Джак Дю Брул
Ладията на Харон (25)

Лондон, Англия

В средата на есента времето в Лондон е или топло, дъждовно и облачно, или студено, дъждовно и още по-облачно. За няколкото минути, докато слезе от лимузината и влезе във фоайето на незабележимия дискретен хотел „Белгрейвия“, Халид Худари премръзна почти до мозъка на костите си. Тежките капки дъжд образуваха камуфлажни петна върху шлифера му. Той потрепери и изцеди водата от гъстата си коса, като я приглади с длан. Портиерът го наблюдаваше изпитателно, приемайки нахлуването му като лична обида, тъй като чадърът в ръката му можеше да скрие четиричленно семейство.

Той заведе Халид до бюрото за регистрация, изработено през XVIII век от тиково дърво, украсено с позлатен бронз и инкрустиране със седеф, с изящни извити крака и широка, лъскава повърхност. Белия мраморен под на рецепцията хармонираше на старинното бюро. Усмивката на администраторката беше топла и лъчезарна и накара Халид да забрави за лошото време.

— Добро утро, министър Худари. Извинявам се за времето. По телевизията казаха, че вече би трябвало да се проясни.

Халид не се изненада, че тя знае името му. Персоналът на хотели като този знаеше всичко за гостите си.

— Ще повдигна въпроса пред управата — по момчешки се ухили той. — Изрично поръчах да не вали по време на целия ми престой.

— Ще предам желанието ви на метеорологичното бюро на Би Би Си, за да видят какво могат да направят — отвърна на усмивката му тя.

Също като по-старите и по-придирчиви швейцарски банки, които отвън съвсем не приличат на места за бизнес, „Сейнт Джеймс Белгрейвия“ не приличаше на хотел, а по-скоро на голяма, добре поддържана къща. Сградата бе построена в английски архитектурен стил от XVIII век и имаше прозорци с оловни рамки и дебели каменни стени. На фасадата нямаше дори табелка, която да рекламира присъствието му. В голямото фоайе имаше бюро, три кресла с тъмночервена тапицерия и ниска маса от черешово дърво. Шкафът под огледалото с позлатена рамка съдържаше кристални гарафи и чаши и отличителната зелена бутилка „Дом Периньон“ в сребърна кофичка с лед.

Човек трябваше да има пари, за да разбере, че подобни хотели съществуват, и още повече пари, за да нощува в тях.

Халид се усмихна сдържано. Знаеше, че Сири не само му е запазила билет в първа класа за полета от Обединените арабски емирства, но е уредила и хотела, и лимузината от летището. Така тя го глезеше и показваше обичта си, за която той беше напълно наясно.

— Господин министър, не бих искала това от вас — с извинителен тон каза администраторката, — но тъй като досега не сте отсядали при нас, трябва да погледна паспорта ви.

Худари извади документа от джоба на сакото си и го разтвори. Тя преписа каквото и бе необходимо и му го върна, като се усмихна.

— Много ви благодаря, господин министър. Пиколото вече трябва да е занесъл багажа ви в стаята и ако желаете, ще го разопаковаме. Настанен сте в стая номер седем. Алфред ще ви заведе.

Халид се качи в апартамента си и отпрати двете пикола, без да им позволи да разопаковат куфарите му. Забеляза, че те не изчакаха за бакшиш, и отново се усмихна. Подобни хотели не безпокояха гостите си с такива прозаични неща като изразяване на благодарност в пари, но Халид беше сигурен, че да го заведат до стаята му, вероятно струва повече, отколкото дядо му е спечелил през целия си живот. Той се изкъпа, избръсна се и излезе. Лимузината го чакаше, както бе поръчал.

— „Савой“ — каза Худари на шофьора от Антилските острови и се облегна на меката кожена седалка на черния даймлер.

Успяха да си проправят път през натовареното движение за рекордно време — нещо забележително за такава голяма кола — и скоро поеха по уличката, водеща към вероятно най-известния хотел в света.

Като се имаше предвид красивата му външност и способността му да рецитира десет хиляди реда любовна поезия, не беше изненадващо, че Тревър Джеймс-Прайс разговаря с най-привлекателната жена в американския бар на „Савой“. Двамата седяха на бара обърнати един към друг в интимната поза на тайни любовници. Халид се приближи до тях и чу смеха и — приятен, звънлив и сексапилен.

— Ето къде си бил, Тревър. Другите надзиратели те търсиха из целия град, след като разбрахме, че си напуснал лудницата, без да си вземеш лекарствата. — Халид можеше да си позволи да се върне към ученическите шеги с Прайс.

