Джак Дю Брул
Ладията на Харон (42)

Обединени Арабски Емирства

Сиатъл и Персийският залив се намират на срещуположни точки на земното кълбо. Но въпреки това за Мърсър беше малко по-бързо да отлети за Ню Йорк и после да продължи през Европа към Близкия изток, отколкото да прекоси Евразия, Той нямаше спомен от трансконтиненталния полет, защото спа от мига, в който се качи на борда в Сиатъл, докато самолетът се приземи в Ню Йорк. Терористичната атака на лондонското летище „Хийтроу“ бе объркала въздушния трафик и единственият бърз полет, който намери за Европа, беше на борда на свръхзвуков „Конкорд“ на „Ер Франс“. Мърсър предпочиташе по-бавен транспорт, защото се движеше като зомби по летище „Кенеди“ и смяташе да спи по време на трансатлантическата отсечка от полета, но успя да дремне само два часа в издължения, подобен на ракета самолет.

На летище „Дьо Гол“ в Париж цареше пълен хаос. Хиляди пътници се опитваха да стигнат до Британските острови. Ако беше нащрек, Мърсър щеше да се изнерви, но той задряма по време на едночасовия престой, докато чакаше прекачване за Абу Даби.

Безпощадното слънце в столицата на Обединените арабски емирства беше облекчение от студа и влагата, които бе изтърпял през последните няколко дни. Костите му щяха да се нуждаят от седмици топлина, за да се разсее студът от потапянето в ледените води, докато бягаше от петролната платформа на „Петромакс“. Мърсър носеше само малка чанта с набързо купени дрехи от летище „Кенеди“, затова мина през митницата за минути. Той тръгна покрай огромния безмитен търговски център и излезе на пътя за международния терминал.

Докато чакаше посрещача, полковник на име Уейн Бигълоу, Мърсър остави чантата в краката си, без да обръща внимание на такситата. След като се отърсеше от студа в тялото си, следващата му задача щеше да бъде да се наспи добре.

Наблизо изсвири клаксон, който го изтръгна от унеса. Мърсър си бе създал ясна представа за полковник Бигълоу от телефонния разговор, който бе провел с него на летището, и очакваше да види стария войник да кара очукан ландроувър със смъкнат гюрук и тежка резервна гума, прикрепена на предния капак. Бигълоу обаче се подаде през смъкнатото стъкло на нов мерцедес 600 SEL, чиято лъскава черна броня блестеше на слънчевата светлина.

— Предполагам, че вие сте доктор Мърсър? — Акцентът на полковника беше от колониалните времена на Англия, глас от безвъзвратно отминала епоха. Прошарените му мустаци бяха заострени в краищата и лицето му беше тъмно и загрубяло като кората на дърво. Макар че седеше в луксозен автомобил, гърбът му беше изправен като на военен от кариерата. Мърсър мигновено хареса по-възрастния мъж.

— Онова, което е останало от него — отвърна той, дръпна се от стълба на лампата, на който се бе облегнал, взе чантата си и се приближи до колата.

— Съжалявам, че закъснях, но не исках да изпусна фойерверките сутринта. Изтребителите „Хорнет“, които военноморският ви флот използва, са невероятно внушителни. Реват като проклети хрътки от ада. — Бигълоу забеляза колко бавно Мърсър заобиколи мерцедеса и колко предпазливо се отпусна на кожената седалка. — Изглежда, че вие и Халид Худари имате един и същ шивач.

Дясната ръка на Мърсър беше превързана, за да се фиксира разкъсаното сухожилие на рамото му.

— Изумително е колко много съчувствие получаваш с това нещо. По дяволите, дори стюардесите на „Ер Франс“ бяха любезни.

— Трябваше да пътувате с „Бритиш Еъруейз“, но вероятно инцидентът на „Хийтроу“ ги е шашнал за няколко дни.

— Всичко ли мина по плана? — попита Мърсър. Докато чакаше на летищата и пътуваше в самолетите, преминавайки през тринайсет часови зони на изток, се бе изтърколил цял един ден, откакто двамата с капитан Хаузър бяха предотвратили разрушаването на „Петромакс Арктика“.

— Като по часовник — широко се усмихна Бигълоу. Мерцедесът замърка на сто и петдесет километра в час по асфалтовата лента, пресичаща белия пясък на пустинята. — Ще оставя министър Худари да ви разкаже подробностите.

