Джак Дю Брул
Ладията на Харон (36)

Заливът Кук, Аляска

От зората на цивилизацията човекът е демонстрирал невероятната способност да използва природни ресурси, намиращи се в близост до най-ранните му селища. Но от времето на Шумер, Месопотамия и Древен Египет хората не са намирали широка употреба на черната лепкава смола, извираща от недрата на земята. Някои цивилизации са използвали подобното на катран вещество за строежи на пътища и за запушване на лодки, а египетските балсаматори са увивали мумиите в напоено с битум ленено платно, но истинският потенциал на петрола е бил открит след хилядолетия.

Едва в средата на XIX век колелата на индустриалната революция започват да се въртят бързо и човекът се връща към вонящите мазни дупки с петрол, с които е осеяна земята. Извлеченият от земните недра нефт се рафинира и се използва като идеално индустриално смазочно масло. По същото време търговските китоловни флотилии намаляват рязко броя на китовете в света и повишават цената на китовата мас, докато я превръщат в непостижим източник на светлина в домовете и фабриките. Керосинът, производно на петрола, излиза на преден план, за да запълни тази ниша, предвещавайки края на китоловците от Нова Англия. В продължение на близо шейсет години, докато рафинират керосин, петролните компании изгарят остатъчните продукти, най-вече силно запалимия, но безполезен продукт, наречен бензин.

С изключение на старата морска сонда, използвана от Едуин Дрейк в Тайтъсвил, Пенсилвания, по онова време в експлоатацията и добиването на петрола има малко нововъведения. Простата сонда на Дрейк и събирането на петрола на повърхността лесно се справят с нарастващото търсене на керосина. За момента търсенето не налага нови открития, докато двама германски инженери Николаус Ото и Готлиб Даймлер не комбинират изобретенията си — четиритактов двигател с вътрешно горене, задвижван с бензин, и карбуратор, който инжектира тънка струя гориво в цилиндрите на двигателя. Даймлер заимства идеята от пулверизатора на парфюма на съпругата си.

След откриването на електрическата крушка от Едисон през 1879 година автомобилът започва да използва бензин вместо керосин. Това дава началото на надпреварата за задоволяване на безпрецедентното търсене на автомобилно гориво.

Ражда се петролната индустрия, такава каквато я познаваме днес.

През 1901 година в Спиндълтоп в Тексас се използва съвременната въртяща се сонда и година по-късно в района са изкопани около четиристотин кладенеца. Много бързо търсенето на петрол се разпространява в океаните. Експериментът на Х. Л. Уилямс да извлича петрол от специално направени скелета в Съмърланд, Калифорния, довежда до подвижните сондови платформи, издигнати върху специално направена структура от колове и вкарвани във водите на Мексиканския залив. Необходимостта от петрол принуждава компаниите да навлязат навътре във владенията на откритията и изобретенията и на географията. През 1930 година работниците буквално могат да ходят по венецуелското езеро Маракайбо, стъпвайки по многобройните петролни платформи.

Търсенето напредва в райони, където дотогава човекът не е стъпвал, нежелан натрапник, който без модерни технологии няма шанс да оцелее, още по-малко да набави огромните количества петрол, от които обществото се нуждае. Сондите проникват на все по-голяма дълбочина — трийсет метра, шейсет, триста, деветстотин. Търсенето ще свърши само когато петролът бъде изчерпан. Но дълбочината не е единственото препятствие, което трябва да бъде преодоляно от крайбрежните платформи.

Природата е капризна и създава някои от най-богатите си петролни залежи в най-негостоприемни терени — в Персийския залив, където високите температури превръщат смазочните масла във вода, Мексиканския залив, където силните африкански пясъчни бури се заменят от урагани, движещи се със скорост триста километра в час, и Северно море, където Северният ледовит океан бушува с пълната си ярост по европейското крайбрежие. А сега петролните компании навлизаха в заледените води на залива Прудо в Северния ледовит океан и предизвикателно строяха платформи, направени да издържат на неимоверния натиск на полярния лед.

