Джак Дю Брул
Ладията на Харон (29)

Пристанище за танкери „Алиеска“

Изминаха двайсет тягостни минути. Тиктакането на стенния часовник звучеше като сърдечния ритъм на умиращ човек. Обаждането на Мърсър до „Елмендорф“ бе осигурило два хеликоптера с по осем напълно екипирани командоси от ВВС. Верен на думата си, Дик Хена бе алармирал властите във Вашингтон. Анди Линдстрьом се бе свързал с единия пилот на хеликоптер в „Алиеска“, каубой, който според него щеше с готовност да се съгласи да лети до помпените станции на север. Щяха да се срещнат с него след трийсет минути на гражданското летище във Валдиз. Мърсър и Линдстрьом чакаха Майк Колинс да приключи телефонния разговор, а после щяха да изслушат мнението на Тед Моси за напредъка му по активирането на компютърната оперативна система на петролопровода.

Когато до срещата с пилота оставаха десетина минути, Колинс най-после излезе от кабинета си. Обветреното му лице имаше мрачно изражение. Очите му бяха изцъклени и унили. Топчето тютюн зад лявата му буза беше с размера на топка за софтбол.

— Не можах да се свържа с помпени станции пет и шест. Пробвах по телефона, по предавателя и по късовълновото радио. Дори по факса. Никой не отговаря.

— Какво искаш да кажеш? Нали не си изпратил всички във Феърбанкс? — паникьосан попита Линдстрьом.

— Разбира се, че не съм. За толкова глупав ли ме мислиш?

— Престанете. — Мърсър разпозна началото на спор, в който те щяха да се обвиняват взаимно, и бързо го прекъсна. Нямаше нито търпение, нито време за подобна бюрократична идиотщина. — В критично положение сме и нямаме време да седим тук и да се обвиняваме.

За пореден път той осъзна, че взима решения вместо Линдстрьом и Колинс, и отново двамата му се подчиниха, без да задават въпроси.

— Анди, искам да останеш тук и да координираш комуникациите. Освен това работи и с компютърния специалист. Задължително е да си възвърнеш контрола върху системата. Майк, ти и аз отиваме в помпена станция пет. Разузнавателните данни на мястото са изключително важни. Хеликоптерът ви има ли необходимата техника да се свържа с „Елмендорф“?

— Не знам — призна Колинс и премести топчето тютюн на другата си буза. Между стиснатите му устни потече тънка струйка жълт сок. — Трябва да говориш за това с Ед, пилота на хеликоптера.

— Добре, тогава да говорим с Ед. — Дори да изпитваше колебание, Мърсър не го показа. Действаше на интуитивното ниво, в което се бе научил да не се съмнява.

Когато пристигнаха на летището, небето бе потъмняло. Дъждът най-после бе спрял. Дърветата бяха натежали от водата. И най-лекият полъх на вятъра донасяше нов валеж на земята, но тази вечер нямаше нежен бриз. На откритото поле бушуваше яростен вятър и силната въздушна струя блъскаше Мърсър, принуждавайки го да се олюлява.

Самотният частен хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“ сред самолетите „Чесна 182“ приличаше на огромно насекомо, окъпано в изкуствена светлина, докато стоеше на четирийсет метра от пристанището. На скосеното под остър ъгъл плексигласово предно стъкло небрежно се бе облегнал тъмен силует. Ръцете му бяха кръстосани на широките гърди.

Пътниците бяха осветени и пилотът ги видя, преди те да добият ясна представа за него. Той се взря в светлината, проникваща от пристанището, и грубо се изсмя, когато позна единия.

— Дори не си помисляй да се приближиш, Мърсър — предупреди чернокожият пилот с плътния си баритон. — Съдията от Военната прокуратура каза, че имам законното право да те сритам по задника, ако се приближиш на по-малко от петдесет крачки от мен.

— Еди? — извика Мърсър. — Еди Райе?

— Самият той, бяло момче. И не се шегувам като ти казвам да стоиш далеч от мен, човече. Ти носиш лош късмет и не те искам отново край мен. Пилотското ми досие беше безупречно, преди да се появиш в живота ми, и смятам да си остане само с онази единствена катастрофа, докато ми подарят златния часовник за пенсиониране.

