Елизабет Костова
Историкът (57)

Глава 55

През последните няколко години все по-често се улавям, че си спомням къщата на Антон Стойчев — така както я видях за пръв път. Може би останах толкова впечатлен заради контраста между градска София и райските кътчета току зад очертанията й, или може би си я спомням толкова често заради самия Стойчев — тази забележителна изтънчена личност. Мисля си обаче, че нетърпеливото, почти задъхано предчувствие, което ме връхлита при спомена за портите на Стойчевата къща, се дължи на факта, че срещата ни с него се оказа повратна точка в търсенето на Роси.

Много по-късно, когато прочетох за манастирите, разположени извън стените на византийски Константинопол, тези убежища, чиито обитатели понякога не спазвали задължителните в града едикти за един или друг църковен ритуал, защото извън портите на града те били едновременно лишени от закрилата на могъщите му стени, но и донякъде отдалечени от тираничната ръка на държавата, аз се сетих за Стойчев — за неговата градина с приведените ябълки и обсипаните в бяло череши, за сгушената в просторния двор къща, за новите листа и сините кошери, за старинните двойни дървени порти с покривче, които ни държаха навън, за спокойния дух на това място, усещането за отдаденост и съзнателно усамотение.

Стояхме пред тези порти, а прахта се слягаше около колата на Ранов. Хелън първа натисна дръжката на една от старите брави; Ранов намусено стоеше по-назад, като че ли се боеше да не би някой, та дори и ние, да го види там, а аз се чувствах странно прикован за земята. За миг бях хипнотизиран от утринния шепот на листата и пчелите и от неочакван, отвратителен пристъп на ужас. Стойчев, мислех си, може би няма да успее да ни помогне и вече наистина ще стигнем края на задънената улица, а това ще означава, че сме изминали целия този път напразно и трябва да се връщаме у дома. Представях си тази възможност може би за стотен път: мълчаливият полет обратно до Ню Йорк от София или Истанбул — искаше ми се да видя Тургут още веднъж, — пренареждането на живота ми у дома без Роси, въпросите къде съм ходил, проблемите с факултета заради дългото ми отсъствие, връщането към работата върху холандските търговци — скучни, прозаични хора — под напътствието на някой жалък в сравнение с Роси нов научен ръководител, затворената врата на кабинета на Роси. Най-много се страхувах от тази затворена врата, от продължаващото разследване, безсмислените разпити в полицията — „Така… мистър… ъъъ… Пол, нали? Предприели сте пътуване два дни след изчезването на вашия научен ръководител?“ — от малобройната и озадачена групичка на нещо като траурна церемония, накрая от въпроса за трудовете на Роси, за авторските права, за имотите му.

Поне щях да се върна преплел ръце с Хелън, това разбира се беше огромно утешение. Когато този ужас все някак приключеше, смятах да я помоля да се омъжи за мен; първо трябваше да спестя малко пари, ако мога, и да я заведа в Бостън да се запознае с родителите ми. Да, щяхме да се върнем ръка за ръка, но нямаше да има баща, от когото да поискам ръката й. Погледът ми се премрежи от скръб, докато Хелън отваряше вратата.

Вътре къщата на Стойчев беше меко потънала в неравната земя — отчасти двор, отчасти овощна градина. Основите на къщата бяха от сиво-кафяв камък, иззидан с бял хоросан; по-късно разбрах, че камъкът бил вид гранит, от какъвто са построени повечето стари сгради в България. Над основите имаше тухлени стени, в най-мекия, зрял златисточервен цвят, като че ли от поколения са се къпали в слънчеви лъчи. Покривът беше от извити червени керемиди. Стените и покривът изглеждаха малко запуснати. Цялата къща сякаш беше поникнала бавно от земята и сега също толкова бавно се връщаше в нея, а порасналите наоколо дървета трябваше да скрият този развой на събитията. Първият етаж се беше разтегнал небрежно от едната страна, а от другата стърчеше висока решетка, на която се виеха ластарите на асмата, а долу верандата беше оградена от розови храсти с бледи цветове. Под асмата беше сложена дървена маса и четири груби стола и аз си представих как сянката на лозовите листа ще се сгъстява с напредването на лятото. Освен това под най-внушителното от ябълковите дървета се поклащаха два призрачни кошера; край тях се простираше напечена от слънцето малка градина, където под нечии грижи вече бяха израсли лъскави салатки в стройни лехички. Усещах уханието на билки, може би и на лавандула, свежа трева и пържен лук. Някой се грижеше за това място с любов и аз почти се приготвих да видя Стойчев в монашеско расо, коленичил с лопатка в градината.