Макар да е приветствана като най-новото, свръхмодерно развитие и последна дума в дума в дизайна, всяка новост в морските технологии винаги е засенчвана от нещо още по-ново и по-добро, обикновено само за няколко месеца. Но хвърлилата котва в плитките води на залива Кук и издигаща се като небостъргач над тъмната им повърхност „Петромакс Прудо Омега“ заслужено можеше да носи приза за най-модерен и хубав дизайн в производството на петролни платформи в началото на XXI век.

Както предполагаше името й, „Омега“ беше последната дума в сондажната технология. Правоъгълната основа беше почти три акра и се крепеше на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите бяха закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела. Най-високият кран се издигаше на осемдесет метра над морското равнище. „Омега“ тежеше четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа представляваше най висшето постижение на човека строител и израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си от изграждането на египетските пирамиди до съвременната епоха.

Хеликоптерът с Мърсър, Иван Кериков и Ян Верховен бързо се движеше на юг. Лъскавият летателен апарат се спусна над водата. Перките се въртяха само на петнайсет метра от спокойната повърхност на залива Кук.

— Приливите — каза пилотът на безучастния Кериков, който седеше до него в кабината. — Това е реалната опасност в залива. Е, от време на време прииждат по няколко големи вълни от Аляския залив и по някой висок айсберг през зимата, но същинската опасност са приливите. Издигат се на девет и повече метра за десет часа и създават течения, които могат да спрат товарен кораб, движещ се с пълна тяга. Ето защо корабите оставят по-голямата част от товара си в Уитиър и се насочват към Анкъридж, вместо насам.

Пилотът не си беше затворил устата, откакто бяха излетели от помпената станция, и безсмислените му приказки влудяваха Кериков. Въпреки залавянето на Филип Мърсър и няколкото часа, които оставаха до предстоящия успех на „Ладията на Харон“, руснакът беше в лошо настроение. Стомахът му се бе свил, разяждан от киселини. Той се опасяваше, че отново ще изпадне в сляпа ярост, един от онези безразсъдни периоди на умопомрачение, където се спотайваха насилието и смъртта.

Кериков полагаше усилия да превъзмогне пристъпа, така както пътник в бурно море се бори с морската болест, и стискаше зъби, като се опитваше да мисли за всичко друго, освен за обстановката около него в момента. Имаше чувството, че в него живее друг човек, който иска да се освободи, принуждава го да се съпротивлява, за да запази самоличността си. Напрежението през изминалата година и през целия му живот го разкъсваше. Държеше се упорито, отказваше да се предаде и да се отдаде на лудостта си, и се молеше тъпакът, който пилотираше хеликоптера, да млъкне.

Кериков извърна глава, когато хеликоптерът силно се наклони, и се изненада, като видя, че от устата на пилота тече кръв. Бившият агент на КГБ погледна надолу и забеляза червено петно на ръката си. Не си спомняше да е удрял пилота. Мъжът продължаваше да го гледа стъписано и уплашено и Кериков му се усмихна, а после се обърна да види как е пленникът му.

Мърсър седеше между телохранителя му и Ян Верховен. Ръцете му бяха завързани, устата запушена със сребрист пластир, но излъчваше предизвикателство и изражението в очите му беше неразгадаемо. Мърсър намигна и руснакът беше сигурен, че геологът му се усмихва под лепенката на устата си. Макар и завързан и напълно беззащитен, пленникът му се подиграваше.

Невероятно.

— Ето я — плахо се обади пилотът след няколко минути.

Действителните размери на „Петромакс Прудо Омега“ не можеха да бъдат определени точно в мрака, особено когато петролната платформа не работеше. Шейсетметровият комин беше тъмен и светлините на палубата бяха угасени. Светеха само няколко от осемстотинте илюминатора, които бяха толкова разпръснати, че сякаш се намираха на различни надстройки. Червените сигнални светлини на крановете бяха на разстояние сто и петдесет метра една от друга и се извисяваха на петдесетина метра над хеликоптера. Но дори самите очертания на петролната платформа предизвикваха страхопочитание и уважение.