— Ще ти дадат златен часовник, Еди. Заслужи си го с бирата, която пресуши тогава. Още ли пиеш, докато пилотираш? — извика Мърсър, който вървеше малко по-напред от Колинс.

Двамата с Еди Райе се прегърнаха като приятели, които са мислели, че никога повече няма да се видят. Тялото на Еди беше стегнато и мускулесто. Той беше по-нисък от Мърсър, но раменете му бяха по-широки и вратът по-дебел. Райе беше хубавец. Кожата му беше гладка и лъскава, а големите му очи бяха дълбоки и ясни. Единствената му непривлекателна черта бяха дребните, неравни, пожълтели зъби, разположени на неравномерно разстояние един от друг.

Преди година Еди Райе беше лейтенант във флотата, пилот на хеликоптер „Сикорски Сий Кинг“, базиран на щурмовия кораб „Инчан“. Той имаше лошия късмет да кара Мърсър от самолетоносача „Кити Хоук“ до „Инчан“ по време на кризата в Хавай. Мърсър отвлече хеликоптера и заповяда на Райе да се отправи към Хавай, за да предотврати катастрофална агресия, която можеше завинаги да съсипе Съединените щати. Докато бягаха, след като осуетиха изстрелването на ядрена ракета, Мърсър, Еди и руският учен Валерий Бородин бяха принудени да кацнат в Северния ледовит океан. Еди пострада най-тежко и прекара три месеца във военноморската болница в Пърл Харбър. Флотата го бе освободила с почести и му бе отпуснала инвалидна пенсия, благодарение на която щеше да се чувства удобно до края на живота си, и Мърсър много се изненада, че го вижда.

— Трябва да ти кажа, че допреди двайсет минути пих в продължение на дванайсет часа — пошегува се Райе.

По време на отчаяния им полет от Хавай и докато се опитваха да открият престъпната съветска подводница, Мърсър бе предложил бира на Еди, който я прие с благодарност, имайки предвид, че вероятността да оцелее и да се изправи пред военната комисия, е равна на нула. Това беше едно от многото неща, за които двамата се смяха, докато бяха в болницата. За Коледа Еди му изпрати бутилка бира „Сапоро“, каквато бяха пили в онази съдбовна нощ.

— Какво правиш тук? — попита Мърсър.

— По дяволите, и аз трябва да ти задам същия въпрос. Повикаха ме за спешен полет в почивния ми ден, и кого виждам — най-опасния човек, когото познавам. Е, разказвай.

— Спомняш ли си руснака, който стоеше в дъното на хавайската афера? Той отново е тук и в момента може да е само на няколко часа път на север от нас.

— Кой? Иван Кериков? Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

— Мамка му. Онзи тип е Тонтон Макутес и барон Д’Морт взети заедно — каза Райе, смесвайки двата най-големи страха на баба си от Хаити — бившата хаитянска тайна полиция и една от мрачните фигури в традиционното вуду.

— Включи и Джак Изкормвача, и ще се приближиш до половината истина.

След няколко минути „Джет Рейнджър“ излетя. Речната долина на Тейкел скоро се превърна в тясна ивица под бързо набиращия височина хеликоптер. Мърсър седеше на мястото на помощник-пилота, а Колинс се бе настанил отзад. Протегнатите му крака стигаха почти до пилотската кабина. Тримата имаха слушалки на главите, за да могат да разговарят. Светлините на уредите на таблото бяха зловещо зелени.

Монтираните на носа сигнални светлини проблясваха самотно в мрака.

— Е, за какво става дума? — попита Еди, след като хеликоптерът се отправи по определения курс на полета.

— Преди няколко часа изпратих във Феърбанкс хора от помпени станции пет и шест — отвърна Майк Колинс. — Всички загинаха в катастрофа. Два микробуса, пълни с мъже, които познавам от години. А после, преди около четирийсет минути, загубихме връзка с останалите в станции пет и шест.