Тогава отвътре се понесе глас, някъде отвисоко, чак откъм порутения комин и прозорците на горния етаж. Само че не беше баритоновият напев на някакъв отшелник, а сладък, силен женски глас, подхванал жизнерадостна мелодия, която накара дори Ранов, дотогава намусено пушещ цигарата си до мен, да прояви интерес.

— Извинете! — провикна се той. — Добър ден!

Песента рязко спря и на нейно място се дочу трополене и изщракване. Вратата на Стойчев се отвори и на прага застана млада жена, която изненадано се втренчи в нас, сякаш изобщо не беше допускала, че в двора й могат да се появят хора.

Канех се да пристъпя напред, но Ранов ме спря, свали шапка, кимна, поклони се и я поздрави с поток от български думи. Младата жена беше сложила ръка на бузата си и гледаше Ранов с любопитство, примесено, стори ми се, с известна доза тревога. Като я погледнах по-внимателно, установих, че не е чак толкова млада, колкото ми се видя отначало, но от нея струяха енергия и жизненост, които ме накараха да предположа, че именно на нея се дължаха чудесната градина и апетитните ухания от кухнята. Косата й беше сресана назад и откриваше кръгло лице, а на челото й имаше тъмна бенка. Очите, устата и брадичката й бяха като на сладко детенце. Носеше престилка върху бяла риза и синя пола. Тя ни огледа с преценяващ поглед, който нямаше нищо общо с невинните й очи, и забелязах, че бързите й въпроси накараха Ранов да отвори портфейла си и да й покаже някаква карта. Дали беше дъщеря на Стойчев или икономка — дали пенсионираните професори в комунистическите държави имаха икономки? — но всеки случай никак не беше глупава. Ранов полагаше нетипично за него усилие да й се хареса; обърна се усмихнат, за да ни запознае.

— Това е Ирина Христова — обясни той, докато се ръкувахме. — Тя е пленница на професор Стойчев.

— Пленница или племенница? — предположих аз, като за миг помислих, че това е някаква завъртяна метафора.

— Дъщеря на сестра му — отвърна Ранов. Той запали нова цигара и предложи и на Ирина Христова, която отказа с решително кимване. Когато той обясни, че идваме от Америка, очите й се разшириха и тя внимателно ни огледа. После се засмя, макар че така и не разбрах защо. Ранов отново се намръщи — не мисля, че този човек беше в състояние да изглежда приятен за повече от няколко минути, — а тя се обърна и ни покани вътре.

Къщата отново ме изненада; отвън може да приличаше на симпатична стара ферма, но вътре, сред сумрака, който рязко смени яркото слънце, се криеше музей. Вратата водеше направо в просторна стая с камина, където слънчевите лъчи падаха върху камъни, поставени на мястото на огъня. Мебелите — тъмни, изкусно резбовани шкафове с огледала, царствени столове и пейки — сами по себе си бяха поразителни, но онова, което прикова погледа ми и накара Хелън да възкликне възхитено, беше необикновеното съчетание от народни тъкани и стари рисунки — предимно икони, при много от които качеството далеч надминаваше всичко онова, което бяхме видели из софийските църкви. Имаше Богородици с блеснали очи и тъжни светци с тънки устни, едри и дребни, очертани със златна боя или обковани със старо сребро, апостоли, изправени в лодки, мъченици, търпеливо понасящи своето мъченичество. Наситените, опушени, старинни цветове се допълваха от всички страни от черги и престилки, изтъкани в геометрични шарки, дори един везан елек и няколко кърпи за глава, обрамчени с дребни монети. Хелън посочи елека, който от двете си страни имаше няколко реда хоризонтални джобове.

— За куршуми — каза тя просто.

До елека висяха чифт ножове. Исках да попитам кой го е носил, кой е ловил тези куршуми, кой е носил ножовете. На масата под тях някой беше оставил керамична ваза с рози и зелени клонки, които изглеждаха свръхестествено живи сред всички тези старинни богатства. Подът беше идеално лъснат. В другия край се виждаше друга подобна стая.

Ранов, който също се оглеждаше наоколо, изсумтя.