Приближавайки се към „Омега“, хеликоптерът набра достатъчно височина, за да стигне до едната от двете площадки за приземяване встрани от жилищните помещения. Каютите на екипажа се намираха в надстройка с размерите на градски блок и побираха шестстотин души. Въпреки това постройката беше най-малката от четирите модула в състава на надстройката. Другите модули — обслужващият, производственият и сондиращият, бяха независими един от друг. Бяха добавени, преди петролната платформа да бъде докарана в Аляска, и многократно по-големи. Горните части на „Омега“ блестяха в бяло на сиянието на сигналните светлини на хеликоптера и контрастираха на боядисаната в червено палуба и жълтите подпори на крановете. На площадката за приземяване бе нарисувана емблемата на „Петромакс Ойл“.

Хеликоптерът кацна на стоманената палуба. Двама работници се втурнаха към него и подпряха с блокчета колелата му. Моторът угасна и перките постепенно забавиха въртенето си до отчаяните усилия на изтощен вентилатор на тавана. Кериков слезе пръв, отвори вратата на пътническата кабина, сграбчи Мърсър за раменете и го повлече по ветровитата палуба. Мрачното му настроение бе разведрено от мимолетно въодушевление, което беше не по-малко опасно.

Руснакът доведе пленника си до ръба на площадката за приземяване и без да спира за драматичен ефект, че стои на трийсет метра над леденостудената вода, блъсна Мърсър, който полетя в празното пространство.

Ръцете му бяха завързани и устата запушена, така че Мърсър не можа да извика, когато полетя надолу. Сивите му очи се разшириха от страх и изумление. Секунда по-късно той падна върху предпазната мрежа, опъната само два метра по-надолу от площадката. Мърсър се намираше достатъчно високо над вълните, разбиващи се в подпорите на сондата, за да чуе смеха на Кериков.

— Напълни ли гащите, храбрецо? — весело извика руснакът. — Обзалагам се, че когато хората ми слязат да те извадят от мрежата, ще трябва да си запушат носовете.

Мърсър не се бе изцапал, но за малко да го направи. Той лежеше върху мрежата и се опитваше да си поеме дъх. Сърцето блъскаше лудешки в гръдния му кош. Внезапността на блъскането го бе паникьосала повече от падането. Всичко стана много бързо и неочаквано. Мърсър разбра, че преди края на нощта отново ще полети от площадката, и този път няма да има предпазна мрежа.

И се оказа прав.

 

 

Задълженията на началника на екипа от работници на голяма петролна платформа като „Омега“ са предимно бюрократични. Ето защо, каютата му беше просторна и удобна, същински апартамент в луксозен хотел.

Иван Кериков седеше на мек зелен диван с чаша и пура в ръка, когато доведоха Мърсър в помещението. Осветлението беше ярко в сравнение със сумрака в хеликоптера, но очите на Мърсър се приспособиха само за секунда. Верховен не беше там. Лицето на Кериков все още пазеше доволството, че е блъснал Мърсър от платформата.

— Каква ирония. — Руснакът направи знак на пазачите да махнат пластира от устата на Мърсър. — Ако не се беше представил като геолог, щях да те убия на място, без да предположа, че човекът, когото искам най-много на света, е пред мен. Нямаше да изпитам удоволствието да те гледам как умираш бавно, но ти щеше да си спестиш часове, може би дни, на агония. Чувството ти за хумор ще ти струва повече болка, отколкото мислиш, че е възможно.

Мърсър пое дълбоко въздух. Макар че искаше да се срещне с Иван Кериков, той предпочиташе ролите им да са разменени, но нямаше намерение да показва, че сегашните обстоятелства го притесняват.

— Я ми кажи, скалата, изпод която изпълзя, не се ли отмести сама от теб?

— Винаги остроумен, а? Това ли е големият словесен двубой между лошия и добрия герой? Силите на доброто и злото разговарят преди последната схватка?

— Щом така искаш, съгласен съм. Просто печеля време, докато армията пристигне с няколко дузини щурмови хеликоптери и превърне в метални отпадъци петролната платформа.