— Това има ли нещо общо с неприятностите в депото, за които чух по новините?

— Да — потвърди Мърсър. — Но е било за отвличане на вниманието. Мисля, че истинските неприятности са в една от помпените станции.

— Добре, Мърсър. — Колинс пъхна глава между двете седалки в пилотската кабина. — Ти като че ли знаеш какво става тук и мисля, че е време да ми кажеш. Тази нощ загубих някои от хората си и нещо ми подсказва, че убийствата не са свършили. Ти знаеш нещо, което не ми казваш, но и аз имам право да го науча, по дяволите.

— Какво се е случило с капитана на „Петромакс Арктика“? — попита Мърсър.

— Какво?

— Първият капитан на „Петромакс Арктика“ е бил закаран с хеликоптер в Анкъридж и после в Сиатъл на борда на медицински самолет. Полетът е платен от самия Макс Джонсън. Имаш ли представа защо корабът е закъснял с няколко часа за пристигането си в пристанището? Щом са похарчили пари да свалят Харис Олбрехт от танкера, не смяташ ли, че това е било от грижа „Арктика“ да пристигне навреме? Тогава защо е закъснял? По дяволите, какво прави празен танкер без капитан в Аляския залив, докато му пазят мястото на пристанището?

— Какви ги говориш? Това няма нищо общо с възникналото положение. „Петромакс Арктика“ дойде много преди…

— Отговори на въпроса ми и мисля, че ще се досетиш — прекъсна го Мърсър, преди Колинс да успее да довърши изречението си.

— Харис Олбрехт е бил заведен при специалист по травмите в Сиатъл, лекар, който умее да зашива крайници и да поставя протези.

— Провери ли го? — Мърсър се обърна и се вторачи в Майк.

— Обадих се тук-там, когато това се случи.

— И какво? — Мърсър повдигна вежди в недоумение.

— Всъщност специалността му е възстановяване на тъканите след измръзване. Той е един от най-известните… — Гласът на Колинс постепенно заглъхна.

Перките тракаха над главите им толкова силно, че заглушаваха бръмченето на мотора на „Джет Рейнджър“. Еди поддържаше хеликоптера в равновесно положение, въпреки желанието си да се спусне в долините и да започне да криволичи ниско над земята, както го бяха учили военните. По време на войната в Персийския залив той бе превозвал морски пехотинци през най-горещите зони и обичаше този лудешки стил на летене.

— Колко пъти през последната година „Арктика“ е хвърлял котва в „Алиеска“ без инцидент? — продължи Мърсър. — Колко пъти Харис Олбрехт е докарвал танкера в доковете ви, без да го блъсне? Кажи ми как е възможно да загуби ръката си и да се нуждае от вниманието на специалист по измръзванията по време на обикновено пътуване от Лонг Бийч, Калифорния, до Валдиз, Аляска? Той е пренасял замразен азот в Аляска под носа ти. Но последния път нещо се е объркало.

— Смяташ, че всичко това е свързано? Мърсър му хвърли унищожителен поглед.

— Разбира се, че е свързано. Защо мислиш, че съм в този проклет хеликоптер с пълен откаченяк пред контролните уреди, когато можех да си седя вкъщи или да си пия питието в кварталния бар? Майк, Хауард Смол е мъртъв, както и братовчед му, и неговият син. Убиха ги, защото случайно попаднахме на кораба, пренасящ цилиндрите с течния азот от „Петромакс Арктика“ до брега. Кериков и ПАПС се опитват да се прикрият, като елиминират всеки, натъкнал се на операцията им. Вашият компютърен проблем не е случайно съвпадение, въпреки твърденията на специалиста ви. Безредиците в депото, катастрофата с микробусите. Планът на Кериков се осъществява в момента!

Мърсър не възнамеряваше да избухва така, защото това не му беше присъщо, но напрежението започна да му се отразява. Не се ядоса на Майк Колинс, че не е разпознал опасността, а на себе си, че не я е усетил по-рано. Трябваше да пристъпи към действие още когато Аги Джонсън му каза, че приятелят и е заминал на някаква загадъчна мисия, тогава трябваше да повика тежката артилерия, така да се каже, и да поиска общонационално издирване на водача на ПАПС. Мърсър беше сигурен, че по време на търсенето щеше да бъде заловен и Кериков, и сегашният отчаян полет нямаше да е необходим.

