Джак Дю Брул
Ладията на Харон (27)

Лондон

След като всичко в Британския музей отново се нормализира, все още остана да витае въпросът кой бе реагирал пръв на стрелбата, отекнала в мраморните коридори — жените, които започнаха да пищят веднага щом пред сградата се разнесоха изстрели, или многобройните телохранители, тайни полицаи и други професионалисти от охраната, наети за случая. Когато ракетата на терористите взриви лимузината на Халид Худари, пазачите поведоха паникьосаните гости на приема към една от зоните „Само за персонала“ в задната част на сградата, която предлагаше най-лесно защитимия изход.

Повечето високопоставени гости, както араби, така и англичани, бяха живели под терористична заплаха — от ислямски екстремисти или от сепаратисти от ИРА, и се държаха много по-спокойно, отколкото се очакваше. Те дисциплинирано позволиха на охраната да ги заведе на безопасно място. Разговаряха малко, докато се движеха в голяма група по дългите мраморни коридори, покрай стъклените витрини с експонати, скърцащи под тежестта на безценните произведения на изкуството и археологически съкровища. Учудващо беше, че арабските двойки проявяваха по-голяма загриженост един към друг, отколкото английските, и държаха ръцете на половинките си или шепнеха окуражителни думи, докато бързаха, придружавани от въоръжените пазачи.

По време на цялото изпитание към музея не бе отправен нито един куршум.

В няколкото криминални романа, които Халид бе успял да прочете докрай, пишеше, че куршумите свистят, докато прелитат над теб, и понякога може да ги усетиш как раздвижват въздуха. Никой писател обаче не споменаваше за непоносимата горещина, когато куршумът мине толкова близо, че може да изгори кожата на лицето или врата ти.

Около него хвърчаха парчета бетон, откъртени от уличната настилка. Очите му се напълниха с прахоляк. Той се хвърли на земята и се претърколи, колкото можа по-бързо, докато шестимата убийци се приближаваха към него и стреляха.

Полицаите, заели позиция на барикадата по-нататък по Грейт Ръсел Стрийт, отвърнаха на стрелбата. Смъртоносният кръстосан огън прелетя над Халид, който не можеше да намери укритие. Не можеше да се приближи до горящия даймлер, но мазният пушек, издигащ се от взривената кола, предлагаше тънка димна завеса, зад която да се скрие. Един от куршумите одраска гърба му, оставяйки пареща бразда от рамото до крака. Худари отново се хвърли на улицата и се долепи до бордюра. Костюмът му започна да пуши от горящата лимузина, а на ръката му се появиха мехури, но той не смееше да помръдне.

Двама от нападателите бяха убити, застреляни от снайперовата пушка на полицай, а други двама бяха ранени. Терористите се намираха на трийсетина метра от Халид, но пушекът и огънят го скриваха, и изстрелите им бяха неточни. Зрителите, събрали се да гледат откриването на изложбата, бяха избягали панически, като се препъваха и блъскаха един в друг, без да обръщат внимание на нещастниците, които паднаха, повлечени от тълпата.

Никой от журналистите не трепна, когато атаката започна. Откакто разказът на очевидеца Хърб Морисън за катастрофата на „Хинденбург“ го направи известен в цялата страна и промени въздействието на репортерите върху света, мечтата на всеки от тях беше да се озове наблизо в подобен момент. Всички се възползваха максимално от случая. Спокойно, като зрители, наблюдаващи тенис, те едновременно загърбиха члена на парламента, който слизаше от колата си, и насочиха погледи към престрелката на стотина метра. Отегчените им изражения се преобразиха и на лицата им се изписаха въодушевление и радост, когато започнаха да летят куршуми. Един журналист дори се засмя, когато даймлерът експлодира.

Халид не видя нищо от това. Всеки миг очакваше да престане да усеща каквото и да било. Очите му бяха стиснати толкова плътно, че по вътрешната страна на тъмните му клепачи танцуваха петна фантомна светлина. Но той лежеше неподвижно в канавката на Грейт Ръсел Стрийт. Нищо в жизнения му опит не го беше подготвило за подобен ужас, но дори докато смъртта го търсеше, Халид се изуми на спокойствието си.