— Като хеликоптерите, които взривих снощи? Не мисля така. Не и този път. — Кериков отпи от питието си. Лицето и гласът му бяха спокойни. — Не си имал време да организираш контраатака. Нахълтването ти в станцията беше най-доброто, което можеш да измислиш. Имайки предвид славата ти, очаквах повече от теб.

— Имай ми малко доверие. — Мърсър се усмихна престорено скромно. — През последната седмица се измъкнах от два опита за убийство.

— Наети прибързано аматьори, нищо повече. Майка ми би се справила с тях насън.

— Напомни ми да не те псувам на майка — измърмори Мърсър. — ПАПС знаят ли, че петролопроводът ще бъде ремонтиран за няколко месеца?

— Повярвай ми, няма да може. Докато нашите млади еколози мислят, че действията им имат за цел да запушат петролопровода, аз те уверявам, че тръбата ще се взриви на около осемдесет места и ще разлее петстотин хиляди барела петрол. Това са двайсет и един милиона галона непреработен петрол, приблизително два пъти повече от количеството, което „Ексон Валдиз“ разля през 1989 година.

— Замразяването на петрола по линията няма дори да напука тръбата. Стоманеното уплътнение е дебело около сантиметър и няма достатъчно силно вътрешно налягане, за да я пръсне — подчерта Мърсър.

— Имаш право, но щом аз казвам така, ще възникне повече от достатъчно налягане, за да се разлее петролът на няколко километра от петролопровода — мазно се усмихна Кериков.

Изведнъж Мърсър се уплаши за нещо много по-важно от собствения му живот. Нямаше съмнение, че руснакът казва истината. Той бе измислил начин да взриви петролопровода в Аляска. Като човек, работил на някои от най-девствените места на планетата, опитвайки се да намери равновесие между потребностите на човечеството и уязвимостта на природата, Мърсър не искаше да мисли за опустошенията, които би нанесла подобна катастрофа. През щата Аляска щеше да минава черна ивица суров петрол, грозно петно, което може би никога нямаше да бъде изчистено. Колкото и радикални и опасни да бяха ПАПС, Мърсър не можеше да повярва, че биха се съгласили на такъв ужасен акт, за да рекламират каузата си. Това беше все едно палестинска терористична организация да хвърли ядрена бомба в Ерусалим. Организациите като ПАПС искаха да привличат внимание към възгледите си, а не да унищожават онова, което се стремяха да запазят.

Те с готовност биха се съгласили да замразят петрола и да блокират петролопровода за няколко месеца или завинаги, ако смятаха, че е правилно да постъпят така. Това би било голяма победа за каузата им. Но да го взривят? Да разлеят съдържанието му от стотици хиляди барели петрол? Природозащитниците никога не биха се съгласили на подобно нещо.

Мърсър не можеше да си представи, че Аги Джонсън, е участничка в нещо толкова противно, което противоречи на всички закони на природата и човека. Нямаше начин тя да седи със скръстени ръце, докато организацията и съсипва Аляска, и да подвежда Мърсър, че не знае нищо за крайните цели на Кериков. А щом Аги, приятелката на Ян Верховен, не знаеше нищо, тогава и активистите на ПАПС не съзнаваха какво вършат. Мърсър се ядоса — на Кериков и на себе си, че не е предугадил опасността и не е вдигнал тревога, когато бе намерил „Джени IV“.

Руснакът го наблюдаваше, докато душевното състояние на Мърсър се променяше. Кериков умееше да преценява настроенията на хората и да чете мислите им. Това беше дарба, която му бе служила добре по време на кариерата му в Съветския съюз.

— Започваш да проумяваш мащабите на действията ми — подигравателно каза той. — Замисли се върху следното. Разрушаването на петролопровода и унищожаването на ценните екосистеми е само за отвличане на вниманието от истинските ми цели. Това е само единият зъб на трипосочна операция. Ако Русия имаше смелостта да я осъществи, „Ладията на Харон“ щеше да завърши тук, в Аляска, но аз разширих обхвата й, приспособих я към света днес и я направих астрономически доходна. Ще се учудиш, ако разбереш колко много хора искат да видят Съединените щати зависими от вносен петрол. — Кериков се изсмя грубо. — И ще се изумиш, ако научиш, че мнозина от тях са американци.