— От разговора ми със секретарката му разбрах, че той е бил сериозно ранен по време на нападението пред Британския музей и после на „Хийтроу“.

— Сири има слабост към него и е описала нараняванията му като по-тежки, отколкото са в действителност. Улучили са го шрапнели, но животът му съвсем не е в опасност, и е изкълчил гръбнака си, когато е скочил от самолета. Паднал е от три метра и е прищипал нерв за няколко часа. Познавам хора, които са скачали от хиляда и петстотин метра височина без парашут и са си тръгвали само накуцвайки леко. Знаех си, че той трябваше да учи в Кралската военна академия, вместо в Кеймбридж и Лондонския икономически университет. Техните възпитаници са твърде мекушави.

— Отдавна ли го познавате?

— Откакто баща му го доведе от пустинята, когато беше малко момче. Хората като него са бъдещето на Персийския залив. Те могат да живеят на Запад и в същото време да запазят своите традиции и вяра, да отдадат заслуженото на Запада и Изтока и да поддържат равновесие. Фундаментализмът, който в момента е толкова популярен, не е отговорът. Независимо дали вярват в Аллах или в съвременната цивилизация, арабите трябва да се научат да не се втурват стремглаво в нито едната от двете посоки. За съжаление те толкова се палят от всичко, което правят, че забравят за деликатните компромиси в живота.

Мърсър се усмихна.

— Наскоро изнесох същата реч пред природозащитници.

— Това се отнася за всички — отвърна Бигълоу.

Стигнаха до града и полковникът спря в гараж под висока модерна сграда от стъкло и стомана. На стената срещу мястото, което зае, имаше табелка с името му.

— Може да оставите чантата си. Всъщност колата е ваша, докато сте в Абу Даби. Надявам се, че ще ви достави по-голямо удоволствие, отколкото на мен. Аз предпочитам моя стар роувър.

Въпреки че сградата не беше на повече от няколко години, Бигълоу въведе Мърсър в зала, която имаше атмосферата на стара викторианска постройка — измазани с хоросан стени, черно дърво и висок близо четири метра таван. Ефектът беше донякъде объркващ, но приятен в инак безличния град. Вратите на кабинета на Халид Ал-Худари бяха от махагон, масивни, широки метър и нещо и високи три метра. Мърсър беше сигурен, че са антики, защото вече нямаше дървета с подобни размери.

Външният кабинет беше голям, богато обзаведен и привлекателен. Цветовете бяха подбрани сред оттенъците на простиращата се извън града пустиня и лазура на Персийския залив на север. Бюрото беше голямо колкото маса за билярд, но безупречно подредено. Мърсър предположи, че жената, която стана от стола зад бюрото, е Сири Патал, секретарката на Халид Худари. Очакваше да види дебела жена на средна възраст като онези в индийските ресторанти във Вашингтон и не беше подготвен за изящната и красота, която го порази. Имаше лице и тяло на манекенка. Плавните и движения и стройната и слаба фигура бяха изключителни. Разсъждавайки като истински мъж, той допусна, че Худари има интимна връзка с нея. На негово място Мърсър би се възползвал от тази възможност.

— Здравейте, полковник — почтително поздрави тя Бигълоу, който в разрез с протокола погъделичка лицето и с мустаците си.

— Здравей, скъпа. Как е моето момиче?

— Полковник, моля ви. — Сири се изчерви и кимна към ъгъла на чакалнята.

Джим Гибсън, който седеше на едното от двете кожени канапета и прелистваше списание, посветено на петролната индустрия, вдигна глава и се усмихна широко.

— Продължавайте, не ми обръщайте внимание. — Широкополата му шапка и каубойските ботуши подхождаха на тексаския му акцент. — Да ме вземат дяволите! Казаха ми, че ще дойдеш, Мърсър, но аз не повярвах. Отвърнах: Мърсър е миньор, а в тази страна единственият природен ресурс освен петрола е пясъкът. И след като пазарът на пясъчни часовници фалира, няма смисъл да го копаем.

Мърсър непохватно се ръкува с него. Дланта му се скри в голямата лапа на Гибсън.

— Благодаря ти за всичко, Джим. Мисля, че светът нямаше да е същият, ако не беше се свързал с полковник Бигълоу.

