Джак Дю Брул
Ладията на Харон (26)

Над Атлантическия океан

Досущ стрела с тъп връх, лъскавият боинг 737 летеше на височина осем хиляди метра. Турбодвигателите му мъркаха приспивно, работейки с половината от максималната си мощност. Самолетът беше пътнически и побираше неколкостотин души. Но в този боинг имаше само един пътник.

Макс Джонсън се бе изтегнал на едно от кожените кресла в главния салон. Зад него се намираше камбузът, където готвеха като в петзвезден хотел, заседателната зала с маса от африканско дърво и спалнята със старинно легло, заковано за пода. Тоалетната беше в стил XIX век и бе по-стара от самолета с повече от едно столетие, а огледалото със сребърна рамка над нея беше толкова замъглено от времето, че отражението в него изглеждаше като стара фотография. Мокетът беше кафяво-червен и подхождаше на подбраните с вкус тапети и ориенталските килими, които скриваха функционалните очертания на самолета.

Формално боингът беше собственост на „Петромакс Ойл“ и беше на разположение на всеки високопоставен служител на компанията, но всеки знаеше, че е частният самолет на Макс Джонсън. През двете години, откакто корпорацията го бе купила, единствено той го бе използвал.

Шотландското уиски в небрежно отпуснатата му ръка беше толкова разредено, че приличаше на урина, и имаше същия противен вкус. Сакото му бе захвърлено на топка на седалката до него и беше толкова измачкано, че вероятно прислужникът му щеше да го смени, когато Макс се върнеше във Вашингтон. Ризата му беше изцапана с петна от алкохола, разлян по време на некоординираните му опити да махне вратовръзката си, завързана на стегнат възел на няколко сантиметра под гърлото му. Лицето му бе пребледняло, а под очите му имаше тъмни сенки, подчертаващи торбичките, оформили се през последните няколко безсънни нощи. Джонсън приличаше на обесен човек, току-що смъкнат от бесилото.

Той се надигна от креслото и изля питието си в мивката. Без да обръща внимание на кофичката с лед, Макс отново напълни чашата си с двайсет и четири годишното малцово уиски и го изгълта на един дъх. Това беше четвъртото му питие само за два часа, откакто самолетът бе излетял от лондонското летище „Гатуик“. Макар да усещаше, че е пиян и краката не го държат, чувството му за самопрезрение и отвращение не бе преминало. Всъщност се бе засилило и се бе вкопчило в плътта му, завладявайки душата му.

Той отново се отпусна на стола и заби брадичка в гърдите си в поза, изразяваща поражение и отчаяние. Тази нощ беше навечерието на най-голямото му постижение. С няколко дръзки хода Джонсън щеше да превърне „Петромакс“ в суперкорпорация като „Дженерал Мотърс“, „Ексон“ и Ай Би Ем, компания, чието име и мощ щяха да станат известни в целия свят. Поемайки твърде големи и излизащи от обичайната делова практика рискове, Макс буквално си бе продал душата, за да изкачи последните стъпала към върха на успеха. Когато тръгна от Лондон, имаше чувството, че е принц от Ренесанса, сключващ сделки, които ще се отразят не само на кесията му, но и на съдбата на цели държави.

Но сега, само няколко часа след като бе подписал договорите, той беше пиян и потиснат. Депресията го завладя веднага щом боингът излетя от Англия, но Джонсън бе чул гласа, който го укори, още в лимузината, докато пътуваше към летището. Гласът.

Гласът на баща му.

Призрачната ръка на баща му докосна рамото му и Макс подскочи, разливайки питието си върху коприненото египетско килимче под седалката. Както много пъти преди, въображаемият жест предизвика съкрушителни чувства. Но както и преди, когато бе усещал призрачното присъствие на баща си, мислите и емоциите бързо се разсеяха и изкристализираха в ясен спомен. Каквото и да правеше и колкото и големи завоевания да постигаше, Макс съзнаваше, че успехите му никога няма да заличат нито случилото се по времето, когато беше на шестнайсет години, нито последвалите унищожителни забележки.