— „Ладията на Харон“? Така ли се нарича малкото ти приключение?

— Първоначално това беше план по време на студената война да се забави производството на петрол в Америка, докато нашите сили извършат светкавична атака в Западна Европа. Планът предвиждаше едновременно нападение на командоси срещу петролопровода и пристанището за танкери. Авторите му смятаха районът около Валдиз да се превърне в пожар с митични измерения, затова я нарекоха на името на митологичния лодкар Харон, който пристига на брега с ладията си, след като е превел душите на мъртвите през реката Стикс. — Ад.

— Точно така.

— Защо не ми разкажеш за другите фронтове? — небрежно го подкани Мърсър. — Какво ще загубиш?

Веднага щом изрече тези думи, Мърсър разбра, че е направил грешка. Поведението на Кериков се промени. Той изправи рамене, остави пурата си в пепелника и чашата на масата и се обърна към пленника си. На жестокото му лице беше изписано убийствено изражение. Гъстите му вежди бяха свъсени, сякаш да не позволят на очите да изхвърчат от очните орбити.

— Фактът, че те смятам за достоен съперник, не означава, че ще се държа като глупак пред теб. — Гласът на руснака беше смразяващ и сякаш се процеждаше от някакъв бездънен кладенец на омраза. — Алам, ела тук.

Вратата се отвори и в помещението влезе Абу Алам, Бащата на болката. На рамото му бе преметната полуавтоматична пушка „СПАС–12“. Арабинът имаше излъчването на опасен човек и Мърсър веднага усети това.

— Даваш ли ми го? — попита Алам.

— Не. Искам да го затвориш при другия пленник. И не желая да докосваш нито единия от тях. Ще имаш възможност да го направиш по-късно. Довечера имаме много работа.

— Обеща ми и ще си платиш, ако не ми дадеш затворниците.

Мърсър разбра, че извратеният психопат се страхува, че може да му отнемат възможността да убие него и другия пленник. Беше пределно ясно, че задачата ще му достави удоволствие.

Освен това Мърсър долови, че между двамата съществува неприязън. Всеки можеше да види, че арабинът неохотно приема заповеди от Кериков. Мърсър стигна до извода, че Алам работи за друг, който го е изпратил при руснака. Съюзът беше изгоден и за двете страни, нищо повече. Това, разбира се, нямаше значение, като се имаха предвид обстоятелствата, но Мърсър много искаше да разбере кой още участва в заговора.

— Имаме по-важни задачи, отколкото да се тревожим за нашите гости. — Кериков погледна Мърсър. Явно вече не го смяташе за заплаха. Сетне отново се обърна към Абу Алам. — Вземи няколко експлозиви от припасите, които донесох на борда. След като утре приключим, гарантирам ти, че ще можеш да се забавляваш с нашия уважаван геолог, а що се отнася до другия затворник, засега ще трябва да почакаме.

— Време ли е да премахна активистите? — оживено попита Абу Алам.

— Да, започни приготовленията. — Търпението, което проявяваше Кериков към Алам, изчерпваше силите му.

На Мърсър му се стори, че руснакът полага усилия да обуздава желанието на арабина да убива и пристрастеността му да причинява болка и страдания.

— Заведи го долу, вземи експлозивите и отново ела тук. Искам след час да напусна петролната платформа.

Кериков донякъде се държеше снизходително с Абу Алам, но дълбоко в душата си усещаше родството си с младия убиец. Въпреки по-изисканото си лустро и изтънчено държане, Кериков беше извратен като арабина. Това беше все едно да се сравнява безумието на Хитлер с това на главореза му Гьобелс — по-тъмните и по-светлите оттенъци на едно и също зло.

Алам дръпна пленника от стола и го блъсна. Мърсър прецени възможностите за бягство и отхвърли идеята като самоубийствена. Ръцете му бяха завързани, а Алам и двамата му помощници имаха общо седем оръжия. Мърсър знаеше, че би им доставило огромно удоволствие да ги извадят и да го застрелят, затова се остави да го блъскат. Обземаше го чувство за поражение. Бе изпаднал в положение без изход, в капан, откъдето нямаше бягство, загадка без отговор. Но нямаше намерение да остави всичко да свърши дотук. Когато стигна до вратата, Мърсър се обърна и още веднъж погледна Кериков. Руснакът спокойно пиеше питието си, сякаш не му пукаше за нищо.

