Джак Дю Брул
Ладията на Харон (19)

Град Абу Даби, Обединени Арабски Емирства

Халид Ал-Худари нямаше намерение да затръшва вратата на чакалнята на кабинета си, когато влезе, но насъбралото се чувство на безсилие надделя и вратата се трясна в касата с оглушителния звук на изстрел от пушка. Личната му помощничка Сири Патал го погледна стреснато. Изящните и черти изразяваха загриженост и безпокойство. Халид застана до вратата, за да се успокои.

— Съжалявам — виновно се усмихна той. — Денят ми е скапан, а още няма обяд.

Сири го погледна със зле прикрито обожание. Откакто бе започнала да работи за Худари, тя не мислеше почти за нищо друго, освен да бъде с него, но обстоятелствата и традициите гарантираха, че това никога няма да стане. Сири беше индийка, втората дъщеря на богат търговец, който през шейсетте години на XX век се бе преместил заедно със семейството си в Персийския залив, а Худари беше арабин. Той беше мюсюлманин, а тя — последовател на индуизма. Бариерите бяха непреодолими.

Сири потисна обърканите си чувства и се усмихна ведро.

— Толкова ли е лошо положението?

— Да. — Разочарованието бе изписано на красивото му лице.

Халид се бе върнал от разговор с престолонаследника.

Първоначално срещата бе насрочена за предишния ден, но владетелят на ОАЕ я бе отложил в последната минута. Двамата се бяха видели на късна закуска, а това не беше добър знак. Принцът наближаваше осемдесетте и повечето му важни срещи се провеждаха следобед, след като си починеше. Възрастта не влияеше на способностите му да управлява, но тъй като годините минаваха, беше принуден да прави отстъпки пред организма си. Халид бе пристигнал в десет и бе докладвал за разкритията си на управника, безпристрастно излагайки подозренията си към Хасан бен Руфти. Той разказа на престолонаследника и за разходката си през границата заедно с Бигълоу.

Принцът го изслуша мълчаливо. Изражението му остана скрито под рехавата прошарена брада, толкова рядка, че приличаше на проскубаната перушина на стара кокошка. Черните му очи, все още проницателни и бързоподвижни, не издадоха нищо, докато Халид говореше. Беше невъзможно да се каже дали е заинтригуван или отегчен.

Худари приключи с разказа си и се облегна назад на стола, като отпусна едната си ръка на облегалката от орехово дърво, надявайки се да прикрие безпокойството си. Принцът отново напълни чашите им с турско кафе. Ръцете му леко трепереха. Гласът му беше немощен като тялото, но не намали силата на думите му.

— Всеки световен лидер след Мохамед, пророка на Аллах, е бил изправян пред пряка конфронтация с властта си. Може да се каже, че това са рисковете на професията. — Той говореше в стил, повече подхождащ за началото на XX век, правилно и официално. — Дошъл си при мен с любовта на син в сърцето си и моите интереси в съзнанието си и ми разказваш за поредния опит да ми отнемат властта. Но си превишил правата си. Ти не си полицай, а министър на петрола, отговарящ за безопасността на нашия най-ценен природен ресурс. Не трябваше да го правиш. Навлизането във въздушното пространство на Ажман без разрешение е много сериозно провинение. Мисля, че не съзнаваш в какво положение би ме поставил, ако те бяха заловили. Знаеш, че влиянието ми върху Върховния федерален съвет е изключително слабо. Нахлуването ти можеше да ми нанесе силен удар.

Халид се опита да го прекъсне, но принцът вдигна предупредително кокалестата си ръка.

— Да, мислиш, че имаш основания. Доказателствата, които си събрал срещу Руфти, свидетелстват за покушение върху живота ми. Но ние не можем да се принизим до неговото ниво и да нарушаваме законите на нашите суверенни съседи. По-късно ще се занимая със съучастието на полковник Бигълоу. Той е достатъчно възрастен и умен, за да знае, че не трябва да придружава някой по-млад човек на подобна мисия.