И после стрелбата спря така внезапно, както бе започнала. Полицаите на барикадата убиха и последните двама атакуващи терористи само на десетина метра от Худари. Единият бе повален от куршум в лявото око, а другият бе разкъсан на две от откос, изстрелян от млад агент на специалните части. Сцената бе заснета от камери и фотоапарати. Тънката струя дъждовна вода в канавката, носеща листа и парченца бетон, изми прахоляка и мръсотията от лицето на Халид. Хладината го накара да изохка, но не от страх или болка, а от благословеното облекчение, че е жив.

Полицейски сирени пронизаха настъпилата след престрелката тишина. Към местопроизшествието потеглиха линейки, още полицаи и репортери, и други хора. Халид продължаваше да лежи в канавката. Дъждът барабанеше по гърба му и се стичаше във врата. Най-после се опита да стане едва когато някой се приближи и възкликна:

— Боже Господи.

Худари успя да се надигне само няколко сантиметра и в следващия миг почувства силна, пронизваща болка. Беше ранен много по-сериозно, отколкото мислеше.

— Жив е — извика гласът. — Веднага доведете лекар.

По рамото го докосна сигурна, здрава ръка и Халид изохка.

— Ще се оправиш — добави гласът колкото е възможно по-окуражително при вида на толкова много кръв. — Тялото ти е надупчено, но ще оцелееш.

— Имаш ли представа кой е той? — обърна се лекарят към полицая, когато започна да преглежда Халид.

— Да. Най-големият късметлия, когото съм виждал.

Хасан бен Руфти зашлеви с всичка сила изправилия се пред него мъж. Ударът беше силен, но тлъстините, обгръщащи ръката му, не и позволиха да замахне естествено и дебелото му тяло пое по-голямата част от мощта. Последвалият удар с опакото на дланта беше много по-резултатен, особено когато диамантеният му пръстен одра ивица кожа от лицето на мъжа. Доволен от появата на кръв, Руфти го зашлеви отново. Този път тлъстият му пръст се закачи в острия ръб на масата и се разкървави. Той изруга и го засмука ожесточено, сякаш се страхуваше, че ще изгуби някое хранително вещество заедно с капките кръв, бликащи от раната.

— Винаги съм бил обграден от тъпаци — жаловито извика Руфти на двамата мъже, застанали зад човека, който трепереше от страх за участта си. Той извади пръста си от устата, за да изяде намазаната с хайвер хапка, а после отново го налапа и продължи да говори. — Толкова ли е трудно да изстреляш ракета по неподвижна мишена? Беше ти казано да стреляш веднага щом колата спре, но ти реши да изчакаш достатъчно дълго, за да позволиш на Худари на избяга.

— Но, моля те. Шофьорът ми беше като брат. Сигурно знаеш това — изхлипа коленичилият на земята кюрдски борец за свобода.

— Дадох на организацията ти един милион долара срещу смъртта на един-единствен човек, а ти ми казваш, че не си готов да се жертваш за вашата кауза? Шофьорът трябваше да умре. И двамата знаехте това. Той трябваше да застреля Худари и после да умре в експлозията от ракетата. Мъченичеството беше ключът за операцията. В името на Аллах и Пророка, как очакваш да подкрепим каузата ви, когато никой не знае кои сте? — Дебелите устни на Руфти мляснаха неприлично от гняв и разочарование. — Знаеш ли, че на английски само с малка промяна в правописа кюрд означава вид сирене?^[1] С такова име народът ти вече се е превърнал в посмешище. Кюрдска държава. Звучи като страна на дойни крави и производители на сирена.

Руфти погледна часовника си, който имаше специална каишка, за да обхване дебелата му китка.

