Джак Дю Брул
Ладията на Харон (14)

Магистрала „Ричардсън“ северно от Валдиз, Аляска

Магистралата „Ричардсън“, безспорно един от най-красивите пътища в света, минаваше успоредно на река Тейкел, докато си проправяше път през скалист каньон. Шосето можеше да се похвали с двайсет и пет красиви пейзажа през първите шейсет километра на север от Валдиз. На места долината се стесняваше и двете ленти и реката вървяха заедно, а другаде се отваряше широко в алпийски ливади и котловини със зрелищни гледки към планина Чугач и глетчера Уъртингтън. Магистралата пресичаше и прохода Томпсън, район, известен с всичките три национални рекорда за снеговалеж — за сезон, за месец и за период от двайсет и четири часа. За един ден през 1955 година над метър и половина сняг бяха покрили върха на високия осемстотин метра проход. Но тази вечер нямаше да има рекорди. Бурята навяваше и сняг, и дъжд, и твърдата киша скърцаше под тежките гуми на цистерната, която се движеше на север.

Шофьорът на камиона с осемнайсет колела не забелязваше прелестите на природата. Мощните фарове не проникваха достатъчно дълбоко в бурята, за да осветят надвисналите над главата му скали, нито гледките вляво и вдясно. От време на време някоя от безбройните капки, все още незамръзнала в необичайно студения въздух, проблясваше като бяло петно в черната нощ, но той не откъсваше очи от тъмната лента, простираща се пред камиона.

Брок Холт не беше щастлив човек въпреки кънтри музиката, която гърмеше от осемте тонколони в кабината. Условията на пътя не го притесняваха много. За местен жител на пролива Принц Уилям буря като тази не беше нищо друго, освен лека досада. Безпокоеше го товарът от бензин на „Петромакс“, близо осем хиляди галона в цистерната зад него. Трябваше да тръгне от Анкъридж чак след два дни, но стълпотворението от репортери бе опразнило бензиностанциите около Валдиз. Диспечерът го бе уверил, че пътуването е наложително, но когато пристигна в бензиностанцията на „Петромакс“, Холт установи, че те не са го повикали. Научи, че всъщност „Петромакс“ вероятно нямало да се нуждаят дори от редовната доставка.

Собствениците на бензиностанциите се оплакаха, че група природозащитници ги е набелязала за поредица от протести и бойкоти. Докато другите бензиностанции в града правеха големи обороти, „Петромакс“ не бяха продали повече от петдесет галона за цяла седмица. Диспечерът сигурно бе предположил, че след като другите бензиностанции продават като луди, същото правят и „Петромакс“. „Пълен хаос, по дяволите“ — изруга Холт, когато започна дългото пътуване обратно на север. Изгаряше от нетърпение да извие врата на диспечера Ханк Келсо.

Брок Холт се успокои, като избра друг диск с кънтри музика. Единствената му утеха беше, че в такава нощ по пътя няма почти никакви превозни средства. Той караше колкото се осмеляваше по-бързо, като напразно се надяваше, че до полунощ ще престане да вали.

На склона на прохода Томпсън, на усамотена чакълена отбивка от пътя, гледаща към глетчера Уъртингтън, на четирийсет и пет километра от Валдиз, бе спрял жълт рейнджроувър. Фаровете му бяха угасени, а двигателят работеше приглушено, за да поддържа отоплението. Единственото доказателство, че в превозното средство има хора, бяха облачетата пара от дъха на пътниците по стъклата. Боядисаният по поръчка роувър беше там толкова отдавна, че неспиращият сняг бе засипал следите от гумите му.

През последните два часа двама от тримата мъже в джипа се бяха местили неспокойно на кожените седалки, като от време на време въздишаха и поглеждаха към мобилния телефон под таблото с надеждата, че ще иззвъни. Третият, шофьорът, седеше спокойно и наблюдаваше бурята, проследявайки с поглед снежинките, сякаш се нуждаеха от разрешението му да паднат на земята. Енергията в сините му очи беше достатъчно, за да ги разтопи още във въздуха.

Силните му и загорели от слънцето ръце бяха на волана. Единствено потропването на показалеца издаваше безпокойството, което изпитваше. Красивото му лице беше неподвижно като глетчера вляво. Докато другите двама бяха облечени в дебели вълнени дрехи, той беше само по поло и джинси. Спътниците му трепереха и мърмореха недоволно, но той дори не усещаше студа. Мъжът гледаше на ниската температура като на нещо, което трябва да приеме, а не да избягва.