Халид трябваше да каже нещо в защита на наставника си.

— Полковник Бигълоу не е отговорен за станалото. Нямам право да му издавам преки заповеди, но той се съгласи да дойде с мен по моя лична молба.

Принцът се усмихна за пръв път.

— Познавам Бигълоу. Той доброволно е взел решение да дойде с теб, след като е чул какво си намислил, но лоялността ти към него е похвална. Чуй ме, Халид, съзнавам, че си го направил заради мен. Но трябва да разбереш, че залогът е по-голям, отколкото мислиш. Хасан бен Руфти е най-новото превъплъщение на стара заплаха, която датира от времето, когато човечеството е решило, че се нуждае от водачи. Винаги има някой, готов да постави под съмнение и евентуално да се опита да заграби онова, което не му принадлежи по право. Руфти може да е потенциално опасен, като се има предвид подбрания от него момент, но не представлява заплаха, пред каквато не съм се изправял. Знам за намеренията му от няколко месеца, почти от година, откакто през зимата ходи в Истанбул. Не мога обаче да пристъпя към действие, докато той не го стори. Постът ми ме задължава да запазя отбранителна позиция. Не мога да разреша атака, без да си навлека гнева на другите членове на Върховния съвет.

— Нищо ли няма да направиш?

— Ако заповядам да го арестуват, шейхът на Ажман незабавно ще ме заклейми, и се опасявам, че ще получи подкрепата на Дубай и другите емирства. Подобна коалиция би била достатъчно силна, за да ме изхвърли от поста председател на Съвета. В момента сме изправени пред криза не само вътре в ОАЕ, но и в целия Персийски залив, а повечето хора не съзнават това. В продължение на петдесет години имахме властта да възпираме Запада, като прекратяваме доставките си на петрол. Ембаргото през седемдесетте години на XX век беше само напомняне, че не трябва да пренебрегват страните от Залива. Президентът на Съединените щати ни отне единствения коз, който се страхуваше, че ще използваме отново. Когато Америка престане да внася петрол и премине на алтернативно гориво, Европа и Азия ще я последват. И тогава какво ще стане с нас? Ще заприличаме на производители на седла след изобретяването на автомобила. Петролът ще се превърне в антикварна рядкост, използвана само от шепа твърдоглави консерватори. Единствената причина за съществуването на ОАЕ като нация е, че притежаваме едни от най-големите петролни залежи в света. Когато това изгуби значение и петролът бъде изместен от други горива, нашата страна и регионът ще рухнат. Мислиш ли, че ако Кувейт нямаше петрол, президентът Буш щеше да изпрати петстотин хиляди души да го бранят?

Халид мълчеше, докато осмисляше чутото. Той осъзна, че въпреки напредналата си възраст принцът все още разбира накъде върви светът. Но Худари изпитваше съмнения към американците.

— Смяташ ли, че могат да живеят без петрол?

— Научих се да не подценявам Съединените щати. Те обикалят смело света като дете, което пипа всичко, което види. Също като дете обаче, те притежават решителност, която излиза извън границите на разумното разбиране. Американците са умни и щом твърдят, че ще намерят алтернативен източник на енергия, вярвай, че ще го сторят.

— Тогава какво искаш да направя с Руфти? — попита Халид, връщайки се на първоначалната тема.

— Очакват те на срещата на страните от ОПЕК в Лондон. Искам да бъдеш там. Ти си министър на петрола, а не мой телохранител. Трябва да бъдеш в Англия и да се грижиш за интересите на нашата страна, а не да бъдеш бавачка на старец.

— А тренировъчната база, която видяхме?