— След десет минути Би Би Си ще получат писмо, в което се заявява, че атаката тази вечер е дело на твоята организация „Обединен Кюрдистан“, и нападенията ще продължат, докато не бъдат изпълнени исканията ви за независима държава. След този провал обаче светът ще си каже: „Давайте, атакувайте. Седем мъртви кюрди и само няколко дупки в бетона. Скоро няма да ви останат борци, затова, моля ви, изпратете ги тук.“ — Руфти продължи да излива гнева си. Надиплената му гуша се тресеше. — Сделката ни беше пари срещу убийството на Халид Худари. Знам, че си тъп и не разбираш какво означава смъртта му за мен, но не се тръшкай в краката ми и недей да хленчиш как в последния момент си се разколебал.

В такива безценни мигове Руфти се чувстваше такъв, за какъвто се смяташе. В момента притежаваше реална власт. Двамата му помощници щяха да убият кюрда, ако им заповядаше, а той щеше да го направи, но вълнението в краката му да коленичи борец за свобода, беше твърде опияняващо, за да му позволи да свърши бързо. Руфти щеше да протака мига, да го вкусва отново и отново и да чувства властта, която заслужаваше, властта да отсъжда кое е правилно и кое не, властта да раздава живот и смърт. „Калигула сигурно е изпитвал същото“ — помисли той.

Руфти избра хапка с пастет от гъши дроб от огромния поднос с предястия и я пъхна в устата си толкова бързо, че втората също изчезна мълниеносно в огромната му паст. Реши да задържи третата в ръката си, докато сочеше падналия на колене кюрд, но изкушението надделя и налапа и нея. Руфти пресуши чашата с безалкохолно шампанско и я напълни отново толкова нетърпеливо, че голяма част от пенливата течност се разля върху ниското канапе до креслото, на което седеше.

Когато не беше на съвещания с иранците и иракчаните, през последните няколко дни Руфти прекара голяма част от времето си да подготвя речта си за утрешната церемония по откриването на срещата на страните от ОПЕК. Той внимателно примеси точните количества тъга и възхищение към Халид Худари, гняв към безсмислената атака, отнела живота му, и отегчено признаване на факта, че е станал официален представител на Обединените арабски емирства на срещата. Докато планът за убийството на Худари се подготвяше от няколко месеца, Руфти остави написването на речта за накрая, за да и придаде достатъчно импровизирани чувства, така че да прозвучи достоверно.

Стомахът му се сви, когато си помисли как ще обясни на иранците и иракчаните защо Худари все още е жив. Убийството трябваше да задейства толкова много събития, че на Руфти му бе трудно да ги изброи, но сега щеше да се случи само едно от тях. Иракчаните особено щяха да искат отплата. Те бяха дали лъвския пай от парите за обучението и подготовката на кюрдските борци за свобода, голяма част от които бяха отишли в личната сметка на Хасан бен Руфти, и щяха да настояват за обяснение.

Какво бе казал представителят на Ирак? Двайсет хиляди души и осем хиляди танка щяха да бъдат прехвърлени на южната граница след съобщението за смъртта на Худари. Руфти отново изгълта шампанското от чашата и чертите на гладкото му свинско лице добиха студен израз, като погледна кюрда пред него. „Искам да убия с ръцете си това тъпо копеле“ — помисли си.

Някъде в десетстайния апартамент тихо иззвъня телефон. След миг един от помощниците му потропа на вратата. Носеше сребърен поднос с черен преносим телефон, който предложи като кутия шоколадови бонбони.

— Какво? — изсумтя Руфти.

— Обажда се Тарик, господин министър. Той е в болницата, където са закарали Худари.

Тарик беше един от хората на Руфти.

— Хвала на Аллаха. — Руфти грабна телефона и многозначително погледна другите двама мъже. — Поне някой показва инициативност.

Той заговори троснато и авторитетно, а не сприхаво като преди няколко минути.

— Тарик, кажи ми, че имаш добра новина и чакалът е умрял от раните си.

— Не, господин министър. Худари е жив, но състоянието му е критично. Когато пристигнах, Санитарят бършеше кръвта му във фоайето на спешното отделение.

Руфти знаеше, че Тарик говори по мобилен телефон, който лесно можеше да се подслушва, и го предупреди да не споменава имена, но сетне продължи така, сякаш предупреждението не се отнасяше за самия него.

