Елизабет Костова
Историкът (47)

Глава 45

20 юни 1930 г.

Скъпи приятелю,

В момента тук няма жива душа, с която да си поговоря, и закопнял най-вече за твоята компания, аз се озовах с писалка в ръка — а картината, на която се наслаждавам в момента, щеше да те изпълни с обичайното ти кротко изумление. Самият аз днес съм обсебен от непрестанно неверие — и ти нямаше да повярваш, ако можеше да видиш къде съм — всъщност съм в един влак, макар че това само по себе си не казва нищо. Влакът обаче пуфти към Букурещ. Ей Богу, приятелю, въпреки оглушителната свирка на влака сякаш чувам какво щеше да кажеш. Но е истина. Не мислех да идвам насам, но едно забележително събитие ме накара да променя решението си. Само допреди няколко дни бях в Истанбул, където предприех малко скришно проучване, и там открих нещото, заради което ми се прииска да дойда тук. Не, не ми се прииска, по-точно би било да кажа, че съм скован от страх, но при все това се чувствам длъжен да продължа. Ти си такъв върл рационалист — тези истории изобщо няма да те развълнуват, но, по дяволите, как ми се иска да можех да разчитам на твоя съвет в тази екскурзия; ще се нуждая от всяка фибра на моя мозък, че и от повече, за да намеря това, което търся.

Влакът забавя ход пред някакъв град, може би това е възможност да си купя закуска — ще спра за малко и после пак ще продължа.

Следобед — Букурещ

Полегнал съм — можеше да е сиеста, ако умът ми не беше така неспокоен и развълнуван. Тук е адски горещо — мислех, че това е земя на хладни планини, но още не съм стигнал до тях. Хубав хотел, Букурещ е нещо като малък източен Париж, и бляскав, и малък, и леко западнал, всичко това едновременно. Сигурно е бил разкошен през осемдесетте и деветдесетте. Цяла вечност се мъчих да хвана такси, а после да намеря хотел, но стаите ми са доста удобни и мога да си почина, да се измия и да помисля какво ще правя оттук нататък. Не съм много склонен сега да ти разказвам след какво съм тръгнал, но пък ако не го направя, ти така ще се оплетеш в несвързаните ми приказки, че, струва ми се, ще се наложи да обясня всичко. Ще го кажа кратко и шокиращо — поех на необикновена мисия, на исторически лов за Дракула — не граф Дракула от романтичната епоха, а истински Дракула, Draculya, Влад III, тиран от петнайсети век, който живял в Трансилвания и Влахия и с все сили се опитвал да отблъсква Османската империя колкото е възможно по-дълго вън от земите си. През по-голямата част от седмицата бях в Истанбул да разгледам един архив, който съдържа някои документи за него, събрани от турците, и докато бях там, се натъкнах на удивителен комплект от географски карти, които според мен дават сведения за местонахождението на гроба му. Когато се прибера у дома, ще ти обясня по-пространно какво ме подтикна към това преследване, а междувременно просто ще трябва да те помоля за търпение. Ти, стари мъдрецо, можеш колкото си искаш да приписваш на младостта решението ми да се впусна по тази следа.

Така или иначе, престоят ми в Истанбул накрая се изпълни с тъмни краски и доста ме наплаши, макар че от разстояние това сигурно звучи глупаво. Но, както добре знаеш, аз не се отказвам лесно от задачите си, щом веднъж ги подхвана, та нямаше как да не дойда тук с копията, които направих на онези карти, за да потърся повече сведения за гроба на Draculya. Би трябвало най-малкото да ти обясня, че според разпространеното мнение той е погребан на островния манастир в езерото Снагов, в западна Румъния — във Влахия, така се нарича този край. Картите, които намерих в Истанбул и на които ясно е отбелязан гробът му, не показват никакъв остров, никакво езеро и нищо, което да прилича на западна Румъния, поне доколкото мога да преценя. Винаги съм мислил, че не е зле първо да се провери очевидното, понеже понякога и очевидното се оказва верния отговор. И ето, сега съм твърдо решен — тук, не се и съмнявам, вече клатиш глава заради моя, както сигурно го наричаш, глупав инат — да се отправя към езерото Снагов с картите и лично да се убедя, че гробът не е там. Как точно ще го направя, още не знам, но не бих могъл спокойно да започна да го търся другаде, докато не съм изключил тази възможност. А и може би в края на краищата моите карти са някакъв стародавен фалшификат и просто ще намеря предостатъчно доказателства, че тиранът си лежи в гроба и от край време не е мърдал оттам.