Според него човек не трябваше да се бори с природата, а да и се наслаждава. Борбата с нея само я превръщаше в неприятел и я принуждаваше да се съпротивлява още по-ожесточено. Той често казваше, че всеки път, когато се опитаме да покажем превъзходство над природата, тя отвръща на удара по-яростно отпреди. За него имаше повече смисъл човекът да приеме стихийната и жизнена сила и да се радва на величието й.

Бе се опитал да научи на това и хората си, но малцина го разбираха. Вярно, някои се присъединяваха към него, когато плуваше в субарктичните води или вървеше в нажежената пустиня, но го правеха като изпитание на волята, а не заради общуването с природата. За тях това беше начин да докажат, че могат да издържат на най-тежките природни условия. Изправяха се срещу стихиите не като васали, а като равни. Докато той смяташе, че действията му са най-висшата форма на преклонение. Да се изправи пред силата на природата, означаваше да застане пред самия Бог.

Единственият човек, който го разбираше, беше Аги. Тя споделяше отношението му към природата. Разбиващите се вълни в уединен бряг по време на зимна буря или проливният дъжд бяха силите, които Аги оценяваше. Тя вярваше, че тези неща са най-висшият израз на съвършенство. Нека другите стоят със страхопочитание пред картина на Пикасо или пред фреските в Сикстинската капела. Това бяха произведения на човека и следователно опетнени още при създаването си. Те бледнееха пред съвършената красота на тропическия залез или на кораловия риф. Аги се съгласяваше с думите му, че човечеството се е променило толкова много и се е превърнало в опасност за планетата. Не противоречеше на твърденията му, че ако краят на съществуването ни е цената, която трябва да платим, за да спасим земята, тогава трябва да го сторим.

Телефонът иззвъня тихо, но мъжете в роувъра се стреснаха от звука, макар че го чакаха от два часа. Не беше необходимо да отговарят. Съгледвачът вече бе затворил, бе напуснал позицията си на най-високата точка на прохода Томпсън и се връщаше във Валдиз. Те слязоха мълчаливо от джипа и се протегнаха, за да разкършат телата си от продължителното седене. Шофьорът отвори задната врата, където бяха наредени червени пластмасови туби по пет галона, натоварени във Валдиз. Тубите тежаха по седемнайсет килограма и всеки взе по две, но само шофьорът не залитна от товара си.

Бурята ги връхлетя безпощадно. Снежната виелица и вятърът блъскаха тримата, докато прекосяваха парка и се отправяха към разклона за магистрала „Ричардсън“. Бяха избрали мястото по две причини. Това беше най-стръмната част на склона от върха на прохода и пътят завиваше рязко край стръмния бряг на река Тейкел, намираща се седем и половина метра по-надолу.

Действията им бяха добре обмислени и извършени прецизно. Обаждането на поста потвърди, че цистерната на „Петромакс“ току-що е стигнала до най-високата точка на прохода Томпсън и няма други превозни средства, движещи се в тяхната посока. Мъжете изляха тубите с вода на шосето, което скоро се покри с тънък слой невидим лед. Само това обаче не можеше да гарантира, че цистерната ще се плъзне и ще стане неуправляема, затова преди да се появи камионът, трябваше да се върнат в роувъра.

— По-живо — подкани ги шофьорът, макар да знаеше от подготвителните тренировки, че разполагат с още няколко минути.

Водата потече за миг по наклонения път, после започна да замръзва и забави движението си. Тримата забързаха към джипа. Шофьорът седна зад волана и включи на скорост. Двамата му спътници измърмориха нещо за времето и изтръскаха връхните си дрехи, но на младежките им лица бе изписано детинско напрежение на очакване. Бяха сторили пакост и се бяха измъкнали безнаказано. За тях всичко беше игра.

Шофьорът, който беше петнайсет години по-голям и много по-умен, знаеше какъв е залогът. Той разбираше напълно какво бяха сторили и искаше да го правят по-често.