— Еди, колко остава до военновъздушната база „Елмендорф“?

— Не знам. Подадох план за полет до Феърбанкс. Какво има в „Елмендорф“?

— Щурмови хеликоптери и ентусиазирани войници — ухили се Мърсър. — Там няма опасност отново да стрелят по мен.

— Амин — усмихна се Райе. Зъбите му блеснаха на светлината в пилотската кабина. — Може би на час и десет минути в тези условия.

— Свържи ме с тях веднага щом можеш. Те очакват обаждането ми. — Мърсър заговори с по-спокоен тон. — Е, жена ти харесва ли живота там?

— Не — мрачно отговори Еди. — Разделихме се още докато бях в болницата. Изглежда, не съм бил единственият, получавал инжекции от моя доктор в Пърл Харбър.

— Съжалявам.

— По дяволите. Животът продължава, нали? Пък и чернокож мъж в Аляска? Свалят ме повече жени, отколкото мога да оправя. — Райе отново се ухили, макар че в гласа му прозвуча горчивина.

Час по-късно над земята под хеликоптера като ярко петно се появи Анкъридж. Водите на залива Кук бяха мастиленочерно Бурята, която следобед се бе разразила във Валдиз, се бе придвижила на север и в момента бушуваше във вътрешността на Аляска. Дъждът обливаше „Джет Рейнджър“ и удряше по предното стъкло толкова силно, че върху плексигласа сякаш падаха камъни. Чистачките превръщаха пороя в дъгообразни ивици в полезрението им. Вятърът тресеше хеликоптера и го клатеше застрашително въпреки усилията на Еди. Той не се извини за пилотирането си. Лицето му беше съсредоточено, а ръцете и краката му танцуваха по контролните уреди. Някой не толкова опитен пилот не би се осмелил да лети в подобна нощ.

— „Алиеска“ полет Едно-единайсет, засякохме ви на радара на осемнайсет километра оттук.

— Прието, „Елмендорф“ — потвърди Еди. — Разчетено време до пристигането пет минути. Моля, потвърдете.

— Потвърдено, Едно-единайсет.

— Знаеш ли какво правиш? — пошегува се Мърсър.

— Нямам абсолютно никаква представа, по дяволите — отвърна Еди.

След четири минути и четирийсет секунди Райе спря хеликоптера пред огромен хангар от гофрирана стомана. Наблизо имаше два транспортни „Хюи UH — 1“, които изглеждаха смъртоносни дори на оскъдната светлина, проникваща от хангарите. Страничните им врати бяха отворени и вътре се виждаха тежки картечници. Преди перките на „Джет Рейнджър“ да престанат да се въртят, около хеликоптера се насъбраха техници, без да обръщат внимание на леденостудения дъжд, който се лееше над летището. До него спря цистерна и двама мъже се приготвиха да прикрепят дебелия маркуч към хеликоптера.

Мърсър хукна към хангара, за да се скрие от дъжда. Ботушите му разплискаха водата в локвите по асфалта. През вдигнатата яка на коженото му яке проникваше хлад и ръцете му замръзнаха, докато влезе в ярко осветения хангар.

Парното в огромното помещение го затопли, но стомахът му се бе свил от страх и лоши предчуствия. Два „Ф–15“ с формата на делтаплан заемаха почти цялото пространство. Опашките им се извисяваха почти на шест метра над бетонния под. Зад тях, в дъното на хангара, чакаха неколцина мъже. Лицата им бяха намазани с черна камуфлажна боя. В ръцете си държаха карабини „М-16A1“. Те почти не обърнаха внимание на приближаващия се Мърсър и се задоволиха с бегъл поглед, преди отново да се заловят със задачата да проверяват екипировката си. Мърсър продължи да върви към тях и най-после от групата се отдели един мъж.