Трябва до 5-и да съм в Гърция, така че разполагам едва с няколко драгоценни дни за цялата тази екскурзия. Само искам да разбера дали картите ми съвпадат с местността от мястото на гроба. Защо ми е необходимо това, сега не мога да ти кажа, човече — и на мен ми се ще да знаех. Смятам да приключа румънското си пътуване, като посетя колкото е възможно повече места във Влахия и Трансилвания. Какво извиква в ума ти думата Трансилвания, ако изобщо мислиш върху нея? Да, така си и мислех, ти мъдро не се интересуваш от нея изобщо. В моя ум обаче изникват красиви диви планини, древни замъци, върколаци и вещици — непозната омагьосана земя. С две думи, как да повярвам, че още съм в Европа, като влизам в такова царство? Ще ти разкажа дали е Европа, или е вълшебна страна, когато стигна там. Първо, Снагов — утре потеглям.

Твой верен приятел,

Бартоломю Роси

22 юни

Езерото Снагов

Скъпи приятелю,

Още не съм намерил къде да пусна първото си писмо — искам да кажа, да го пусна с увереността, че ще стигне в ръцете ти — но ще продължавам да пиша, надявам се, въпреки че се случиха много неща. Вчера прекарах целия ден в Букурещ в опити да си намеря добри карти — сега поне имам няколко пътни карти на Влахия и Трансилвания — и да открия и да поприказвам с някого в университета, който се интересува от историята на Влад Цепеш. Тук обаче явно никой не иска да обсъжда темата и имам чувството, че поне наум, ако не и открито, те се прекръстват, когато спомена името на Дракула. След преживяванията ми в Истанбул това малко ме изнервя, признавам си, но ще продължа да упорствам.

Така или иначе, вчера в университета намерих един млад професор по археология, който беше достатъчно мил да ме осведоми, че един от колегите им, някой си господин Джорджеску, бил голям специалист по историята на Снагов и това лято копаел там. Разбира се, тази новина извънредно ме развълнува и реших да поверя себе си, картите, чантите и всичко останало в ръцете на шофьора, който утре ще ме изведе оттук; мястото е само на няколко часа с кола от Букурещ, казва той, затова ще тръгнем в един. Сега трябва да отида да обядвам някъде — малките ресторантчета тук са необичайно симпатични, с нотки на ориенталски разкош в кухнята — преди да сме тръгнали.

Вечерта

Скъпи приятелю,

Не мога да спра да пиша тези псевдописма — дано някога те наистина ти разкажат тази история, — защото денят ми беше забележителен и просто трябва да поговоря с някого. Потеглих от Букурещ в приятно чисто такси, управлявано от също толкова спретнат човечец, с когото успях да разменя само две думи (като едната беше Снагов). След кратка справка с пътните ми карти и много успокоителни потупвания по рамото (по моето рамо, разбира се) все пак потеглихме. Отне ни целия следобед. Търкаляхме се предимно по павирани, но твърде прашни пътища и сред прелестен пейзаж, предимно полски, но от време на време и горист, докато накрая стигнахме Снагов.

