Джак Дю Брул
Ладията на Харон (3)

Университет „Джордж Вашингтон“, Вашингтон, Окръг Колумбия

Мърсър стана, когато голямата група студенти започна вяло да ръкопляска. Беше убеден, че аплодират не толкова присъствието му, колкото факта, че няма да изтърпят поредната лекция на редовния си преподавател професор Лин Снайдър. Сто и двайсетте студенти в лекционната зала бяха предимно първокурсници и макар че учебната година бе започнала едва преди няколко седмици, вече ненавиждаха увода към геологията.

Лекциите на професор Снайдър бяха сухи като скалите, които ги принуждаваше да изучават.

Лин Снайдър кандидатства за докторска степен в Пен по едно и също време с Мърсър и макар че разликата във възрастта им беше малка, тя изглеждаше петнайсет години по-голяма. Мърсър бе отишъл в Института по геология, след като защити доктората си, а после се насочи към частния сектор като консултант, докато Лин се зарови в научна работа. Той не преставаше да се чуди защо толкова много доктори прекарват научните си кариери, създавайки клонинги на самите себе си в безкрайна верига от преподаватели.

Лин знаеше, че деветдесет процента от студентите и не се интересуват от геологията. Записваха се да я изучават само за да изпълнят изискването на университета за два семестъра естествени науки. Но въпреки това тя се надяваше, че някой от тях ще хареса предмета.

Такива студенти обаче бяха малцина, затова на професор Снайдър и хрумна идеята да представи практическите приложения на геологията с помощта на Филип Мърсър. Той упражняваше тази професия и бе доказал, че изучаването на инклузии и антиклинали^[1] може да означава милиони долари в злато, петрол или други ценни минерали за минно-геоложките корпорации и значителни хонорари за откривателя. Макар че не учеше на нещо особено важно, лекциите му обикновено бяха забавни, а посещението винаги масово.

Лин представи Мърсър, който отиде при нея на катедрата и се усмихна.

— Отново на топа на устата.

— Разбий ги. — Тя закачливо го потупа по рамото.

Мърсър нагласи микрофона и подреди купчината записки, които нямаше намерение да използва. Протакането беше ораторски номер да успокои публиката и да привлече вниманието й. Стотината студенти бяха разпръснати из лекционната зала на Фънгър Хол, една от множеството учебни сгради на територията на университета „Джордж Вашингтон“. Мърсър пъхна ръка в джоба на панталона на светлосивия си костюм. Сакото му бе преметнато на стола зад катедрата. Температурата в помещението беше най-малко трийсет градуса, въпреки климатичната инсталация. Той с копнеж си спомни за хладния въздух в Аляска, който бе дишал само допреди няколко дни.

— Знам какво си мислите „Страхотно, гост лектор, още по-скучен от професор Снайдър.“

— Аз не мисля така, хубавецо — чу се съблазнителен женски глас, незабавно последван от одобрителни възгласи и викове.

Мърсър се усмихна глуповато и си оправи вратовръзката, за да прикрие смущението си. Докато смехът утихваше, той се наведе към микрофона и погледна към мястото, откъдето се бе чул гласът.

— Карате ме да съжалявам, че вече е забранено да се пляскат непослушните студентки.

Веселите викове и смехът забавиха с още няколко минути лекцията му.

— Колко от вас са тук, защото университетът изисква една година изучаване на естествени науки, за да ви даде научна степен? И бъдете откровени. — В залата се надигна море от ръце. — И колко от вас наистина се интересуват от изучаването на геология? — Неколцина студенти стеснително вдигнаха ръце, но сетне побързаха да ги свалят. — Извинявам се на онези, които смятаха да научат нещо днес. Не съм преподавател. Всъщност не разбирам половината неща, на които тази година ще ви научи професор Снайдър. Както тя спомена в представянето си, двамата едновременно защитихме докторските си тези, но аз вече бях завършил Минно-геоложкия институт в Колорадо. Нейната цел беше да преподава геология, а моята — да я прилагам.

Мърсър говореше спокойно, без предварителна подготовка и привлече интереса на публиката, докато разказваше за произшествия в мини и за приказни съкровища, изкопани от земята. Това не бяха суховати научни обяснения, а истории за приключения, разказани с вроден усет към по-зрелищните елементи. Говореше за легендарното начало на треската за диаманти в Кимбърли, Южна Африка, където отчаяни бедняци бяха станали милионери за един ден, и за стачката на Моли Магуайър във въглищните мини в Пенсилвания, довела до въвеждането на четирийсет и осем часова работна седмица. Мърсър описа работата на няколко километра под земята в прашни шахти и тъмни тунели, където постоянното напрежение от мисълта, че гравитацията притиска милиарди тонове скали около теб, е подлудило много хора. Разказа историята на минното дело и кариерите от древни времена, когато кремък е бил употребяван за направата на остриета за копия, до първите разработени мини, където накиснати във вода дървени клинове са били използвани за издялването на каменните плочи, с които са построени храмовете и паметниците по река Нил. Спря се и на древните мини, където деца са били принуждавани да копаят руда, и животът им е продължавал най-много месец, но по-често само няколко дни след влизането им в шахтите. Разказа за развитието на технологиите, за гигантските земекопни машини с тегло двайсет хиляди тона и за експлозивите — как двеста килограма динамит регистрират земетресение от седма степен по скалата на Рихтер, когато се взривят на повърхността на земята, и за детонаторните шнурове „Примакорд“, които горят със скорост шест хиляди метра в секунда. Мърсър поддържаше интереса на студентите в продължение на час с разкази и анекдоти за свят, какъвто малцина от тях подозираха, че съществува.