Той беше нисък, як и набит, с късо подстригана коса и брадясало лице. Гъстите му вежди бяха сключени над орловия нос. Очите му бяха черни и в краищата им имаше бръчки, но Мърсър видя, че са хладнокръвни и бързоподвижни. В противоречие с останалите черти на лицето, устните му бяха пълни и чувствени.

— Полковник Ноф?

— Вие трябва да сте Мърсър. — Ноф стисна ръката му силно и безпощадно. На Мърсър му хрумна да отвърне със същото, но осъзна, че това не е проверка за мъжественост, а естественото ръкуване на полковника. — Трябва да призная, че ни заварихте малко неподготвени. Преди час гледах порнофилм с неколцина от момчетата, а после неочаквано се обади генерал Самюъл Кели, началникът на генералния щаб на военновъздушните сили. Не мога да разбера кой сте вие, че имате такива връзки.

Мърсър веднага хареса отношението на Ноф. За разлика от другите военни полковникът не презираше хората без униформа. Очевидно не бе забравил, че е обучен да служи на цивилните.

— Попитайте всеки политик и той ще ви каже, че аз към най-влиятелният човек в страната — усмихна се Мърсър. — Обикновен американски данъкоплатец.

— Имате ли нещо против да ми кажете за какво става дума? Мърсър разбираше основанията на полковник Ноф да пита и неговата загриженост за хората му, но нямаха време да обсъждат положението. Трябваше да ги накара да действат.

— Щом съм успял да убедя началниците ви колко важна е мисията, тогава доверете се на преценката им и изпълнете заповедите им. Може да е загуба на време, но ако не е така и се окажа прав, ще се изправим пред сериозна, направо критична ситуация. Не мога да ви представя цялостната картина, но трябва да знам дали имате въпроси, свързани с тактиката на операцията тази вечер. Ако не ги зададете сега, някои от момчетата ви може да не се върнат.

— На ваше място не бих се тревожил за това, господин Мърсър. — Ноф изправи рамене. — Генерал Кели ни информира какво да очакваме. Безпокои ме присъствието на хеликоптера ви в нашия конвой. Пилотите ми не познават вашия човек и не искаме граждански хеликоптер да лети в същия район, където извършваме операцията.

Мърсър очакваше подобна загриженост и отговорът му беше уверението, от което Ноф се нуждаеше.

— Летях с този пилот по време на кризата в Хавай миналата година. Освен това той е бивш военен пилот и ветеран от войната в Персийския залив. Смятам да се движим няколко километра по-назад от вашите хеликоптери и да слушаме по радиопредавателя. Вие изкарвате големи пари заради риска да ви застрелят, а ние не. Кажете на вашия водещ пилот да дава инструкции на моя човек и той ще ги изпълни точно.

— А вие? Какъв е вашият опит?

— Били ли сте в Ирак? — попита Мърсър и полковникът кимна. — И аз бях там и се измъкнах, преди да нахлуят танковете. Бях специалист в операция „Златотърсач“ на „Делта Форс“ и проверявах дали няма да обстрелват вас, момчета, с атомни бомби на бойното поле. Вероятно съм видял повече престрелки от всичките ви войници, взети заедно, и може цяла нощ да седим тук и да сравняваме белезите си, но нямаме време. Нещо друго?

Ноф беше леко изненадан от отговора на Мърсър. Общността на специалните сили, макар и раздирана от съперничество, беше затворена, и разказите за тайни операции се разпространяваха свободно в размити версии, за да не се компрометират текущите мисии. От реакцията му беше очевидно, че Ноф е чувал за операция „Златотърсач“ и знае, че един цивилен е превърнал провала в успех, спасявайки повечето членове на екипа, изпратен да го пази.

— Не. Това е достатъчно. Имам координатите на помпените станции и картата, която ни изпрати по факса човек на име Линдстрьом. Мислех, че ще атакуваме и двете места едновременно.

— Не. Ако вашите сили се разделят, ще ги посрещнат повече противници и вероятно с повече оръжия. Докато стигнем дотам, ще имам информация коя станция е превзета.

