е неприятно да признае, че са закъснели. Но разкаянието му нямаше да оправи нещата. — За да евакуират лагер с подобни размери, трябва да са започнали да се изтеглят преди разговора ти с Руфти.

— В името на Аллах, той вече е знаел, че го подозирам. Хората ти откриха ли нещо, което да ни даде представа какво е правил Руфти тук?

— Още не. — Бигълоу подритна малка купчина изгорял брезент. — Но скелетата ми напомнят за дните ми на обучение в специалните военновъздушни сили. Специалните военновъздушни сили използваха такива неща, за да симулират постройки. Покриваха ги с плат, на който бяха изрязани дупки вместо прозорци. Това беше евтин и прост начин да тренираме антитерористични действия в населено място. Обзалагам се, че хората на Руфти са правили същото тук.

Худари кимна и се вторачи в скелетата. Не му беше ясно дали представляват уличен ъгъл или парк, които познава, Бигълоу сви рамене, когато Халид го стрелна с въпросителен поглед.

— Знам ли. Може да е улицата в Манчестър, където съм израснал. — Полковникът се изплю в пясъка.

— Руфти няма въображение да направи нещо извън ОАЕ. Вероятно е улица в Абу Даби. Но мисля, че няма начин да разберем коя.

— Какво да правим?

Преди Худари да успее да отговори, един от войниците на Бигълоу ги извика. Беше коленичил отдясно на плаца, встрани от палатките. Белите му зъби се виждаха, докато се усмихваше под черните си, увиснали мустаци. Бигълоу и Худари бързо отидоха при него и надникнаха над рамото му, за да видят какво е намерил в пясъка.

Полковникът взе предмета и го разгледа внимателно като майстор бижутер, който изучава диамант, преди да започне да го шлифова.

— Гилза от деветмилиметров парабел — каза той. — На върха е щамповано FIO, което означава, че е произведена от „Фиочи“, Италия. Капсулата се е сплескала, когато куршумът е бил изстрелян, затова можем да предположим, че е била нажежена. Мисля, че е бил зареден със сачми и барут „Уинчестър AA7“.

— Можеш ли да кажеш от какво оръжие е бил изстрелян?

— Не и без лаборатория и двуседмичен анализ. Оръжието може да е било всякакво — от „Люгер“ до „Узи“. — Бигълоу пусна гилзата в джоба на камуфлажното си облекло. — Мога да ти кажа, че е била изстреляна най-малко преди две седмици, защото не мирише на кордит. По дяволите, проклетото нещо може да е тук от Втората световна война.

— Бих предпочел да е така. — Худари се обърна и тръгна към хеликоптера. Бигълоу бързо го настигна. — Кажи на хората си да се прибират. Достатъчно дълго ги държахме тук. Едва ли ще научим нещо повече.

Полковникът изсвири пронизително. Старши сержантът изпълни заповедта му и извика подчинените си. Войниците се отправиха към двата джипа. Те бяха добре обучени и дисциплинирани, също като човека, който ги бе подготвил.

Худари и Бигълоу се качиха в „Газела“ и закопчаха предпазните колани. След няколко минути произведеният във Франция хеликоптер се издигна във въздуха. Перките разпръснаха облак прах, който заличи следите от плазовете върху пясъка. Двамата мълчаха през целия път. Всеки прояви уважение към размисъла на другия. По-младият мъж заговори едва когато навлязоха във въздушното пространство на Абу Даби.

— Руфти замина за Лондон тази сутрин. Ще бъде наблюдател на срещата на страните от ОПЕК, която започва след два дни. Хората му очевидно са завършили подготовката си за онова, което планират, затова съм сигурен, че ще нанесат удара скоро. Руфти е страхлив и няма да бъде наблизо, когато започнат да летят куршуми.

— Убеден си, че планират нападение?

— Това е очевидно. Но не знаем коя ще бъде мишената. Днес следобед имам среща с принца и ще му разкажа всичко. Освен това ще го уведомя, че няма да отида на съвещанието в Англия.

— Мислиш ли, че е разумно? Останалите членове на семейството няма да погледнат с добро око на отсъствието ти. Това е първата среща на Картела, откакто ти стана министър на петрола.

— Пет пари не давам — сопна се Худари. — Този проблем е по-важен от кариерата ми. Не мога да си позволя да бъда в някаква заседателна зала, когато Руфти нанесе удара. Трябваше да убия дебелия гадняр, когато имах възможност.

— Ще го премахнем, помни ми думата.

Абу Даби се появи пред тях. Само няколко сгради бяха по-стари от двайсет и пет години. Железобетонът и тъмните стъкла бяха изместили традиционната каменна архитектура, докато нацията мъчително навлизаше в XXI век. Доскоро хората тук биха се били до смърт заради кражба на коза или обида на член на семейството и тази безмилостност все още формираше облика на населението на Персийския залив. Сега обаче, когато петродоларите вдигаха залога до неимоверни висоти, враждата не завършваше със смъртта само на един човек, а на стотици или на хиляди. Руфти действаше, за да дестабилизира конфередацията ОПЕК, която, меко казано, беше разклатена. Той бе вложил много пари и усилия в плана си и каквато и да беше мишената му, Худари си даваше сметка, че това може да означава края на ОАЕ като единна страна.

Петролът беше спасението на нацията, но вероятно неуморното копаене на малки кладенци, разпространено в страната, щеше да доведе до разрухата й. Парите на членовете на елита на ОАЕ не бяха смекчили тяхната неотстъпчивост, а по-скоро мотивираха способността им да я упражняват. Алчността на Руфти можеше да пререже жизнено важната му връзка с петрола, която му позволяваше да съществува.

Худари трябваше да признае, че ако планира преврат, Руфти бе избрал отличен момент. Престолонаследникът не се спогаждаше с повечето членове на Върховния федерален съвет, съставен от шестимата владетели на другите Емирства, и с Министерския съвет, законодателния орган в страната. Разногласията произтичаха от изявлението на американския президент, че до десет години ще спре вноса на петрол. Това действие можеше да съсипе основаващата се на парите структура на властта в Емирствата и да отслаби позициите на принца, така че един преврат можеше да бъде приет като полезен акт вместо като открита агресия. Политическият климат беше узрял за промяна, за да посрещне новото несигурно бъдеще, и Руфти можеше да се окаже на идеалното място, за да се възползва. Халид се надяваше да убеди принца, че той и народът му са в опасност, но гилзата и подозренията му едва щяха да бъдат достатъчни доказателства в очите на суверена. Худари се опасяваше, че призивите му ще останат глас в пустиня.

Той изви врат и погледна града долу. Близо до брега водите на Персийския залив блестяха в зеленикаво-синьо, ослепителен оттенък, по-подходящ за неонови реклами, отколкото за природата. Тъй като водата беше дълбока само двайсетина метра и топла почти трийсет и пет градуса, в морето имаше малко живот. Празен танкер плаваше там, където водите ставаха по-тъмни и по-дълбоки. Горната му палуба беше боядисана в ръждивочервено. Шестметровият му корем пореше вълните. От разстояние Халид не можеше да прочете името на кърмата, но оживлението на малките лодки, обикалящи около чудовищния кораб, показваше, че танкерът дошъл за ремонт.

Худари отмести поглед и разсеяно се запита защо плавателният съд не е в огромната нова корабостроителница в Порт Рашид близо до град Дубай. „Газела“ се сниши, за да се приземи, и той забрави за танкера.