Елизабет Костова
Историкът (74)

Глава 72

Ако можех, щях да кажа, че постъпих смело или поне практично, като прегърнах Хелън, за да се уверя, че няма да припадне, но нищо подобно не направих. Няма почти нищо по-страшно от любимото лице, преобразено от смърт, физически тлен или ужасяваща болест. Тези лица са най-страшните чудовища — любими, а непоносими.

— О, Рос — казах аз, а сълзите ми бликнаха и потекоха по бузите ми толкова внезапно, че дори не усетих откъде дойдоха.

Хелън се приближи и го погледна. Сега забелязах, че беше облечен с дрехите, които носеше в нощта, когато за последно говорих с него преди близо месец; бяха разкъсани и мръсни, сякаш е претърпял катастрофа. Вратовръзката му липсваше. От едната страна на врата му капеше кръв и пълнеше изцапаната му с пръст яка в ален естуар. Устата му беше отпусната и подута и едва дишаше, но като изключим бавното повдигане и спускане на ризата му, беше неподвижен. Хелън протегна ръка.

— Не го докосвай! — казах рязко, което само още повече ме изплаши.

Хелън обаче изглежда беше в транс като него и след секунда, с треперещи устни, се пресегна и погали с пръсти бузата му. Според мен по-страшно от това не можеше да бъде, но точно така стана, когато той отвори очи. Очите му още бяха сини, дори и на сумрака от свещите, но бяха кървясали и с подпухнали клепачи. Тези очи бяха и ужасяващо живи, гледаха озадачено и се въртяха напред-назад, като че ли се опитваха да фокусират лицата ни, докато тялото му стоеше мъртвешки вцепенено. Накрая погледът му се спря на Хелън, която се беше навела над него, и сините очи се проясниха с невероятна сила, сякаш се отвориха цялата да я погълнат.

— Любима, това си ти — каза той едва чуто. Устните му бяха напукани и подути, но гласът му беше гласът, който обичах, със същия отчетлив акцент.

— Не… майка ми… — каза Хелън, с мъка търсейки думите. Притисна длан към бузата му. — Татко, аз съм Хелън — Елена. Аз съм дъщеря ти.

Тогава той вдигна ръка, макар че май не успяваше изцяло да ръководи движенията си, и хвана нейната. Ръката му беше издрана, ноктите бяха прораснали и пожълтели. Исках да му кажа, че веднага ще го измъкнем оттук, че ще се приберем у дома, но вече разбирах, че е ранен непоправимо.

— Рос — казах аз и се наведох по-близо. — Аз съм Пол. Тук съм.

Очите му объркано се преместиха от Хелън към мен и обратно, а после се затвориха с въздишка, която разтърси цялото му подпухнало тяло.

— О, Пол — каза той. — Дошъл си за мен. Не трябваше.

Той пак погледна Хелън с още по-премрежен поглед, сякаш искаше да добави нещо.

— Помня те — промърмори той след малко.

Порових във вътрешния джоб на сакото си и извадих пръстена, който ми даде майката на Хелън. Приближих го до очите му, но не прекалено, при което той пусна ръката на Хелън и неуверено докосна лицето на пръстена.

— За теб — каза на Хелън. Хелън го взе и го сложи на пръста си.

— Майка ми — каза тя с вече открито разтреперени устни, — помниш ли я? Срещнал си я в Румъния.

Той я погледна, на лицето му сякаш се изписа някогашната му проницателност и се усмихна с изкривено лице.

— Да — прошепна накрая. — Обичах я. Къде е тя?

— Добре е, в Унгария — каза Хелън.

— Ти си й дъщеря? — сега в гласа му се долавяше учудване.

— Аз съм твоята дъщеря.

Сълзите бавно избиха в ъгълчетата на очите му, като че ли вече трудно потичаха, и се търколиха по бръчките около очите. По лицето му оставаха следи, които просветваха на пламъка на свещите.

— Грижи се за нея, Пол, моля те — каза той немощно.

— Ще се оженя за нея — казах му аз. Сложих ръка на гърдите му. Отвътре се чуваше нечовешко свистене, но се насилих да не се отдръпна.

— Това… това е хубаво — каза той накрая. — Майка й жива и здрава ли е?

— Да, татко — лицето на Хелън потръпна. — Добре е, в Унгария.

— Да, ти ми каза — отново затвори очи той.

— Тя още те обича, Роси — потупах ризата му с несигурна ръка. — Изпрати ти този пръстен и… една целувка.

— Толкова пъти се мъчех да си спомня къде е, но нещо…

— Тя знае, че си опитвал. Почини си.

Дишането му беше станало обезпокоително хрипливо.

Изведнъж очите му рязко се отвориха и той се помъчи да се изправи. Усилията му бяха мъчителна гледка, най-вече защото бяха безрезултатни.

— Деца, трябва веднага да тръгвате — задъхано каза той. Много е опасно тук. Той ще се върне и ще ви убие. — Очите му се стрелкаха във всички посоки.

— Дракула? — попитах полугласно.

Лицето му за миг се сгърчи от това име.

— Да. В библиотеката е.

— Библиотеката? — попитах аз, като удивено се заоглеждах въпреки ужаса по лицето на Роси. — Каква библиотека?