Джеймс веднага вдигна глава. Пясъчнорусите му коси се развяха над челото като крило на птица. Очите му заблестяха от удоволствие. Двамата радостно стиснаха ръце.

— Халид, запознай се с Милисънт Грей. Мили, това е багдадският крадец Халид Худари. — Тревър млъкна за миг, когато Халид се ръкува с жената. — А сега, ако ни извиниш, трябва да говоря с него за взривяването на парламента. Ще се срещнем в девет в „Лез Амбасадьор“.

Тя стана, докосвайки Тревър, а после се усмихна на Худари и излезе от заведението. Десетина мъже обърнаха глави да я погледнат.

— „Лез Амбасадьор“, а? Мислех, че си разорен — закачливо подхвърли Халид.

— Какво да кажа. Тя ме покани. — Тревър изпи остатъка от газираната си вода и кимна на бармана да донесе още две. — Радвам се, че успя да дойдеш на първата си среща на ОПЕК като министър на петрола.

— За малко да не дойда — мрачно отбеляза Халид.

— Така и предположих. Искаш ли да говориш за това?

— Не. Или гоня вятъра, или ще ме отвеят. — Халид поклати глава.

— Ами, в края на краищата, може да отидеш в ада. Разбрах какво замисля Руфти заедно с иракчаните и иранците. Ако осъществят намеренията си, чекът от сто хиляди долара, който каза, че си написал, няма да си струва хартията. — Преди Худари да успее да реагира, Тревър продължи: — Най-после намерих човек, който се разприказва пред мен, саудитски принц. Каза, че Руфти го изнудва и иска да види негодника мъртъв. Кралската особа, изглежда, е уморен от шантажа заради екзотичните си предпочитания към удоволствията. Миналата година Руфти се е срещнал в Истанбул с бивш агент на КГБ на име Иван Кериков на яхтата на принца. Научих, че оттогава този Кериков се е свързал с иракчаните и иранците няколко пъти. Предположих, че всички са замесени в някаква мръсна история, затова подкупих сервитьор в ресторанта, където Руфти и партньорите му се видяха снощи. Той сложи миниатюрен касетофон под масата им.

— И? — подкани го Халид, когато Тревър млъкна за драматичен ефект.

— Поради икономическия натиск на американското изявление, иракчаните и иранците са се споразумели да загърбят религиозните си различия в името на нещо по-висше, по-точно сметките им в швейцарски банки. С помощта на ОАЕ те се опитват да превземат целия Персийски залив. Както ти е известно, Иран, с малко помощ от Емирствата, може да затвори пролива Ормуз за движение по море на танкери и бойни кораби. И след това, с армия от десет милиона души и с химични и биологични оръжия, за каквито инспекторите от ООН не подозират, Ирак и Иран ще превземат Кувейт и част от Саудитска Арабия, преди някой да разбере какво става.

— Абсурд. Американците ще реагират мигновено. НАТО ще ги подкрепи. Войната в Персийския залив ще се повтори.

— Мислиш ли? — Тревър повдигна вежди в недоумение. — Когато през 1990 година нападна Кувейт, Саддам допусна само една грешка. Той не предполагаше, че на американските войници ще бъде позволено да използват Саудитска Арабия като база за ответни удари. Ако си спомняш, саудитите едва се съгласиха да пуснат чужди войски на Арабския полуостров. Вие, смрадливите арабески, сте са много докачливи по въпроса кой може да стъпва на свещените земи. Саддам нямаше да спре пред саудитската граница, ако знаеше, че американците ще получат базите там. Този път обаче можеш да се обзаложиш, че танковете му няма да спрат, докато не стигнат до центъра на Рияд. Нещо повече, въпреки уверенията на президента Буш в противното, войната в Персийския залив се води заради петрола и нищо повече. Американците не се интересуват от положението на кувейтския народ. Допреди войната американците вероятно са мислели, че Кувейт е вид плод. Никакви възвишени принципи и морално призвание, а само добра, разумна икономическа политика. След десет години на Америка няма да и пука за петрола. Ще врътнат кранчето и Близкият изток ще рухне. Ако иракчаните и иранците се опитат да направят нещо заедно, американският Конгрес ще каже: „Много важно.“ — Тревър започна да говори с подигравателен американски акцент. — „Нека хранещите се със смокини пясъчни негри се избиват помежду си, колкото искат. Това вече не ни засяга“ — ще рече някой сенатор от Юга. Съединените щати няма да изпратят войски да се бият заради кауза, която не бърка в американските портфейли. И без това вероятно няма да могат да направят нищо, ако Саудитска Арабия е разделена на две от иракските войски, а Ормуз е затворен от бойните кораби на Иран и ОАЕ. Няма да имат тактическо присъствие в региона. Ще трябва да използват летища в Турция и Кипър и коалиционни самолети, а базираната на земята щурмова сила, събрана в Западна Анадола, ще се изправи пред непристъпните планини, които от хилядолетия спират армиите.