Младият Джонсън бе помогнал на приятел да препише на изпит, като му даде своите отговори на теста. Разбира се, двете момчета бяха заловени и изключени от училище. Същата вечер, докато чакаше в кабинета на жилището, което стана техен дом, след като трудолюбивият, неуморен търсач на петрол Кийт Джонсън забогатя, Макс се страхуваше. Кийт бе натрупал състоянието си с усилена работа, решителност и много късмет. Той откри две находища за шест месеца и създаде „Петромакс Ойл“, компания, кръстена на единственото му дете. Макс си представяше разочарованието на човека, когото имаше за бог, и срамът, който изпитваше, беше непоносим. В онази нощ баща му се прибра у дома час по-късно от обичайното. Макс го чакаше като войник, изправил се пред смъртта, готов да приеме каквото му е подготвила съдбата.

Кийт Джонсън влезе в кабинета. Костюмът му беше прашен, защото успехът не го бе затворил в луксозен кабинет. Той все още обичаше да ходи при помпите, машините и хората, благодарение на които петролът течеше от равнините на Южен Тексас. Съпругата му бе съобщила за изключването на Макс и настроението му беше лошо.

— Как не те е срам да си служиш с измама! — изкрещя Кийт. — Няма по-лош от човека, който мами, с изключение на онзи, който лъже, за да спечели друг, и е толкова слабохарактерен, че позволява да ограбят труда му. Слушай внимателно, момче, защото ще чуеш това един-единствен път. Аз създадох тази компания заради теб. Лъгах, мамих и крадох, за да направя всичко това за теб и да ти дам възможност да тръгнеш по стъпките ми. Но сега разбирам, че човекът, за когото полагах труда си, е един безволев лакеи, който раздава онова, което е спечелил. Ако беше измамил, за да получиш по-добра оценка, бих те разбрал, но ти си знаел материала за изпита, ала си го дал на друг, за да получи също хубава оценка. Ти си позор, готова жертва за всеки, който се появи. Не мога да повярвам, че си мой син. Ние се издигнахме от нищото и по-добре не ни тласкай обратно там, защото Господ да ми е на помощ, но ще те убия. — Омразата в гласа на баща му беше най-страшното нещо, с което Макс се бе сблъсквал през живота си. — Отвращаваш ме.

Това беше последният им разговор. Кийт Джонсън не присъства на церемонията по дипломирането на сина си в гимназията, нито в Академията по мениджмънт в Тексас, където Макс произнесе прощалната реч от името на випуска. Не отиде на сватбата му, нито изказа поздравления, когато синът му стана изпълнителен директор на компанията, кръстена на него. Старецът все още беше жив, когато под ръководството на Макс „Петромакс“ натрупа активи от един милиард долара, но не пророни нито дума. Последните редове на завещанието му, прочетени от смутения семеен адвокат, нараниха Макс толкова дълбоко, че уволни човека, който от години му беше приятел. „Фактът, че съм умрял, не означава, че ти прощавам или съм забравил какво представляваш. Никое постижение няма да заличи истината, че си слабохарактерен. Един ден това ще унищожи теб и компанията, която не заслужаваш.“

Горчивината все още изгаряше гърлото на Макс. Той се опита да я преглътне с уискито, но облекчението беше само временно, защото дори когато алкохолът сгря стомаха му, челюстите му се стиснаха и устата му се напълни със слюнка.

— Ще ме уважаваш — тихо каза Макс, предизвикателен зов за одобрението на човека, който никога нямаше да му го даде.

Научните му постижения не смаяха Кийт, който бе напуснал училище и работеше от дванайсетгодишен. Първото място в класа в гимназията и колежа не спечелиха на Макс похвалата, от която така отчаяно се нуждаеше. Трябваше да се досети, че подобни почести няма да означават нищо за баща му. Той осъзна, че Кийт е мотивиран от желание за богатство, а не за знания.

