Елизабет Костова
Историкът (24)

Глава 22

Баща ми не искаше да ме вземе в Оксфорд. Щял да остане там шест дни, обясни той, а аз не бивало да изпускам толкова много часове в училище. Бях учудена, че е склонен да ме остави сама вкъщи; не беше го правил, откакто открих драконовата книжка. Дали не беше предвидил специални предпазни мерки? Изтъкнах, че екскурзията ни по югославското крайбрежие отне почти две седмици, без да се отрази на успеха ми в училище. Той отвърна, че образованието винаги трябва да е на първо място. Възразих, като казах, че по собствените му думи пътешествието е най-добрият учител и че месец май е най-приятният за пътуване. Измъкнах бележника си, който грееше с отлични оценки, както и контролното по история, под което нашият доста префърцунен учител беше написал: Демонстрирате изключителна проницателност за естеството на историческия анализ, особено за вашите години, коментар, който бях запомнила и често си го повтарях като мантра, преди да заспя.

Баща ми видимо се поколеба, остави ножа и вилицата си по начин, който, както знаех, означаваше само кратка пауза във вечерята ни в старинната холандска трапезария, а не край на първото ястие. Каза ми, че този път работата ще му попречи да ме разведе както трябва и че не иска да съсипе първите ми впечатления от Оксфорд, като ме държи затворена в някоя стая. Отвърнах, че предпочитам да стоя затворена в Оксфорд, отколкото у дома с мисис Клей — тук двамата снишихме глас, макар че тя имаше свободна вечер. Освен това, добавих, бях достатъчно голяма, за да се разхождам и сама. Той пак каза, че според него не било разумно да отивам, защото преговорите се очертавали като твърде… напрегнати. Май не беше точно така, но той не успя да продължи и знаех защо. Точно както аз не можех да изложа същинския си мотив за желанието ми да отида, така и той не можеше да използва своя аргумент, за да ми попречи. Не можех да му кажа гласно, че точно сега не мога да понеса да го оставя сам с черните кръгове под очите и прегърбените от умора рамене. Той пък не можеше да ми отвърне, че в Оксфорд вероятно няма да е безопасно за него, а следователно и за мен. Помълча за минута-две, а после съвсем тихо ме попита какво има за десерт и аз донесох безвкусния оризов пудинг с горски плодове на мисис Клей, която винаги го приготвяше като компенсация за свободните си вечери, когато отиваше на кино в Британския център без нас.

Бях си представяла Оксфорд смълчан и злачен, нещо като катедрала на открито, където благородни учени в средновековни дрехи важно крачат насам-натам, всеки хванал по един студент подръка, за да му чете лекции по история, литература, мъглява теология. Действителността се оказа потресаващо оживена: мотоциклети надуваха клаксони, малки коли се стрелкаха напред-назад и едва се разминаваха с пресичащите студенти, тълпи туристи с фотоапарати снимаха кръста на тротоара, където преди четиристотин години, още преди да има тротоари, двама епископи били изгорени на клада. Благородните учени, както и студентите носеха разочароващо съвременни дрехи, най-често вълнени пуловери с тъмни панталони от тънка вълна за преподавателите и дънки за подопечните им. Със съжаление си помислих, че по времето на Роси, поне четирийсет години преди да слезем от автобуса на Брод Стрийт, Оксфорд сигурно е бил облечен поне малко по-прилично.

После погледът ми се спря на първия колеж, който успях да видя там — на утринното слънце кулите му се издигаха над оградения двор, а до него се мержелееше идеалната форма на Радклиф Камера, която първо взех за малка обсерватория. Зад тях стърчаха шпиловете на голямата кафява църква, а по улицата се виеше стена с толкова старинен вид, че дори и мъхът по нея ми се струваше древен. Не можех да си представя как бихме изглеждали в очите на хората, които са крачили по тези улици, когато зидът е бил нов — аз с късата ми червена рокля, бели чорапи на дупки и училищна чанта и баща ми с тъмносиньото сако и сивите панталони, черното поло и шапка от туид, и двамата помъкнали по един малък куфар. Стигнахме, обяви баща ми и за мое удоволствие свихме в една врата в обраслата с мъх стена. Беше заключено и ние почакахме един студент да ни отвори портата от ковано желязо.

В Оксфорд баща ми трябваше да говори на конференция за политическите отношения между САЩ и Източна Европа, които вече бяха дълбоко замразени. Тъй като университетът беше домакин на конференцията, бяхме поканени да отседнем в личните стаи в къщата на един от старшите преподаватели в колежа. Старшите преподаватели, обясни баща ми, бяха добродетелни диктатори, които се грижеха за студентите във всеки колеж. Докато се придвижвахме през мрачния нисък коридор в стената към ослепителната светлина на квадратния двор, за пръв път осъзнах, че скоро и аз ще отида в колеж и стиснах палци през дръжката на чантата си да се сбъдне мечтата ми да се окажа в рай като този.

