Елизабет Костова
Историкът (80)

Глава 78

С Барли се спогледахме над картичките от майка ми. Както и писмата на баща ми, те прекъсваха, без да ми дадат повече яснота за настоящето. Главното, онова, което изгаряше ума ми, бяха датите им. Тя ги беше писала след смъртта си.

— Отишъл е в манастира — казах аз.

— Да — съгласи се Барли. Събрах картичките и ги оставих върху мраморния плот на тоалетката.

— Да тръгваме — казах аз. Надникнах в чантичката си, извадих малкия сребърен нож от канията и внимателно го пуснах в джоба си.

Барли се наведе и ме целуна по бузата. Изненадах се.

— Да тръгваме — рече той.

 

 

Пътят към Сен Матийо беше по-дълъг, отколкото го помнех, прашен и горещ дори и в късния следобед. В Ле Бен нямаше таксита — поне наоколо не се виждаха — така че поехме пеша, като бързо крачехме през ширналите се нивя, докато не стигнахме в подстъпите на гората. Оттам пътят се заизкачва към върха. Когато влязохме в гората, смесица от маслинови дръвчета, борове и исполински дъбове, сякаш се озовахме в катедрала; беше сумрачно и хладно и ние инстинктивно снишихме глас, макар че и без това не говорехме много. Бях гладна, въпреки цялата си тревога; дори не бяхме изчакали обещаното от управителя кафе. Барли свали памучната си шапка и избърса чело.

— Тя не би могла да оживее след такова падане — казах аз, когато успях да се преборя със стегнатото си гърло.

— Така е.

— Баща ми изобщо не допуска — поне не в писмата си, — че може да е била блъсната надолу.

— И това е така — каза Барли и пак нахлупи шапката.

Помълчах за малко. Единственият звук бяха стъпките ни по неравния паваж — дотук пътят все още беше павиран. Не исках да изричам всичко това, но думите сами изригнаха.

— Професор Роси казва, че самоубийството създава риск мъртвият да се превърне в… да се превърне в…

— Спомням си — простичко каза Барли. Помислих си, че по-добре да беше замълчал. Пътят вече се виеше високо в планината. — Може би ще мине някоя кола — добави той.

Никаква кола обаче не мина и ние вървяхме все по-бързо и по-бързо и така се запъхтяхме, че почти не приказвахме. Когато излязохме от гората след последния завой, стените на манастира ме изненадаха; не бях запомнила този завой, нито неочаквано голата поляна на върха на планината, безкрайната вечер, която се спускаше над нас. Смътно си спомних равния прашен паркинг пред главния вход, където днес нямаше никакви коли. Къде бяха туристите, почудих се аз. Миг по-късно се приближихме достатъчно, за да прочетем табелата — комплексът е в ремонт, този месец не се допускат посетители. Надписът не забави крачката ни.

— Хайде — каза Барли. Той улови ръката ми, което много ме зарадва, защото се бях разтреперила.

Стените около портите сега бяха опаковани в скелета. На пътя ни стоеше подвижна бетонобъркачка. Бетон? Тук? Дървените врати под портала бяха плътно затворени, но не и заключени, както установихме, когато предпазливо натиснахме железния пръстен. Не ми се харесваше идеята да се вмъкнем вътре неканени; не ми харесваше и фактът, че от баща ми нямаше никаква следа. Може би той още беше долу в Ле Бен или на съвсем друго място. Възможно ли беше да претърсва дъното на пропастта, както преди години, на десетки метри под нас, недостижим за погледите ни? Започнах да съжалявам, че се поддадохме на порива да се качим направо в манастира. Освен това, макар че същинският залез щеше да настъпи може би след час, слънцето бързо се спускаше на запад зад Пиренеите и чезнеше зад най-високите върхове. Гората, от която бяхме излезли, вече беше потънала в дълбоки сенки и скоро цветовете на деня съвсем щяха да се изличат по манастирските стени.