Когато приключи, в задната част на залата избухнаха аплодисменти. Първа започна да ръкопляска млада жена на последния ред. След като другите спряха, тя продължи — бавно и почти заядливо.

Жената стана. Под червената кърпа на главата и изскочиха непокорни кичури коса. Въпреки потискащата горещина в помещението, тя беше облечена в широко туристическо яке и черна тениска. Мърсър не можа да види ясно чертите на лицето й, но в позата и имаше нещо завладяващо — намек за достойнство и самоувереност, които одърпаните и дрехи не можеха да скрият.

— Разказите ви са много интересни, доктор Мърсър, всъщност доста забавни, но вие се хвалите с постиженията си със зловещата откровеност на нацистки учен, който обсъжда резултатите от унищожителните си експерименти. Питам се как спите нощем?

Забележката и изненада Мърсър, но не думите, а гласът и го накара да се замисли. Той веднага разбра, че тя не е студентка. Гласът и беше на зряла жена. Беше мелодичен и тембърът и запъването при произнасянето на някои звуци го правеха един от най-привлекателните, които бе чувал, въпреки обвинителния тон.

— Съжалявам — след известно време отвърна той, — но какви ги говорите, по дяволите?

— Говоря за вашата липса на загриженост за онова, което сте причинили на нашата планета. За замърсяването и оскверняването на нещо, което не притежавате. За това, че изнасилвате земята.

„Пак се започна“ — помисли Мърсър.

— От един час ни разказвате колко прекрасно и ползотворно е минното дело за човечеството, без нито веднъж да споменете за данъка, който земята плаща. Щетите, нанесени от вас и други като вас, са необратими. Работата ви непрекъснато обезобразява света, а вие не изпитвате абсолютна никаква вина. Дори се гордеете с постиженията си. Човечеството не е родено на тази планета, за да експлоатира природните ресурси, а да живее в хармония с тях. Безотговорното унищожаване, за което вие безсрамно признахте, трябва да спре веднага. Изтъкнахте ползите от развитието на технологиите, но не споменахте за другия напредък. Защо не ни разкажете за филтрирането с цианид, използвано в съвременните златни мини? Кажете ни за сто двайсет и деветте милиона долара, необходими за почистването след катастрофата в Съмитвил. За седемдесетте милиарда долара, нужни за възстановяването на щетите от другите екологични бедствия, нанесени от алчните минно-геоложки корпорации. Хайде, разкажете ни.

Мърсър не отговори на предизвикателството й. Нямаше какво да каже, защото тя имаше право. Съмитвил струваше на федералното правителство по трийсет хиляди долара на ден и дори тези суми осигуряваха само временно лечение за най-тежката минна катастрофа в историята на Съединените щати. „Галактик Майнинг“, фирма в северната част на Колорадо, използваше цианид, за да извлича микроскопични частици злато от руда, разпръсната върху огромни пластмасови листове. Прибързаното строителство на сондите за извличане на материала бе довело до изтичане на цианид в подземните води. Нямаше смъртни случаи в резултат на инцидента, но земята наоколо щеше да бъде мъртва през идните години. Мърсър не искаше да споменава, че преценката и за почистването на останалите мини е твърде занижена.

— Информирана сте по-добре от повечето студенти — отбеляза той.

— Не съм студентка. Аз съм член на Планетарния активен природозащитен съюз. Днес дойдох тук, защото знаех, че ще представите само едната страна на проблема, и реших, че студентите трябва да знаят какви поражения сте нанесли.

— Как се казвате?

— Не е ваша работа — троснато отвърна тя.

— Запазвате анонимността си, а искате от мен лична отговорност за действия, с които нямам нищо общо. — Мърсър се засмя и разсея напрежението в залата. — Споменавайки Съмитвил, вие се опитвате да припишете вината на всички минно-геоложки компании вместо на една, която е проявила престъпно нехайство. Съжалявам, но подобни емоционални призиви са неубедителни. Както и призивът ви да живеем в хармония с природата. Природата живее ли в хармония с нас, когато изпраща урагани в Карибите, които изравняват със земята цели села или задушават хиляди хора под стени от кал, щом в Централна Америка се изсипят проливни дъждове? Отговорът е не.

Обикновено Мърсър не си позволяваше да се включва в подобни спорове, но днес не можа да се сдържи. В страната се вихреше дебатът за Природния резерват в Аляска, в който се влагаха много емоции, затова той реши, че трябва да представи гласа на разума, макар и само пред тази публика.