— Струва ми се, че са разрешили на професор Стойчев да запази твърде много ценности, които принадлежат на народа. Тези неща трябва да бъдат продадени за благото на хората.

Ирина или не разбираше английски, или не посмя да отговори; тя само се обърна и ни поведе нагоре по тясна вита стълба. Не знам какво очаквах да видя горе. Може би ще попаднем в някоя осеяна с хартии бърлога, пещера, в която старият професор спи зимния си сън, или може би, помислих си аз — с вече добре позната болезнена тръпка, — може да открием чист и подреден кабинет като онзи, който прикриваше неспокойния и превъзходен ум на Роси. Още не бях успял да прогоня тези мисли, когато вратата в края на стълбището се отвори и на площадката се появи белокос мъж, дребничък, но изправен. Ирина побърза към него, хвана го под лакътя с две ръце и бързо му заговори на български, като от време на време се засмиваше развълнувано.

Старецът се обърна към нас, спокоен, мълчалив, с толкова непроницаемо лице, та чак известно време ми се струваше, че е забил очи в пода, докато той гледаше право в нас. Тогава пристъпих напред и му подадох ръка. Той я разтърси тържествено и се обърна към Хелън, за да се ръкува и с нея. Беше вежлив, официален, държеше се с почтителност, която при него не беше точно почтителност, а по-скоро достойнство, а големите му тъмни очи се прехвърляха ту към единия, ту към другия, докато накрая не се спряха върху Ранов, който остана по-назад и оттам наблюдаваше цялата сцена. В този момент Ранов се приближи и също се ръкува с него — снизходително, помислих си аз, като с всяка изминала минута все повече намразвах нашия водач. От дън душа ми се искаше да си тръгне, за да можем да поговорим насаме с професор Стойчев. Зачудих се как, по дяволите, ще успеем да стигнем до откровен разговор, да научим нещичко от Стойчев, ако Ранов непрекъснато кръжи наоколо като муха.

Професор Стойчев бавно се обърна и ни покани в стаята си. Както се оказа, това беше една от няколкото стаи на горния етаж на къщата. По време на двете ни гостувания в тази къща така и не успях да си изясня къде спяха обитателите й. Доколкото виждах, горният етаж се състоеше само от дългата тясна гостна, в която влязохме, и от няколко по-малки преходни стаички. Вратите към тези стаи стояха отворени и от отсрещните прозорци слънцето се процеждаше през зелените дървета и галеше кориците на безброй книги, книги, които покриваха стените, лежаха в дървени кутии на пода или натрупани на купчини по масите. Сред тях се виждаха и хвърчащи документи във всевъзможни форми и размери, много от тях без съмнение доста древни. Не, това не беше подреденият кабинет на Роси, а по-скоро някаква уединена лаборатория, таванчето в ума на запален колекционер. Навсякъде слънчевите лъчи докосваха стар велен, стара кожа, подвързии с отпечатани букви, намек за позлата, оръфани страници, грапави корици — червени, кафяви и жълтеникави прекрасни книги — книги, свитъци и ръкописи, пръснати в творчески безпорядък. Нищо обаче не беше прашно, нямаше тежки предмети, сложени върху нещо крехко, и при все това всички стаи на Стойчев сякаш бяха пълни догоре с книги и ръкописи, та имах чувството, че те ме обграждат по-плътно отколкото и в музей, където подобни безценни вещи биха били изложени по-пестеливо и методично.

На една от стените в гостната висеше стара карта, рисувана за мое удивление върху кожа. Не се сдържах и пристъпих към нея, а Стойчев се усмихна.

— Харесва ли ви? — попита той. — Това е Византийската империя към 1150 година — Той проговори за пръв път на тих, правилен английски.

— Когато България все още е владяла всичките си земи — замислено отбеляза Хелън.

Стойчев я погледна, видимо поласкан.

— Да, именно. Мисля, че тази карта е била изработена във Венеция или в Генуа и после донесена в Константинопол, може би като подарък за императора или някого от двора му. Това е само копие, което един приятел ми направи.

Хелън се усмихна и замислено докосна брадичката си. После почти му смигна:

— Император Мануил I Комнин, предполагам?

Бях изумен, а и Стойчев изглеждаше впечатлен. Хелън се засмя.

— Византия ми беше любимата тема — каза тя.