— Жалко, че преди две седмици компютрите във Валдиз са засекли понижение на температурата на петрола в тръбопровода. Един от твоите пакети с азот е изтекъл, Кериков. Хората от „Алиеска“ вървят след екипа ти от ПАПС и махат пакетите веднага щом активистите ги поставят.

Кериков се обърна рязко и се вторачи изпитателно в лицето му с изражение, граничещо със съжаление. Когато заговори, гласът му беше тъжен, сякаш блъфът на Мърсър беше твърде жалък, за да го удостои с отговор.

— Разбира се, че лъжеш — самодоволно се ухили той. — От един месец контролирам компютрите. Не е имало никаква аномалия, откакто проникнах в тях. Наистина очаквах повече от теб.

„Спипах те“ — помисли Мърсър.

Абу Алам заби дулото на пушката си в гърба му, избута го в коридора и го поведе по палубите на петролната платформа — лабиринт от тесни пространства и работни шахти, чието предназначение беше неразгадаемо за Мърсър.

Вървяха така петнайсетина минути и въпреки доброто си чувство за ориентация, той се изгуби. Знаеше, че се намира навътре в надстройката, но не можеше да определи точно къде. Тъмните спираловидни пътеки се преплитаха и всяко следващо разклонение приличаше на предишното. Ако хранеше надежда да избяга, само нишката от кълбото на Ариадна можеше да го изведе от лабиринта.

Спряха пред двуметровия люк, който по нищо не се отличаваше от двайсетината други, през които бяха минали. Мърсър се обърна, но Абу Алам вече бе отстъпил назад и насочил в него пушката си.

— Отвори — изкрещя арабинът и един от хората му дръпна вратата.

Отвъд имаше малко помещение. Алам бе приготвил оръжието си, сякаш очакваше да види някого в каютата с размерите на телефонна будка. Мърсър осъзна, че гледа кабина на асансьор.

— Влез вътре! — Алам отново го сръга с дулото на пушката си.

Мърсър влезе в тесния асансьор, очаквайки арабинът да не се подчини на заповедта на Кериков и да го застреля в гръб, но това не се случи. Тогава се опита да вразуми Алам.

— Знаеш, че няма да се измъкнеш. Ще те заловят и ще те убият.

— Моля се за смъртта на мъченик в борбата със сатаната — отвърна Абу Алам и двамата му помощници кимнаха.

— Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.

Вратата се трясна пред лицето на Мърсър и асансьорът тръгна.

Клетката се плъзгаше в шахта. Стените наоколо се разширяваха и изкривяваха като вътрешността на огромен силоз за зърно. Мърсър прецени, че спускането ще бъде около трийсет метра. Дъното на шахтата представляваше тъмен кръг, не по-голям от капак на канализация на улицата.

Откритото пространство сякаш всмукваше Мърсър. Той не страдаше от световъртеж, но моментът му се струваше неподходящ да предизвиква късмета си, затова се вторачи в срещуположната стена на шахтата. Въздухът беше хладен и влажен. По светлосините стени бяха полепнали капки кондензация, досущ прозрачни, тлъсти пиявици. Мърсър усети, че асансьорът мина под водната линия. Температурата спадна с двайсетина градуса. Той придърпа якето си по-плътно около тялото.

Когато най-после стигна до дъното, Мърсър бе успял да среже пластира на китките си, като го търкаше на решетката, монтирана на пода. Намери контролните уреди, с които можеше да изпрати асансьора обратно нагоре, но те бяха счупени. Бутоните бяха изтръгнати и висяха на няколко почернели жици. Мърсър натисна с всичка сила зеленото копче, сякаш натискът можеше да убеди повредения асансьор да започне да се издига.