— Ние се борим с природата така, както тя се бори с нас. За всеки сантиметър земя, който спечелим, природата си връща два. Попитайте оцелелите от земетресението в Кобе. Съжалявам, ако все още не съзнавате, че животът е борба. От мига на нашето раждане до последния си дъх ние се борим за онова, което искаме. Някои неща успяваме да придобием лесно, други постигаме трудно, а трети са непосилни, но ние продължаваме да се борим. Природата, която толкова разпалено защитавате, ни е принудила да еволюираме така. Начинът ви на мислене е толкова егоистичен и егоцентричен, че буди присмех. Трябва да е приятно да се чувстваш тъй удобно, че да си позволяваш да изпитваш вина за това удобство. Попитайте някой африкански миньор дали му пука, че работата му може да се отрази неблагоприятно върху бъдещето на неговите деца, и той ще ви отговори, че ако не я върши, няма да има деца. Всяка жива твар извлича определена полза от природата за съществуването си, но само хората притежават вродено чувство за вина. Да се разграничи човекът от природата, която го е създала, е егоистично и високомерно. Еволюцията е най-страховитата сила в света. В момента се намираме на върха на веригата й, но също като динозаврите няма да живеем вечно. Когато реши, че големият мозък на Homo sapiens вече не е ключът за съществуването на планетата, природата ще приключи с нас. И по-рано се е опитвала да го направи. Холерата, туберкулозата и чумата едва не са ни унищожили, но ние сме се приспособили, променили сме поведението си и сме престанали да живеем в мръсотията, пораждаща подобни заболявания. На какво ни учи СПИН в днешно време? В каква еволюционна посока ни тласка този съвременен убиец? Природата създава вируси по-бързо, отколкото можем да открием лек за тях. Това е пряка надпревара между нашите умове и естествения подбор. Отричайки правото ни да използваме ума си и ресурсите, които сме в състояние да експлоатираме, вие се опитвате да спрете естествения напредък на нашия вид. Обвинявате ме, че се противопоставям на желанията на природата. Съветвам ви да се вгледате внимателно в еволюцията и да ми кажете кой живее в по-голяма хармония с природата — човекът, който е в съгласие с естествената еволюция, или онзи, който отрича, че силите и продължават да действат и до ден днешен? Мислите ли, че ятото скакалци се интересува от пораженията, които оставя след себе си? Защо човекът, най-интелигентният вид, съществувал досега, се опитва да отрече онова, което е естествено за всяко друго същество на планетата?

— Искате да кажете, че сме само масово нашествие на насекоми?

— За земята и в геологичния мащаб, в който тя съществува, да, точно това твърдя. Аз имам предвид период, простиращ се милиарди години, а вие се ограничавате до вашата незначителна продължителност на живот. За планетата ние сме само един вид от дълга поредица господстващи същества и ще бъдем детронирани. — Мърсър направи пауза и после смени тактиката. — Не отричам, че човекът е отговорен за съдбата на природните ресурси и трябва да ги съхранява за бъдещето, но това не означава, че трябва да престанем да ги използваме, каквато предполагам, е целта на вашата организация. ПАПС и други природозащитни групи виждат всеки проблем като монета с две лица, в черно и бяло, правилно и неправилно, експлоатация и запазване. Но монетата има и трета страна, тънкия ръб, който наричаме компромис. На мен и на вас това може да не ни харесва, но точно така стоят нещата. В момента в Северна Аляска се прави най-противоречивият компромис в историята на опазването на околната среда. С цената на няколко хиляди квадратни километра земя Съединените щати може да се освободят от смога, задушаващ градовете ни от поколения, и завинаги да сложат край на зависимостта си от твърдите горива. Висока ли е тази цена? Несъмнено. Виждал съм Полярния природен резерват. Това е едно от най-прекрасните места в света. Но ако експлоатацията му ще означава, че бъдещите поколения няма да живеят с киселинни дъждове, високи нива въглероден оксид и зеещи дупки в озоновия слой, тогава мисля, че жертвата е оправдана. Съжалявам, ако това не ви харесва. И аз предпочитам да не се занимавам с тези въпроси, но това е същината на компромиса. В определен момент в живота ви, когато престанете да сте толкова сигурна, че винаги сте права, ще разберете какво имам предвид.

Мърсър отмести поглед от жената и огледа студентите. Те бяха захласнати в размяната на реплики. Той се усмихна стеснително, смутен от дългия си монолог.

— Госпожици и господа, благодаря ви за времето и вниманието. Доктор Снайдър ще внесе някои поправки в учебната ви програма, преди лекцията да свърши.

Аплодисментите бяха искрени и въодушевени. Мърсър прибра записките си, които така и не му бяха потрябвали. Преди да се обърне, отново улови погледа на младата жена. Тя му се усмихна дръзко, сякаш искаше да каже: „Спечелихте първия рунд, но борбата ще продължи.“