— По дяволите, не бяхме си говорили откакто бяхме в Нигерия, и изведнъж ми се обаждаш с новината за заговори и саботаж. Когато чух за паниката около петролопровода в Аляска и тъй като знам, че не ти хлопа дъската, направих, каквото би сторил всеки герой — засмя се Гибсън. — Радвам се, че можах да помогна, и е време да получа наградата си.

Мърсър повдигна вежди в недоумение.

— Принцът иска да попълни конюшните си и тъй като знае, че съм познавач на конете, ме изпраща на пазар в Европа и Щатите. Каза, че ако видя няколко кобилки, които да ми хванат окото, да не се стеснявам и да ги купя. Не можах да преброя нулите на чека, който ми даде. — Гибсън докосна периферията на шапката си. — Госпожице Сири, полковник, Мърсър, много съжалявам, че срещата ни беше кратка, но трябва да бързам за самолета.

Веднага щом Гибсън излезе, вратата на кабинета на Халид Ал-Худари се отвори. Министърът беше облечен неофициално, в американски джинси и разкопчана риза. Движеше се бавно с помощта на два бастуна. Мърсър погледна крадешком Сири Патал и завидя на Худари за погледа, с който тя го гледаше. В съзнанието му се появи образът на Аги Джонсън. Двамата не бяха разговаряли, откакто се сбогуваха в Аляска. И вероятно никога повече нямаше да разговарят.

— Доктор Мърсър, за мен е удоволствие и чест да се запозная с вас — каза Халид, огледа Мърсър и се усмихна. — Обзалагам се, че нараняванията ви са много по-сериозни, отколкото изглеждат.

— Все пак е по-добре ранен, отколкото мъртъв. — Мърсър не подаде ръка, защото можеше да движи свободно само лявата, а знаеше, че докосването с нея е обида, тъй като арабите я смятат за нечиста.

— И двамата пострадахме — продължи Худари толкова тихо, че единствено Мърсър го чу. Той кимна, осъзнавайки сериозността в думите и смисъла им. Халид бързо промени изражението си и отново стана очарователен домакин. — Заповядайте в кабинета ми. Имаме да обсъждаме и да си разказваме много неща. Мисля, че дори полковник Бигълоу ще бъде смаян от нас. Какво ще кажете?

Мърсър се засмя.

— Освен ако не сме победили с голи ръце Ромел^[1], смятам, че няма да го изненадаме.

Худари остана доволен от точната преценка на неговия приятел и наставник и се усмихна на намръщения Бигълоу.

След това ги заведе в кабинета си, седна зад бюрото и подпря крака на голяма кожена табуретка. Бигълоу и Мърсър се настаниха срещу него. Биологичният часовник на Мърсър беше толкова объркан от дългото пътуване и от изтощение, че той не отказа предложеното от полковника уиски от плоското шише с позлатена капачка, което Бигълоу извади от джоба на туниката си в цвят каки.

— Първо, най-близките ми приятели ме наричат Халид. Бих желал да сте сред тях. Може ли да пренебрегна официалната ви титла и да ви наричам Филип?

— Моите приятели ме наричат Мърсър. Всъщност и враговете ми, но това няма значение.

— Тогава позволи ми официално да ти кажа, че народът на Обединените арабски емирства и всички други, които живеят около Персийския залив, са ти много задължени, Мърсър. Опасявам се, че ако не беше твоята намеса, вътрешният ни проблем щеше да се разрасне и да обхване целия регион. Навременното ти предупреждение предотврати не само революция тук, но и дестабилизацията на Близкия изток.

Мърсър се опита да скромничи, но Худари продължи настойчиво:

— От известно време подозирахме един човек в ОАЕ на име Хасан бен Руфти, но не знаехме доколко е замесен с недотам приятелски настроените към нас държави. По-късно, когато бях в Лондон, научих за връзките на Руфти с иракчаните и иранците, но не бях в състояние да съобщя информацията в родината си. За щастие, веднага щом научи, че съм задържан в Лондон от терористична атака на „Хийтроу“, полковник Бигълоу правилно е стигнал до извода, че нападението е организирано, за да ме убият. Проявил е инициативност и е арестувал Руфти при завръщането му от срещата на ОПЕК. Но макар че заловихме предателя, не знаехме къде е скрил войниците си. И тук се намеси ти. Свързвайки атаките в Аляска срещу „Петромакс Ойл“ и „Южно крайбрежно корабоплаване“, ти ни даде улика за позицията на войската му. След продажбата на флотилията на „Петромакс“ на „Южно крайбрежно корабоплаване“ техният кораб „Петромакс Арабия“ е бил прекръстен на „Южен акцент“. Никой не обърна внимание на присъствието му няколко седмици в нашето пристанище. Така и нямаше да разберем за участието на танкера, ако не беше ти. Говоря сериозно. Хората, които Руфти бе качил на борда, можеха да щурмуват брега и да превземат страната ни по-бързо, отколкото Саддам завладя Кувейт през 1990 година.