— Добре. — Ноф нямаше други въпроси.

— Тогава да тръгваме — каза Мърсър с повече смелост, отколкото изпитваше.

 

 

Иван Кериков седеше на стола пред контролното табло на помпите. На коленете му имаше картечен пистолет „Хеклер и Кох“. Труповете на неколцината служители на „Алиеска“, останали в станцията, вече бяха изхвърлени навън. Той съблече дебелата си шуба и реши да махне и черния си пуловер. В края на седемдесетте години на XX век Кериков бе прикрепен като разузнавач към екип от командоси на КГБ. Като част от подготовката им веднъж те трябваше да превземат „окупирана от терористи“ помпена станция за природен газ навътре в сърцето на Сибир. Той не бе забравил усамотената станция в тундрата, нито колко сиво и непоносимо студено беше вътре. Кериков очакваше същото и в Аляска и бе облякъл твърде много дрехи за атаката на помпена станция номер пет.

Засега престараването с дрехите беше единствената му погрешна сметка.

Откакто бе пристигнал в Аляска, Кериков бе измъчван от препятствия, закъснения и хиляди други проблеми, но се бе справил с всичките в типичния си стил. Ако проблемът е механичен, замени го. Ако дебнеш удобен момент, изчакай. А ако е човек, убий го. Сега обаче подготвителната му работа го възнаграждаваше. Благодарение на бившия капитан на „Петромакс Арктика“ и на активистите на ПАПС на различни стратегически места по петролопровода в Аляска бяха поставени хиляда и осемстотин тона течен азот. Специално направените пакети, които трябваше да предпазват свръхохладената течност от преждевременно замръзване, бяха замаскирани като метален уплътнител на високата около метър тръба от въглеродна стомана. Пакетите с азот бяха вградени толкова добре, че дори проверката отблизо на работниците от „Алиеска“ не можа да ги различи от обикновените уплътнения. Кериков дори бе поръчал да ги потъмнят, за да приличат на истинските, които бяха сложени преди двайсет и пет години. Малко по-големият размер на пакетите не предизвика съмнения у инспекторите, а някои от тях бяха поставени там от няколко месеца.

Използването на ПАПС беше най-хитрият майсторски ход на Кериков. Но докато седеше в командната зала, той си позволи да се поздрави с известна доза самодоволство за включването на ПАПС в операцията. Това беше гениално хрумване. Хасан бен Руфти изпитваше съмнения към плана му и искаше да използва свои хора да извършат деликатната операция по поставянето на пакетите с азот, но Кериков подчерта, че присъствието на петдесет араби в Аляска ще предизвика подозрения. Група природозащитници обаче, каквито имаше навсякъде в Съединените щати и особено в Аляска след изявлението на президента за Полярния резерват, нямаше да породи никакви съмнения, още по-малко тревога. Те можеха да останат пред погледите на всички и да протестират на различни места по маршрута на петролопровода, докато другарите им залагаха пакетите с азот по тръбата.

Най-хубавото беше, че не знаеха какво всъщност диктува действията им. Ян Верховен и жалката му банда от безделници не съзнаваха, че саботажът им излиза извън границите на природозащитен акт. Те наивно мислеха, че когато бъде освободен, азотът ще замрази петрола по линията и завинаги ще спре преноса. Активистите вярваха в това, защото Кериков им бе казал така. Никой от тях не се досети, че замразяването на петролопровода ще представлява само временна пречка за „Алиеска“ и отварянето за експлоатация на Полярния природен резерват.

Верховен беше най-опасният от групата. Той беше умен и вероятно имаше коефициента на интелигентност на гений, но беше деформиран от прекалено голямото си себелюбие. Иван Кериков го бе преобразил от член на маргинална групировка психари в движеща сила във войната срещу индустриализацията, а Верховен мислеше, че е постигнал всичко сам. Двайсетте години в КГБ на различни постове бяха научили руснака да манипулира другите. Понякога за тази цел бяха нужни пари, а друг път насаждане на страх, но при Ян Верховен беше достатъчно само малко погалване на себелюбието, за да се съгласи холандецът на всичко. Когато активистите на ПАПС започнаха да поставят пакетите по петролопровода, Верховен дори си бе внушил, че идеята за удара е негова от самото начало.