Брок Холт стигна до най-високата точка на прохода и смени скоростите. През последните шест години бе минавал често по този маршрут и знаеше, че не е необходимо да превключва още два километра, докато пътят започнеше да се спуска в пролома. Бурята се бе усилила, откакто бе тръгнал от Валдиз, но все още не беше достатъчно силна, за да го обезпокои. Той хвана волана с едната си ръка и извади дъвка от пакетчето, което бе сложил на поставката между седалките. Брадатите му челюсти подскачаха ритмично, докато дъвчеше и мънкаше думите на песента, разнасяща се от стереоуредбата. Дигиталният часовник на таблото показа, че може би ще пристигне в Анкъридж навреме, за да види края на любимия си сериал на малкия черно-бял телевизор в кабинета на Ханк Келсо. Наклонът започна. Брок смени скоростите. Воланът беше като живо същество, което се въртеше и извиваше в ръцете му, докато той изкарваше цистерната от прохода Томпсън. Пътят стана по-стръмен и Брок намали скоростта, предпазливо управлявайки камиона. Когато предните колела стигнаха до невидимия лед, той караше бавно и успя да овладее лекото занасяне, но заледената площ беше много по-голяма, отколкото очакваше.

Камионът започна да се плъзга по шосето. Брок усети, че колелата се въртят свободно по хлъзгавата повърхност, но нямаше друг избор, освен да вземе завоя, който се задаваше застрашително бързо срещу него. Натисна леко спирачките и превключи на още по-ниска предавка. Камионът реагира и Брок осъзна, че сърцето му се е качило в гърлото. За част от секундата едва не изпусна управлението, но овладя превозното средство.

И в същия миг видя жълтия рейнджроувър, който излезе от отбивката и се насочи право към него.

Брок инстинктивно удари спирачки. Докато псуваше като обезумял другото превозно средство, усети, че цистерната отново се плъзга неконтролируемо върху пътя. Огромният камион и движението му напред бяха сила, която шофьорът не можа да надделее. Цистерната започна да се врязва в кабината. Ремаркето тласкаше камиона извън пътя. Рейнджроувърът изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. Но за Брок Холт беше късно.

Кабината вече беше перпендикулярно на ремаркето и се носеше по заледената магистрала, хваната в примката на гравитацията. Колелата се хлъзгаха, без да могат да намерят твърда основа. Предпазният парапет, разделящ шосето от смъртоносното падане в реката, представляваше тънка ивица стомана, нищожна и миниатюрна в сравнение с тежестта на камиона. Брок се опита да овладее волана и отново успя да премести кабината отпред, но ремаркето с двайсет и осемте си тона бензин го тласкаше неумолимо. Предната броня докосна заоблената страна на цистерната.

В последно отчаяно усилие Брок Холт настъпи педала на газта, надявайки се да отмести назад ремаркето. Рискованата му маневра почти бе възнаградена с успех. Предните колела излязоха от заледения участък и започнаха да се съпротивляват на притегателната сила на ремаркето. Ако до завоя имаше още трийсетина метра, Брок щеше да успее. Задната част на кабината се удари първа в предпазния парапет. Металът се огъна толкова много, че когато след миг се блъсна и ремаркето, се откъсна.

Камионът излезе от пътя, скърцайки пронизително, и се преобърна веднъж. Покривът на кабината се удари в скала и ремаркето се разтвори като разцъфнало горско цвете. Цистерната се преобърна отново, разпръсквайки бензин в кръг с диаметър дванайсет метра, който се изля върху тъмния скалист бряг и в реката. Преобръщането спря, когато двете половини на камиона се врязаха една в друга, и цялата маса с тегло четирийсет и четири тона се плъзна към мастиленочерните води, издълбавайки огромна бразда в земята.

Двамата пътници в роувъра посегнаха към вратите, но шофьорът им заповяда да спрат с рязка команда. Той включи на скорост и бавно излезе на заден ход от отбивката, докато и четирите колела стъпиха здраво на магистралата „Ричардсън“, и после внимателно подкара напред.

— Плоското шише — нареди шофьорът и изключи двигателя.

Пътникът на задната седалка извади сребристо плоско шише от анорака си, внимателно изля няколко унции от силно миризливото му съдържание във всяка от тубите, разклати ги и сетне отново го прибра в джоба си.

— Не забравяйте сценария — предупреди ги шофьорът. — Току-що сме видели ужасна катастрофа и сме първите хора на местопроизшествието. Погрижете се стъпките ви в снега да покажат припряността ни да помогнем на шофьора на цистерната. А сега, да тръгваме.

Те се отдалечиха от рейнджроувъра, леко тътрейки крака, сякаш бяха шокирани, и после започнаха да тичат по пътя към разбития предпазен парапет. Първите вълни на гадене от бензиновите изпарения ги задавиха, когато бяха все още на петдесет метра от пропастта. Ръбът изглеждаше така, сякаш бе разсечен от гигантска брадва. Скалите, камъните и растителността бяха изтръгнати от преобърналия се камион.