Първият ми досег с мястото дойде, когато шофьорът развълнувано посочи нанякъде с ръка, а аз проследих жеста му и видях само гори. Това обаче се оказа само въведение. Не съм сигурен какво бях очаквал; вероятно съм бил така погълнат от любопитството си на историк, че даже не съм имал време да помисля какво мога да очаквам. Маниите ми обаче се разпръснаха още в първия миг щом съгледах езерото. Мястото е пленително, приятелю, идилично и неземно. Представи си, ако искаш, искряща дълга водна повърхност, в която можеш да зърнеш отражението на пътя между гъстите гори. Тук-там сред дърветата се гушат чудни вили — често се вижда само изящен комин или завиваща стена — повечето от които явно са строени в началото на миналия век или даже още по-отдавна.

Когато стигнеш до мястото, където гората се отваря към езерото — паркирахме близо до малко западнало ресторантче, пред което бяха издърпани три лодки — пред погледа ти се ширва гледката към острова, където се намира манастирът, а там — най-после! — се открива панорама, която несъмнено се е запазила почти непокътната през вековете. С лодка до острова се стига бързо, а той е горист досущ като бреговете на езерото. Над дърветата се извисяват приказните византийски куполи на манастирската църква, а над водата се носи звън на камбани — както по-късно научих, един от монасите ги удря с дървен чук. Точно този звън на камбаните над водата преобърна сърцето ми; прозвуча ми като едно от онези послания от миналото, които плачат да бъдат прочетени, дори и ако не можеш да разбереш какво означават. Застанали пред водата, която отразяваше косите слънчеви лъчи на късния следобед, с шофьора ми можехме да сме шпиони на турската армия, дошли да огледат бастиона на чуждата вяра, а не двама прашни представители на нашето съвремие, облегнати на своя автомобил.

Можех да остана да гледам и слушам още дълго, без да се усетя, но твърдото ми решение да открия археолога преди да падне нощта ме прати в ресторанта. С жестове и с най-добрия си международно опростен латински успях да наема лодка до острова. Да, да, там бил един човек от Букурещ и копаел с лопата, успя да ме увери управителят — и двайсет минути по-късно вече слизах на островния бряг. Отблизо манастирът беше още по-прекрасен и доста застрашителен с древните си стени и високите куполи, всеки увенчан с богато украсен седмовръх кръст. Лодкарят ни поведе нагоре по стръмните стъпала и аз се канех веднага да вляза през огромните дървени порти, но човекът ни упъти да минем отзад.

Докато обикалях прекрасните старинни стени, внезапно осъзнах, че за пръв път наистина крача по стъпките на Дракула. Дотогава вървях по следите му през плетеница от документи, но сега ходех по земята, която вероятно са тъпкали и неговите крака — в какви ли обувки? Кожени ботуши, за които са закопчани страховити шпори? Ако бях от онези, които се кръстят, моментално щях да ударя един кръст; всъщност изведнъж усетих силен порив да потупам лодкаря по грубия вълнен пуловер и да го помоля, докато е време, да ни откара отново на брега. Както се досещаш, нищо такова не направих и се надявам, че няма вечно да съжалявам, задето спрях ръката си.

Зад църквата сред огромно море от развалини наистина намерихме мъж с лопата. Изглеждаше сърдечен мъж на средна възраст с къдрава черна коса, разпасана бяла риза и навити до лакътя ръкави. До него работеха две момчета, които внимателно обръщаха пръстта на ръка и от време на време той оставяше лопатата и се присъединяваше към тях. Бяха се съсредоточили върху съвсем малко място, като че ли там бяха намерили нещо интересно, и вдигнаха глави едва когато нашият лодкар извика за поздрав.

Мъжът с бялата риза излезе напред, като огледа всички ни с проницателните си тъмни очи, и лодкарят някак ни представи, подпомогнат от шофьора. Протегнах ръка и пробвах един от малкото си румънски изрази, макар че накрая пак се спасих в английския: Ма numesc Bartolomeo Rossi. Nu va suparati… Научих този възхитителен израз, с който румънците спират някой непознат, за да го помолят да ги упъти, от портиера в букурещкия ми хотел. Буквално означава не се ядосвайте — представяш ли си ежедневна фраза, която повече да загатва за миналото? Не вади ножа, приятелю, просто се изгубих в гората и те моля да ми покажеш пътя. Не знам дали задето използвах този израз или вероятно заради безбожния ми акцент, но археологът избухна в смях и ми стисна ръката.