— Библиотеката му е ето там… — опита се той да посочи към една от стените.

— Рос — казах трескаво, — кажи ни какво се случи и какво да направим.

За момент той сякаш се бореше с очите си, за да ги фокусира върху мен, мигайки ускорено. Засъхналата кръв по врата му се раздвижи от усилието да диша.

— Той ме грабна изведнъж, от кабинета ми, и ме замъкна на дълъг път. Не бях… в съзнание през цялото време, така че не знам къде съм.

— В България — каза Хелън, като нежно държеше подутата му ръка.

Очите му светнаха с някогашния интерес, с искрица любопитство.

— България? Значи затова… — той се опита да навлажни устните си.

— Какво ти направи?

— Доведе ме тук — да се грижа за дяволската му библиотека. Съпротивявах се, доколкото можех. Аз съм виновен, Пол. Възобнових проучването си, заради една статия… — той се бореше за въздух. — Исках да докажа, че той е част от един по-древен обичай. Като започна с гърците. Аз… аз чух, че в университета дошъл нов учен, който пишел за него, но не успях да разбера името му.

Чух, че при тези думи Хелън рязко пое дъх. Очите на Роси се обърнаха към нея.

— Мислех, че е крайно време да публикувам… — дъхът му вече свистеше и той отново затвори очи. Хелън държеше ръката му и се разтрепери до мен; прегърнах я още по-здраво през кръста.

— Всичко е наред — казах аз. — Почини си.

Роси обаче беше решен да довърши.

— Не е наред — задави се той, още със затворени очи. — Той ти даде книгата. Тогава разбрах, че ще дойде за мен, и така и стана. Борих се, но той почти ме превърна… в себеподобен…

Роси явно беше неспособен да вдигне другата си ръка, затова тромаво обърна врата и главата си, така че изведнъж съгледахме дълбокото ухапване отстрани на гърлото му. Раната беше още отворена и когато той се размърда, тя зейна и закапа. Под втренчените ни погледи той сякаш отново обезумя и ме погледна умолително.

— Пол, навън смрачава ли се?

През тялото ми премина вълна на ужас и отчаяние.

— Усещаш ли го, Рос?

— Да, знам, че мракът идва, а аз… огладнявам. Моля ви. Той скоро ще ви чуе. Побързайте… махайте се.

— Кажи ни къде да го намерим — отчаяно казах аз. — Ще го убием.

— Да, убийте го, стига да не рискувате собствения си живот. Убийте го заради мен — прошепна той и за пръв път усетих, че още можеше да изпитва ярост. — Слушай, Пол. Там има една книга. Житие на свети Георги — дишането му пак се затрудни. — Много стара, с византийски обков — никой не е виждал подобна книга. Той има много великолепни книги, но тази е… — за миг той сякаш щеше да припадне и Хелън притисна ръката му между своите длани и против волята си заплака. Когато се посъвзе, той прошепна: — Скрих я зад първия шкаф вляво. Ако можете, вземете я. Написал съм нещо… сложих нещо вътре. Побързай, Пол. Той се събужда. Аз също се събуждам.

— О, Господи! — огледах се наоколо за помощ — каква, и аз не знаех. — Рос, моля те, не мога да те оставя в ръцете му. Ще го убием и ще се оправиш. Къде е той?

Хелън обаче се беше успокоила, взе камата и му я показа.

Той бавно изпусна дъх, но успя и да се усмихне. Сега забелязах, че зъбите му са се удължили като на куче, а ъгълчето на устните му беше нахапано до кръв. От очите му потекоха сълзи и се затъркаляха по издраните му бузи.

— Пол, приятелю…

— Къде е той? Къде е библиотеката? — зададох въпроса си още по-припряно, но Роси повече не можеше да ми отвърне.

Хелън бързо махна, аз веднага я разбрах и бързо изрових един камък от пода. Мигът, в който се борих да го разхлабя, ми се стори цяла вечност и през цялото това време се страхувах, че чувам някакво движение в църквата над нас. Хелън разкопча ризата му, внимателно я разтвори и нагласи ножа на Тургут над сърцето му.

Очите му за малко се спряха върху нас, изпълнени с доверие и сини като на малко дете, а после се затвориха. Щом спусна клепачи, аз събрах цялата си сила и ударих дръжката на камата с древния камък, камък, поставен на мястото си от ръцете на незнаен монах или нает селянин, някой забравен обитател на дванайсети или тринайсети век. Вероятно този камък кротко е лежал тук, докато столетия наред монасите тъпкали отгоре му, носели мощи в костницата или вино в избата. Камъкът не мръднал и когато тялото на чуждоземния туркоубиец тайно било пренесено над него и скрито в пресния гроб наблизо в пода, нито когато влашките монаси отслужили над него еретичната си литургия, нито когато османските заптиета напразно претърсвали за трупа, нито когато османската конница нахлула в църквата с факлите си, нито когато новата църква се издигнала на същото място, нито когато костите на Свети Петко били донесени в мощехранителницата си и положени до същия този камък, нито когато поклонниците коленичели пред мощите да получат благословията на новомъченика. Лежал е тук през всички тези столетия, докато аз грубо не го изрових от мястото му и не му намерих ново предназначение, и това е всичко, което мога да напиша.