— Слушай, остани в болницата, но не се приближавай до Худари. Не мога да позволя присъствието ти да бъде свързано с мен. Каква е охраната там?

— Засега слаба. Мисля, че не знаят кой е Худари. — Тарик говореше хладнокръвно. — Лесно мога да се вмъкна в стаята му. Какво значение би имал още един куршум?

— Не. Само стой наблизо. Нужно ми е време да помисля. Може да изпратя този кюрдски кретен да довърши Худари веднъж завинаги. — Руфти затвори телефона и посочи коленичилия кюрд. — Засега го затворете. Още не съм приключил с него.

Искаше му се Абу Алам да е тук. Абу щеше да нахлуе с пушката си в стаята на Худари и да избяга много преди властите да разберат какво се е случило. Руфти нямаше такова доверие на втория си лейтенант. Тарик си разбираше от работата, но беше предпазлив. Липсваше му психарската трескавост на Алам. Но Абу трябваше да отиде в Аляска да се погрижи Кериков да не ги измами и да ръководи отвличането на Аги Джонсън, за да бъдат сигурни, че на баща и няма да му хрумне идеята да се отметне от неговата част от сделката.

Агонията разкъсваше Халид Худари, изкривяваше чертите на лицето му и потъмняваше блясъка в очите му. Болката започваше от краката и продължаваше по гърба, разпространявайки се по хилядите нерви, разклоняващи се като преплетени корени от гръбнака, увиваше раменете като наметало и го приковаваше към леглото. Но най-силна беше в главата, където беше неописуема. Мозъкът му сякаш се бе подул и притискаше черепа, а лицето му все едно беше ужилено от цял рояк пустинни оси. Халид изстена.

— Аха! — обади се някакъв глас.

Худари отвори едното си око, опасявайки се, че очната му ябълка ще изхвръкне. Гласът беше на петдесетгодишен индиец с прошарени коси и почти бели мустаци. Кожата му имаше цвета на силен чай, а очите му изглеждаха разфокусирани зад очилата с телени рамки. Беше облечен в зелени дрехи на лекар. Около гърлото му като мъртва змия висеше слушалка.

— Мисля си — каза индиецът с онази особена смесица от английска арогантност и наследена от поколения сервилност, — че в момента много ви боли, но не знам дали искате морфин. Предполагам, че сте мюсюлманин и религията не ви позволява употребата на опиати, нали?

— Сложете ми проклетата инжекция — успя да изграчи Халид през пресъхналите си устни.

— Разбира се. Веднага. — Лекарят се залови да вкарва морфин в пликчето с плазма, окачено над леглото.

„Господи — помисли Халид. — Животът ми е в ръцете на посредствен лекар.“

— Голям късметлия сте. Но първо, да се запознаем. Казвам се доктор Рагасвами. Бях дежурен в спешното отделение, когато ви докараха. Уверявам ви, че кървяхте обилно. Но не сте прострелян. Куршумите само са ви одраскали. Някои са оставили дълги бразди, които изискаха много шевове, но нито един не е причинил вътрешни наранявания. Извадих от тялото ви близо четирийсет грама бетон, частици, разпръснати от куршумите, изстреляни по вас. — Рагасвами погледна монитора за сърдечната дейност на Халид и очевидно остана доволен от показанията.

— Откога съм тук?

— Сега е десет вечерта — отговори лекарят, поглеждайки евтиния си електронен часовник. — Тук сте от пет часа. Изумително е, че вече сте в съзнание. Много сте силен. Някой по-немощен човек щеше да бъде в безсъзнание най-малко до утре сутринта.

Рагасвами щеше да продължи да говори, ако Халид не бе го прекъснал.

— Трябва да се обадя по телефона.

— А, да, щях да стигна и до това. Документите ви са се изгубили, преди да ви докарат тук. Няма как да се свържем със семейството ви.

Морфинът започна да действа. Халид усети, че парещата болка постепенно намалява.

— Семейството ми не е тук — промълви той, — но имам приятел, Тревър Джеймс-Прайс. В момента той вечеря в „Лез Амбасадьор“.