Няма да имат шанс, каквото и количество „умни“ бомби и изтребители „Стелт“ да използват. Не, приятелю мой, войната в Персийския залив няма да се повтори. Замисли се и върху следното: ако Иран и Ирак контролират Персийския залив с помощта на марионетен режим в ОАЕ, може да се обзаложиш, че плочките на доминото ще започнат да падат. Йордания, Сирия и дори Израел може да бъдат погълнати веднага щом шумотевицата заглъхне.

Халид се дръпна назад, сякаш го бяха ударили. Казаното от Тревър беше напълно възможно. Определящият принцип в политиката на Съдинените щати в Близкия изток беше осигуряването на несекващ поток петрол от Персийския залив. Премахнеше ли се тази потребност, регионът изгубваше значението си. Американците наливаха милиарди долари в Ориента под формата на военни заеми в опит да поддържат равновесие на силите между двете страни. Обикновено тези опити бяха едностранчиви и несръчни и създаваха диктаторите, от които Съединените щати се страхуваха. Но въпреки всичко петролът бе текъл в продължение на петдесет години само с няколко незначителни засечки.

Без необходимостта от петрол Америка нямаше интереси към политиката в Близкия изток. Щатите можеха да дрънкат оръжия и да прокарат няколко осъдителни резолюции в ООН, но нямаше да пристъпят към действие. Историята беше изпълнена с войни. Повечето учебници изтъкваха причините и последиците от тях, сякаш войната беше вододел в развитието на цивилизацията. Без изключение всички бяха водени за икономическа печалба.

— Виждам една голяма грешка в начина ти на разсъждение — най-после проговори Халид. — ОАЕ никога няма да се присъединят към Иран и Ирак, ако тези страни решат да нападнат Кувейт или Саудитска Арабия.

Тревър притежаваше свръхестественото умение на училищен директор да смазва човек само с поглед.

— Като изключим великите демокрации, средностатистическата продължителност на живота на управляващите правителства в повечето държави е около осем години. ОАЕ съществуват от трийсет и мисля, че времето ви може би е изтекло.

— Имаш предвид Руфти?

— Точно така.

— Говорих по този въпрос с принца и трябва да се съглася с неговата оценка. Може и да си прав за Руфти, но до реалната заплаха остават няколко години, повече от достатъчно време да се справим с него.

— Много си задръстен. Той може да не се опита да превземе цялото правителство наведнъж, но съм сигурен, че няма да има нищо против за известно време да заеме твоя пост. Господи, съдейки по начина, по който Руфти се перчи из Лондон, човек би се заклел, че вече е министър на петрола на целите Емирства, а не само на неговия прашен ъгъл от страната.

Халид не бе мислил по този въпрос.

Макар че до голяма степен работата му беше административна, Худари знаеше, че министрите на петрола в страните от ОПЕК се ползват с голямо уважение в международната икономическа общност. Постът би представлявал страхотен старт за някой, който иска да се сдобие с власт, без да привлича голямо внимание върху себе си. Като се имаха предвид напрегнатите отношения между седемте членове на Върховния федерален съвет на ОАЕ, беше напълно възможно по малките емирства да упражнят натиск върху принца да назначи Руфти, ако Халид не е в състояние да изпълнява задълженията си. Например ако умре.

— Успокой се, стари приятелю. Имаш такъв вид, сякаш си видял призрак — каза Тревър, изтръгвайки Халид от мислите му.

— Наистина видях. Собствения си призрак. — Тренировъчният лагер, който бе посетил заедно с Бигълоу, придоби още по-зловещи измерения. — Сигурен ли си за Руфти и иракчаните?

— Откровено казано, дълго мислих за това — призна Тревър. — Информацията от записа беше откъслечна, но определено се връзва. Особено в светлината на твоето държание напоследък.

— По дяволите. — Халид погледна часовника си. — Трябва да ходя на прием в Британския музей. Саудитите ще дават назаем няколко редки ислямски текстове на музея и тази вечер е откриването на изложбата. Приемът ще бъде голямо събитие и част от дневния ред на ОПЕК, неофициално събиране преди срещата утре. Виж какво, при други обстоятелства не бих те молил, но по-късно трябва да се видим отново в моя хотел. Това означава, че няма да отидеш на срещата с госпожица Грей.