— Правилно ли предполагам, че атаките срещу петролопровода в Аляска и потапянето на „Петромакс Арктика“ са били сигналът за революцията на Руфти тук, в ОАЕ?

— Доколкото ни е известно, да — отговори Халид.

— Авторът на заговора е бивш агент на КГБ на име Иван Кериков…

— Знаем всичко за Кериков — прекъсна го Бигълоу. — Миналата година са го видели в Истанбул да се среща с Хасан Руфти. Тогава са замислили плана си.

— Не са го измислили, а са го откраднали — поправи го Мърсър. — Компютърният специалист, когото Кериков беше наел, ни каза, че програмата, която е активирал, е била инсталирана по време на студената война от агент на КГБ. Преди години Кериков е попаднал на плана и кодовете за пренастройване на компютрите на „Алиеска“. Чакал е да се появи някой като Руфти, който с готовност ще плати за изваждане от строя на петролопровода в Аляска.

— Но защо? И защо точно сега?

— С разрушаването на петролопровода и потапянето на танкер, пренасящ суров петрол от Северния склон, Кериков и Руфти са можели да гарантират, че Съединените щати ще се откажат от намеренията си да прекратят вноса на петрол и да разчитат на вътрешно производство и алтернативни горива. Новата енергийна политика на президента, която мнозина високопоставени лица във Вашингтон и финансисти от Ню Йорк не одобряват, щеше да бъде отхвърлена, преди да е осъществена.

— В такъв случай Руфти е мислел да използва атаките срещу Америка и като сигнал, и за отклоняване на вниманието, докато заедно със съюзниците си от Иран и Ирак превземат Близкия изток. — Халид осъзна дълбочината на заговора за завладяването на родината му. — Използвайки тактическите уроци от войната в Персийския залив и нанасяйки удара, когато Америка е заета с вътрешни разногласия след двете свързани с петрола катастрофи, Руфти можеше да превземе Емирствата за няколко дни, а останалата част от региона за седмици. Невероятно! Но откъде са дошли парите? Принцът спомена нещо, преди да замина за Лондон. Въпреки онова, което останалият свят мисли, не всички жители на страните, членове на ОПЕК, са баснословно богати. Вярно, Руфти е милионер, но не е чак толкова заможен, че да финансира такава сложна операция.

— Опасявам се, че тук се намесва Макс Джонсън — отвърна Мърсър. — Донякъде той е платил за всичко. Отначало това е било делово решение, но по-късно е разбрал за тъмната му страна. Поради новата енергийна политика на президента петролните компании се стремят да спечелят колкото е възможно повече пари през десетте години, оставащи до крайния срок. Към Джонсън се е обърнал Руфти, а после и иранците, и иракчаните, които в замяна са му обещали пари. „Петромакс“ е щяла да получи изключителните права върху бъдещото експлоатиране на петрола в Иран, Ирак и ОАЕ. Според Джонсън сто и петдесетте милиона долара, които са му поискали, са били само комисиона за тримата министри на петрола, за да се сдобие с господство на пазара. Сделката е трябвало да остане в сила и след като Съединените щати прекратят вноса на петрол, като даде на „Петромакс“ монопол в Близкия изток върху петрола, изнасян за Европа и Япония. Дори ако останалият свят последва Америка, става дума за милиарди долари през следващия четвърт век.

— Колко мило, че Руфти е преговарял като наш министър на петрола — иронично подхвърли Халид.

