Джак Дю Брул
Ладията на Харон (35)

На двеста и седемдесет километра северно от протока Пюджит

Морето беше тъмно като изстинала лава, сурово и безмилостно. Вълните приличаха на огромни могили, извисяваха се от запад и изтласкваха встрани всичко по пътя си, включително „Гордостта на Сюзи“. Трийсетгодишният риболовен траулер беше излязъл далеч от определените граници и търсеше риба толкова навътре в Тихия океан, че остарялата му радарна система вече не засичаше бреговата ивица на континента.

Беше най-тъмният час на нощта, между един и пет, когато всички, освен отчаяните, спят. Близо седемдесет часа Стив Ханскъм бе насочвал кораба си след стадо морски костур с надеждата да попадне на голям пасаж тихоокеански сардини. Но не му провървя, защото малкото стадо китове орка, които бяха решили да преследват траулера му, разпръснаха евентуалния улов.

Отначало Ханскъм се зарадва, че може да покаже китовете убийци на сина си, но сетне прокле капризните бозайници за упоритата им преданост към „Гордостта на Сюзи“. Той беше рибар четвърто поколение и макар да съзнаваше, че няма да има пето, се опитваше да си изкарва прехраната от морето, което бе осигурявало препитание на семейството му от средата на XIX век. Стив бе ипотекирал траулера, къщата и колата си, затова знаеше какво би означавал богатият улов за него и семейството му. Още две-три излизания в открито море отвъд протока Пюджит, и той щеше да бъде разорен, ако не се върнеше с голям улов.

Ето защо Ханскъм бе освободил от училище единайсетгодишния си син Джошуа за един месец и го бе взел със себе си да работи на кораба. През няколкото седмици, докато бяха заедно, Стив се надяваше да научи момчето какво означава сам да си изкарваш прехраната, и да му внуши гордостта, която му бе вдъхнал неговият баща. След няколко месеца, по всяка вероятност през пролетта, Ханскъм щеше да работи за някой друг, но в момента беше независим и държеше синът му да изпита усещането.

Макар че и други щяха да страдат, ако Стив загубеше траулера си, особено старият Джордж Будет, прошареният морски вълк, който знаеше повече за риболова, отколкото повечето рибари някога щяха да научат, Стив се тревожеше най-много за сина си. Джош бе израснал с морето и бе привлечен от него. Макар че икономиката и суровата действителност, че в северозападния Тих океан има твърде много риба, щяха да го оставят безработен, Стив обвиняваше себе си, че не може да му предаде наследството, завещано на него. Гледаше на това като на личен неуспех.

Щурвалът се въртеше без усилия, само с лекото докосване на Стив Ханскъм. Лакираният дъб беше изгладен от постоянния допир на няколко поколения. Ханскъм стоеше сам в кабината на щурвала, откакто бяха тръгнали от Сиатъл, и гледаше ехолота, надявайки се да види стадо сардини отново да минава под траулера и да хвърли мрежата.

— Ще те сменя.

Гласът прекъсна мислите на Стив и го накара да стисне щурвала. Той се обърна.

— Не, благодаря, Джордж, Иди да поспиш.

— На осемдесет години съм. Вече не ми трябва сън. Наспал съм се и чакам вечния сън. — Очите на Джордж Будет светеха с последните искри на живота като електрическа крушка, която блести най-ярко, преди да изгори. Той бе ходил за риба с бащата на Стив, а като момче — с дядо му.

— Къде е Джош?

— Спи до радиопредавателя — отвърна Джордж. — Не трябваше да го изпращаш да си легне и в същото време да му казваш да слуша предавателя. Той прие втората ти заповед много по-сериозно от първата.

— Едва ли ще хванем риба, затова по-добре Джош да има чувството, че прави нещо на това пътуване. По-добре да слуша бръмченето на големите контейнеровози, плаващи към Сиатъл, отколкото да седи на палубата и да се чуди какво да прави.

— Ще намерим риба преди зазоряване — убедено заяви Джордж.

Джошуа започна да се събужда, обзет от същото вълнение, което го държеше в плен, откакто баща му каза, че този месец не трябва да ходи на училище. Сякаш беше Коледа сутринта в тихите часове, преди родителите му да се събудят, но чувството беше по-силно. Той имаше работа. Баща му бе поръчал да слуша радиопредавателя и Джош смяташе да прави точно това. Момчето не съзнаваше, че задачата му е поставена по-скоро да му създава работа, отколкото с някаква друга цел.