— Ще дойда, защото знам, че държиш на това. — Тревър и Халид станаха и си стиснаха ръцете. — Между другото, Грей не е госпожица, а госпожа. По-точно лейди Грей.

Худари изчака под тъмния свод на „Савой“ да докарат лимузината му. Портиерът го изпрати до даймлера. След няколко секунди колата се смеси с уличното движение и се отправи към Блумбъри и Британския музей. Халид се чувстваше неудобно в лимузината. Искаше му се да разговаря с шофьора, за да мине по-бързо времето, но тъмната стъклена преграда беше вдигната и не реагира, когато се опита да я спусне.

Понечи да почука на стъклото, но после размисли, облегна се назад и започна да наблюдава парада от интересни хора, докато минаваха през Сохо. На площад „Кеймбридж“ колата зави по Блумсбъри Стрийт, където нощният мрак бе озарен от арките на театрите и неоновите реклами. По стъклата на лимузината се стичаха дъждовни капки.

След Ню Оксфорд Стрийт обликът на града се промени. Ниските сгради от епохата на Тюдорите, дървените табели, окачени над тесните магазинчета, и газените улични лампи тук-там напомняха за Лондон от времето на Дикенс. Огромната каменна сграда на Британския музей се намираше вдясно. Грейт Ръсел Стрийт беше необичайно ярко осветена от прожекторите на телевизионни станции, дошли да заснемат известните личности, поканени на приема. Дори от разстояние Халид видя как светкавиците на фотоапаратите бляскат като мълнии. Подобно въодушевено снимане можеше само да означава, че е пристигнала някоя звезда от филмовия или музикалния бизнес.

Даймлерът пое по Грейт Ръсел, малка странична улица между постройки от XVIII век с множество прозорци. Пътят пред портата на музея беше блокиран от полицейски коли, микробус на охраната и няколко мотоциклета. Пред временната барикада стояха полицаи, които не пускаха по-нататък представителите на медиите и стотината любопитни зрители. Старшите репортери и фотографи бяха на територията на музея и се бяха наредили от двете страни на стъпалата пред сградата.

Картината беше позната. Макар че като студент бе посещавал музея много пъти, Халид имаше чувството, че е виждал и тази гледка. Барикадата и дори сградите представляваха неясни очертания като в сън.

Пустинята и наскоро изоставеният тренировъчен лагер, улиците, постройките, това място.

В мига, в който прозрението го осени, преградата между него и шофьора започна да се смъква. Лимузината се нареди във върволицата от други луксозни автомобили, чакащи да влязат в двора на музея. Шофьорът от Антилските острови, който го бе закарал от „Белгрейвия“ до „Савой“, бе заменен от турчин или може би афганистанец. Халид успя да забележи това, когато мъжът вдигна автоматичен пистолет.

Худари се хвърли встрани. Куршумът от оръжието със заглушител проби кожената тапицерия. Купето се изпълни с парлив мирис на барут. Халид сграбчи дръжката на вратата и изскочи навън. Вторият куршум разкъса шева на сакото му в областта на рамото, но не засегна тялото.

Худари падна на мократа настилка, претърколи се веднъж към тротоара, а после се надигна и се скри зад голяма саксия с цветя. Вече усещаше, че камерите и фотоапаратите са се насочили към него. Знаеше, че е уязвим, но не беше в състояние да помръдне. Стъклото на шофьора беше смъкнато и Халид видя, че мъжът го гледа. Саксията му осигуряваше твърде нищожно прикритие.

Хрумна му да изтича зад колата и да се шмугне в страничната улица, надявайки се да не го открият. После обаче си спомни за гилзата от деветмилиметров патрон, която Бигълоу намери в изоставения тренировъчен лагер. Халид познаваше оръжията и разбра, че шофьорът е стрелял с автоматичен пистолет двайсет и втори калибър. Преследваха го и други хора.

В прозорец в отсрещната страна на улицата блесна светлина, която за част от секундата се превърна в тънка струя и се стрелна в пространството между жилищната сграда и колата. Халид скочи и побегна. Изстреляната от ръчен гранатомет ракета падна върху капака на даймлера и експлодира.

Лимузината се взриви и въздухът се изпълни с горящ бензин, разтопен метал и смъртоносни шрапнели. Ударната вълна повдигна Халид и го хвърли във въздуха. Той се блъсна в портата от ковано желязо пред музея. Ударът изкара въздуха от белите му дробове. Шофьорът зад волана на даймлера беше разкъсан от експлозията.

Докато се опитваше да си поеме дъх и ушите му кънтяха, Халид чу автоматична стрелба. Обърна се и видя, че към него тича цяла армия. Оръжията бълваха огнени езици.