— Джонсън сигурно е знаел, че ти трябва да бъдеш убит, защото си пречка за плана на Руфти. Но едва ли е подозирал, че Иран, Ирак и Руфти смятат да се установят като господваща сила в Персийския залив. Мислел е, че споразумението е с три отделни държави, а не с триумвират. Джонсън не е можел да набави сто и петдесет милиона, без да продаде част от имуществото си. Тук се появяват „Южно крайбрежно корабоплаване“. Той им продава танкерите си и използва парите от продажбата, за да събере средствата, влагайки ги в някакъв финансов вторичен фонд. Не съм сигурен как е било осъществено всичко, но накратко може да се каже, че той е финансирал собственото си падение.

— Извинявай — обади се Бигълоу, — но в това няма логика. Джонсън продава танкерите си, за да събере пари и да стане единствен износител на петрол от всички залежи в Близкия изток.

— Той наскоро е сключил сделка за правата върху сондирането на половината петролни залежи в света. Съмнявам се дали се е притеснил за няколкото милиона долара годишно, които е печелел от танкерите. Но тук историята става истински безскрупулна.

— Искаш да кажеш още повече — отбеляза Халид.

— В Маями имам приятел, който е виден адвокат по морско право. Той разкри всички подробности на сделката. Допреди една година „Южно крайбрежно корабоплаване“ е била малка компания в Луизиана. Притежавала е два сто хилядитонни танкера, които са плавали по маршрут Галвестон — Венецуела. После „Южно крайбрежно корабоплаване“ била купена и се сдобила с три петролни супертанкера — огромна стъпка за компания, показала скромна печалба миналата година.

— Кой я е купил?

— Спомняте ли си програмата „Петрол срещу храни“, която ООН предложиха на Ирак преди няколко години, като начин да спазват международните санкции и в същото време да позволят в страната да влязат хуманитарни помощи? Част от постъпленията от продажбата на петрола са отишли в „Южно крайбрежно корабоплаване“, Компанията е била собственост на Ирак и на Хасан бен Руфти, факт, който Макс Джонсън не е знаел. Мислел е, че е сключил сделката на живота си, но всъщност е сложил на врата си примка, която скоро е щяла да се затегне.

— Искаш да кажеш, че Ирак е платил за всичко? Но тогава защо са си направили труда да въвлекат Макс Джонсън, щом са финансирали сами операцията? — учуди се министър Худари.

— Поради две причини. Първо, иракчаните е трябвало да изперат парите в международен мащаб чрез законна сделка. По време на програмата „Петрол срещу храни“ Организацията на обединените нации строго контролираше парите на Ирак, за да бъде сигурна, че страната не купува оръжия. Приятелят ми Дейв Соулман разнищи собствеността на „Южно крайбрежно корабоплаване“ и картината се изясни. Сделката на стойност сто и петдесет милиона долара за соя и други хранителни продукти се е превърнала в танкери само с няколко фалшиви документа и малко подкупи. „Южно крайбрежно корабоплаване“ са платили на Джонсън за корабите му, а той е върнал парите на Ирак, който в момента има огромно богатство във военната хазна. Част от парите са отишли при Кериков, за да организира разрушаването на петролопровода в Аляска и потапянето на „Арктика“. За тази цел той е наел командоси и щедро е финансирал ПАПС, за да станат негови нищо не подозиращи пионки. Втората причина е била необходимостта да използват някои от съоръженията на Джонсън, най-вече танкерите му, за да закарат огромните количества течен азот в Аляска и да служат за база на войниците на Руфти тук, в Емирствата. Освен това Джонсън е щял да бъде изкупителната жертва, когато всичко свърши. Макс не е знаел, че от самото начало Кериков и Руфти са смятали да анулират сделката. И да му оставят бъркотията след унищожаването на „Петромакс Арктика“. Джонсън вече бил изпълнил своята част от сделката, като им е позволил да използват корабите му и е изпрал парите им, затова са щели да го измамят. За да бъде сигурен, че Макс няма да разкрие какво е направил, помощникът на Кериков и Руфти, човек на име Абу Алам…

— Познаваме Алам — прекъсна го Бигълоу. — Той е проклет психопат.

— Абу Алам е мъртъв. Както и да е, Алам и Кериков отвлякоха Аги, дъщерята на Джонсън. Така Кериков е можел да заплашва Макс, че ще я убие, ако сделката им се разчуе. Ръцете на Джонсън са били вързани.

— Тогава Макс Джонсън не е знаел, че парите от Руфти, които е изпрал, впоследствие ще бъдат използвани да го унищожат? — попита Халид.

