Джак Дю Брул
Ладията на Харон (23)

Валдиз, Аляска

Тропането по вратата наподобяваше отсечения ритъм на изстрели от автоматично оръжие. Мърсър запуши ушите си за миг и после стана от леглото. Забравяйки къде се намира, той повлече завивките със себе си и едва не се блъсна в нощното шкафче. Опомни се бързо и изпъшка, когато си спомни, че е в Аляска и предишната нощ е пил повече, отколкото беше възнамерявал. Нахлузи джинсите си и отвори вратата. В коридора пред стаята му стояха трима мъже, облечени в тъмносини якета. Мърсър знаеше, че на гърба им с големи златисти букви пише ФБР. Време беше за проверката на „Надежда“.

— Доктор Мърсър, казвам се Дейв Филдинг — представи се агентът в средата. — Имам инструкции да ви взема, преди да се качим на кораба на ПАПС. — Филдинг представляваше масивна статуя от мускули, сухожилия и тестостерон. Челото му беше голямо и полегато, очите кафяви и проницателни, а брадичката заострена.

— Дайте ми само една минута — каза Мърсър и се върна в стаята.

Облече дебела риза и я закопча догоре, докато влизаше в банята. Отиде в тоалетната, изми зъбите, ръцете и лицето си и вдигна ципа на джинсите си. Очите му бяха зачервени.

Тримата агенти и Мърсър тръгнаха само две минути след похлопването на вратата. Часът беше шест сутринта.

Пристанището беше на няколко преки от хотела. Докато вървяха край водата, Мърсър страстно копнееше за чаша кафе, но от напрегнатата походка на Филдинг беше очевидно, че с нетърпение очаква акцията. В утринния въздух безпогрешно се долавяше усещане за неприятности.

Дългият дванайсет метра катер на бреговата охрана тихо бръмчеше в пристанището. На лъскавия му бял корпус и на надстройката бе начертана отличителната оранжева ивица на службата. На купола в средата на предната палуба бяха монтирани две картечници. В кабината се бяха събрали шестима въоръжени войници, които държаха карабини „М — 16“, без да отделят пръсти от спусъците. На доковете нямаше други хора. Големите риболовни траулери тихо стояха на котва. Лодките под наем и за разходка бяха самотни и изоставени. Мърсър не се съмняваше, че на рибарите, отправили се към лодките си, е казано да си почиват тази сутрин и да изпратят на ФБР сметката за изгубеното време.

Надяваше се, че не греши за ПАПС.

Четиримата се качиха на катера на бреговата охрана. Агентите на ФБР и служителите на бреговата охрана се движеха пъргаво и бързо. Бяха будни вече от няколко часа и планираха операцията. За федералните агенти акцията беше възнаграждение за месеците безрезултатно разследване. Те бяха в Аляска отдавна и чакаха раздвижване. Тази сутрин най-после щяха да пристъпят към действие. Единствено Мърсър знаеше, че акцията ще бъде само предупреждение.

Той беше сигурен, че няма да намерят нищо на борда на „Надежда“. Дори ако подозренията му за участието на ПАПС в операцията на Иван Кериков бяха основателни, природозащитниците нямаше да са толкова глупави, че да оставят доказателства. За Мърсър целта на проверката беше тормоз, начин да уведомят Кериков, че е издирван. Предположи, че предишната вечер Дик Хена е проумял какви са намеренията му, но явно не бе казал всичко на хората си. Агентите се бяха подготвили за морска битка.

Моряк в кевларена жилетка и бойна каска развърза въжето на носа. Действията му бяха повторени от друг на кърмата и изведнъж катерът се отдели от доковете. Кормчията увеличи тягата и плавателният съд се отдалечи от кея. Агент Филдинг седна до Мърсър и подпря между краката си карабината.

Той запали цигара и предложи на Мърсър, който отказа. Планините около залива приличаха на заспали животни под гъстия балдахин от борове и дъбове. Хребетите бяха настръхнали като козина на язовец. Въздухът беше резлив и чист, предизвика сълзи в очите на Мърсър и съживи съзнанието му.