Отблизо той беше набит човек с доста тъмен тен и мрежа от бръчици край очите и устата. Два предни зъба липсваха от усмивката му, а повечето от останалите му зъби светеха в злато. Ръката му беше удивително силна, суха и груба като на селянин. Бартоломео Роси, каза той с плътен глас, още през смях. Ма питезс Велиор Джорджеску. Приятно мий. С какво мога да помогна? За момент се отнесох при пешеходната ни екскурзия миналата година; той сякаш беше един от онези обрулени от суровия климат шотландци, които непрекъснато питахме за пътя, само че с тъмна вместо пясъчноруса коса.

Вие говорите английски?, учудих се аз глуповато.

Донякъде, каза мистър Джорджеску. Отдавна не шъм имал възможност да практикувам, но шкоро езикът ми ще швикне.

Той говореше гладко и имаше богат речник, с леко търкалящо се р.

Прощавайте, казах припряно, доколкото разбирам, вие се интересувате от Влад III и много ми се иска да поговорим. Аз съм историк от Оксфордския университет.

Той кимна.

Радвам се, че се интересувате. Дошъл сте чак тук шамо за да видите гроба му?

Ами, надявах се…

Ха, надявал ше, надявал ше, каза мистър Джорджеску и ме потупа по рамото, но жестът му не беше груб. Ще трябва да поохладя надеждите ви, младежо.

Сърцето ми подскочи — възможно ли е и този мъж да не вярва, че Влад е погребан тук? Реших да изчакам по-сгоден момент, за да задам още въпроси, а първо да го изслушам внимателно. Той любопитно ме изучаваше и ето че пак се усмихна.

Ела, да ше поразходим наоколо. Той набързо даде някакви разпореждания на помощниците си, като явно ги подкани да спрат работа, защото те изтупаха ръцете си и се проснаха под едно дърво. Той подпря лопатата си на една полуразкопана стена и ми махна да го последвам. На свой ред аз освободих шофьора и лодкаря, като тикнах сребърна монета в шепата на лодкаря. Той докосна шапката си и изчезна, а шофьорът седна до развалините и извади джобната си манерка.

Много добре. Първо ще обиколим отвън. Мистър Джорджеску ми махна с широката си длан. Знаете ли историята на острова? Малко? През четиринайсети век тук имало църква, а манастирът бил построен малко по-къшно през същия век. Първата църква била дървена, а втората — каменна, но каменната църква потънала право в езерото през 1453 година. Забележително, не мишлите ли? Дракула дошъл на власт във Влахия за втори път през 1462 година с особени намерения. Според мен харесал манастира, защото островът е лесно защитим — той винаги търсел места, където да се окопае срещу турците. Този остров е нелош избор, нали?

Съгласих се, като се мъчех да не го гледам твърде втренчено. Английският му беше очарователен и едва успявах да се съсредоточа върху същинския му разказ, но все пак последната му забележка попадна на място. Само един поглед наоколо стигаше да разбереш, че и неколцина монаси биха могли да защитават тази крепост от нашественици. Велиор Джорджеску също се оглеждаше одобрително. Шледователно, Влад превърнал манастира в крепост. Изградил край него укрепени стени, затвор и штая за мъчения. Също и тунел за бягство и мост до брега. Хитряга е бил този Влад. Мостът отдавна го няма, разбира се, но аз разкопавам всичко останало. Тук, където копая сега, е бил затворът. Вече открихме няколко шкелета. Той се усмихна широко и златните му зъби проблеснаха на слънцето.

А това трябва да е църквата на Влад, така ли?, посочих към прекрасната сграда до нас с извисяващите се куполи и тъмните дървета, притиснати към стените й.

