Елизабет Костова
Историкът (60)

Глава 58

На другия ден се явихме пред портите на Стойчев точно в един и половина. Хелън държеше ръката ми въпреки присъствието на Ранов, но дори и той изглеждаше в празнично настроение; мръщеше се по-малко от обикновено и беше облякъл тежък кафяв костюм. Иззад портите чувахме глъчката на разговорите и смеха и подушвахме пушека от горящи дърва и вкусния аромат на цвърчащо месо. Ако можех да не мисля за Роси, и моето настроение щеше да е празнично. Чувствах, че тъкмо днес ще се случи нещо, което ще ми помогне да го открия и затова реших, доколкото ми е възможно, от сърце да се повеселя на празника на Кирил и Методий.

В двора се виждаха групи мъже и по-малко жени, скупчени под асмата. Ирина пъргаво шеташе край масата, пълнеше чиниите на гостите и доливаше чашите с онази яка кехлибарена течност. Когато ни видя, тя забърза към нас с протегнати ръце, като че ли вече бяхме стари приятели. Ръкува се с мен и с Ранов и целуна Хелън по бузите.

— Много се радвам, че дойдохте. Благодаря ви — каза тя. — Вуйчо цяла нощ не спа и не е сложил в уста нито хапка, откакто вчера го посетихте. Надявам се, че ще му кажете, че трябва да яде. — Хубавото й лице беше намръщено.

— Не се тревожете — каза Хелън. — Ще направим всичко възможно да го убедим.

Заварихме Стойчев да председателства една групичка под ябълките. Дървените столове там бяха подредени в кръг и той седеше на най-високия стол, а край него се бяха скупчили неколцина по-млади мъже.

— О, здравейте! — възкликна той и с мъка се изправи на крака. Останалите бързо скочиха да му подадат ръка и го изчакаха да ни поздрави. — Добре дошли, приятели. Моля, запознайте се с останалите ми приятели. — С немощно махване той посочи лицата край себе си. — Това са мои бивши студенти отпреди войната, те са много внимателни и от време на време ми идват на гости.

Повечето от тези мъже с белите ризи и захабените тъмни костюми изглеждаха младежки само в сравнение с Ранов; иначе бяха най-малкото към петдесетте. Те се усмихнаха и сърдечно се ръкуваха с нас, а един дори се наведе и целуна ръка на Хелън с официална галантност. Харесах умните им тъмни очи, мълчаливите усмивки, в които проблясваха златни зъби.

Ирина се приближи зад нас; тя май отново подканяше всички да се хранят, защото само след минута се озовахме понесени от вълна от гости към масите под асмата. Там трапезата наистина се огъваше от ядене и видяхме източника на прекрасния аромат — оказа се цяло агънце, което се печеше на чеверме в двора край къщата. Масата беше подредена с керамични чинии с нарязани картофи, салата от домати и краставици, поръсена с бяло сирене, златисти филии хляб и тави от същото трошливо тестено печиво със сирене, което ядохме и в Истанбул. Ирина не ни остави на мира, докато чиниите ни не натежаха толкова, че едва успяхме да ги вдигнем, и ни последва в малката овощна градинка, носейки чашите ни с ракия.

Междувременно студентите на Стойчев очевидно привършваха състезанието кой ще му донесе най-много храна, след което му напълниха чашата догоре и той бавно стана прав. В целия двор хората се развикаха за тишина и той вдигна наздравица с кратка реч, в която долових имената на Кирил и Методий, както и моето и на Хелън. Когато приключи, цялата компания избухна в приветствия: „Стойчев! За здравето на професор Стойчев! Наздраве!“ Навсякъде край нас хората чукаха чашки в наздравици. Всички лица бяха озарени от привързаност към Стойчев; всички се обръщаха към него с усмивки и вдигнати чаши, някои даже със сълзи в очите. Спомних си Роси и колко скромно беше слушал наздравиците и речите, с които отбелязахме двайсетата му година в университета. В гърлото ми заседна бучка и аз извърнах лице. Забелязах, че Ранов се мотаеше под асмата с чаша в ръка.

Когато компанията отново се успокои и се зае с ядене и приказки, двамата с Хелън се оказахме на почетните места до Стойчев. Той се усмихна и ни кимна.