Старият историк се усмихна и й се поклони с неочаквано старомодна вежливост. Той махна с ръка към столовете край масата в средата на гостната и всички се настанихме. От мястото си виждах двора зад къщата, който постепенно се издигаше към края на една горичка, в него растяха овошки, някои от тях вече вързали малки зелени плодчета. Прозорците бяха отворени и до нас достигна същото онова жужене на пчели и шумолене на листа. Помислих си колко ли му е приятно на Стойчев, пък макар и в изгнание, да седи тук сред своите ръкописи, да чете или да пише или да слуша този звук, който никоя тежка държавна ръка не можеше да заглуши и от който никой чиновник все още не беше решил да го раздели. Беше благополучно затворничество, ако такова изобщо съществуваше, и може би дори донякъде беше доброволно, макар че доколко — нямахме никакъв начин да установим.

Известно време Стойчев мълча, но ни гледаше настойчиво, и аз се запитах какво ли мислеше той за нашата поява и дали възнамеряваше да открие кои сме. След няколко минути вече ми се струваше, че той изобщо няма да проговори, и затова аз се обърнах към него.

— Професор Стойчев — казах аз, — моля простете, че така нахълтваме във вашето усамотение. Дълбоко сме ви благодарни, на вас и на вашата племенница, че ни разрешихте да ви посетим.

Той погледна ръцете си на масата — бяха фини и обсипани със старчески петна, — а после вдигна поглед към мен. Очите му, както вече казах, бяха огромни и тъмни, очи на млад човек, макар че гладко избръснатото му смугло лице беше старо. Ушите му бяха необикновено големи и стърчаха отстрани на главата му сред грижливо подстриганата бяла коса; всъщност те улавяха част от нахлулите през прозореца слънчеви лъчи и изглеждаха прозрачни, леко розови по крайчеца като заешки уши. И очите му, които излъчваха едновременно доброта и тревога, също бяха някак животински. Зъбите му бяха пожълтели и нащърбени, а един от предните носеше златна коронка. Всичките зъби обаче си бяха на мястото и когато се усмихваше, лицето му добиваше причудлив вид, сякаш диво животно изведнъж е наподобило човешко изражение. Беше обаче чудесно лице, лице, което на млади години сигурно е имало необикновено излъчване, осезаемо въодушевление — трябва да е било неустоимо лице.

Стойчев се усмихна така заразително, че двамата с Хелън също се усмихнахме. Трапчинките на Ирина светнаха към нас. Тя се беше настанила в стола под една икона — предполагам на свети Георги, който яростно забиваше копието си в някакъв мършавичък змей.

— Много се радвам, че сте ми на гости — каза Стойчев. — Рядко ни идват гости, а още по-рядко идват гости, които говорят английски. Радвам се, че ще мога да упражня английския си, макар че, боя се, вече съм го позабравил.

— Английският ви е отличен — уверих го аз. — Къде сте го учили, ако е удобно да попитам?

— О, разбира се — отвърна Стойчев. — Когато бях млад, имах късмета да уча в чужбина и част от образованието си получих в Лондон. Мога ли да ви помогна с нещо или просто искахте да видите библиотеката ми? — Той каза това толкова простичко, че ме хвана неподготвен.

— И двете — казах аз. — Искахме да видим библиотеката ви, но и да ви зададем някои въпроси за нашето проучване. — Спрях за малко да потърся нужните думи. — Двамата с мис Роси много се интересуваме от историята на вашата страна през Средновековието, макар че знам далеч по-малко, отколкото би трябвало, тъй като с нея пишем едно… ъъ… — взех да заеквам, защото изведнъж осъзнах, че въпреки кратката лекция на Хелън в самолета не знам нищо за историята на България, по-точно толкова малко, че би се видяло нелепо на този ерудиран старец, пазител на миналото на своята страна; а и защото онова, което всъщност исках да обсъдя с него, беше извънредно лично, ужасно невъзможно и най-вече беше разговор, който не исках да подемам, докато Ранов се мусеше презрително в другия край на масата.

— Значи се интересувате от средновековна България? — каза Стойчев и ми се стори, че и той хвърли бърз поглед към Ранов.

— Да — отвърна Хелън, която веднага ми се притече на помощ. — Интересуваме се от монашеския живот в средновековна България и доколкото можем, сме се постарали да го проучим, за да довършим няколко статии. По-точно бихме искали да научим повече за живота в българските манастири в късното Средновековие и за някои от маршрутите, по които поклонниците са посещавали България, както и маршрутите, използвани от български монаси, тръгнали на поклонение в чужди земи.