Пет минути по-късно Рагасвами каза на дежурната медицинска сестра да намери Джеймс-Прайс, а през това време прегледа повърхностните рани на гърба на Халид, като мърмореше под носа си, а веднъж възкликна гордо от здравината на шевовете, които бе направил.

— Съжалявам, но в ресторанта нямаше резервация за Джеймс-Прайс — каза уморената сестра, подавайки глава в стаята на Худари.

— Чакайте. Масата не е запазена на неговото име. — Халид си припомни срещата с Тревър и жената с него. Те, изглежда, се познаваха отскоро и вечерята беше нейна идея, а не негова. Нямаше начин човек като Тревър да запази маса в „Лез Амбасадьор“. — Масата е на името на… — Халид мълча почти цяла минута. Морфинът въздействаше върху съзнанието му и притъпяваше не само болката, но и разсъдъка му. Мислите му бяха замъглени. — Милисънт Грей. Тя е направила резервацията. Кажете на Тревър, че ми трябва.

Халид започна да се унася. Дълбоката тъмна бездна го зовеше и цялото му същество отчаяно искаше да се предаде на забвението, но разумът му се съпротивляваше с всички сили. Медицинската сестра най-после донесе преносим телефон и го доближи до устата му, за да може да говори, без да се движи и евентуално да разкъса шевовете.

— Премина всякакви граници, стари приятелю — троснато каза Тревър. — Мислех, че ще се срещнем по-късно тази вечер. Не ми се удава често възможност да ме покани маце като Мили.

— Млъкни, Тревър — изпъшка Халид. — Имам големи неприятности.

— Нещо ново? Вие, проклетите смрадливи арабески, непрекъснато имате неприятности. Това е от Корана, от всичките онези тъпотии за джихад. Пълен е с насилие, а вие го четете като приказка за деца.

— Ще млъкнеш ли, Тревър. — Халид започваше да губи мисълта си. — Намирам се в болница с някакъв индийски шарлатанин, по дяволите. Трябва да дойдеш тук. И приятелката ти също.

— Какви ги говориш? — В гласа на Тревър прозвуча безпокойство.

— Простреляха ме, тъпако. Искам да ме измъкнеш оттук. Всичко още не е свършило.

— Нямам представа какви ги бръщолевиш, Халид. Дай да говоря с доктора.

— Не — отвърна Худари. Рагасвами бе излязъл и бе обещал да се върне след няколко минути. — Не тази вечер. Няма да мога. Трябва да дойдеш утре сутринта и да доведеш Милисънт Грей. Тя е достатъчно висока.

— Какви ги дрънкаш, Халид? Господи, плашиш ме до смърт. Добре ли си?

— Дадоха ми опиат. Скоро няма да мога да говоря. — Говорът на Халид стана неясен, докато губеше съзнание. — Утре сутринта трябва да бъдеш тук с госпожа Грей. Облечи я в дълга дреха. Сложи и фередже. Трябва да е покрита от главата до петите като набожна мюсюлманка. Кажете, че ми е съпруга. Разбираш ли?

Тревър долови отчаянието в гласа на Халид.

— Имай ми доверие, приятелю мой. Ще дойдем. Господи, щом е за теб, и аз ще си сложа фередже.

Упоен от морфина, Худари заспа. Ако беше в съзнание, щеше да чуе последните думи на Тревър и да спаси живота на приятеля си. Но пред очите му падна мрак и Халид изпусна слушалката на пода, така че батерията изхвърча от телефона и връзката прекъсна, сякаш бе затворил.

Тревър върна телефона на чакащия до него сервитьор в „Лез Амбасадьор“.

— Спомняш ли си приятеля ми от „Савой“? — обърна се той към сладострастната си домакиня. — Явно се нуждае от помощта ни.

— Дано не е научил, че съпругът ми е член на парламента.

— Скъпа моя. — Тревър хвана ръката и и отмести настрана чинията с вкусно говеждо. — Нищо толкова прозаично. Утре сутринта ти ще бъдеш господар на харем, а аз ще бъда твоят фаворит.

— Мислех, че всички от харема трябва да са девствени.

— Така е, но след тази нощ се опасявам, че ще си ме обезчестила.