Джак Дю Брул
Ладията на Харон (21)

На борда на „Надежда“

Дървената стълба на изследователския кораб можеше да се спуска от главната палуба до водата като средновековен подвижен мост. Мъжете и жените чакаха в двете гумени лодки, развълнувани като саксонци мародери, изгарящи от нетърпение да щурмуват нормански замък, готови веселбата им да продължи на борда на „Надежда“. Аги се качи по стълбата, като внимаваше да не се подхлъзне на стъпалата, влажни от хладната мъгла.

През последните няколко стъпала я пренесе едър студент от Норвегия, десет години по-млад от нея, който се засмя, когато я пусна на палубата с галантен жест. Косата му беше почти толкова бяла, колкото зъбите. Тя също опита да му се усмихне, но изведнъж всичко и се стори нереално, сякаш не трябваше да бъде там и това вече не беше нейният свят.

Безпокойството я завладя, когато влезе в главния салон. Аги се зарадва на топлината, струяща от вентилаторите, и едва тогава осъзна, че е с якето на Мърсър. Доближи яката до носа си и вдъхна аромата на износена кожа, следи от мускусен одеколон и непогрешимия мирис на мъж. Уханието беше приятно и успокояващо. Аги съблече якето и виновно го хвърли на стола, сякаш хората около нея можеха да отгатнат какво изпитва.

Чувстваше се отдалечена от веселието, което избухна с нова сила, едва-едва погледна бутилката бира, която сложиха пред нея, и изпита досада от оживеното бъбрене на природозащитниците. Запита се дали не е отсъствала твърде дълго и не се нуждае от малко време да се аклиматизира към бурния им начин на живот. Или се бе променила, откакто за последен път беше на борда на „Надежда“, когато беше част от това голямо семейство?

Случилото се действително и се бе отразило — смъртта на Бърт Манинг и евентуалното участие на баща и. И Мърсър. Тя разсеяно прокара пръсти по грапавата материя на якето му и установи, че кожата е осеяна с белези и е загрубяла като тази на собственика си.

Бе се почувствала абсолютно безсилна, когато мъжът в бара я сграбчи и започна да я опипва. Можеше да я изнасили и тя се съмняваше дали някой щеше да забележи това в суматохата. И после неочаквано Мърсър се озова там като герой в блудкав сантиментален роман, каквито четеше като малка. Аги нямаше представа как бе попаднал в бара, но му беше благодарна, макар че не го показа. Беше и трудно да овладее противоречивите чувства, които този мъж предизвикваше у нея. Мърсър я привличаше с неустоим магнетизъм, но въпреки това, когато бяха заедно, успяваше да я вбеси само с няколко думи или дори с поглед.

Тя се запита дали се заяжда с него заради нерешителността си да изгради стена между тях. Знаеше, че дори не трябва да мисли за Мърсър в тази светлина. Нали обичаше Ян и се надяваше един ден да стане негова съпруга? Аги нямаше отговор на тези въпроси, преследваше я само неясно усещане, че се забърква в нещо, което не е по силите й.

Запали цигара и стана, без да обръща внимание на веселието и бирата. Ян не беше на борда на „Надежда“, когато Аги пристигна във Валдиз. Беше редно да го посрещне вместо да се включи в купона. Не го беше виждала от месец и би трябвало да очаква с нетърпение срещата им. Но в момента не изпитваше нищо.

Все пак тръгна към голямата каюта на Ян, проклинайки се заради липсата си на решителност. Винаги бе знаела какво иска и го бе постигала. Но сега? „Колко досадно“ — помисли Аги, потропа плахо на вратата и влезе, без да чака отговор.

Ян седеше зад бюрото. Беше облечен в дебел пуловер, въпреки че в каютата беше топло. Очевидно беше на борда отскоро, защото инак щеше да се преоблече, тъй като не понасяше горещината. На бюрото бяха разхвърляни листове и той съсредоточено се бе навел над тях. Нервно написа нещо и най-после вдигна глава. Усмихна се, когато видя, че на прага стои Аги, която се бе скрила отчасти зад вратата, сякаш очакваше наказание.

— Аги! Господи, колко се радвам, че те виждам. — Той стана, разтвори ръце, притисна я до себе си и долепи устни до нейните, а когато тя не реагира, леко отстъпи назад. — Какво има, мила моя?

— О, Ян. — Тя млъкна, защото не беше сигурна какво не е наред. — Толкова се уплаших тази вечер. Чу ли за сбиването в бара?

— Да, казаха ми. Хайнц и Пиер ще бъдат задържани до сутринта по обвинение в пиянство и нарушаване на обществения ред. Някой спомена, че едва не са те изнасилили, но местен жител успял да те изведе през задната врата. Трябва да е било ужасно.

