Джак Дю Брул
Ладията на Харон (22)

Валдиз, Аляска

До зазоряване оставаха няколко часа и нощното небе беше черно. Дори звездите изглеждаха необичайно далечни и студени в безмълвния космос. Градът също бе притихнал. Единствено лекото плискане на вълните и свистенето на вятъра от време на време през хлабаво завързаните въжета обезпокояваха нощта. Беше почти четири сутринта — времето, когато хората и всички други дневни същества бяха отпаднали и немощни. Макар че разполагаше с електрическо осветление и сложни технологии, човекът все още се страхуваше от този час на денонощието и се криеше от него, както първобитните му прадеди бяха правили преди цяла вечност. Това беше часът на Иван Кериков.

Нощната тишина бе нарушена от настойчиво бръмчене, приближаващо се към града от север. Бръмченето се превърна във вой и после в гърления рев на двата шестцилиндрови двигателя на „Чесна 310“. Светлините му блеснаха в мрака. Пилотът се обади по радиопредавателя и автоматичното осветление на летището във Валдиз блесна, очертавайки единствената писта, дълга две хиляди метра.

Колесникът на самолета докосна асфалта. Човек с фенерче направи знак на пилота да се приближи до хангарите, където чакаше група хора. Дъхът им наподобяваше цигарен дим в студа преди зазоряване.

Пилотът изключи двигателите и над летището отново се възцари тишина. След няколко минути вратата се отвори и от частния самолет слезе Кериков. Лицето му беше изнурено, но светлосините му очи бяха запазили убийствения си поглед.

— Верховен? — извика той.

Ян излезе напред от групата мъже и тръгна към самолета, осветявайки с фенерчето си мокрия сребрист асфалт. Той бе пристигнал на летището малко преди самолетът на Кериков да кацне, оставяйки Аги да спи на борда на „Надежда“.

— Готов си. — Това не беше въпрос, а твърдение.

— Да, всичко е готово — отговори Верховен. — И имам добра новина. Установихме, че разузнавателните ни данни за пътя до помпена станция номер пет са погрешни. Не е необходимо разрешение да пътуваш по магистралата „Далтън“, освен ако не искаш да отидеш отвъд прохода Атигун. След това пътят е разрешен само за превозни средства от „Алиеска“. Тъй като миналия месец използвахме хеликоптер, за да транспортираме замразяващите пакети на север от помпена станция номер пет, предположих, че отново ще ни трябват, но сгреших. Може да пренесем останалия течен азот с камиони. Поръчал съм да ни чакат във Феърбанкс.

— Какво е разстоянието до помпената станция?

— Малко повече от триста километра от мястото, където сме складирали азота. По-голямата част от пътя обаче не е асфалтирана. Ще ни трябват най-малко четири часа, за да стигнем дотам.

Кериков дръпна нагоре ръкава си, за да погледне часовника — отривист, почти военен жест.

— Това означава, че ще бъдем в помпената станция около двайсет и един часа. Движението по пътя няма да е натоварено и работническите патрули от „Алиеска“ не би трябвало да представляват заплаха. Отлично, Ян. Поздравявам те за логичното мислене.

— Виж какво. — Гласът на Верховен стана по-твърд. — Трябва да знам на какво излагаш моите хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички замразяващи пакети, които прикрепихме към петролопровода досега, бяха поставени на отдалечени места, почти без риск да бъдем разкрити. Този път обаче ще отидем в помпена станция, пълна с работници.

— Не ми казвай, че изпитваш съмнения — подигравателно каза руснакът. Ленивата му усмивка се стори на Ян като обида.

— Не, но искам да знам дали хората ми ще бъдат в опасност.

— Номерът за отклоняване на вниманието във Феърбанкс е подготвен. Най-много да се срещнем с половината от персонала на помпена станция номер пет. — Кериков се изсмя. Звукът отекна неестествено силно в почти безлюдното летище. — Освен това служителите на „Алиеска“ не са въоръжени. Ще бъде лесно, като да убиеш беззащитен шофьор на цистерна, Ян. Ако хората ти са толкова нетърпеливи да замразят петролопровода, както твърдиш, убеден съм, че са готови за малко раздвижване. Но ако искаш, те може да останат до камионите, докато моите хора потушат съпротивата.

Верховен отвори уста да възрази, но после си спомни за унижението, което бе изпитал преди два дни, когато Кериков го бе зашлевил, затова не каза нищо. Руснакът видя реакцията му и кимна. Много добре знаеше, че контролира холандеца.

— Качвай се на самолета. Ще излетим след минута. Кериков се отдалечи от „Чесна“, потъна в мрака, извади малък мобилен телефон и натисна бутона на един от номерата, които апаратът бе запаметил. Наложи се да позвъни два пъти, защото телефонният секретар отговаряше преди човека, с когото искаше да се свърже, да се събуди.

— Ало — измърмори сънен глас от другия край на линията.

— Моси, обажда се Кериков. Време е.

— Господи — възкликна Тед Моси. — Часът е четири сутринта.

— Да, знам — съгласи се руснакът. — Верховен и аз тръгваме на север, за да занесем и последните доставки. Нужен си ми на пристанището. След около двайсет и четири часа ще въведа оригиналния компютърен вирус за пренастройване. Трябва да започнеш да го инсталираш незабавно.

Моси се разсъни от тази новина. Немощният му глас стана малко по-твърд, когато осъзна какво става. В думите му се долови трепетно очакване.

— Толкова скоро? Мили Боже, фантастично! Само за два часа ще блокирам системите им. И после веднага ще ме потърсят. Страхотно!