— Има още десет години, преди американците да престанат да купуват петрола ни. През това време ще се изправим пред много предизвикателства. Крайният срок е твърде далеч, за да смятаме Руфти за заплаха. Присъствието на тренировъчния лагер наистина е обезпокоително, но смятам, че в близко бъдеще Руфти няма да се опита да ме убие. През десетте години преди мораториумът на американците да влезе в сила, той ще продължи да дебелее от печалбата, която нашият петрол носи в хазната му — и като гражданин на Емирствата, и като министър на петрола на Ажман.

— И британците мислеха, че имат време, когато подписаха деветдесет и девет годишния договор за даването под наем на Хонконг — възрази Худари и мигновено осъзна, че е прекалил. Той бързо стана, за да прикрие смущението си. — Щом трябва да отида на срещата на ОПЕК, трябва да си кажем довиждане.

Принцът беше готов да отпрати по-младия мъж, но явно нещо му хрумна, затова го спря, задавайки му въпрос.

— Четеш ли много детективски романи?

— Не. Рядко намирам време да чета за удоволствие.

— Жалко. Детективите имат аксиома, която смятам за интересна. Когато не знаеш какъв е мотивът, търси парите.

— Не разбирам.

— Казах ти да забравиш за Руфти, но не очаквам да ми се подчиниш. Спомни си тези думи, когато продължиш с разследването си. — Очите на възрастния мъж блестяха от обич.

Халид съблече сакото си. Повечето бизнесмени в арабския свят носеха традиционните широки одежди от бял памук, но той предпочиташе костюмите в западен стил. Не харесваше скъпите италиански костюми, любими на саудитите и кувейтците, а консервативните английски кройки от превъзходен плат. Сири стана и окачи сакото му на богато украсената закачалка. Халид влезе в кабинета си и затвори вратата, сякаш това елементарно действие щеше да го изолира от проблемите, пред които беше изправен.

Сири влезе минута по-късно, ритмично движейки тяло, и седна пред бюрото му. Худари не и обърна внимание.

Кабинетът беше прекалено голям за аскетичния му вкус. Стените бяха облицовани с ламперия от черешово дърво, която мажеха всеки ден, за да блести, когато светлината влиза през високите прозорци. Подът също беше от дърво и застлан с афганистански и узбекски килими със сложни шарки. Картините бяха малко. Едната беше репродукция на официален портрет на принца, а другите — оригинали, изобразяващи местни пейзажи. Художниците бяха уловили същината на пустинята, дебнеща извън градските сгради от стъкло и стомана.

— Обади ли се Тревър Джеймс-Прайс? — попита Халид, разсеяно прелиствайки документите, които Сири бе оставила на бюрото му.

— Не, никой не е звънял тази сутрин. — Странно беше телефонът да мълчи дори пет секунди, още повече цяла сутрин, но вероятно повечето хора мислеха, че Худари вече е в Лондон. — Ще ходиш ли на срещата на страните от ОПЕК?

Халид я погледна уморено.

— Нямам избор. Запази ми място за първия възможен полет. И не казвай на никого. Никакво официално посрещане на летището, никакви телохранители.

— Можеш да използваш някой от служебните самолети. Като министър на петрола на Худари се полагаше място в управителния съвет на Националната петролна компания на Абу Даби и много от привилегиите, съпътстващи поста. Но поради някаква причина, която Сири не можеше да проумее, но го правеше още по-мил в очите й, Халид отказваше много облаги и предпочиташе обикновените пътнически полети, като отпращаше обичайната свита от придружители.

Сири се върна в кабинета си, за да му уреди билет, оставяйки го насаме с мислите, които го измъчваха и разсейваха. Вместо да прегледа докладите и да се подготви за срещата на страните от ОПЕК, той завъртя стола си и се вторачи в Персийския залив. Мигновено забеляза танкера, който бе видял, когато се връщаше заедно с Бигълоу от разузнавателната мисия. Плавателният съд все още беше там, макар че около него нямаше движение. Танкерът приличаше на призрачен кораб.