„Надежда“ се поклащаше леко пред патрулния катер. Празните стрели на крана на левия борд висяха над перилата на главната палуба като ръце на скелет, нетърпелив за прегръдка. Само от няколко илюминатора струеше светлина. Останалите представляваха тъмни петна на лимоненожълтия корпус. Корабът беше тих. На палубите нямаше никого толкова рано сутринта и от комина се виеше лек пушек. Над кърмата прелетяха няколко морски птици и грабнаха остатъците от храната, която през нощта готвачът бе хвърлил за тях.

— Случаят е безпрецедентен — отбеляза Филдинг. — Доколкото разбрах, вие сте подали информацията, нали?

Мърсър кимна. Все още не се беше разсънил достатъчно, за да говори. Вълнението на агентите не го бе заразило.

— Искам да чакате на борда на катера, докато ние претърсим „Надежда“. Не очакваме неприятности, но ще бъде по-безопасно, ако останете тук. Вие сте наблюдател.

— Господин Филдинг, това не е атака. Операцията не се базира на неоспорими доказателства, а на предчувствия и догадки. Предлагам вие и хората ви да се успокоите. Активистите на кораба няма да окажат съпротива, освен да мърморят недоволно.

— Е, за всеки случай. — Филдинг смъкна ципа на якето си и разкопча предпазната каишка на кобура си. Големият колт беше готов, ако се наложеше бързо да бъде изваден и използван в престрелка.

— Може ли да предложа нещо? — Мърсър посочи доковете, които вече бяха на двеста метра от тях. — В града живеят три хиляди души. Повечето стават рано. Ако не смятате да се превръщате в публично зрелище, мисля, че ще бъде по-умно да се качим на „Надежда“ от щирборда, далеч от любопитни очи. Снощи забелязах, че „Надежда“ има две гумени лодки „Зодиак“. Не ги видях на дока в града, нито са от тази страна на кораба. Предполагам, че са завързани за стълбата към борда от отсрещната страна.

Агент Филдинг гневно погледна Мърсър. От изражението му беше очевидно, че не е помислил за това и вероятно е очаквал да щурмува „Надежда“ и да го превземе на абордаж. Той поклати глава, отмести поглед и отиде да каже на кормчията да заобиколи кораба и да се приближи откъм щирборда.

Патрулният катер описа широка дъга във водата, оставяйки диря от бяла пяна. Корпусът се наклони толкова рязко, че планширите се озоваха само на няколко сантиметра от вълните. Агентите видяха стълба, спусната до нивото на водата. Гумените лодки „Зодиак“ бяха завързани за най-долното ниво. На главната палуба стоеше мъж, който наблюдаваше с бинокъл катера на бреговата охрана. В другата си ръка държеше пушка.

Филдинг и другите двама агенти видяха оръжието и реагираха светкавично, като насочиха карабините и извадиха пистолетите от кобурите си. Действията им бяха толкова бързи, че стреснаха Мърсър. Някой хвърли мегафон на Филдинг. Агентът го улови със свободната си ръка и го приближи до устата си.

— ФБР. Хвърли оръжието си и сложи ръце зад тила си. Не мърдай, иначе ще открием огън. — Усиленият от мегафона глас отекна над водата.

Инерцията приближи катера до „Надежда“. Оръжията на агентите следяха мъжа на палубата с точността на зенитни оръдия. Природозащитникът не понечи да хвърли пушката си, а само пусна бинокъла да увисне на кожения ремък около врата му.

— Хвърли проклетото оръжие! Веднага! — извика Филдинг.

— Не може да се качите на кораба — отвърна мъжът. Акцентът му беше френски или може би холандски. — Регистрирани сме в Холандия и вие нямате правомощия тук. Пътуваме под флага на приятелска страна.

— Намираш се в териториалните води на Съединените щати, задник — гневно изкрещя Филдинг. — Имам правомощия да взривя шибания ти кораб.

Думите му бяха подсилени от зареждането на карабината.

На палубата се появиха още хора. Повечето бяха облечени и този факт убеди Мърсър, че са наблюдавали катера на бреговата охрана, откакто е напуснал доковете. За щастие, доколкото виждаше, никой друг не беше въоръжен. Членовете на екипажа на „Надежда“ се наведоха над перилата и се вторачиха в агентите.