Ней, боя се, че ней, каза Джорджеску. Манастирът бил частично изгорен от турците през 1462 година, когато влашкият трон попаднал в ръцете на брата на Влад — Раду, който бил османска марионетка. А точно след като Влад бил погребан тук, ужасна буря отнесла църквата в езерото. Значи Влад все пак е погребан тук? Как мечтаех да попитам, но стиснах уста. Селяните явно решили, че това е божие наказание заради греховете му. Църквата била вдигната отново през 1517 година — отнело три години, но ето го резултатът. Външните стени на манастира са реставрация на около трийшет години.

Бяхме стигнали края на църквата и той потупа старинната зидария, като че ли потупа задницата на любимия си кон. Докато стояхме там, иззад ъгъла внезапно изникна човек и се приближи към нас — белобрад, прегърбен старец в черно расо и с висока черна цилиндрична шапка с дълги поли, които се спускаха до раменете му. Той ходеше с бастун, а расото му беше прибрано с тясно въженце, на което висеше връзка ключове. На врата му на верижка се поклащаше изящен старинен кръст от същия тип като на черковните куполи.

Толкова бях поразен от привидението, че едва не паднах; не мога да опиша ефекта от появата му, само мога да кажа, че ми се стори, че Джорджеску е призовал някакъв дух. Новият ми познат обаче тръгна напред, усмихна се на монаха и се наведе над възлестата му ръка, където блестеше златен пръстен, който Джорджеску почтително целуна. Старецът явно също го харесваше, защото за кратко положи пръсти на главата на археолога и се усмихна със суха, уморена усмивка, в която имаше по-малко зъби дори и от устата на Джорджеску. Долових името си в разговора им и се поклоних на монаха колкото можах по-възпитано, макар че не успях да се насиля да целуна пръстена.

„Това е игуменът“, обясни ми Джорджеску. „Той е последният тук и с него сега живеят само още трима монаши. Заселил се е тук от млад и познава острова по-добре, отколкото аз бих могъл някога да го опозная. Каза, че си добре дошъл и те благослови. Ако искаш да питаш нещо, казва, че ще ше опита да отговори.“ Аз се поклоних признателно и старецът бавно продължи пътя си. Няколко минути по-късно го видях да седи мълчаливо до ръба на срутената стена зад нас, като гарван, кацнал за почивка под следобедното слънце.

Целогодишно ли живеят тук?, попитах Джорджеску.

О, да. Тук ша и в най-тежките зими. Водачът ми кимна. Ще ги чуеш да пеят вечерната литургия, ако не ши тръгнеш по-раншко. Уверих го, че няма да пропусна такава възможност. Сега да влезем в църквата. Заобиколихме до главния вход, огромни резбовани дървени порти, през които влязох в напълно непознат за мен свят, съвсем различен от англиканските параклиси.

Вътре беше студено и преди да успея да видя нещо във всепроникващия мрак на черковната утроба, помирисах остър пушек във въздуха и усетих лепкаво течение от камъните, които като че ли дишаха. Когато очите ми свикнаха със сумрака, единственото, което видяха, бяха слаби бронзови отблясъци и пламъка на свещите. Дневната светлина едва се процеждаше през тежките, тъмно оцветени стъкла. Нямаше пейки, нито столове, като изключим някакви високи дървени тронове, подредени край стената. До входа имаше стойка със запалени свещи, които се стичаха на гъсти капки и миришеха на нажежен восък; някои бяха затъкнати в бронзовата корона на върха на стойката, а други бяха заровени в сандъче в основата й. Монасите ги палят всеки ден, а случайните гости също палят по някоя свещ, обясни Джорджеску. Тези отгоре са за живите, а онези долу са за душите на мъртвите. Горят, докато сами не угашнат.

В средата на църквата той посочи нагоре и на върха на купола над нас аз видях да плува неясно лице. Запознат ли сте с нашите византийски църкви?, попита Джорджеску. Христос винаги е в шредата и гледа надолу. Това е канделабър, точно по средата на гърдите на Христос висеше огромна корона, която изпълваше основната част от вътрешното пространство на църквата, но свещите в нея бяха угаснали, и това е типично.