Край нас лежаха леко изтрити дворни плочи, прекъснати тук-там от дървета с дебели сенки — тежки, меланхолични стари дървета, понякога с пейка под клоните. Малък, съвършено затревен правоъгълник с миниатюрно езерце се простираше пред основната сграда на колежа. Беше един от най-старите колежи в Оксфорд, основан през тринайсети век с дарение от крал Едуард III и по-късно разширен от елизабетинските архитекти. Дори и тази морава с грижливо подстригана трева излъчваше достойнство; определено не видях никой да стъпва отгоре й.

Заобиколихме тревата и езерцето и се запътихме към стаичката на портиера на входа, а оттам поехме към апартаментите до къщата на старшия преподавател. Тези стаи очевидно са били част от първоначалната сграда на колежа, макар че ми беше трудно да измисля за какво ли са били използвани тогава; бяха с ниски тавани, тъмна ламперия и мънички прозорчета с оловни рамки. Спалнята на баща ми имаше сини драперии. С безкрайно задоволство в моята открих високо легло с цветен балдахин.

Подредихме багажа си, измихме прашните си от пътя лица в бледожълтата мивка на общата ни баня и отидохме да се срещнем с мастър Джеймс, който ни очакваше в кабинета си в другия край на сградата. Оказа се сърдечен мил човек с посивяваща коса и грапав белег на една от скулите. Харесах топлата му длан, когато се ръкувахме, и изражението на големите му, някак изпъкнали лешникови очи. Явно не виждаше нищо странно в това, че придружавах баща ми на конференцията и дори предложи същия следобед да разгледам колежа заедно с неговия помощник от студентите. Помощникът, обясни той, бил внимателен и изключително начетен млад човек. Баща ми каза, че няма нищо против; той самият по това време щял да е зает със срещи и защо да не разгледам съкровищата на това място, щом така и така съм тук?

В три следобед нетърпеливо се явих в кабинета с новата си барета в едната ръка и тетрадка в другата, защото баща ми беше предложил да си водя бележки и да напиша съчинение за обиколката ни. Моят водач беше светлокос докторант, висок й слаб, когото мастър Джеймс представи като Стивън Барли. Харесах прозрачните нежни ръце на Стивън със сини вени, неговия тежък рибарски пуловер — пуловъ, както го нарече той, когато изразих възхищението си на глас. Докато крачех до него край моравата, имах чувството, че поне временно съм приета в тази елитна общност. Освен това за пръв път усетих смътен сексуален трепет, неясно чувство, че ако пъхна ръка в неговата, както вървим заедно, някъде в дългия коридор на действителността, такава, каквато я познавах, ще се отвори врата и повече никога няма да се затвори. Вече обясних, че бях водила изключително затворен живот — толкова защитен, както сега си давам сметка, че дори на деветнайсет не осъзнавах колко тесни са били стените му. Бунтовният подтик, който усетих, докато вървях до хубавия студент, ме покори като мелодия от непозната култура. Аз обаче още по-здраво стиснах тетрадката и своето детство и го попитах защо дворът е основно постлан с каменни плочи, вместо да е затревен. Той ми се усмихна снизходително. Ами, не знам. Никой не се е интересувал досега.

Заведе ме в трапезарията — огромна плевня с висок таван, обрамчен с греди от времето на Тюдорите, пълна с дървени маси — и ми показа една от пейките, на която навремето някакъв Рочестърски граф дълбал цинизми, докато обядвал. Залата имаше прозорци с оловни витражи, всеки от които в центъра изобразяваше прекрасна старинна сцена: Томас Бекет коленичил на нечий смъртен одър, свещеник в дълго расо разлива супа в купичките на опашка свити от студ бедняци, средновековен лекар превързва крак. Над пейката на Рочестърския граф имаше сцена, чийто смисъл не разбрах — мъж с кръст на врата и тояга в ръка се беше надвесил над нещо като купчина черни парцали.

— О, това е наистина много любопитно — каза ми Стивън Барли. — Много се гордеем с него. Разбираш ли, този човек е преподавател от първите години на нашия колеж и забива сребърен кол в сърцето на един вампир.

Втренчих се в него, за миг изгубила дар слово.

— По онова време в Оксфорд е имало вампири? — попитах най-накрая.

— Представа си нямам — призна той с усмивка. — Но според преданието ранните учени от колежа защитавали местните села от вампири. Всъщност те събрали доста народни поверия за вампири, чудновати неща, можеш да ги прочетеш в Радклиф Камера отсреща. Според легендата първите учени даже не допускали окултни книги да влизат в колежа, затова ги съхранявали някъде навън, където падне, докато накрая ги събрали в Радклиф.

Внезапно си спомних за Роси и се зачудих дали е виждал тази старинна сбирка.

— Има ли начин да намерим имената на студентите от едно време… искам да кажа… може би… преди петдесет години… от този колеж? Последна година студенти?

— Разбира се — моят придружител ме погледна въпросително през дървената пейка. — Щом искаш, ще попитам старшия.

— А, няма нищо — усетих, че се изчервявам, проклятието на моето юношество. — Не е важно. А може ли… може ли да видя вампирските предания?