— Не е имал представа. Кериков и Руфти са използвали алчността му за собствените си цели и са възнамерявали да го прецакат. По мащаби историята прилича на шекспирова трагедия. Все още не е официално съобщено, но вчера ФБР са ходили в дома на Макс. Дик Хена ми каза, че Джонсън се е самоубил. Сигурно не е знаел, че Кериков вече не държи дъщеря му, затова трябва да е изтъргувал вечното си мълчание срещу живота й.

— И е избегнал дългогодишен престой в затвора — добави Бигълоу.

— Познавам Макс от няколко години. Той би отишъл в затвора, за да оправи нещата. Мисля, че е видял самоубийството си като начин да спаси дъщеря си, а не да избяга от отговорност.

— Джонсън знаел ли е, че Кериков използва петролната платформа, от която си избягал?

— Да. Всъщност Кериков я е превзел и после е казал на Макс за това. Но за Джонсън е било твърде късно да направи каквото и да е. Бил е затънал твърде надълбоко.

— И ти успя да спреш всичко, преди да е започнало?

— Да. Двата разлива на петрол в Аляска и протока Пюджит не се оказаха сериозна заплаха. Разбира се, почистването ще струва стотици милиони долари, но тъй като това беше терористичен акт, федералното правителство ще покрие голяма част от разходите. Тук обаче, в Персийския залив, операцията на Кериков и Руфти всъщност не е започвала. Полковник Бигълоу ми разказа накратко за събитията сутринта. Взетите мерки са сложили край на всичко — на плана на Кериков, преврата на Руфти и иранско-иракския пакт за господство в Близкия изток.

Халид се усмихна за пръв път, откакто бе започнал разговорът им.

— На зазоряване тази сутрин ескадрон американски „Ф–16“ от самолетоносача „Карл Винсънт“ премина няколко пъти над „Петромакс Арабия“ или „Южен акцент“, наричай го както предпочиташ. Вашият адмирал Морисън се обади лично да подкрепи по въздуха нашия контраудар по море.

Бигълоу продължи да разказва, придавайки колоритност на историята.

— Докато изтребителите обстрелваха левия борд на танкера с картечници и ракети, специалните части на ОАЕ се качиха на кораба от десния борд и го превзеха, без да се наложи да изстрелят нито един куршум. Войниците на Хасан Руфти бяха щастливи да се предадат след въздушната бомбардировка.

— Предварителните доклади на нашето разузнаване показват, че хората на Руфти са имали списъци кого да екзекутират и кои ще бъдат лоялни на новия режим, а също и график за свръзка със силите, които щели да нахлуят в Кувейт и Саудитска Арабия — довърши Худари.

— Защо вашето ЦРУ не е надушило за вълненията в Иран и Ирак? — попита Бигълоу, сякаш Мърсър беше отговорен за липсата на информация от страна на Съединените щати.

— Вероятно войниците са транспортирани в училищни автобуси, а артилерията в трактори с ремаркета, разположените танкове са маскирани като каравани. Ако усилието е координирано, невъзможно е да бъде забелязано — излъга Мърсър. Смяташе, че това е по-приемливо, отколкото американското разузнаване отново да бъде заварено неподготвено, както стана, когато Саддам Хюсеин нападна Кувейт. Мърсър смени деликатната тема и попита: — Е, сега всичко наред ли е?

— Повечето неща — отвърна Халид. — Войниците, които заловихме сутринта, и поделението, разположено от Руфти в Ажман, ще бъдат съдени за държавна измяна и екзекутирани следващия месец. Наемниците и инструкторите от Иран и Ирак, които не са граждани на Емирствата, ще бъдат депортирани до края на седмицата и в родината им вероятно ще ги посрещнат като герои, но това е цената, която плащаме за дипломацията.

— А Руфти? — попита Мърсър.

— За него сме планирали нещо много специално. Може би ще искаш да гледаш. Няма да е приятно, но те уверявам, че ще останеш доволен. — Худари погледна часовника си. — Време е за обяд. След това ще отидем да видим уважаемия Хасан бен Руфти.

Обядваха в стая на последния етаж на административната сграда. Поднесоха им агнешко с къри, чието ухание и подправки накараха Мърсър да яде дълго, след като се бе заситил. Халид Худари беше въздържател, но Уейн Бигълоу сякаш имаше неизчерпаем запас от вина в частната си изба. Той намери сродна душа в лицето на Мърсър и извади три бутилки по време на обяда, и пъхна шише осемгодишно бренди в туниката си за предстоящото пътуване.