В командната зала влезе един от хората на Кериков. Широките му рамене бяха покрити със сняг.

— Ще трябват още два часа, за да поставим пакетите с азота. — Мъжът говореше руски с немски акцент и в тона му прозвуча оправдание. — Нашето разузнаване не уточни, че тръбата ще бъде толкова високо над земята, когато стигне до тази станция. Имаме само два камиона с кранове, затова работата ще се забави значително.

Задоволството на Кериков се изпари.

Последните пакети, най-важните за операцията, бяха изгубени, когато единият се бе скъсал по време на прехвърлянето от „Арктика“ на риболовния кораб „Джени IV“. Ръката на капитан Олбрехт замръзна, когато бе потопена в азот с температура двеста градуса под нулата. В суматохата след инцидента на „Джени IV“ бе избухнал пожар. Екипажът не можа да го угаси и пламъците загряха складираните на борда контейнери с течен азот до точката на кипене. Експлозията разруши риболовния кораб. Джоана Ригс бе уверила Кериков, че останките ще потънат един час след като танкерът се отдалечи от него. Разбира се, „Джени IV“ не потъна и бе открит на другия ден. Макар че Кериков бе принуден да вземе мерки срещу хората, намерили изоставения плавателен съд, по-неотложната му задача беше да се сдобие с допълнителни количества течен азот и да ги постави на местата им. Без необходимата доза течен азот, с който да работи, той трябваше да промени плана и да постави много по-малко пакети под помпена станция пет.

Кериков бе подбрал момента на атаката така, че между превземането на помпената станция и освобождаването на азота да има само около дванайсет часа, но всяка секунда, която прекарваше там, увеличаваше риска да бъдат или заловени, или принудени да освободят преждевременно азота, намалявайки ефекта. Кериков донякъде обвиняваше себе си, че не е казал на Верховен да извади от строя тази важна секция в началото на операцията, вместо да чака поставянето на последните пакети по петролопровода. Пристигането му там беше пресметнат риск, но като всеки пресметлив човек, Кериков възнамеряваше да обърне шансовете в своя полза.

— Кажи на хората си да престанат да помагат на членовете на ПАПС да поставят пакетите. Знам, че това ще ни забави още повече, но искам войниците ти да са готови за реакцията на американците. Те вече би трябвало да знаят, че сме тук. Очаквам скоро контраатака. — Кериков говореше уверено. Отново беше в стихията си. — Замете позиции с ръчните гранатомети и ракетите „Грейл“ и изпрати някое превозно средство по пътя като ариергард. Властите не са имали достатъчно време да организират атака и това ни дава тактическо предимство. И не забравяй да се погрижиш ракетните удари да са точни. Ако не улучиш дори един от хеликоптерите, те ще повикат подкрепления. Сигурен съм, че микробусите със служителите на „Алиеска“, които бяха изблъскани от пътя на камионите, са предизвикали интереса на полицията. Ченгетата може бързо да се появят, ако надушат, че тук става нещо.

Докато по-голямата част от активистите на ПАПС бяха пристигнали в помпена станция пет с бавно движещите се камиони, пренасящи тежките пакети с азот, Иван Кериков, Ян Верховен и двамата телохранители на руснака бяха долетели с хеликоптер. Кериков смяташе, че ако американците успеят да докарат голям брой щурмоваци, той и хората му могат отново да използват хеликоптера, за да избягат, оставяйки природозащитниците да се оправят сами.

Верховен с нищо не показваше дали изпитва опасения, че хората му ще бъдат използвани за пушечно месо. Той беше навън, възхищаваше се на полярната буря и насърчаваше работниците с одобрителни викове, сякаш това беше страхотно приключение, за което дълго щяха да си спомнят.

Нямаше начин Кериков да позволи на някого от тях да живее дори ако оцелееха след неизбежната атака на американците. Руснакът се подсмихна и запали цигара.