Пристъпихме вътре, предпазливо, и се изкачихме в двора с покритата галерия. По средата ясно бълбукаше червеният мраморен фонтан. Там бяха и изящните усукани колони, които помнех, дългата галерия, розовата градина в единия край. Златистата светлина липсваше и на нейно място бяха паднали гъсти пръстенокафяви сенки. Наоколо беше пусто.

— Мислиш ли, че трябва да се върнем в Ле Бен? — прошепнах на Барли.

Той тъкмо се канеше да ми отговори, когато доловихме звук — пеене — от църквата в другия край на галерията. Вратите й бяха затворени, но ясно чувахме песнопенията на службата с интервалите на мълчание.

— Всички са там — каза Барли. — Може би и баща ти е там.

Аз обаче се съмнявах.

— Ако е там, сигурно е отишъл долу… — не довърших и се огледах из двора. Бяха минали почти две години, откакто бяхме идвали тук с баща ми — за втори път, както стана ясно от писмата му — и отначало не успях да си спомня къде беше входът за криптата. Изведнъж видях вратата, която сякаш се беше отворила в близката стена, без да я забележа. Сега си спомних фантастичните създания, издълбани в камъка край вратата — грифони и лъвове, дракони и птици, причудливи животни, които не можех да разпозная, хибриди между доброто и злото.

С Барли погледнахме към църквата, но вратите й бяха плътно затворени, и се промъкнахме през двора към входа на криптата. За малко постояхме отпред под погледа на застиналите зверове и като гледах мрака, в който трябваше да се спуснем, сърцето ми се сви. После си спомних, че там вътре може би стоеше баща ми и всъщност може би се намираше в ужасна беда. Пък и Барли още държеше ръката ми, висок и решителен. Бях почти сигурна, че сега ще измърмори нещо за странните истории, в които се забърква моето семейство, но той стоеше до мен напрегнато, готов като мен да срещне каквото и да ни очакваше.

— Нямаме светлина — прошепна той.

— Е, не можем да влезем в църквата и да си вземем — ненужно отбелязах аз.

— Имам запалка — Барли я измъкна от джоба си. Не знаех, че пуши. Той бързо щракна, задържа пламъка над стъпалата и двамата заедно слязохме в мрака.

Отначало наистина беше тъмно и напредвахме пипнешком надолу по стръмните древни стъпала, но после видях светлинка в дълбините на сводестото помещение — не беше от запалката на Барли, която той припалваше през няколко секунди — и ужасно се уплаших. Треперливата светлинка беше някак си по-лоша и от пълния мрак. Барли стисна ръката ми, докато не почувствах как в пръстите ми кръвта спря да тече. В края си стълбището завиваше и когато обиколихме последния завой, си спомних какво ми беше разказвал баща ми — че това е корабът на най-старата църква на манастирския комплекс. Там беше огромният каменен саркофаг на абата. Там беше призрачният кръст, издълбан в старинната апсида, ниският свод над нас, един от най-ранните запазени образци на романския стил в цяла Европа.

Зърнах всичко това с периферното си зрение, тъй като точно тогава една сянка се отдели от гъстия мрак от другата страна на саркофага и се изправи — беше мъж с фенер. Той ни видя в същия миг, когато и ние го забелязахме, и ми се стори, че възкликна:

— Исусе Христе!

Втренчихме се един в друг.

— Какво правиш тук? — полугласно попита той, местейки поглед ту към мен, ту към Барли, вдигнал фенера току пред лицата ни. Тонът му беше яростен — пълен с гняв, страх, любов. Пуснах ръката на Барли и изтичах около саркофага при баща си, а той ме прегърна.

— Исусе! — изрече, галейки главата ми. — Изобщо не биваше да си тук.

— Прочетохме онази глава в оксфордския архив — прошепнах аз. — Страхувах се, че ти… — не успях да довърша. Сега, след като го бяхме намерили и се уверих, че е жив и на себе си, цялата се разтреперих.

— Изчезвайте оттук — каза той, а после ме притисна по-силно. — Не. Късно е — не трябва да оставате навън сами. Имаме още няколко минути до залез-слънце. Ето — подаде ми той фенера, — дръж това, а ти — каза на Барли — ми помогни с капака.