Седнали на задната седалка на лимузината, която се носеше през пустинята по пътя „Ал Аин“, Бигълоу и Мърсър, след като отдадоха на ароматния алкохол полагащото му се уважение, си подаваха бутилката и пиеха от нея като войници, разменяйки си манерка с вода. Пътуването, както и обядът, беше празнично. След час тримата се прехвърлиха в покрит камион, пригоден за суровите условия в пустинята. Халид се опита да върви, но бастуните му затънаха в мекия пясък, и трябваше да го пренесат до другото превозно средство. Той стоически прие безпомощността си.

Пътуването продължи по неравен път, камионът друсаше пътниците и шофьора, докато навлизаше навътре в пустинята. Температурата във високата кабина беше петдесетина градуса и дори ветрецът, повяващ от смъкнатите стъкла, беше горещ и не внасяше прохлада. В камиона се въртяха песъчинки, които покриваха седалките, таблото и хората. Ако не беше брендито, за Мърсър пътуването щеше да е непоносимо.

Два часа след като се отклониха от главния път, камионът прехвърли върха на старо пресъхнало речно корито и се спусна до дъното му. Слънцето беше високо в небето и яростно печеше в средата на следобеда. В сухото дере беше паркиран друг камион — голям, с десет колела. Брезентът над товарното отделение беше избелял и изпокъсан от годините, прекарани в пустинята. Наблизо седем бедуини седяха около малък огън. Дългите роби пазеха кожите им от жестоките слънчеви лъчи. Те видяха Халид Худари, станаха и затътриха крака към него, като се подпираха на бастуни.

Спазвайки традициите на номадите, Халид и бедуините разговаряха няколко минути, като жестикулираха и се смееха досущ стари приятели, събрали се след дълга раздяла. Халид прие чаша силен чай от тях и Мърсър и Бигълоу последваха примера му. След друг дълъг разговор, който полковникът проследи с интерес, единият номад се отдели от групата и се приближи до камиона. Върна се след малко и сложи голяма пластмасова клетка до Халид.

Отвътре извряска сокол, сякаш да поздрави господаря си.

 

 

Хасан бен Руфти беше завързан за четири метални тръби, забити в земята, и лежеше гол, с разперени крака и ръце под палещите лъчи на слънцето. Неокосменото му тлъсто тяло беше зачервено и осеяно с мехури. От няколко часа той ту припадаше, ту идваше в съзнание. Жаждата, изгаряща гърлото му, бе придружена от силно къркорене на червата и празния му стомах. Не беше ял нищо от часове и липсата на храна замъгляваше съзнанието му.

За миг му се стори, че е в парижки хотел, завързан за рамката на леглото от проститутка, която е наел и го задоволява по невъобразими начини. Руфти сякаш чу приглушените и стенания, докато дългите и коси галят слабините му. Той също изстена от допира й, но после изведнъж тя вкопчи нокти в гърдите му и той извика. Болката беше пронизваща, сякаш в плътта му се забиха метални шипове.

Съзнанието му леко се проясни. Руфти събра сили, повдигна глава от земята и видя, че върху него стои дребно същество. Благородната му глава бе обърната към безплодната пустиня, а зловещата извита човка бе насочена към тялото му. Той разбра какво ще се случи с него и мисълта го накара да се разтрепери от страх.

— Сахара ще изкълве първо очите ти, Хасан — каза Халид Худари, който се появи в полезрението му. — Доколкото знам, очите са най-уязвимите и едни от най-сочните части на човешкото тяло. Щом ги изкълве от черепа ти, соколът може да си почине малко, докато отново огладнее, и да се нахвърли върху гениталиите ти — друга лесна мишена. Предполагам, че Сахара лесно ще откъсне тестисите ти, но вероятно ще изяде пениса ти, докато все още е на мястото му.

Халид подсвирна и соколът му излетя от подпухналото тяло на Руфти и кацна на ръкавицата на левия юмрук на господаря си. Худари погали гърдите на птицата и нежно и зашепна, като я окуражаваше и хвалеше красотата й. Соколът щастливо реагираше на жестовете, разрошваше пера и издаваше радостни звуци. Макар че искаше да ловува, Сахара щеше да бъде доволна да изяде и угощението пред нея.

