Джак Дю Брул
Ладията на Харон (34)

Летище „Хийтроу“, Лондон

Нямаше абсолютно никаква причина Халид Ал-Худари да се събуди. Тялото му беше толкова изтощено и изтерзано от болка, че обикновен човек би бил в кома най-малко двайсет и четири часа. Но нещо го разсъни въпреки агонията, изтощението и приспивателните хапчета, и изтръгна съзнанието му от мечтаното блаженство.

Очите му бяха затворени, но много бавно другите му сетива започнаха да подават информация. След минута той осъзна, че не чува успокояващото бръмчене на моторите на самолета, нито усеща движение.

Халид се стресна и погледна през прозореца. Очакваше да види небе и вълнообразните пясъци на пустинята Сахара, но не забеляза друго, освен терминали и огромни хангари. На пистата бяха наредени пъстроцветни самолети, досущ слонове, изпълняващи цирков номер. Над земята бяха надвиснали кълбести сиви облаци, през които проникваха само няколко лъча слънчева светлина.

Халид се обърна към пътничката до него, възпълна жена, която трескаво работеше на преносимия си компютър. Пръстите и с маникюр за сто долара бързо тракаха по клавиатурата. Тя отчаяно се опитваше да не забележи, че Халид се е събудил. Като имаше предвид как изглеждаше, той не я обвини.

— Съжалявам, но съм заспал веднага щом се качих в самолета. Защо все още сме на земята? — учтиво попита той, стараейки се да говори с най-хубавия си британски акцент.

Жената го погледна с отвращение, въздъхна тежко и заговори така, сякаш всяка дума и струваше пари, които не искаше да прахосва за него.

— Доколкото разбрах, държат ни като заложници. Пътничката позираше със заученото безразличие на жена, която мисли, че за да успее в свят, принадлежащ на мъжете, трябва да сдържа чувствата си, докато се превърне в автомат.

— Какво? — Сърцето на Халид заблъска в гърдите. Жената запамети файла, върху който работеше, и заговори бавно, като на идиот.

— Терористи за завзели „Хийтроу“ и са заповядали никакви самолети да не излитат и да не кацат. В противен случай щели да задействат бомбите, които са поставили на летището и в някои от самолетите. — Тя говореше неестествено спокойно и на Халид му бе трудно да повярва на ушите си. — Отначало пилотите ни казаха, че имало технически проблем с радара. Но аз забелязах, че през следващия един час продължиха да се приземяват самолети, и разбрах, че това не е вярно. Казах го на стюардесата и след няколко реплики, разменени между мен и пилота, той съобщи на пътниците какво всъщност се е случило. В терминал четири е избухнала бомба, която е убила двама души. Засега охраната не е намерила други експлозиви. Мисля, че това е лъжа. — След като жената реши да говори, вече нищо не можеше да я спре. — Сигурно е някой психопат, несъмнено чужденец, който е събрал смелост от атаката пред Британския музей снощи. Както Мелвил пише в „Моби Дик“, безумците създават безумци. Една терористична атака, и изведнъж всички искат да се проявят. Предполагам, че след Локърби властите са взели всички предпазни мерки, каквито и неудобства да създават.

Халид се отврати от коравосърдечието и. Двама души бяха убити, а тя се безпокоеше за неудобствата на възникналото положение. Никога нямаше да разбере западняците и беше благодарен за това. Той погледна часовника си, опита се да си спомни кога трябва да излети самолетът и осъзна, че няма представа откога стоят там, затова попита спътничката си.

— От четири часа — оплака се тя, след като погледна малкия, инкрустиран с диаманти часовник на китката си.

Съзнанието на Халид започна да се прояснява, позволявайки му да разсъждава трезво поне за известно време. Усещаше тъпа болка в гърба и раменете, която можеше да пренебрегне. Той привлече вниманието на стюардесата.

— Има ли някаква причина да не ни позволявате да слезем от самолета?

— Съжалявам, господине, но това е част от исканията на терористите. Те не позволяват на никой самолет да помръдне. Преди малко са се обадили втори път. Казали са, че ако някой самолет се опита да се премести или да пусне пътниците си да слязат, ще взривят всички бомби едновременно.

Твърдят, че наблюдават летището. Много съжалявам за инцидента, министър Худари. Чух какво сте преживели. Опасявам се, че нямам нищо по-силно от „Мидол“, но може би желаете питие?

— В момента не, благодаря — побърза да откаже Халид. За пръв път през живота си той се изкуши да наруши предписанията на Корана и да пие алкохол, но за да притъпи не болката, а мисълта, че Руфти ще победи.

Дебелият негодник сигурно знаеше, че Халид се опитва да се върне в Обединените арабски емирства, и вероятно го бе проследил от болницата. Не искаше дори да си помисля за последиците, ако Руфти бе разбрал, че Тревър и Милисънт Грей са му помогнали. И двамата бяха в сериозна опасност, но като имаше предвид, че е спал четири часа, вероятно вече беше късно да им помогне.