Продължихме до олтара. Изведнъж се почувствах като нашественик, но от монасите нямаше и следа и Джорджеску крачеше напред с енергичността на собственик. В олтара бяха окачени бродирани платове, а пред него на пода лежаха безчет тъкани вълнени килими и черги с народни мотиви, които, ако бях по-неподготвен, щях да нарека турски. Горната част на олтара беше увенчана с няколко богато украсени предмета, сред тях емайлиран кръст и икона на Девата и Младенеца в златна рамка. Зад тях се издигаше стена от светци с тъжни очи и още по-тъжни ангели, а в средата имаше две врати с износена позлата, зад които пурпурни кадифени завеси обвиваха вътрешността на олтара в пълна загадъчност.

Трудно различих всичко това в сумрака, но мрачната красота на гледката ме разчувства. Обърнах се към Джорджеску. Тук ли се е молил Влад? В предишната църква, имам предвид?

О, шигурно, изсмя се археологът. Той е бил набожен убийц. Построил много църкви и манастири, за да ше увери, че мнозина ше молят за спашението му. Това е едно от любимите му места и е бил близък с тукашните монаши. Не знам как са гледали на злите му дела, но са обичали подкрепата му за манастира. Освен това ги защитавал от турците. Но съкровищата, които виждате тук, са донесени от други църкви — миналия век, когато църквата била затворена, селяните разграбили всичко ценно. Погледнете тук — това исках да Ви покажа. Той клекна и обърна чергите пред олтара. Точно отпред видях дълъг четвъртит камък, гладък и без украса, но несъмнено надгробен знак. Сърцето ми заби по-силно.

Гробът на Влад?

Да, според легендата. С някои от колегите ми копахме тук преди години и намерихме празна дупка — имаше шамо кости от животни.

Затаих дъх. Не беше ли вътре?

Определено не. Зъбите на Джорджеску блестяха като бронза и златото наоколо. Писмените източници твърдят, че е погребан тук, пред олтара, и че новата църква била построена на същите ошнови, така че гробът му да не бъде обезпокоен. Представяте си колко се разочаровахме, когато не го намерихме тук.

Разочаровани? — помислих си аз. Аз, като си представих празната дупка отдолу, повече се уплаших, отколкото разочаровах.

Така или иначе, решихме да ше поровим наоколо и ето тук — той ме поведе надолу по кораба на църквата край основния вход и отмести още една черга, — тук намерихме втори камък, досущ като първия. Взрях се надолу. Този наистина беше със същия размер и форма като първия и пак не беше украсен. Така че разровихме и този, обясни Джорджеску и го потупа.

И намерихте…?

О, прекрасен скелет, докладва той с видимо задоволство. В ковчег, по който даже още имаше остатъци от савана — поразително, след пет века. Саванът беше в царски пурпур със златна бродерия, а и самият скелет вътре беше в добро състояние. Великолепно облечен в пурпурен брокат с тъмночервени ръкави. Най-забележителното беше, че в един от ръкавите намерихме зашит малък пръстен. Пръстенът е съвсем обикновен, но според един от колегите ми е част от по-голямо украшение, което е изобразявало шимвола на Ордена на дракона.

При тези думи сърцето ми пропусна няколко удара, признавам си. Символа?

Да, дракон с дълги нокти и извита опашка. Пошветените в Ордена непрекъснато носели някъде по себе си този шимвол, обикновено като брошка или като закопчалка за плащ. Нашият приятел Влад несъмнено е бил пошветен, вероятно от баща си, когато е навършил пълнолетие. Джорджеску ми се усмихна. Имам чувството, че вие май знаете всичко това, професоре.

Борех се с противоречиви чувства на съжаление и облекчение. Значи това е гробът му, а легендата просто е объркала точното място?

О, не мишля така. Той оправи чергата над камъка. Не всички колеги са шъгласни с мен, но мишля, че всички доказателства сочат противното.