Худари отново се обърна към бюрото си и прогони от съзнанието си мисълта за танкера. Прекара няколко минути, преглеждайки документите, но после любопитството надделя. Джим Гибсън, геолог и консултант по въпросите на петрола, имаше офис два етажа под него. Американецът се бе сдобил с хубав месингов телескоп, за да оглежда момичетата, които се печаха на слънце на терасата на хотел „Шератън“. Халид взе телефонната слушалка и набра номера му. Гибсън отговори на първото позвъняване.

— Джим, обажда се Халид Худари. Има ли на плажа нещо, което заслужава да се види?

— Не. Последния път, когато погледнах, имаше две мършави мадами и някаква жена, която сигурно тежеше двеста килограма — отекна по телефонната линия севернотексаският му акцент.

Халид се засмя на сластолюбивия американец.

— В такъв случай би ли ми направил една услуга. Кажи ми името на танкера, който стои в залива.

— Разбира се. Една секунда. — Гибсън остави телефона и след минута отново се обади. — Ъгълът е малък, но мисля, че е „Южна Арабия“.

— Благодаря, Джим. Забелязах го вчера и се запитах какъв е.

— Вчера ли? Онова корито е тук от две седмици.

— Знаеш ли нещо за него? — Интересът на Халид се изостри.

— Съжалявам. Аз само откривам петрола. Не го транспортирам.

— Е, благодаря. Хайде да се видим, след като се върна от Лондон.

— Изненадан съм, че все още не си там.

— Работата на бюрократа не свършва, колкото и да е високопоставен. — Халид затвори, преди Гибсън да го попита защо се бави за първата си среща на страните от ОПЕК като официален представител на ОАЕ.

Компютърът му беше включен и Худари прегледа многобройните менюта, за да намери информацията, която търсеше — азбучния списък на танкерите, плаващи редовно във водите на Персийския залив. Прочете го, но не видя „Южна Арабия“. Тъкмо се приготви да се обади на пристанищните власти, когато по интеркома прозвуча мелодичният глас на Сири.

— Господин министър, Тревър Джеймс-Прайс на първа линия.

— Благодаря, Сири — отговори Худари и се усмихна, спомняйки си времето, което бе прекарал заедно с Тревър в Кеймбридж.

Докато учеха в университета, Тревър единствен от приятелите на Халид не гледаше на живота като на поредица от препятствия, които трябва да бъдат преодолявани. За него всеки ден беше безценна придобивка, която заслужаваше да бъде оползотворена максимално, и всяка секунда на всеки час — използвана до пълния и потенциал. Независимо дали учеше за изпит, или се отпускаше в някой бар с чаша бира и красиво момиче до него, Тревър умееше да извлича максималното от всеки миг. Веднъж той обясни, че според теорията на вероятностите човешкият живот е почти невероятен, неизброимите случайни събития, станали от сътворението на вселената, позволяват на един да съществува, но отричат това право на други. Тревър обобщи мисълта си, като заяви, че шансът да се родим понякога е безкрайност на едно. Тогава защо да не се възползваме максимално от живота? Той завърши с отличие философия и класическа литература и се дипломира с едни от най-високите оценки в дългата история на Кеймбридж.

Публикува първото си философско произведение, когато беше едва на двайсет и четири години, а на трийсет стана любимец на европейския интелектуален елит. На трийсет и пет вече беше заклет алкохолик, който от години не бе виждал бившата си съпруга и трите си деца. Тревър си изкарваше прехраната като журналист на свободна практика и в момента работеше върху експозе за картела ОПЕК. Халид бе помолил Джеймс-Прайс да наблюдава Хасан бен Руфти по време на престоя му в Лондон.

— Тревър, как са нещата във влажната стара Англия?

— Не знам кое е по-влажно — времето или бикините на момичетата.

— Чух, че в Блайти отдавна не е валяло.

— Позволи ми да пофантазирам, стари приятелю. Господи, колко мразя взискателните работодатели — театрално изстена Тревър.