Стойчев се оживи и поклати глава с видимо задоволство, а огромните му нежни уши светнаха на слънцето.

— Много хубава тема — каза той. Гледаше някъде зад нас и реших, че сигурно се взира дълбоко в миналото, направо в кладенеца на времето и вероятно вижда по-ясно от всеки друг на света онзи период, за който говорехме. — За нещо конкретно ли пишете? Имам много ръкописи тук, които могат да са ви полезни, и с удоволствие ще ви позволя да ги прегледате, стига да искате.

Ранов се размърда в стола си и аз отново усетих силна неприязън към непрестанната му бдителност. За щастие голямата част от вниманието му очевидно беше насочено към красивия профил на Ирина в другия край на стаята.

— Ами — подех аз, — интересуваме се от XV век, — всъщност края на петнайсети век. Мис Роси е проучила доста материали за този период в родната си страна — тоест…

— Румъния — вмъкна Хелън, — но съм израсла и учила в Унгария.

— О, вие сте ни съседка — обърна се професор Стойчев към Хелън и меко й се усмихна. — Учила сте в Будапещенския университет, така ли?

— Да — отвърна Хелън.

— Може би тогава познавате моя приятел — професор Шандор.

— О, да. Той е декан на нашия исторически факултет. Голям приятел ми е.

— Това е чудесно — просто чудесно — каза професор Стойчев. — Моля ви, предайте му най-сърдечните ми поздрави, ако имате възможност.

— Разбира се — усмихна му се Хелън.

— Кой друг? Не мисля, че познавам други преподаватели, които още да работят там. Но името ви, професоре, е много интересно. Чувал съм това име. В Съединените щати — той отново се обърна към мен и после към Хелън; с притеснение забелязах, че Ранов отново съсредоточи погледа си върху нас — работи един прочут историк на име Роси. Да не би да ви е роднина?

За мое удивление Хелън се изчерви. Реших, че сигурно не й е приятно да признае роднинската си връзка с него публично, или че се съмнява дали е редно да я оповестява, или че вероятно е доловила внезапния интерес на Ранов към разговора.

— Да — каза тя кратко. — Бартоломю Роси ми е баща.

Помислих си, че Стойчев би трябвало естествено да се почуди защо дъщерята на един английски историк твърди, че е румънка и е израсла в Унгария, но и да имаше такива въпроси, той ги запази за себе си.

— Да, точно това беше името. Книгите му са отлични — при това върху такъв широк кръг от теми! — той се плесна по челото. — Когато прочетох някои от ранните му статии, даже реших, че от него би излязъл отличен историк на Балканите, но виждам, че е изоставил тази област и се е заровил в много други.

С облекчение установих, че Стойчев познава трудовете на Роси и ги цени; това може би щеше да ни издигне в очите му и да ни улесни в опита да спечелим симпатиите му.

— Да, наистина — казах аз. — Всъщност професор Роси е не само баща на Хелън, но и мой научен ръководител — работя с него по дисертацията си.

— Какъв късмет — Стойчев скръсти набраздените си с изпъкнали вени ръце. — Каква е темата на дисертацията ви?

— Ами — започнах аз и дойде мой ред да се изчервя. Надявах се всички тези смени на цветовете по лицата ни да останат незабелязани за Ранов. — Пиша за холандските търговци през XVII век.

— Забележително — каза Стойчев. — Много интересна тема. Тогава какво ви води в България?

— Дълга история — казах аз. — Двамата с мис Роси се запалихме по едно изследване върху връзките между България и православната общност в Истанбул след покоряването на града от османците. Макар че това представлява отклонение от темата на дисертацията ми, решихме да напишем няколко статии по въпроса. Всъщност неотдавна изнесох лекция в Будапещенския университет за историята на… части от Румъния под османско владичество. — Веднага разбрах, че това беше грешка; може би Ранов не знаеше, че освен в Истанбул сме били и в Будапеща. Хелън обаче запази присъствие на духа и аз последвах примера й. — Много бихме искали да довършим изследването си тук, в България, и си помислихме, че можете да ни помогнете.