— Да — отговори Аги, изпитвайки облекчение, че Ян не подозира какви мисли се въртят в главата й.

— Не знаех, че ще дойдеш по-рано в Аляска. Щях да те посрещна в Анкъридж. Защо не ми се обади? — Верховен се вторачи в невероятните и смарагдовозелени очи.

— И аз не знаех. Реших да дойда ей така, изведнъж. — Аги не спомена за паниката, която бе предшествала заминаването и от Вашингтон.

— Е, няма значение. Радвам се, че си тук. — Ян и се усмихна. Дрезгавият глас издаде намеренията му.

— Моля те, Ян, не тази вечер. Знам, че не съм те виждала отдавна, но не се чувствам добре. Имам усещането, че съм омърсена. Онзи мъж… — Гласът и постепенно заглъхна.

— О, скъпа, нямах предвид това. Е, донякъде. Но слушай, тук ще стават големи неща. Искам да ги видиш и да участваш в тях.

Предупреждението на Мърсър изведнъж проблесна в съзнанието й.

— Какви неща, Ян?

— Скоро ще нанесем истински удар на фашистката корпорация, чиято алчност съсипва планетата.

— Баща ми включен ли е? — Нямаше намерение да защитава баща си, но тонът и беше груб и обвинителен.

— Говорихме за това — каза Верховен и вдигна ръце, сякаш се предпазваше от физически удар. — Мислех, че разбираш — баща ти е един от нашите най-жестоки врагове. „Петромакс“ е сред най-безмилостните експлоататори в света. Смятах, че нямаш възражения срещу онова, което правим. Безброй пъти си казвала, че искаш да му го върнеш. И сега имаш тази възможност. Пред прага сме на нещо голямо, което ще спаси Аляска и може би останалата част на земното кълбо. През следващите няколко дни ще принудим хората да живеят без петрол, Аги. Не знаеш ли какво означава това?

— Не, Ян. Какво означава? — троснато отвърна тя. Обаянието му вече не и въздействаше. Аги за пръв път го видя такъв, какъвто беше в действителност, а не какъвто искаше да го вижда. „Какво направи Мърсър с мен?“ — запита се безпомощно.

— Ще разбереш, когато приключим. Ще видиш. Ще спасим планетата от най-големия и бич, жаждата и за петрол.

Аги отново се замисли за думите на Мърсър.

— С какво ще го замените?

— Моля? — нежно попита Ян.

— Ако блокирате петрола на света, как ще снабдявате с енергия училищата и болниците и ще осигурявате работа на милионите хора, които зависят от петрола, за да си изкарват прехраната? — попита Аги и се освободи от прегръдката му.

— Няма да блокирам запасите от петрол на света, а ще го превърна в такъв отблъскващ източник на енергия, че никой няма да иска да го използва.

— Какви ги говориш?

Той отново я взе в обятията си, притисна възбудения си пенис до тялото и и трескаво плъзна ръце по гърба й.

— После, Аги. — Верховен впи устни във вдлъбнатината в основата на шията й. Езикът му пъргаво галеше една от най-чувствителните и зони.

— Ян, моля те. Казах ти.

Той не обърна внимание на молбите й.

— Не съм те виждал отдавна, Аги. Желая те. Верховен я поведе към спалнята. Аги му се остави, макар че можеше да се възпротиви. Дори да бе усетил, че тялото и е сковано, Ян с нищо не показа това. Той нежно я сложи на леглото.

— Колко си красива — промълви Верховен. Лицето му беше зачервено от страст.

— Ян, моля те, недей — прошепна тя. Защо се случваше това? Защо го позволяваше? Колкото и да искаше да го спре, нещо и подсказваше, че му е задължена. Но веднага щом тази мисъл и хрумна, тя я отхвърли. Не му дължеше нищо.

Той разкопча копчето на джинсите и и бавно смъкна ципа.

Аги не понечи да му помогне, нито се опита да му попречи. Тялото и добре познаваше ръцете му, които галеха бедрата и гърдите й. Наистина ли не му беше длъжница? Те бяха любовници почти от година. Редно беше да се любят.

Ян се съблече и след миг проникна в нея болезнено, защото тя не реагираше на ласките му. Верховен обаче сякаш не забелязваше това и тласкаше силно, затворил очи. Стигна до оргазъм и притисна глава до рамото й.

Аги се почувства омърсена.

 

 

Мърсър се върна в хотела в полунощ. Съзнанието му беше ясно, а бурните емоции отпреди час — овладени. Беше премръзнал до мозъка на костите си. Тъй като даде якето си на Аги, трябваше да върви до хотела само по риза, а времето беше много студено. Замисли се дали да не се изкъпе, но погледна часовника си и реши, че е по-добре да се обади по телефона, а сетне да се погрижи за потребностите на тялото си.