Засрамен, че е заспал по време на дежурството, Джош потърка очи и се прозя, а после се съсредоточи върху предавателя. Не се беше преобличал от три дни и също като баща си бе добил навика да се пръска с дезодорант веднага щом се събуди. Джошуа дори имитираше стъписаното му изражение, когато аерозолът докоснеше нежната му кожа. Момчето започна да преглежда честотите, търсейки нещо, което може да помогне на баща му да намери риба. Джош въртеше копчето бавно, преминавайки от една честота на друга толкова плавно, че промяната беше незабележима, освен ако не слушаше тоновете на радиосмущенията, разнасящи се от високоговорителя.

Той едва не го пропусна. В нискочестотния обхват се чу кратко пращене, различно от шумовия фон, но не чак толкова, и Джош едва не го пренебрегна. Той обаче превъртя назад копчето и го чу отново. Някой предаваше, но сигналът беше далечен и неясен, изкривен шум като онзи, който другите деца в училище наричаха музика. Джош не съзнаваше какви са последиците от засичането на сигнал на 2182 мегахерца и се заслуша съсредоточено, докато от смущенията се разнесе глас.

— Мейдей, Мейдей, Мейдей^[1]. Тук е супертанкерът „Южен кръст“ до всички плавателни съдове.

Стреснат, Джош изскочи от каютата и изтича на мостика.

— Татко, хей, татко.

— Чакай малко, Джош — каза Стив Ханскъм, който се бе навел над сонара. Джордж Будет стоеше до него.

— Погледни колко е голям — със страхопочитание прошепна Джордж, въпреки десетилетията, прекарани в морето. — Не съм виждал такъв пасаж.

— По дяволите, Джордж, попаднахме на златна жила. — Стив се изправи и се обърна към сина си. — Джош, тичай да събудиш другите. Ще трябва да ловим риба.

Джордж Будет намали тягата на моторите и завъртя щурвала така, че „Гордостта на Сюзи“ започна да описва широка дъга около огромното стадо риби, плаващи точно под повърхността, пощурели от хищните морски костури, които се стрелкаха сред тях. Джордж щеше да изпълнява задачите на мостика, докато Стив и другите двамата моряци се приготвеха да хвърлят мрежата около стадото сардини.

— Но, татко — настоя Джош, — току-що чух сигнал Мейдей по предавателя. Беше на 2182.

На Стив му бяха необходими няколко секунди, за да проумее какво бе казал синът му.

— Чул си сигнал на 2182? Сигурен ли си? — Изведнъж вълнението около стадото риби под тях се изпари.

— Да. Някой каза „Мейдей“ и всичко останало — развълнувано отговори момчето, без да съзнава последиците от онова, което казва.

— Пригответе се да хвърлим мрежата — извика Джордж, който се бе съсредоточил върху рибата.

Стив се поколеба, гледайки нетърпеливото изражение на лицето на сина си. Искаше му се момчето да не бе засичало повикване на 2182 мегахерца, една от международните честоти за помощ. Трябваше да вземе решение за няколко секунди или стадото сардини щеше да се разпръсне, прогонено от костура.

— Хвърляйте! — извика Стив на двамата моряци, които вече бяха събудени от тропането на Джордж Будет по палубата над каютата, където спяха.

Мрежата беше хвърлена от задната част на траулера около периметъра на стадото, за да улови възможно най-голям брой риби.

Стив обикновено помагаше на хората си да я спуснат, уверявайки се, че скъпата мрежа няма да се заплете, но сега хвана сина си за ръката и го задърпа към радиопредавателя.

— Покажи ми — каза той на обърканото момче, което се бе разтреперило.

Уплашен, Джошуа включи стария „Моторола“, отбягвайки да погледне баща си в очите. Предавателят загря и лампите му осветиха тъмната каюта. Момчето претърси честотите и спря на 2182 мегахерца. От високоговорителя се чу само бял шум. Стив си пое дъх, благодарен, че синът му се е объркал. Никой не викаше за помощ.

Ако наистина имаше бедствие, законът на морето повеляваше, че запазването на човешкия живот се нарежда преди всичко останало. Стив щеше да бъде принуден да среже тежките мрежи, влачещи се зад кораба, и да подкара възможно най-бързо, за да окаже помощ. Ако това се случеше, трябваше да се прости с надеждата, че ще събере пари за нови мрежи. Но Джош грешеше. Нямаше повикване за помощ и Стив можеше да лови риба.

Той се приготви да изключи радиопредавателя, когато от високоговорителя се разнесе силен, ясен глас, който се чу толкова близо, че човекът сякаш беше в каютата при тях.

— Мейдей, Мейдей, Мейдей. Говори капитанът на „Южен кръст“, до всички плавателни съдове. Мейдей, Мейдей, Мейдей.