— Мога да измисля множество ужасни начини да умреш, Руфти — добави Халид. — Но смятам, че да те изядат жив е един от най-мъчителните. Ако Сахара реши, това може да продължи няколко дни. Предполагам, че ще си мъртъв много преди тя да завърши вечерята си, но ще имаш достатъчно време да мислиш какво си направил и да молиш за милост мен, принца и Аллах. Ала сме толкова навътре в пустинята, че молбите ти няма да бъдат чути. Можеш да крещиш колкото искаш, копеле. Соколът ще се наслади на храната много повече, ако знае, че си жив. Убийството ти няма да върне хората, които уби в Лондон, нито свещеника или момичето на летището. Няма да отмъсти дори за смъртта на Тревър Джеймс-Прайс. Нито ще изкупи вината ти, че се опита да убиеш мен, причини екологична катастрофа в Съединените щати и заговорничеше да извършиш преврат в родината ми. Смъртта ти няма да бъде дори предупреждение за другите, защото никой няма да знае как си умрял. Убийството ти ще послужи само за да задоволи моето желание да се чувствам в малко по-голяма безопасност нощем и да знам, че в света има един луд по-малко. Ще мисля за обезобразения ти труп, когато довечера заспивам, Руфти, и ще се усмихвам.

Халид зачака отговор, но духом Руфти вече беше мъртъв. Той лежеше неподвижно, без да има сили дори да хленчи. Худари се обърна и пусна Сахара да излети от ръката му и да се стрелне нагоре в небето, а после да се спусне към плячката.

— Това ще продължи до вечерта — каза Халид на Бигълоу и Мърсър, когато се върнаха при камионите, спрели на двеста метра от мястото, където бе завързан Руфти. — Той може да изкара нощта. Искам да бъда там, за да се уверя, че е мъртъв, но вие двамата не е необходимо да ме чакате. Върнете се в Абу Даби да се забавлявате. Ще се присъединя към вас утре на закуска.

Мърсър се изкушаваше. След убийствата, които бе видял през изминалата седмица, пустинното правосъдие на Худари му дойде в повече. Но той остана, защото искаше да види края на „Ладията на Харон“. Бедуините запалиха втори огън, разпънаха сенник, донесоха съдове за вечеря и превариха вода за многобройни чаши чай. Тримата мъже разговаряха до края на следобеда, без да обръщат внимание на писъците, разнасящи се от пресъхналото речно корито.

— Какво ще стане после? — попита Мърсър, когато слънцето се скри зад хоризонта и небето стана кървавочервено, преди да настъпи здрачът.

— Смятам да си почина няколко седмици, за да възстановя силите си. Ще отида в Лондон на погребение и сетне вероятно в Южна Франция или в Малага в Испания с моята секретарка. Мисля, че и двамата го заслужаваме — отвърна Халид с прямота, която учуди полковник Бигълоу. — А ти?

— Надявах се аз да заведа секретарката ти в Южна Франция, но сега това е изключено — пошегува се Мърсър, за да прикрие мъката, която го връхлетя при спомена за раздялата с Аги Джонсън. — По време на престоя си в Ню Йорк проверих телефонния си секретар и чух едно много интересно съобщение от Държавния департамент, затова предполагам, че отново ще се върна в мините.

Хасан бен Руфти престана да крещи, след като над пустинята се спусна мрак. Блестяха само луната и далечните студени звезди. Няколко минути по-късно соколът се върна при господаря си. Перушината му беше изпръскана с вътрешностите и кръвта на Руфти.

Мърсър, Халид и Бигълоу прекараха нощта в лагера на бедуините и се смяха до ранните часове на утрото на преувеличените истории на полковника. Сахара излетя веднъж през нощта, за да продължи да се храни. На изгрев слънце те се отправиха обратно към града, оставяйки Руфти на чакалите и ястребите, които се бяха събрали около него. По-късно през деня Халид замина на дълга ваканция с изчервяващата се, но щастлива Сири Патал, а Мърсър остана в ОАЕ още няколко дни, като си почиваше и проверяваше дали е вярна хвалбата на Бигълоу, че може да надпие всеки.

Полковникът спечели всичките им облози, но на Мърсър много му се искаше да го види да се надпреварва с Хари Уайт. Англичанинът нямаше да има шанс.