Халид прогони загрижеността си за влюбените и се замисли какъв е залогът. Руфти сигурно пътуваше към ОАЕ. Щом пристигнеше там, той незабавно щеше да започне да осъществява плана си да свали правителството. В момента принцът беше уязвим, притиснат между отстъпките пред Съединените щати и войнствено настроените реакционни кръгове в Персийския залив. Старите врагове отново се бяха окопитили от промяната в положението с петрола в света.

Руфти можеше да превземе Емирствата толкова лесно, че международните медии сигурно щяха да нарекат преврата „безкръвен“. И след това щяха да се намесят Иран и Ирак и Заливът щеше да падне под строга диктатура. Използвайки петрола като икономическо оръжие, за няколко седмици конспираторите щяха да поставят на колене Европа, Азия и Америка.

— Трябва ми телефон. — Халид осъзна, че е говорил на глас едва когато жената до него го погледна учудено.

Той отново повика стюардесата и обясни, че е важно да се обади. Тя подчерта, че не може да използват телефони, докато самолетът е на земята. Властите се опасявали, че външни електронни смущения като радио или клетъчен телефон може да детонират експлозивите.

— Уверявам ви, че няма повече експлозиви. Трябва незабавно да се обадя по телефона.

Стюардесата поклати глава и се обърна.

— Тогава искам да говоря с командира — безразсъдно настоя Халид, стана от мястото си и се изправи пред младата стюардеса.

— Съжалявам, господин министър, но и това не е възможно — отговори тя.

— Веднага, по дяволите! — изкрещя той. Стюардесата се дръпна назад и Халид тръгна по пътеката между седалките, като вървеше сковано заради раните си. Отстъпвайки пред общественото му положение, тя го поведе към пилотската кабина. Командирът на полета, мъж с прошарени коси, кожа с тъмен слънчев загар и спокойни очи, се обърна да види кой се е осмелил да нахълта в неговата светая светих. Когато видя дрехите, които не бяха по мярката на Халид, и незарасналите рани на лицето му, той стисна по-здраво контролния лост.

— Командир Дарсън — официално каза стюардесата, — това е министър Худари, който бе доведен на борда в последния момент.

Дарсън продължи да гледа подозрително Халид.

— Да, господин министър, какво мога да направя за вас?

— Атаката на летището има за цел да ме забави да се върна в родината си, командире. Няма други експлозиви, нито терористичен заговор. Един мой противник се опитва да свали правителството на страната ми и аз съм единственият, който знае за намеренията му. Затваряйки летището и забавяйки полета, той може да успее да отнеме властта от нашия законен владетел. — Халид полагаше усилия да говори ясно. Съзнанието и зрението му отново започваха да се замъгляват.

— Желаете да слезете от самолета?

— Да, и ако това не е възможно, тогава поне ми позволете да се обадя по телефона и да изпратя предупреждение.

— Разбирам положението ви, но и вие трябва да разберете моето. Имам строга заповед да не използвам радиопредавателите, докато властите не решат, че на летището и в самолетите няма бомби. Въпреки твърденията ви, органите на реда приемат сериозно заплахата, като се има предвид какво се случи пред Британския музей.

— Командире, аз бях мишената на атаката там. Не разбирате ли, че се опитват да убият мен? Целият този сложен сценарий има за цел да забави само един човек, мен.

— Съжалявам, но ръцете ми са вързани. За няколко часа антитерористичните сили би трябвало да са проверили всичко. Предпазливи са, в случай че терористите наистина наблюдават летището. Ще се погрижа да слезете от самолета веднага щом получим разрешение. Съжалявам, но това е най-доброто, което мога да направя.

— Не е достатъчно — изкрещя Халид.

Помощник-пилотът бързо стана и с мрачно изражение на лицето тръгна към Худари. Намеренията му бяха ясни и Халид му позволи да го изведе от пилотската кабина, защото съзнаваше, че няма да може да спечели нищо.

Стюардесата го заведе на мястото му. Халид седна, като трескаво разсъждаваше не само върху безизходното си положение, но и за болката, която заплашваше отново да го завладее. Трябваше да слезе от боинга, да се свърже с полковник Бигълоу и да му каже да предупреди принца. Нищо друго нямаше значение.

Той прегърби рамене и се хвана за главата, усещайки първите вълни на поражението. Въпреки издръжливостта, саможертвата и енергичността си, Халид нямаше друг избор, освен да седи в самолета и да чака страната му да бъде прегазена от някакъв луд по властта маниак.

Не. Халид скочи, преди да съзнава напълно какво прави.