Барли пристъпи напред веднага, макар че забелязах как и неговите колене трепереха, и помогна на баща ми бавно да плъзне надолу капака на огромния саркофаг. Тогава видях, че баща ми беше облегнал дълъг кол на близката стена. Явно се беше приготвил да съзре в каменния ковчег лицето на някакъв отдавна преследван кошмар, но не беше готов за онова, което наистина видя. Хем ми се искаше, хем не смеех да погледна вътре, но вдигнах фенера и всички надникнахме долу в празния саркофаг, в прахта.

— Господи — възкликна баща ми.

Никога досега не бях чувала в гласа му тази нотка на пълно отчаяние и си спомних, че той не за пръв път вижда празен ковчег. Баща ми се препъна напред и чух как колът се стовари върху каменния под. Стори ми се, че ще заплаче, ще заскубе косите си, наведен над пустия гроб, но той стоеше вцепенен от мъка.

— Господи — каза пак, почти без глас, — мислех, че съм отгатнал и мястото, и датата, най-накрая… мислех, че…

Той не довърши, защото тогава от сенките в старинния напречен неф, където не проникваше и лъч светлина, изплува фигура, която не приличаше на нищо познато. Беше толкова необикновено привидение, че нямаше да мога да изпищя, дори и страхът да не сковаваше гърлото ми. Фенерът ми осветяваше стъпалата и краката му, едната ръка и рамото, но не и засенченото лице, а аз бях прекалено стъписана, за да вдигна фенера по-високо. Примъкнах се към баща си, както и Барли, и сега и тримата стояхме почти затулени зад преградата на празния саркофаг.

Фигурата леко се приближи и спря, лицето оставаше все така скрито в сянката. Вече виждах, че силуетът беше човешки, но не се движеше като човешко същество. Краката му бяха обути в тесни черни ботуши, неописуемо различни от всички видове ботуши, които някога бях виждала, и тихо пошляпваха по камъните, когато той крачеше напред. Край тях се спускаше плащ или може би просто по-голяма сянка, а яките му крака бяха обути в тъмно кадифе. Не беше висок като баща ми, но раменете му под тежкото наметало бяха широки, а неясният силует някак създаваше впечатление, че е много по-едър, отколкото беше в действителност. Плащът очевидно имаше качулка, защото цялото му лице беше скрито. След първата ужасна секунда видях и ръцете му, бели като кости под тъмните дрехи, с пръстен със скъпоценен камък.

Беше толкова истински, толкова близо до нас, че не смеех да издишам; всъщност дори ми се стори, че ако се насиля да се приближа до него, ще възвърна дишането си, и ми се прииска да го доближа. Усещах сребърния нож в джоба си, но нищо не беше в състояние да ме убеди да го взема в ръка. Там, където трябваше да е лицето му, нещо просветваше — дали бяха червеникавите очи? Или зъбите, или усмивката му? А после, в неочакван изблик на думи, той проговори. Казвам изблик, защото никога не бях чувала такъв звук, такъв безреден поток от думи, които можеха да са много езици едновременно или един чуден, но непознат за мен език. След миг обаче хаосът се подреди в думи, които разбирах, макар да имах чувството, че усещам значението им в кръвта си, а не ги чувам с ушите си.

Добър вечер. Поздравления.

В този миг баща ми сякаш се съвзе. Не знам как намери сили да проговори.

— Къде е тя? — извика той. Гласът му трепереше от страх и ярост.

Ти си забележителен учен.

Не знам защо, но в същия момент тялото ми сякаш тръгна към него по собствена воля. Баща ми протегна ръка почти в същата секунда и здраво стисна ръката ми, така че фенерът се олюля и край нас затанцуваха страховити сенки и светлинки. В тази секунда светлината беше по-ярка и аз зърнах малко от лицето на Дракула, само извивката на отпуснатите черни мустаци, скулата, която като нищо можеше да е гол череп.

Ти се оказа най-решителен. Ела с мен и ще те даря с познанието на десет хиляди живота.

Още не знаех как успявах да го разбера, но чувствах, че говореше на баща ми.