— Как върви срещата?

— Предварителните разговори приключиха и всички дребни функционери се разтичаха да се погрижат да не останат на социални помощи. Както ти е известно, шефовете на ОПЕК се срещат утре. Смущенията по линията ме навеждат на мисълта, че обаждането не е оттук. Прав ли съм?

— Все още съм в Абу Даби. Някой друг отсъства ли?

— Само ти и Хуан де ла Бруил от Венецуела. Всички други петролни магнати са тук, включително дебелият ти приятел.

— Руфти не ми е приятел — напомни му Халид. — Е, какво прави той?

— Подробен доклад ли искаш, или само най-важното?

— Накратко. Имам страхотно много работа, преди да напусна Залива.

— Значи миропомазаният ще дойде при нас? — подразни го Тревър.

— Както би казал американецът, който ти беше съквартирант през втората ти година, мир вам.

— Колко трогателно.

— Да, ще дойда, Тревър. Нещата тук не вървят много добре. Всъщност може да се каже, че вятърът около нашата къщичка от карти се усили.

— Заклещени сте между Сцила и Харибда, а?

— Може и така да се каже, макар да нямам представа какво точно означава това.

— Класическа древногръцка митология. В свободен превод означава между чука и наковалнята.

— Точно така.

— После ще говорим по този въпрос. — Тревър долови нюанса в гласа на приятеля си и разумно реши да зареже темата. — Руфти се държи много приятелски със занаятчийките и дори с две от слугините.

Под „занаятчийките“ Джеймс-Прайс имаше предвид представителите на „Седемте сестри“, седемте най-големи петролни компании, а „слугините“ бяха служителите на по-малките петролни фирми.

— С кои по-точно?

— Със самия Макс Джонсън. Двамата са неразделни, откакто Джонсън пристигна тази сутрин.

— Носят ли се някакви слухове около тях?

— Последното, което чух, е, че Руфти иска пари от „Петромакс“, за да копае петролни кладенци в Ажман. Изглежда, говорят за светкавична операция — да източат колкото петрол могат и после да се преместят на друго място. Като се имат предвид намеренията на янките да прекратят вноса на петрол, това е единственото, което могат да направят.

— Има логика — съгласи се Халид. — Ажман наистина има петролни залежи, които е разумно да се разработят, преди да влезе в сила мораториумът на американците.

— Катар и Кувейт договарят подобни сделки с Големите седем. Намаляват цената само и само да изкарат петрола на пазара.

— Мислиш ли, че страните от ОПЕК планират тайно понижаване на цената?

— Не. Тези сделки са строго поверителни. Меркантилните управителни съвети на борсите няма да разберат нищо. Министрите говорят за увеличение от четири цента на барел в отговор на повишаването на цените на „Брент Лайт Суийт“.

— Значи не виждаш нищо подозрително в държането на Руфти?

— Не съм казал такова нещо. Руфти, министърът на петрола на Иран и новият представител на Ирак се срещат тайно, обикновено на отдалечени места.

— Иран и Ирак? Какво прави той с тях, по дяволите?

— Нямам представа, стари приятелю. Охраната на тези срещи е засилена и не може да бъде подкупена лесно. През деня тримата стоят на разстояние един от друг, но през последните две вечери лимузините им са паркирани пред един и същ хотел или ресторант. Обсъжданията са на високо ниво и много тайни.

— Трябва да разбера за какво говорят, Тревър.

— Бих се опитал, но трябва да пиша експозе. Да играя на детектив за теб, беше приятно разнообразие, но вноските за издръжката на децата ми са по-високи от брутния национален продукт на повечето страни. Трябва да се върна към писането. Съжалявам.

— Ще напиша чек за сто хиляди долара. Съобщи ми информацията, и е твой.

— Не ми е нужна благотворителността ти, Халид — ядоса се Тревър.

— Но аз се нуждая от твоята. — Худари затвори, без да му каже дочуване.