Набра номера и се изненада, когато от другата страна на линията отговориха едва след четвъртото позвъняване.

— Какво? — изръмжа гласът.

— Добър вечер, Дик. Обажда се Мърсър.

— Господи, Мърсър, къде си, по дяволите? — избухна Хена.

— Изпратил съм специалните части да те търсят.

— Я стига, Дик, В хотел „Уилард“ съм, където ме остави — невинно отговори Мърсър.

— Много смешно. Ще получиш сметката за алкохола, който Хари отмъкна от хотела. А сега, кажи къде си.

— Във Валдиз, Аляска.

— Казах ти да не ходиш там, по дяволите. Да не си глух?

— Престани, Дик. Латимериите са пълни с хайвер. Риболовът е невероятен.

— За твоя информация, латимериите живеят само в Индийския океан.

— Затова все още не съм уловил нито една — засмя се Мърсър. — Мислех, че не използвам подходяща стръв.

— Добре, в Аляска си — примирено каза Хена. — Какво научи?

— Още нищо конкретно, но имам определени подозрения. Между другото, къде си, Дик?

— В Белия дом заедно с президента и секретаря на енергетиката. Искаш ли да говориш с някого от тях?

— Кажи на Кони да хвърли удобните обувки, които носи, и да се качи на високи токчета.

Мърсър чу характерния смях на Кони ван Бурен и разбра, че Хена е включил високоговорителя на мобилния си телефон.

— Как вървят нещата с дъщерята на Макс Джонсън? — подвикна Ван Бурен. — Видях ви да излизате заедно от приема.

— Знаеш какви са взаимоотношенията ми с жените, Кони — ухили се Мърсър. — Тя ме мрази и в червата. Виж какво, Дик, искам една услуга.

— Какво има?

— Чувал ли си за ПАПС? Природозащитната организация. Мисля, че се готвят да направят нещо тук.

— Не се занимаваме с тях, Мърсър. Разследваме участието на Кериков в случващото се. ПАПС не се вместват в случая.

— Преди малко присъствах на сбиване между тях и местни жители в един бар. Момчетата на ПАПС действаха като обучени войници. Съвсем не приличаха на любители на природата.

— Ако слушаше, щях да ти кажа, че открихме Иван Кериков — възкликна Хена. — Изглежда работи с някакви типове от Близкия изток, а не с група радикали с попечителски фондове.

— Какво научихте? — И последните следи от веселие изчезнаха от гласа на Мърсър.

— Проследихме фалшивия му паспорт до хотел „Холидей Ин“ в Анкъридж. Наел е две стаи, апартамент за себе си и още две стаи, вероятно за телохранителите си. Персоналът си спомни, че трима от пазачите, които са араби, и мъж, отговарящ на описанието на Кериков, са напуснали хотела преди два дни. Времето съответства на изчезването на Хауард Смол. За съжаление ги изпуснахме. Сутринта нахлухме в хотела, но те бяха заминали преди два часа.

— По дяволите. Разбрахте ли дали се е обаждал на някого?

— Опасявам се, че и тук стигнахме до задънена улица. Обаждал се е, но на частна телефонна централа в Ню Йорк.

— И какво?

— Звъниш там и те свързват с друга линия. Така проследяването стига до частната телефонна централа, а не до човека, с когото си говорил. КГБ използваха този метод години наред в Съединените щати.

— Мамка му — прошепна Мърсър. — Все още нищо не се връзва. През последните два месеца в Аляска са внесени незаконно над двеста тона течен азот. На Кериков ще му трябват повече от няколко араби и двама телохранители, за да направи нещо с него.

— И смятате, че ПАПС са замесени? — чу се характерният глас на президента, който следеше разговора.

— Да, господин президент. Нямам доказателства, но тази организация е много подозрителна.

— Какво искаш да направим? — попита Хена.

— Да претърсите кораба им и да разберете дали течният азот е на борда, да проверите дали имат специални хладилници, където биха могли да го съхраняват. Арестувайте ги всичките, ако намерите дори машина за сладолед. Сигурен съм, че са замесени.

— Не мога да ходя насам-натам и да залавям кораби, които пътуват под чужд флаг, Мърсър.

— Я стига, Дик. Ти контролираш проклетото ФБР. Ще измислиш начин да качиш хората си на борда на „Надежда“. Използвай прикритието на санитарни инспектори, които проверяват за бразилска срамна въшка. Каквото ти хрумне.

— Ако грешиш, ще ти скъсам задника — заплаши го Хена.