— Май обичаш ужасии, а? — той изглеждаше развеселен. — Няма кой знае какво за гледане, да знаеш — няколко старинни тома и куп книга с кожени подвързии. Но няма проблем. Първо ще отидем в университетската библиотека — тя не е за изпускане — и после ще те заведа в Камерата.

Библиотеката, разбира се, беше една от перлите на университета. От онзи невинен ден нататък успях да видя повечето от колежите, като някои от тях опознах съвсем отблизо, скитах се из библиотеките, параклисите и трапезариите им, четох лекции в аудиториите им, пих чай в преподавателските им кабинети. Без колебание мога да кажа, че не срещнах нищо по-красиво от онази първа библиотека, освен може би параклиса на колежа Магдалена с божествената му украса. Първо влязохме в читалня, обрамчена с витражи като висок терариум, където студентите — редки, изкуствено гледани растения, седяха по бюрата, чиято възраст бе почти толкова почтена като на самия колеж. Причудливи лампи висяха от тавана, а грамадни глобуси от епохата на Хенри VIII се издигаха на специални пиедестали по ъглите. Стивън Барли ми показа безбройните томове на оригиналния Оксфордски речник на английския език по лавиците на една от стените; останалите бяха пълни с атласи кой от кой по-древен, със старинни благороднически родословия и трудове по английска история, с учебници по латински и гръцки от всяка епоха от съществуването на колежа. В средата на залата, върху гравиран бароков постамент стоеше гигантска енциклопедия, а до входа на следващата читалня имаше стъклена кутия, в която видях потъмняла стара книга — Стивън каза, че била една от Гутенберговите библии. Над нас кръгъл тавански прозорец, подобен на окулусите във византийските църкви, пропускаше дълги слънчеви лъчи. Над главите ни пърхаха ята от гълъби. Прашните лъчи докосваха главите на студентите, плъзгаха се по дебелите пуловери и съсредоточените им лица, докато четяха и прелистваха страници по бюрата си. Това беше раят на учението и аз се помолих някога да приемат и мен.

Следващата читалня беше просторна зала с вътрешни балкони, виещи се стълби и високо разположени като в църква прозорци със старинни стъкла. Всяка налична стена беше покрита с книги отгоре до долу, от сводестия таван до каменния под. Видях хектари фино обработени кожени подвързии, цели редици голямоформатни книги, купища малки тъмночервени томчета от деветнайсети век. Какво, почудих се, можеше да съдържат толкова много книги? Дали щях да разбера нещо от тях? Пръстите ме сърбяха да сваля някой том от лавиците, но не смеех дори да ги пипна. Не бях сигурна дали съм в библиотека или в музей. Сигурно съм се оглеждала в явен захлас, защото изведнъж улових доволната усмивка на моя водач. Не е зле, нали? Май и ти си от книжните плъхове. Хайде тогава — тук видяхме най-хубавата част, сега да отидем в Камерата.

Яркият ден и шумните бързи коли ме подразниха още повече след тишината на библиотеката. Трябваше да им благодаря, обаче, за един неочакван подарък: докато се провирахме през уличното движение, Стивън ме хвана за ръка, за да е сигурен, че ще пресечем безопасно. Приличаше на властен батко, помислих си, но допирът на неговата суха топла длан остави в моята гъделичкащо усещане, което не престана дълго след като той пусна ръката ми. Поглеждайки крадешком към веселия му профил с непроменено изражение, останах убедена, че посланието е протекло само в едната посока. На мен обаче и това ми стигаше.

Радклиф Камера, както знае всеки англофил, е един от великите шедьоври на английската архитектура — прекрасна, дивна, грандиозна кръгла кутия за книги. Единият й край почти опира в улицата, но останалата част от сградата е обградена от обширна морава. Влязохме мълчаливо, макар че в центъра на внушителната кръгла зала се беше скупчила шумна група туристи. Стивън ми показваше най-забележителните детайли на сградата, която се изучава във всеки курс по английска архитектура и неизменно присъства във всеки пътеводител. Беше разкошно, емоционално място и аз не спирах да се оглеждам, мислейки си колко неподходящо е било тъкмо тук да скрият онези зловещи предания. Най-накрая той ме заведе до едно стълбище и се изкачихме на балкона.

— Насам — той тръгна към една врата в стената, която сякаш беше изрязана в грамадата от книги. — Тук има малка читалня. Влизал съм само веднъж, но мисля, че вампирската сбирка е тук.

Сумрачната стая наистина беше тясна, а и напълно тиха, скътана далеч от гласовете на туристите. Величествени томове обсипваха библиотечните рафтове с карамелените си на цвят подвързии, трошливи като древни кости. Сред тях се белееше човешки череп в малка позлатена стъкленица, сякаш за да засвидетелства страховития характер на колекцията. Стаичката беше толкова малка, че в средата й оставаше място само за едно бюро, в което едва не се спънахме на влизане. Затова се озовахме и лице в лице с учения, който седеше зад бюрото, прелистваше старинен том и бързо си водеше записки в бележник. Беше блед човек с твърде изпито лице. Очите му бяха тъмни бездни, стреснати и припрени, но и погълнати от работата, от която вдигна поглед, за да види кой влиза. Беше баща ми.