Но нищо не се случи. Работеха само бутоните за надолу. Без да чака крайния резултат, той започна да търси друг начин да се измъкне. Кабелът, който спускаше асансьора, беше най-голямата му надежда, и Мърсър се покатери на покрива на кабината, за да го разгледа по-отблизо.

Както предполагаше, фино изплетеният стоманен кабел беше хлъзгав от смазочно масло. Мърсър разбра, че няма да може да се изкачи по него. Но въпреки това трябваше да пробва и точно когато се приготви да се изтегли нагоре, глас от мрака го предупреди.

— Когато опитах това, паднах и едва не си счупих крака.

— Аги? — Той не можа да повярва, че е чул добре, но гласът, който отекна в огромния цилиндър, беше нейният. — Какво правиш тук, по дяволите?

Мърсър огледа оскъдно осветеното пространство в дъното на шахтата. Овалното помещение беше голямо. Половината беше запълнено с машини, които имаха такъв вид, сякаш бях излезли от кошмарите на умопобъркан водопроводчик. Беше невъзможно да се проследи криволичещия път дори на една от стотиците тръби с безброй клапани, измервателни уреди и разклонения. Встрани от преплетената джунгла от стомана имаше нисък тезгях с вратички и почти празна лавица за инструменти. Подът беше дъсчен, но имаше няколко решетки, през които можеше да се стигне до още по-ниските нива.

— Препрочитам „Война и мир“. Какво мислиш, че правя? И аз съм затворник като теб. — Аги излезе от голям метален шкаф и застана под светлината на слабата крушка.

Мърсър скочи на пода, бързо се приближи до нея, взе я в обятията си и впи устни в нейните, като я целуваше трескаво, сякаш нищо друго на света нямаше значение.

След минута тя отстъпи назад задъхана.

— Това пък какво беше?

— Не знам — глуповато се усмихна той. — Но не можеш да отречеш, че беше хубаво.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам, но не си избрал много романтично място, за да изразиш чувствата си. — Смарагдовозелените и очи блестяха, макар че беше изтощена от изпитанията, които бе преживяла.

— Добре ли си?

Аги кимна. Мърсър я попита откога е на петролната платформа.

— Отвлякоха ме на паркинга пред хотела ти, след като те напуснах. Нападнаха ме двама мъже. Убиха гост на хотела и после ме откараха с микробус. Упоиха ме и когато дойдох на себе си, бях тук. — Гласът и беше силен и изпълнен с решителност, но тя изглеждаше крехка и беззащитна като дете. В същото време обаче беше толкова женствена, че Мърсър забрави за положението, в което се намираха, и открадна една минута, за да я гледа. Аги се почувства неудобно и нервно прокара пръсти през късата си коса.

— Не ме гледай — каза тя. — Изглеждам ужасно.

— Напротив. Красива си — задъхано каза той, смутен от емоционалната си реакция на нейното присъствие, а после отмести очи от нея и набързо огледа помещението. — Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук и да ги спрем. Имаш ли представа какво смятат да правят ПАПС?

— Не знаех, докато не говорих с онова извратено руско копеле. Той ми каза как с помощта на ПАПС ще замрази петрола в тръбопровода.

— Това е само половината истина. Кериков смята да го взриви и да разлее петстотин хиляди варела суров петрол из цяла Аляска.

Аги пребледня, обезпокоена за природата, която обичаше.

— Господи, не. Не може да го направи.

— Опасявам се, че може и ще го стори, освен ако не му попречим. Твоят приятел е замесен в тази история от самото начало.

— Абсурд. — Аги автоматично защити Ян Верховен. — Повярвах на Кериков, когато ми каза, че Ян е помогнал да прикрепят контейнерите с течен азот, но той никога не би позволил петролопроводът да бъде разрушен и съдържанието му да се разлее. Би предпочел да умре.

— Възможно е да не знае за плановете на Кериков — съгласи се Мърсър. — Но това не означава, че не е доброволен съучастник в най-големия саботаж в историята. А сега трябва да проверя как да накарам асансьора да заработи.

— Вече опитах. Захранването към контролните уреди за нагоре е прекъснато и няма как да съединим веригата — авторитетно заяви Аги. — Предполагам, че прекъсвачът в най-горната кутия е изключен.