— Мислех, че ще го сториш, защото съм отишъл в Аляска.

— Добре. Какво друго знаеш?

— Нищо. А може би всичко. Научих, че Бърт Манинг е работил за Джонсън. И Джонсън е знаел точно в колко часа ще бъде извършено нападението в дома ми.

— Какви ги говорите? — Президентът мигновено усети скандала. Преди малко бе играл голф с Макс Джонсън.

— Не знам, сър, но говорих с дъщеря му и този факт много я е уплашил.

— Мърсър — намеси се Кони ван Бурен, — сериозно ли смяташ, че Джонсън е замесен? Той може да загуби много повече в Аляска от всеки друг.

— Съгласен съм с теб, Кони. Затова все още не съм сигурен дали е замесен. Това беше само информация, която научих и исках да ви предам.

— Ще проверим „Надежда“, но искам веднага да се върнеш във Вашингтон — прекъсна го Хена.

— Добре, Дик — сериозно каза Мърсър, — но искам да бъда в екипа, който ще се качи на „Надежда“.

— Операцията е на федералните власти. Ти си цивилно лице.

— Имай доверие на цивилните. Аз ти дадох следа, докато твоите двеста агенти, които си изпратил да слухтят из щата, не са открили нищо.

— Доктор Мърсър, аз ще се погрижа да участвате в операцията, но само като наблюдател. — Тонът на президента беше хладен и безстрастен. — Но искам лично да гарантирате, че след това ще се качите на първия самолет за Вашингтон.

— Можете да ми имате доверие.

Ричард Хена затвори мобилния си телефон и се облегна на креслото. Двамата с Кони ван Бурен седяха пред президента в Овалния кабинет. Макар че бяха облечени във всекидневни дрехи, обстановката беше официална.

Бяха там от два часа и обсъждаха осъществяването на новата енергийна политика на президента и участието на Хена, който трябваше да се погрижи всичко да мине гладко. Никой от вътрешните хора във властта във Вашингтон не беше толкова наивен, за да мисли, че предложението на президента няма да има сериозни последици както в национален, така и в международен мащаб. Петролните компании и природозащитните организации не бяха единствените участници, които се чувстваха застрашени от прекратяването на вноса на петрол.

Много страни производители на петрол виждаха в този ход поредната стъпка в плана на Америка да съсипе начина им на живот и затова се събираха в Лондон. Войнствените групировки в ОПЕК можеха да заплашват и да притискат Съединените щати, защото все още държаха мощно икономическо оръжие. Тримата души, седнали около голямото бюро, трябваше да се погрижат евентуалните репресивни мерки да не стигнат до бреговете на Америка.

— Кучият му син — изруга Хена, приближи се до вграденото в стената барче, наля си щедра доза шотландско уиски и го изпи на една глътка.

— Защо говориш така? — попита Кони.

— Мърсър знае повече от нас. Кълна се в Бога, че предизвиква тези кризи само за да ме злепостави — уморено отговори Хена. — Мисля, че не се справихте много добре, господин президент.

— Защо?

— Защо? Той може настина да изпълни заповедта ви и да се прибере вкъщи, а ние да загубим най-добрия си човек в Аляска.

— А агентите ти? — попита Кони.

— Изпратих двеста агенти, които не откриха нищо. Поръчах да следят пратките на „Федекс“, в случай че някой пакет изглежда подозрителен. Ето колко съм отчаян. Само за два дни Мърсър ни насочи към повече следи, отколкото целият ми персонал в Аляска. Никой от хората ми няма неговата научна подготовка, нито нюха да съзира връзка между нещата като него. Мърсър знае какво може да се направи с течния азот и за какво може да се използва, докато моите нетърпеливи момчета с къси подстрижки и държане на бейзболисти са готови само да ритат врати и да разбиват глави. Те не умеят да свързват фактите като Мърсър. Той е най-ценната ни придобивка в Аляска и ако реши да се прибере вкъщи, може всички да платим цената за това.

— Дик, аз познавам Мърсър по-отдавна от теб — намеси се Кони ван Бурен. — Не мислиш ли, че му оказваш прекалено голямо доверие?

— Ти не участва в кризата в Хавай, Кони — каза президентът. — Мърсър вече не може да ме изненада с нищо. — Той се обърна към Хена. — Мислиш ли, че са основателни подозренията му към ПАПС и Макс Джонсън?

— Към ПАПС може би. Водачът им е патологично копеле — отвърна Хена. — Но не и към Джонсън. Той е лоялен.

— Дик — сериозно рече президентът, — и двамата познаваме Филип Мърсър. Той ми спаси кожата в инцидента в Хавай. Вярвам му, щом изпитва подозрения. Проучи Макс Джонсън. Тихомълком.