Цистерната лежеше в бързата река като грамаден бръмбар, обърнат по гръб. Ремаркето приличаше на лъскава раковина, а изкривените колела, въртящи се на огънатите си оси, потрепваха като крайници. На лъчите на мощните фенерчета, които тримата носеха, водата около катастрофиралия камион бе обагрена във всички цветове на дъгата от бензина, изтичащ от огромната цистерна. Те не виждаха каква е съдбата на шофьора, защото в кабината цареше непрогледен мрак.

— Проверете дали е мъртъв — каза водачът, имайки предвид, че ако по чудо е оцелял, шофьорът трябва да бъде убит, а не спасен. — Аз ще отида да повикам полицията.

Той тръгна обратно към джипа, насочвайки лъча на фенерчето си върху емблемата на предната врата. Отпечатъкът изобразяваше подробна карта на света. Континентите и бреговите ивици бяха очертани почти безупречно, но земното кълбо бе разрязано на парчета и обелено като кора на портокал. Картината беше обсебваща, показваше уважение към планетата и демонстрираше загриженост за бъдещето й. Отдолу с големи черни букви пишеше ПАПС. Той набра 911. Връзката с полицията на Валдиз се осъществи след миг.

— Ало, казвам се доктор Ян Верховен. Току-що станах свидетел на катастрофа на магистрала „Ричардсън“.

Ченгетата пристигнаха след час с две патрулни коли. Дойде и линейка. Верховен бе уверил властите, че не е необходимо да бързат, защото няма оцелели. Няколко минути след полицията на отбивката спряха четири микробуса със сателитни чинии, всеки с надпис на телевизионна станция. Верховен ги видя и се усмихна сдържано. Идеално. Медиите подслушваха полицейските радиостанции, както вече му беше известно.

Ченгетата бяха изчерпателни с въпросите си, имайки предвид световната слава на ПАПС. Двама от тях дори си направиха труда да проследят следите от гумите на рейндж роувъра от магистралата до мястото, където бе спрял, и огледаха стъпките в снега. Те изглеждаха доволни от обяснението на Верховен, който заяви, че са отивали във Валдиз, когато са видели, че цистерната става неуправляема.

Шефът на полицейския екип, едър мъж със зачервен нос, може би не от студа, нареди на един от хората на Верховен да отвори шестте туби в задното отделение на джипа. Помириса ги, за да се увери, че превозното средство на ПАПС си носи резервно гориво, безоловен бензин с етанол, който не се продаваше на пазара от времето на петролната криза през седемдесетте години на XX век. Няколкото унции от сместа, излети от плоското шише, излъчваха достатъчно силна миризма, за да го убедят, че тубите са били пълни с това гориво.

Предпазливият и внимателен подход към детайлите беше начинът на Верховен да се погрижи ПАПС, макар и под постоянно подозрение, рядко да бъдат разобличавани като виновници за саботажите си.

Веднага щом полицаите приключиха с разпита, той изпрати двамата си спътници обратно в роувъра и отиде да се срещне с репортерите, които се бяха наредили като хор, очакващ диригента си.

— Гледката беше ужасна и ми е много трудно да говоря, затова нямам подготвено изявление, но съм убеден, че имате въпроси. — Лекият му акцент и завладяващият глас мигновено предизвикваха доверие. Сините му очи бяха пленителни на яркия блясък на прожекторите на камерите.

— Като се има предвид, че последната мишена на ПАПС е „Петромакс Ойл“, не смятате ли за своеобразна ирония вие да сте първият човек, видял злополуката? — попита местна журналистка.

— Ирония? По-скоро е трагедия, че всички трябва да видят какво се случи тази вечер. — Ян Верховен я отпрати безцеремонно и сетне посочи водещ на обзорно предаване на Си Ен Ен, който представяше ПАПС в благоприятна светлина през седмиците, откакто корабът им „Надежда“ бе влязъл в пролива Принц Уилям.

— Докторе, каква е личната ви реакция към случилото се тази вечер и каква е реакцията на вашата организация?

Както очакваше Верховен, репортерът на Си Ен Ен му предостави възможността, от която се нуждаеше, за да защити каузата си.