Мърсър изпита леко мъжко превъзходство, като мислеше, че тя вероятно не разбира от електротехника, и той някак ще съумее да свърже висящите от таблото жици. Аги го наблюдаваше със снизходителна подигравателна усмивка.

— Мислех, че имаш научна степен по науките за опазване на околната среда.

— Магистърска. Баща ми настоя да следвам механоинженерство и електроинженерство.

— Сериозно?

— Всичко беше част от големия му план да ме подготви да поема контрола над „Петромакс Ойл“. Разбира се, той знае, че няма да го направя, но продължава да храни надежди, че ще се откажа от природозащитната дейност.

— Добре. А втората възможност?

— Каква е тя?

— Не знам. По дяволите, нямам представа дори къде се намираме.

Аги възприе ролята на бъбрив екскурзовод.

— Пред вас са контролните уреди на помпата за плаваемостта на третата подпора на „Петромакс Прудо Омега“. Петролната платформа е произведена за „Петромакс Ойл“ от „Сосен Хеви Индъстриз“ в Пусан, Корея, за 1400 милиарда долара. Поръчана е през 1998 година и е завършена осемнайсет месеца по-късно от екип от две хиляди души, които са работили денонощно. „Омега“ има всякакви мерки за сигурност — от акустични детонатори на всичките двайсет кабели до петнайсетте спасителни лодки с места за всички членове на екипажа. Тъй като е направена за работа в полярни условия, „Омега“ е снабдена с устройства за наблюдение на водния поток под повърхността и за предотвратяване на удар от айсберг. На борда има и системи за контролиране на налягането и съотношението между петрола и газовете, за да им се попречи да избият на повърхността. Петролната платформа може да побере шестстотин души, заредена е с двеста и петдесет хиляди галона питейна вода, петстотин хиляди галона дизелово гориво за помпите, сондите и другите машини и в максимален режим може да произведе енергията, необходима на град с размера на Рочестър, Ню Йорк. — Аги се усмихна гордо. — Искаш ли да знаеш нещо друго? Не забравяй, че петролната платформа е на баща ми. Той успя да ме накара да участвам в церемонията по спускането и на вода вместо него през юни, преди да я докарат тук за пробни изпитания и подготовка. Трябваше да пристигна в залива Прудо през пролетта.

Мърсър остана смаян.

— Обичам умниците, особено когато имат право. Щом знаеш толкова много, тогава кажи ми как да се измъкнем оттук.

Изражението и стана сериозно.

— Асансьорът е единственият начин, затова не можем да мръднем, докато Кериков или онзи перверзен арабин не дойдат за нас. Между другото, той беше мъжът, който ме опипваше в бара и когото ти удари. Арабинът беше и единият от двамата, които ме отвлякоха.

— Още една причина да го искам мъртъв. Да огледаме какво има тук и да измислим план.

Двайсет минути по-късно двамата бяха претърсили спомагателната контролна зала и бяха извадили инструменти и други припаси от металните шкафове. Купчината беше малка и повечето неща бяха безполезни — гаечни ключове, отвертки, клещи, четири ролки пластир, четири тръби и скъсан оранжев неопренов костюм. Откриха и голяма синя мушама, и две празни кислородни бутилки, каквито носеха пожарникарите, но нямаше маски и дихателни тръби. Намериха и медицински комплект за първа помощ, един плавник и кутия с разложена храна, забравена от работник по време на построяването на петролната платформа.

— Положението е безнадеждно — отбеляза Аги, изразявайки на глас мислите и на двамата.

Измина една минута. Мърсър погледна купчината и после вдигна очи към горния край на огромния цилиндричен понтон. Все едно гледаше нагоре от дъното на кладенец. Измина още една минута и той най-сетне спря на Аги блесналия си поглед.

— Спомена за контролните уреди на спомагателната помпа. Можеш ли да работиш с тях?

— Да, но какво от това?

— Ще се измъкнем оттук за два часа — загадъчно се усмихна Мърсър.

— Да не си се побъркал?

— Не. Ще видиш.