Вратата на пътническия салон беше само на два метра. Залитайки като пиян, Халид тръгна към нея, като се спъна в стреснатата си съседка, но не обърна внимание на протестите й. С периферното си зрение видя, че стюардесата се обърна и го погледна, но се стресна едва когато Халид протегна ръце към дръжката на вратата. Тя извика, пусна купчината одеяла, които носеше, и хукна.

Единственият стюард в самолета подаде красивото си като на манекен лице в салона и очите му се разшириха, когато видя одърпания пътник, който протегна ръка към вратата.

С малкото си останали сили Халид дръпна дръжката. Вратата се отвори, зовейки го към свободата. Уплашените пътници се развикаха. Неколцина скочиха и се втурнаха към опашката на самолета, страхувайки се, че Халид е участник в терористичната заплаха. Други го гледаха ужасени как се готви да скочи на пистата.

Стюардът се хвърли да го хване в напразен опит да го спре. Той трябваше да се вкопчи в рамката на вратата, за да не падне след Халид.

Худари прелетя четирите метра до пистата и тупна на земята, като удари главата си в асфалта. Тялото му беше отпуснато и неподготвено за сблъсъка.

Докато лежеше на пистата, той чу гневните протести на екипажа на самолета, но те не означава нищо за него. Вече беше свободен. Можеше да се обади на Бигълоу, да сложи край на играта и да се надява, че ще стабилизира Близкия изток. Опита се да стане, но установи, че не е в състояние да помръдне. Краката му бяха неподвижни. Тогава си спомни, че чу изпукване, когато падна на земята. Беше сигурен, че е счупил гръбнака си. Коремът на боинга се издигаше над него като огромен кит и стигаше почти до пистата. Халид се опита да се претърколи под него, но не можа.

До самолета спря цистерна с емблемата на компания по чистотата. Отвътре изскочиха трима мъже, които прикрепиха тежък гумен маркуч към корема на боинга, а други четирима се промъкнаха под камиона и хукнаха към Худари. С един поглед членовете на специалните военновъздушни сили, най-елитната британска бойна сила, се увериха, че придвижването на Халид ще бъде фатално за него, но имаха изрична заповед да проверят всеки самолет за нещо подозрително и да докладват на властите.

Всяка секунда от затварянето на летището струваше десетки хиляди английски лири и колкото по-бързо претърсеха района, толкова по-малко пари щяха да бъдат прахосани.

Двама мъже хванаха Халид под мишниците и го повлякоха към цистерната, която използваха за прикритие. Те имаха заповед да проверят четири други самолета и после да се върнат в терминала, но тъй като Худари беше заподозрян, водачът им реши веднага да го отведат в базата.

Четиринайсет минути по-късно полумъртвият Халид бе хвърлен в спартански обзаведен кабинет в терминала. Двама командоси заеха позиции до вратата. Изминаха още десет минути, преди в стаята да влезе Джеф Уилбърфорс. Клепачите му бяха натежали толкова много, че почти закриваха очите. Лицето му беше бледо, а на гърлото, бузите и челото му бяха избили червени петна. За двайсет и осемте години в управата на летището този ден беше най-лошият в живота му и Уилбърфорс търсеше изкупителна жертва. Нямаше намерение да се провали във възникналото положение.

— Хей? — каза той и плесна по бузата Халид, който лежеше на стоманеното бюро в неизползвания кабинет. — Събуди се веднага или остани в покой завинаги.

Организмът на Халид функционираше отвъд пределите на човешката издръжливост. Напрежението върху съзнанието му беше непоносимо. Той отвори очи и изви глава, за да погледне Уилбърфорс. Изражението му беше безизразно и безжизнено, чертите изкривени от болка, но силата в черните му като обсидиан, проницателни и съсредоточени очи привлече вниманието на Уилбърфорс.

— Трябва ми телефон — промълви Халид.

— Ще намериш, когато след около петдесет години излезеш от затвора — злорадо отвърна Уилбърфорс. — Международният тероризъм е може би единственото престъпление, на което нашата страна гледа сериозно, и ти ще бъдеш наказан с пълната строгост на закона. Приятелят ти не трябваше да убива девойка и свещеник. Неприятна грешка.

— Аз съм мишената — неубедително заяви Халид и се опита да извади паспорта си, но издръжливостта най-сетне го бе напуснала. — Те преследват мен.

— Кажи го на съдията, арабско копеле. Полицейската линейка изведе Халид Худари от летище „Хийтроу“ и се отправи към Лондон. Лекарите, двама ветерани, присъствали на някои от най-ужасяващите сцени в цяла Англия, му дадоха успокоителни хапчета. Никой от тях не можеше да повярва, че пациентът им е оказал съпротива. До последния възможен момент, преди лекарствата да го приспят, Халид настояваше да му дадат телефон и напразно се опитваше да обясни кой е.