— Как се чувствам ли? Откровено казано, много съм уплашен. Шофьорът на камиона караше твърде бързо за тези условия. Това показва нехайното отношение на компанията, която го е наела. Тази вечер „Петромакс Ойл“ доказаха, че не може да им се има доверие да транспортират няколко хиляди галона бензин по позната магистрала, но въпреки това се готвят да изпомпат милиони барели суров петрол от девствената околна среда на Полярния природен резерват. Тази вечер „Петромакс Ойл“ замърси малка част от ледникова река, която природата ще изчисти, но какво ще стане, когато същата тази компания предизвика много по-сериозен инцидент на Северния склон? Можем да се справим с последиците от безотговорността на един човек, но действията на компанията, която той представлява, дълго ще останат в бъдещето. Когато „Петромакс Ойл“ и другите петролни компании превърнат резервата в смърдяща равнина от утайки, никой няма да може да го изчисти. А що се отнася до официалната позиция на ПАПС, ние съществуваме, за да се погрижим това да не се случва никога повече. — Верховен кимна на друг известен журналист.

— Когато президентът заяви, че ще спре вноса на петрол, ПАПС нямаше официален коментар, но след разрешението за експлоатация на Полярния природен резерват вашата организация е изключително гласовита по въпроса. Бихте ли коментирали?

Ян Верховен се усмихна. Очите му блеснаха закачливо.

— Изявленията следваха толкова бързо едно след друго, че нямахме време да реагираме. Разбира се, ние аплодираме прекратяването на вноса на петрол. Отстраняването дори само на един супертанкер от океаните е голяма победа за нас. Напълно подкрепяме разработването на алтернативни източници на енергия. Но само няколко седмици след речта на президента вижте какво трябва да платим за тази победа. Капитулирайки толкова бързо пред силата на петролното лоби, президентът показа, че няма сериозна ангажираност към околната среда. Когато десетгодишният срок свърши и ние все още нямаме приложим източник на алтернативна енергия, повярвайте, петролните компании ще бъдат тук, готови отново да продават отровата си.

— А научноизследователската работа на „Групата Джонсън“, основана от президента на „Петромакс Ойл“, чиято единствена цел е да намерят решение на зависимостта на света от петрола?

Верховен прикова с поглед репортера, който зададе въпроса.

— Ще вдигнат голям шум и ще обещават, че са пред прага на велико откритие, но след десет години няма да имат какво да ни покажат и тогава „Групата Джонсън“ тихомълком ще престане да съществува. Макс Джонсън ще се върне в петролния бизнес.

Язвителността на отговора му накара същия журналист да зададе още по-предизвикателен въпрос.

— Как ще отговорите на обвиненията, че ПАПС са банда екотерористи?

— Наричате организацията ми банда екотерористи? — ядоса се Верховен. — Погледнахте ли отблизо камиона, който излетя през парапета и разля хиляди галони бензин в реката? На цистерната не пише ПАПС, а „Петромакс Ойл“. Не ме наричайте терорист, когато те съсипват планетата.

— Знаете какво имам предвид, доктор Верховен. Мнозина смятат, че тактиката, използвана от ПАПС, за да пробуди екологична съвест в световен мащаб, е толкова крайна, че граничи с терористични актове.

— Защо когато някой се бори за възгледи, които вие не одобрявате, го наричате терорист, а когато симпатизирате на каузата му, го описвате като борец за свобода? В днешно време контекстът вече не определя значението. Днес всичко е въпрос на лично възприятие. Крайни ли са целите и методите на ПАПС? Убеден съм, че за някои са такива, но да ни наричате терористи, означава да застанете срещу околната среда. Ако мислите, че не си заслужава да се борите за здравето на нашата планета, тогава, да, ние сме екотерористи. Но за онези, които смятат каузата ни за справедлива и методите ни за необходими, ние сме борци за свобода, повели война да спасим мястото, където сме се родили. И за да спечелим войната, трябва да спечелим всяка отделна битка. Скоро Аляска ще бъде изправена пред мащабна атака от страна на петролни компании, твърдо решили да забогатеят бързо, и ПАПС е тук, за да помогне на щата. Но както видяхме тази вечер, природата не е съвсем беззащитна. Тя направи ясно изявление. Петролните компании и припряността им да рушат и унищожават няма да бъдат толерирани. — Верховен се обърна с гръб към камерите и без да каже нито дума повече, закрачи решително към рейнджроувъра.

Тази вечер в ужасяваща катастрофа бе загинал човек, който бе оставил вдовица и две малки деца, но докато прибираха техническите си средства, представителите на медиите се чувстваха удовлетворени. Такава беше силата на ораторското майсторство на Ян Верховен.