— Успокой се — сряза го Кериков. — Щом блокираш компютъра им и те повикат на пристанището, ти каза, че ще са ти необходими десетина часа да стартираш нашата стара програма, нали така?

— Да, десетина, може би дванайсет. Прегледах документацията на програмата ти и видях, че твоят човек я е скрил доста навътре в централния компютър. Няма да стигна дотам много лесно.

Кериков побърза да го прекъсне, преди Тед да се е впуснал в поредната непоносима лекция за компютрите и възможностите им.

— И след като е инсталирана, ще мога да активирам програмата с дистанционно управление, нали?

— Трябва ти само телефон. Дори мобилният, който носиш, ще свърши работа. Божичко, ще бъде невероятно. Върховното хакерство. И на всичко отгоре ще ми платят. Никой няма да повярва.

Когато чу последните думи, Кериков разбра, е компютърният специалист трябва да умре. Верховен и хората му с готовност поемаха рискове, защото вярваха, че са прави и тяхната кауза се нарежда пред всичко останало, но Моси беше различен. Кериков знаеше, че не само активността му като природозащитник го кара да помага за осъществяването на „Ладията на Харон“, тласкаше го и себелюбието, и желанието да извърши невъзможното. Активистите на ПАПС обаче никога не биха разкрили участието си, защото това би навредило изключително много на организацията им, особено след като Кериков свържеше двете коренно различни страни на операцията. Но след известно време егото на Моси нямаше да издържи да не се похвали на някого, на някой запалянко по компютрите, и скоро целият свят щеше да разбере. Затова се налагаше куршумът да гарантира вечното му мълчание.

— Успокой се — смъмри го руснакът. — Още не сме стигнали дотам. Не забравяй, че никой на пристанището не трябва да се усъмни, че нещо не е наред.

— Не се тревожи. Ще бъде Фасулска работа. За тях аз съм само компютърен специалист. Добрият стар Тед. Когато се обадиш, за да задействаш програмата, аз ще бъда на половината път до Япония и до един много по-хубав живот. Имаш ли представа колко плащат там на добрите програмисти?

Кериков не отговори веднага. Трябваше да забави Моси да напусне града, докато Абу Алам заеме позиция да го убие, може би по пътя за летището в Анкъридж. Това му беше хубавото на Валдиз — имаше един-единствен път, където само преди няколко дни беше отнет човешки живот. Смъртта на Моси нямаше да бъде подозрителна, благодарение на своеволните действия на Верховен.

— Тед, след като стартираш контролната програма, върни се в апартамента си и чакай да ти се обадя — импровизира Кериков.

— Защо, по дяволите?

— Защото аз заповядвам така — изрева руснакът, а сетне понижи тон, когато видя, че Ян го гледа. Не му беше казал за хакера, нито за последиците от компютърния вирус, който Моси щеше да пусне. — Ще се погрижа да имаш достатъчно време да напуснеш Аляска, преди да стартирам вируса.

— Но това не влизаше в уговорката ни — възрази Тед.

— Вече влиза — отсече Кериков, затвори телефона и извади цигара от вътрешния си джоб. Блясъкът на запалката го заслепи само за миг, докато я запали.

След това набра друг номер, този път по памет. Абу Алам отговори след първото позвъняване въпреки ранния час, сякаш изобщо не бе заспивал.

— Не можах да я отвлека тази вечер — каза арабинът вместо поздрав, защото знаеше, че само Кериков има номера на мобилния му телефон.

— Какво се случи?

— С нея имаше някой. Предостави ми се удобна възможност и за малко да я отмъкна, но някакво копеле ме удари по главата и после я изпрати до кораба на ПАПС. Не можех да я хвана, без първо да очистя онзи тип, но ти каза, че искаш да я отвлека с минимална съпротива.

— Господи! Бил е само един, а ти не си направил нищо? — възмути се Кериков. — Един човек не представлява пречка. Трябваше да го пребиеш и да я заловиш, докато си имал шанс. Слушай много внимателно. Искам да я отвлечеш не по-късно от утре вечерта. След това остани с нея на петролната платформа. Пази я добре, Алам, и не я докосвай. Ясно ли е?

— Защо да я пазя? Аги Джонсън няма къде да отиде.

— Без имена, по дяволите! Искам да отидеш на „Омега“, да извършиш последните приготовления и да премахнеш компютърния експерт, след като гръмна контейнерите с азот.

— Какво става, Кериков? Ти увери министър Руфти, че всичко е под контрол, имаш доверие на хората си и не се нуждаеш от помощ, а вече за втори път ме караш да ти спасявам задника. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Време е да информираме министъра, че нещата не вървят по плана.

— Всичко върви по плана. Просто ти не знаеш целия план — ядоса се Кериков. — Хвани жената, заведи я на „Омега“ и чакай инструкциите ми. Когато Руфти плати, за да се включи в операцията, ти знаеше, че ще бъдеш много повече от наблюдател.

— Руфти ще чуе за това — заплаши го Абу Алам. — Можеш да бъдеш сигурен. Не си такъв, за какъвто се мислиш.

— Напротив, точно такъв съм. — Руснакът затвори телефона и го прибра в джоба си.

След толкова години в разузнаването Кериков не преставаше да се чуди колко бързо една придобивка може да се превърне в пречка. Съюзник и враг не бяха антоними, а едно и също нещо. Единствено обстоятелствата и подбраният момент ги правеха различни. Това се отнасяше както за взаимоотношенията между суперсилите, така и за личните. И най-вече за разузнавателния бизнес.

Кериков хвърли фаса си на асфалта, настъпи го и се обърна към самолета. Пилотът го видя, че се приближава, и включи двигателите. Острите като ножове перки разрязаха хладния въздух и бързо заприличаха на сребристи дискове.