— Франсоа, хвърли оръжието веднага — извика женски глас. Мърсър го позна мигновено. Не можеше да сгреши съчетанието между вроден авторитет и съблазнителен чар.

— Не можем да им позволим да се качат на борда, Аги — възрази Франсоа. — Спомняш си какво сториха французите с „Рейнбоу Уориър“.

— Направи го.

Докато Франсоа разговаряше с Аги Джонсън, Филдинг и хората му прескочиха разстоянието от около метър, разделящо двата плавателни съда, и започнаха да се катерят по стълбата. За няколко секунди осмината агенти се озоваха на борда на „Надежда“ и закрещяха заповеди всички да легнат по корем и да сложат ръце на тила си. Мъжките викове се смесиха с женски писъци, докато хората на ФБР блъскаха на палубата активистите на ПАПС. Мърсър чу, че Аги извика, и скочи, пренебрегвайки заповедта на Филдинг да остане на катера. Качи се за миг на борда на кораба и потърси Аги сред проснатите на палубата тела.

Единият агент извади малък автоматичен пистолет от колана на джинсите на един от мъжете, а друг насочи „М — 16“ срещу главата му. Зад бронираните стъкла на прозорците на трапезарията се появиха лица и после веднага побързаха да се скрият, когато видяха, че корабът им е нападнат. Отвътре се разнесоха писъци на страх и паника.

— По дяволите, Филдинг, правиш нещата по-лоши, отколкото трябва да бъдат — извика Мърсър.

Агентът се обърна към него. Очите му блестяха от бойна страст.

— Казах ти да чакаш в катера. Махай се оттук, да ти го начукам.

— И още как — изкрещя Мърсър, приближи се до Аги, коленичи до нея и нежно сложи ръка на гърба й.

Тя вдигна глава и го видя. Изумруденозелените и очи заблестяха от гняв.

— Копеле.

— Само си искам якето — усмихна се той и и помогна да стане.

Аги избърса ръцете си и отстъпи назад, сякаш допирът до Мърсър я бе омърсил.

Единият агент остана да държи на прицел десетината активисти, а останалите влязоха в надстройката.

— Виж какво, Аги, нещата може да се улеснят много, ако се обадиш на Верховен по вътрешната радиоуредба и кажеш на хората си да съдействат.

От вътрешността на кораба се чу пронизителен писък, последван от зловеща тишина.

Неочаквано отекна изстрел и пленниците трепнаха. Неколцина се изправиха на колене.

— Легнете, по дяволите — извика агентът.

— Аги, направи го, за Бога.

— Той не е тук — безизразно каза тя, най-после осъзнавайки сериозността на положението.

— Ела — рече Мърсър, хвана я за ръката и я поведе към мостика.

Там имаше двама въоръжени мъже от ПАПС, които насочиха големите си автоматични пистолети. Мърсър нямаше избор. Той пусна Аги и вдигна ръце над главата си.

— Не — каза Аги Джонсън на другарите си. — Всичко е наред. Той е с мен.

Те спуснаха оръжията, но продължиха да гледат Мърсър със смесица от недоверие и гняв. Аги се приближи до радиоуредбата и взе микрофона.

— Внимание. — Гласът и отекна из целия кораб. — Говори Аги. Моля ви, всички да съдействате. Не се съпротивлявайте. Правете каквото искат. Повярвайте ми, това ще им струва много повече, отколкото на нас. Засега се подчинете, а после ще ги хванем за топките. — Тя изключи микрофона и се обърна към Мърсър. — Нямаш представа какво направи. Господи, все едно постановката беше наша.

— Съжалявам, че съм ви надминал. Чух, че инсценирането на събития е обичайна практика на ПАПС — подигравателно отвърна той, но после стана сериозен. — Къде е Ян Верховен?

— Казах ти, че не е тук.

Той забеляза сянка в очите и и осъзна, че Аги и Верховен са любовници. Прозрението го разтърси. Мърсър изведнъж почувства ревност и това го накара да се ядоса на себе си. Не би трябвало да изпитва нищо към Аги, но не беше така и го заболя. Разтърси го силно чувство на загуба, макар че Аги не му принадлежеше.