Не успях да се сдържа и го зяпнах слисано. Ами царските одежди и малкия пръстен?

Джорджеску поклати глава. Този човек вероятно също е бил член на Ордена, вишокопоставен благородник, може би е бил облечен в най-хубавите дрехи на Дракула за случая. Може би дори е бил подканен да умре, за да ше намери труп за гроба — кой знае точно кога.

Препогребахте ли скелета?, трябваше да задам този въпрос; камъкът беше тъй близо до краката ни.

О, не — изпратихме го на историческия музей в Букурещ, но там няма да го видите — заключиха го в склада с всичките му разкошни дрехи. Срамота. Джорджеску не изглеждаше чак толкова нещастен, като че ли скелетът е бил симпатичен, но маловажен, поне в сравнение с истинската плячка.

Не разбирам, казах аз, като го гледах в очите, при толкова много доказателства защо не приемате, че скелетът е на Влад Дракула?

Много просто, весело отвърна Джорджеску и потупа чергата, този човек имаше глава на раменете си. Главата на Дракула била отсечена и турците я отнешли в Истанбул като трофей. Всички извори са единодушни по този въпрос. Затова сега копая в стария затвор за нов гроб. Мисля, че трупът е бил преместен от гроба пред олтара, за да се заблудят обирджиите на гробове или може би за да го защитят от следващи турски нашествия. Но е тук някъде на острова, дъртият мошеник.

Бях зашеметен от всички въпроси, които исках да задам на Джорджеску, но той стана и се протегна. Не искате ли да се разходим до ресторанта за вечеря? Толкова шъм гладен, че бих погълнал цяло агне. Но нека първо да чуем началото на службата, ако искате. Къде ще нощувате?

Признах, че и представа си нямам и че трябваше да намеря подслон и за шофьора си. Имам да обсъдя с вас толкова много неща, добавих аз.

И аз, съгласи се той. Ще швършим тази работа на вечеря.

Трябваше да говоря с шофьора, затова се върнахме до разрушения затвор. Оказа се, че археологът държи малка лодка под църквата и може да ни откара до брега, както и че ще ходатайства пред собственика на ресторанта да ни намери стаи в околността. Джорджеску прибра инструментите и отпрати помощниците си и се върнахме в църквата навреме, за да видим игумена с тримата му монаси, също облечени в черно, да пристъпват един след друг през вратите на олтара. Двама от монасите бяха възрастни, но третият беше с все още кафява брада и стоеше добре изправен. Те бавно се обърнаха с лице към олтара, като игуменът вървеше начело с кръст и скиптър в ръце. Приведените му рамена бяха наметнати с пурпурнозлатна мантия, която отразяваше пламъка на свещите.

Пред олтара те се поклониха, като монасите дори за малко съвсем се простряха на пода — точно върху празния гроб, забелязах аз. За миг ме обзе ужасяващото чувство, че те се кланяха не на олтара, а на гроба на Набучвача.

Внезапно се понесе смразяващ звук; като че ли идваше от самата църква, просмукваше се като мъгла през стените и купола. Те пееха. Игуменът влезе зад олтара през малките врати опитах се да не надничам, за да зърна скритото светилище — и изнесе грамадна книга с емайлирана корица и с нея изписа благословия във въздуха. После я положи в олтара. Един от монасите му подаде кадилница на дълга верижка; той я разклати над книгата и пръсна наоколо уханен дим. Навсякъде край нас, отгоре, отзад, отстрани, се носеха дисонантните свещени напеви с бучащото им исо и треперливите височини. Кожата ми настръхна, защото в този миг разбрах, че съм по-близо до Византия, отколкото бях дори и в Истанбул. Старинната музика и съпътстващият я обред вероятно не се бяха променили много, откакто са ги изпълнявали пред императора в Константинопол.

Службата е много дълга, прошепна ми Джорджеску. Те няма да имат нищо против да ше измъкнем. Той извади свещ от джоба си, запали я на стойката до входа и я остави долу в пясъка.