— Не! — извиках аз. Бях толкова ужасена от собствения си вик, от това, че изобщо бях проговорила, и ми се стори, че сякаш за миг изгубих съзнание. Усещах, че привидението пред нас навярно се усмихваше, макар че лицето му отново беше потънало в сянка.

Ела с мен или ми дай дъщеря си.

— Какво? — попита баща ми едва чуто. В този миг осъзнах, че той не разбираше думите на Дракула, може би дори не го чуваше. Баща ми просто отговаряше на моя вик.

Фигурата сякаш размисляше в мълчание. Странните му обувки се размърдаха върху каменния под. Под старинните дрехи осанката му беше не само зловеща, но и някак изискана, като на стар владетел.

Дълго чаках учен с твоята дарба.

Сега гласът беше омекнал, но звучеше безкрайно заплашително. Стояхме в тъмнината, която сякаш струеше от тъмната фигура и ни обливаше.

Ела с мен доброволно.

Сега сякаш баща ми помръдна към него, все така здраво стиснал ръката ми. Очевидно той усещаше онова, което не разбираше. Рамото на Дракула потрепна; той премести ужасяващата си тежест от единия крак на другия. Тялото му сякаш излъчваше смърт и все пак той беше жив и силен.

Не ме карай да чакам. Ако не дойдеш сам, аз ще те отведа.

Баща ми като че ли събираше цялата си сила.

— Къде е тя? — изкрещя той. — Къде е Хелън?

Фигурата се изправи и видях разярения блясък на зъбите, скулите, очите, сянката на качулката, поклащаща се над лицето му, нечовешкия юмрук, стиснат на ръба на светлината. Макар че той дори не помръдваше, аз имах ужасното чувство, че някакъв звяр се снишава за скок, за да се хвърли отгоре ни, а после по сенчестите стълби зад него се чуха стъпки, нещо се стрелна напред, но ние не го видяхме, а само усетихме движението на въздуха. С писък, който сякаш не излезе от мен, вдигнах фенера и видях лицето на Дракула — никога няма да го забравя, — а после, за огромно мое изумление, видях още една фигура, която стоеше точно зад него. Вторият човек очевидно беше слязъл по стълбите, същият тъмен и наметнат силует като неговия, но по-здрав и несъмнено жив човек. Мъжът тичаше, а във вдигнатата му ръка просветваше нещо ярко. Дракула обаче вече беше усетил присъствието му, обърна се с протегната ръка и го отблъсна. Силата на Дракула трябва да е била свръхестествена, защото изведнъж яката човешка фигура се блъсна в стената на криптата. Чухме силен глух удар, после стенание. Дракула се въртеше наляво-надясно в зловещо раздвоение, първо към нас, а после към стенещия човек.

Внезапно по стълбите отново се чуха стъпки — този път по-леки, а с тях нахлу и силен лъч светлина. Дракула беше хванат в крачка — обърна се твърде късно, заслепен в мрака. Някой бързо претърси помещението с мощния фенер, вдигна оръжие и стреля.

Дракула не помръдна, както според мен трябваше да направи, не залитна върху саркофага над нас; той просто се свлече, първо назад, така че изпитото му бледо лице за момент отново излезе на светло, а после напред, и пак напред, докато не се сгромоляса върху камъните с пращене сякаш от извити кости. За секунда той се сгърчи на пода и накрая замря. После тялото му сякаш се превърна в пепел, в нищо, дори и старинните му дрехи се разложиха, сиви на подлъгващата светлина.

Баща ми пусна ръката ми и се втурна към лъча на фенера, подритвайки пихтията на пода.

— Хелън — извика той, или може би изплака името й, или го прошепна.

Барли обаче също притича напред, уловил фенера на баща ми. На каменните плочи лежеше огромен мъж, а до него беше паднала камата му.

— О, Елси — изрече задавен английски глас. От главата му капеше тъмна кръв и пред вцепенените ни от ужас погледи очите му застинаха.

Барли се хвърли на земята край разкривената му сянка. Сякаш се задушаваше от изненада и мъка.

— Мастър Джеймс?