Кръвта на Стив се смрази. Уплаши го загубата на бъдещето му, а не съобщението. Тук не ставаше дума за някой малък крайбрежен кораб, а за един от супертанкерите, плаващи по маршрута Аляска — Калифорния. Ханскъм си спомни последиците от катастрофата на „Ексон Валдиз“, които бе гледал по телевизията. Ако коремът на някое от онези чудовища се отвореше и отровата му се излееше близо до протока Пюджит, Стив щеше да бъде един от хилядите рибари, които завинаги щяха да останат без работа.

Той взе решение само за миг, защото всъщност нямаше избор. Ханскъм не само че беше длъжен да окаже съдействие на танкера, но и искаше да го направи. Ако допринесеше поне малко за предотвратяването на катастрофа и спасяването на водите в близост до пролива, Стив не изпитваше колебание да среже мрежите и да се притече на помощ.

— Джош, кажи на Пол да среже мрежите, а Джордж да подаде пълна тяга на моторите. — Ако загубеше траулера си заради тази случка, Стив искаше да бъде сигурен, че това няма да е напразно. Той погледна цифрите на радиопредавателя и бързо изчисли курса. — И предай на Джордж да завие на 342 градуса надясно и да пръсне моторите, ако трябва.

Джош изскочи от каютата и се развика развълнувано, но с авторитета на човек с мисия. Стив взе микрофона.

— Говори собственикът на траулера „Гордостта на Сюзи“. Моля, усилете сигнала. Потвърдете координатите си и кажете какъв е проблемът.

Лайл Хаузър изпита неимоверно облекчение.

— Слава Богу, че ме чухте, капитане. Мислех, че съм далеч от брега и сигналът ми ще бъде засечен едва след десет часа. Моят кораб беше превзет от терористи, които действат с някои членове на екипажа. Аз се намирам в спасителна лодка на около двеста и петдесет мили западно от Белингам. Не мога да ви дам по-точни координати.

Стив имаше чувството, че чува реплики от „Бунтът на «Баунти»“. Корабът превзет, а капитанът се носи по морето в спасителна лодка? Това беше началото на XXI век и подобни неща вече не се случваха. Невероятно. Дали не беше някаква перверзна шега?

Но „Гордостта на Сюзи“ беше извън обхвата на почти всички радиопредаватели на брега и според уреда, определящ посоката, сигналът идваше от открито море. Може би беше истина. „Господи — помисли Стив. — Терористи контролират супертанкер.“

— Трябва да предадете съобщение на властите — продължи гласът от високоговорителя, — но при никакви обстоятелства не трябва да информирате собствениците на кораба. Опасявам се, че те са замесени с терористите.

— Не разбирам. Моля, изяснете. Не мога да се свържа с брега, защото е далеч, а предавателят ми е не е достатъчно мощен. Ще стигна до вас за няколко часа. — Стив усети, че траулерът набира скорост.

— Не. Върнете се на брега по най-бързия начин и съобщете на бреговата охрана какво става. Те трябва да спрат „Южен кръст“. Танкерът вече трябва да е близо до Сиатъл и мисля, че похитителите смятат да го разрушат в протока Пюджит.

Стив запали лампите, извади карта от шкафа под предавателя, като затисна краищата и с две празни чаши за кафе, и справочника по навигация, по който учеше Джошуа. Той ги прегледа набързо и направи груби изчисления.

— Капитане, намираме се на еднакво разстояние от Порт Харди и Бамфийлд, Британска Колумбия. Мога да ви спася или да се върна на брега. — Стив пресметна приблизителното разстояние въз основа на силата на сигнала и мощността на предавателя, отчитайки и атмосферните условия. — Ще бъда при вас след около пет часа, а след още три ще можем да се свържем с Порт Харди. Това е най-доброто, което мога да направя.

— Прието, капитане — отвърна Хаузър, осъзнавайки, че се е отклонил по-навътре в открития океан, отколкото предполагаше. Освен това разбра колко много му е провървяло, че някой слуша радиопредавателя си в този късен час и в тези обикновено спокойни води. „Гордостта на Сюзи“ беше почти на триста километра от най-близките корабни маршрути.

— Ще следим тази честота, докато установим визуален контакт. Край. — Стив остави микрофона на вилката и се качи на мостика.

Джордж Будет стоеше зад щурвала, а Джошуа беше до него. Носът на траулера пореше вълните. Стив забеляза, че до максималната тяга остават още няколко деления, протегна ръка и дръпна лостовете докрай. Дизеловите двигатели под палубата изреваха и корабчето започна да вибрира. Движението с тази скорост в продължение на няколко часа щеше да нанесе необратими увреждания на моторите и витлото.

— Ако банката ще ми взима лодката, ще се погрижа старото корито да не е в движение.