Превръщането на „Петромакс“ в глобално акционерно дружество с дългосрочни интереси и милиарди долари със сигурност щеше да трогне сърцето на стареца и да спечели отново любовта, от която синът му се нуждаеше. Балансовият отчет за половин милиард долара сигурно щеше да привлече вниманието на баща му. И когато не получи уважението му, Макс превърна компанията в мощно чудовище на стойност един милиард долара. И после два.

Когато отново не успя, Макс се замисли какво всъщност представляваха парите. Каква беше целта на забогатяването? След много години той най-после разбра баща си и осъзна, че богатството е нищо. Властта, която вървеше заедно с богатството, беше причината за стремежа към парите. Това желаеше и уважаваше старецът.

Кийт Джонсън беше немощен инвалид, който не можеше да използва сам тоалетната, когато Макс получи първата си покана да посети Белия дом, и беше мъртъв от шест години, когато Макс финансира първата си успешна кампания и си купи млад конгресмен за осем милиона долара. Дори след смъртта на баща си Макс целеустремено преследваше целите, които се надяваше, че ще смаят стария Джонсън и ще му спечелят достойнството и характера, каквито Кийт мислеше, че синът му не притежава. Президентът на Съединените щати редовно се съветваше с Макс по въпросите на Близкия изток и енергетиката, но Кийт сигурно не би се трогнал и от това.

Власт. Възможността безнаказано да контролира живота на другите.

Скоро Макс Джонсън щеше да се сдобие с повече власт, отколкото някой бе притежавал от времето на Йосиф Сталин и Адолф Хитлер. Това не бяха академичните почести, спечелени с денонощно, неуморно учене, нито планините от пари, натрупани с умни и проницателни финансови операции, или нещо, бленувано от политиците, които бяха по-загрижени за преизбирането си, отколкото да приемат отредената им отговорност, а мечтата на Кийт Джонсън — придобиването на толкова много власт, че да бъде забелязан от целия свят. Найпосле Макс щеше да спечели уважението на баща си. Всичко в живота му беше прелюдия към този момент. Образованието и парите се свеждаха до тази най-висока награда, единственото, което би накарало баща му отново да го обича.

Нямаше значение какви ще бъдат последиците и колко хора щяха да умрат. Заради него щяха да започнат войни и да бъдат унищожени нации, вероятно дори собствената му родина, но когато настъпеше онзи момент и баща му най-сетне започнеше да го уважава, и гласът в съзнанието на Макс млъкнеше, всичко щеше да си заслужава жертвите.

Джонсън мразеше онова, в което се бе превърнал, ненавиждаше всичко в себе си — от изтънчения аристократ, за какъвто се представяше пред света, до засраменото шестнайсетгодишно момче, което все още живееше в него. Той беше станал същият като студения, изпълнен с омраза, твърдоглав човек, който бе обсебил живота му. Беше нарушил етичните норми, бе подминал моралните идеали и бе пренебрегнал международните закони. Вече не можеше да направи нищо. Нямаше граница, която да не може да премине. Нищо друго, освен амбицията му, нямаше значение.

Чашата му остана празна и Макс се изправи, за да я напълни, отбягвайки да погледне отражението си в огледалото. Когато най-после се видя, той се вторачи дълбоко в безумните си очи и съзря само яснота и целеустременост.

Възможността Макс Джонсън най-после да успокои личните си демони щеше да промени света, да опустоши хиляди квадратни метри земя и да причини смъртта на хиляди хора. Гледайки отражението си, той знаеше, че цената е ниска. Макс би направил всичко, би постигнал всякакви цели и би премахнал всички препятствия, за да може най-сетне да спечели обичта на едно отдавна умряло чудовище.

Джонсън знаеше, че дъщеря му е в Аляска, на пътя на кръстоносния му поход. Дори нейната смърт нямаше да има значение, ако баща му най-после го оставеше на мира.