— Попечителският ти фонд няма да те измъкне от това, Аги. Кажи ми къде е Верховен.

— Не знам. Излезе в полунощ.

— Аз те оставих в полунощ. Той трябва да е заминал преди два-три часа. Срещата ви сигурно е била незабравима.

— Беше по-добра от всичко, на което ти си способен — гневно отвърна тя.

Застанала пред него, облечена в широка тениска и стар анцуг, с развяни от вятъра коси и лице, зачервено от съня и случилото се през последните няколко минути, Аги беше най-красивата жена, която бе виждал. Мърсър се запита защо обстоятелствата трябваше да бъдат такива и болката в стомаха му се засили. Защо трябваше да бъдат врагове заради кауза, която не беше по-важна от нито един от тях?

Ядосано прогони тези въпроси, за пореден път прибра чувствата си под защитна преграда, много по-тънка около Аги, отколкото около всяка друга жена, която познаваше. Не искаше да мисли за последиците, ако стената се пропукаше.

Филдинг и още един агент нахлуха на мостика, докато Аги и Мърсър се бяха вторачили гневно един в друг. Напрежението искреше между тях като статично електричество. Агентът бе допрял до рамото си карабината и оглеждаше помещението през оптическия мерник. Двамата членове на екипажа на ПАПС оставиха оръжията си на навигационното табло и вдигнаха ръце.

— Къде отиде той, Аги? — прошепна Мърсър, без да обръща внимание на суматохата.

— И да знаех, нямаше да ти кажа. — Тя прокара пръсти през косите си и ги приглади назад. Но сянката в очите и остана и отново му причини болка.

— Верховен не знае с кого си има работа. Кериков ще смачка него и останалите от ПАПС, щом приключи тук. Приятелят ти е затънал твърде много, за да съзнава опасността. Помогни ми, Аги. Помогни на Верховен. Ако се наложи, ще накарам да арестуват всички на кораба. Онези, които нямат американски паспорти, ще бъдат депортирани, а американските граждани ще бъдат обвинени в каквото поискам. Казах ти, че сте се забъркали в нещо много по-опасно, отколкото мислиш. Снощи те предупредих за пръв път и няма да го правя повече.

Дейв Филдинг бе спуснал оръжието и гледаше ту Аги, ту Мърсър. Стана му ясно, че тя ще отстъпи.

— Не ми каза къде отива — ядосано рече Аги. — Снощи си легнахме и когато сутринта ти и твоите приятели фашисти ме събудихте, Ян го нямаше. Не знам къде е отишъл. Държеше се странно, когато разговаряхме. Каза, че скоро нещо щяло да се случи, но не обясни какво. Мразя те — заплашително изсъска тя.

— Бих искал да кажа същото, скъпа, но не мога. Мърсър излезе от мостика, последван от Филдинг и друг агент. Дейв настигна Мърсър, хвана го за лакътя, обърна го към себе си и го прикова към стената. Лицето му беше зачервено от гняв.

— За какво беше всичко това, по дяволите?

— Ти си свърши твоята работа. Предяви обвинения към въоръжените лица за незаконно притежаване на оръжия, и после се махай от очите ми. — Мърсър се опита да се отскубне от него, но мускулестите ръце на Филдинг го притискаха до стената.

Тогава вдигна коляно и ритна агента между краката. Дейв се преви надве. Болката го накара да се свлече на пода. Белите му дробове отчаяно се нуждаеха от въздух. Мърсър застана безучастно над него, докато агентът се опитваше да облекчи мъките си, като масажираше слабините си.

— Целта на мисията беше предупреждение — безстрастно каза Мърсър. — Но човекът, който ми трябваше, не е тук. Само мога да се надявам, че посланието ми ще бъде чуто от някой много по-важен от него.

Погледна към мостика и се усмихна тъжно, а после се обърна и тръгна към долната палуба. Изгаряше от нетърпение да се махне от „Надежда“.

Единствено времето щеше да покаже дали бе постъпил правилно.

Крясъците на чайките над кораба приличаха на човешки смях.