В ресторанта на брега, мръсно неугледно заведение, с апетит похапнахме задушени гозби и салати, които ни сервираше срамежливо момиче в селски дрехи. Имаше цяло пиле и бутилка тежко червено вино, което Джорджеску щедро наливаше. Шофьорът ми очевидно си намери приятели в кухнята, така че се оказахме съвсем сами между обкованите с ламперия стени и пред потъващата в мрака гледка към езерото и острова.

Щом утолихме малко глада си, попитах археолога на какво се дължи отличният му английски. Той се засмя с пълна уста. Дължа го на майка ми и баща ми, вечен покой на душите им, каза той. Баща ми беше шотландски археолог, специалист по средните векове, а тя беше шотландска циганка. От бебе шъм израснал във Форт Уилям и преди баща ми да почине, работех с него. После някои от роднините на майка ми я помолиха да тръгне с тях за Румъния, откъдето произхождаше нейният род. Майка ми е родена и израсла в едно западношотландско селце, но когато баща ми си отиде, тя поиска да се махне оттам. Семейството на баща ми нея обичаше особено, нали разбираш. Така тя ме доведе тук, бях на петнайшет години и оттогава живея тук. Когато се установихме, взех нейното фамилно име. За да се впиша по-добре.

Разказът му за миг ме остави без думи и той се усмихна. Странна история, знам. А твоята каква е?

Разказах му накратко за живота и заниманията ми и за загадъчната книга, която попадна в ръцете ми. Той слушаше със сключени вежди и когато свърших, бавно кимна. Невероятна история, дума да няма.

Извадих книгата от раницата си и му я подадох. Той я прегледа внимателно, като спря да огледа по-добре гравюрата по средата. Да, каза ми замислено, това много прилича на останалите ришунки, свързани с Ордена. Виждал съм подобен дракон на накити — на малкия пръстен например. Никога обаче не съм виждал подобна книга. Нямаш ли представа откъде ше е взела?

Никаква, признах аз. Надявам се някой ден да я дам на специалист да я изследва, може би в Лондон.

Забележителна изработка. Джорджеску внимателно ми я подаде обратно. Сега, като видя Снагов, къде смяташ да отидеш? Пак в Истанбул?

Не, потреперих аз, но не исках да му казвам защо. Ще трябва да се върна в Гърция след две седмици, всъщност заради едни разкопки там, но мисля дотогава да поостана да видя Търговище, щом там е била главната столица на Влад. Ходил ли си там?

А, да, разбира ше. Джорджеску облиза чинията си като гладно дете. Интересно място за всеки последовател на Дракула. Но най-интересен е замъкът му.

Замъкът му? Той има замък? Искам да кажа, още ли е запазен?

Да, развалина е, но много симпатична. Разрушена крепост. Намира се на няколко километра от Търговище нагоре по река Арджеш и се стига сравнително лесно по пътя, чак накрая трябва да се изкачваш пеша. Дракула обичал все места, които лесно се отбранявали от турците, а онова там е направо прелест. Знаеш ли какво… Той порови из джобовете си, измъкна марка глинена лула и се зае да я тъпче с ароматен тютюн. Подадох му огънче. Благодаря ти, младежо. Виж какво — ще дойда с теб. Мога да остана два дни, но поне ще ти помогна да намериш крепостта. Много по-лесно е, като имаш водач. Не съм ходил там от много време и с удоволствие ще поразгледам отново.

Искрено му благодарих; възможността да се забия в сърцето на Румъния без преводач, да си призная, доста ме притесняваше. Джорджеску знае едно селце край Арджеш, където можем да нощуваме за няколко шилинга; то не е най-близкото до крепостта, но той не иска да ходи в другото, по-близкото, защото веднъж едва не го изгонили оттам. Разделихме се със сърдечни пожелания за лека нощ и сега, приятелю, трябва да духна свещта и да се наспя за следващите си приключения, за които ще те държа в течение.

С най-топли чувства,

Бартоломю