— Разбира се — каза търпеливо Стойчев. — Може би ще ми кажете точно какво ви интересува от историята на нашите средновековни манастири и поклонническите маршрути, особено през петнайсети век. За българската история това е удивителен период. Знаете, че през 1393 година България пада под османско робство, макар че някои области на страната успяват да запазят свободата си по-дълго, дори през по-голямата част от XV век. Оттогава местната духовност и култура успели да се съхранят до голяма степен благодарение на манастирите. С радост виждам, че се интересувате от манастирите, защото те са едни от най-богатите извори на българското историческо наследство. — Той поспря и отново сключи ръце, като че ли изчакваше да види доколко тази информация вече ни беше позната.

— Да — казах аз. Нямаше какво да се прави. Трябваше да отворим дума поне за някаква част от същинските ни дирения въпреки присъствието на Ранов. В края на краищата, ако го помолех да ни остави насаме, само щях още повече да задълбоча съмненията му в целите на посещението ни тук. Единствената ни надежда беше да маскираме въпросите си колкото се може по-научно и безлично. — Смятаме, че през XV век са съществували интересни връзки между православната общност в Истанбул и българските манастири.

— Разбира се, че е така — каза Стойчев, — особено след като Мехмед Завоевателя предава Българската църква под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Преди това, естествено, църквата ни е била независима, със собствен патриарх във Велико Търново.

Заля ме вълна от благодарност към този човек с огромната му ерудиция и чудесните уши. Моите забележки бяха едва ли не безсмислени, но въпреки това той им отговаряше с внимателна — и изчерпателна — вежливост.

— Именно — казах аз, — а ние най-вече се интересуваме… намерихме едно писмо… нали неотдавна бяхме в Истанбул… — грижливо избягвах да погледна към Ранов — и намерихме едно писмо, свързано с България… за група монаси, които пътували от Константинопол към някакъв манастир в България. За една от статиите ни е необходимо да открием по какъв маршрут са пристигнали в България. Може би са дошли тук на поклонение… но не сме съвсем сигурни.

— Разбирам — отвърна Стойчев. Очите му станаха тревожни и блеснаха още по-ясно. — Писмото носи ли дата? Можете ли да ми кажете нещо повече за съдържанието му или за автора му, ако знаете кой е той, както и къде сте го открили? До кого е адресирано и така нататък, каквото ви е известно?

— Разбира се — казах аз. — Всъщност носим копие от писмото. Оригиналът е на славянски и един монах в Истанбул ни го преписа. Оригиналът се пази в държавния архив на Мехмед II. Искате ли сам да прочетете писмото? — Отворих куфарчето си, извадих копието и му го подадох, като се надявах Ранов да не поиска и той да го види.

Стойчев взе писмото и видях как очите му светнаха още на първите редове.

— Интересно — каза той и за мое разочарование остави писмото на масата. Може би в края на краищата и той нямаше да ни помогне, даже нямаше да прочете писмото. — Мила моя — обърна се той към племенницата си, — не мисля, че можем да преглеждаме стари писма, без да предложим на нашите гости нещо за хапване и пийване. Ще донесеш ли ракийка и нещичко за обяд? — Той кимна особено вежливо към Ранов.

Ирина бързо скочи с усмивка.

— Разбира се, вуйчо — каза тя на прекрасен английски. Изненадите в този дом май никога не свършваха, помислих си аз. — Но ще ми трябва помощ да кача всичко по стълбите. — Ясните й очи сякаш съвсем нехайно се стрелнаха към Ранов и той се изправи и приглади косата си.

— С удоволствие ще помогна — каза той и двамата заедно слязоха по стълбите, като Ранов шумно трополеше надолу по стъпалата, а Ирина весело му бърбореше на български.

Щом вратата се затвори зад тях, Стойчев се наведе напред и изчете писмото с настървено внимание. Когато приключи, вдигна очи към нас. Лицето му се беше подмладило с десет години, но и излъчваше напрежение.

— Това е поразително — каза той тихо. Подтикнати от един и същ инстинкт, двамата с Хелън станахме и седнахме по-близо до него на дългата маса. — За мен това писмо е удивително.

— Да, но… какво? — казах аз нетърпеливо. — Мислите ли, че знаете за какво става въпрос?

— Донякъде — очите на Стойчев бяха огромни и той ме гледаше настойчиво. — Разбирате ли — добави той, — аз също притежавам едно от писмата на отец Кирил.