— Много ми е приятно, че днес сте сред нас. Знаете ли, това е любимият ми празник. В църковния календар има много празници на светии, но този е най-скъп за всички, които учат и преподават, защото на него почитаме славянското писмено и културно наследство, многовековния учителски труд и знанията, натрупани благодарение на Кирил и Методий и великото им дело. Освен това на този ден всички мои любими студенти и колега идват да смущават работата на някогашния си професор. Наистина съм им благодарен за смущението. — Той се огледа с онази блага усмивка и потупа най-близкия от колегите си по рамото. Усетих прилив на тъга, като видях колко крехка беше ръката му, тънка и почти прозрачна.

След малко студентите на Стойчев започнаха да се разпръсват — или към масата, където тъкмо бяха нарязали чевермето, или из градината на двойки или тройки. Щом всички станаха, Стойчев се обърна към нас с настойчиво изражение.

— Елате — каза той, — да поговорим, докато можем. Племенницата ми обеща да занимава господин Ранов, докато може. Трябва да ви кажа някои неща, а доколкото разбрах, и вие имате да ми разказвате много.

— Разбира се — придърпах стола си близо до неговия, а Хелън ме последва.

— Първо, приятели — каза Стойчев, — отново прочетох внимателно писмото, което вчера ми оставихте. Ето ви копието. — Той го извади от горното си джобче. — Връщам ви го да си го пазите. Много пъти го препрочитах и съм убеден, че е писано от същата ръка, която е писала и моето писмо — отец Кирил, който и да е той, е авторът и на двете писма. Нямам възможност да видя оригинала на вашето писмо, но ако преводът е точен, стилът и композицията са същите, имената и датите несъмнено съвпадат. Мисля, че няма място за съмнение, че тези писма са част от една кореспонденция и че или са пренасяни отделно, или са били разделени от обстоятелства, които никога няма да узнаем. Сега, стигнах до някои заключения, но първо трябва да ми разкажете повече за проучването си. Останах с впечатлението, че не сте дошли в България само за да изучавате нашите манастири. Как попаднахте на това писмо?

Казах му, че сме започнали проучването си по причини, които трудно мога да опиша, защото не звучат никак рационално.

— Казахте, че сте чели трудовете на професор Бартоломю Роси, бащата на Хелън. Той неотдавна изчезна при изключително странни обстоятелства.

Възможно най-бързо и ясно му разказах основните събития — как открих драконовата книжка, как изчезна Роси, какво пише в писмата му, за копията на странните карти, които носим със себе си и за изследванията ни в Истанбул и Будапеща, включително за народните песни и гравюрата с думата „Ивиряну“, която видяхме в Будапещенската университетска библиотека. Запазих в тайна само съществуването на Гвардията на полумесеца. Не смеех да извадя документите от куфарчето си, защото наоколо имаше много хора, но описах трите карти и приликата на третата с дракона в книгите. Той ме изслуша с огромно търпение и интерес, смръщил вежди под тънката си бяла коса и над разширените си тъмни очи. Само веднъж ме прекъсна, за да поиска по-точно описание на всяка от драконовите книги — моята, на Роси, на Хю Джеймс и на Тургут. Стори ми се, че познанията му за ръкописите и ранното книгопечатане подхранват и особения му интерес към книгите.

— Моята е тук — добавих аз и сложих ръка на куфарчето, което лежеше в скута ми.

Той се стресна и прикова очи в мен.

— Бих искал да видя тази книга, когато е възможно — каза той. Но разказът, който най-силно възбуди интереса му, беше за откритието на Тургут и Селим, че игуменът, до когото са адресирани писмата на отец Кирил, е управлявал Снаговския манастир във Влахия.

— Снагов — прошепна той. Старото му лице се изчерви до пурпурно и за миг се изплаших, че може да припадне. — Трябваше да го знам. От трийсет години това писмо седи в библиотеката ми!

Надявах се, че ще успея и аз да го попитам къде е намерил писмото си.

— Виждате ли, имаме доста доказателства, че монасите от групата на отец Кирил са пътували от Влахия до Константинопол и едва след това до България — казах аз.

— Да — поклати глава той. — Винаги съм смятал, че писмото описва поклонение на константинополски монаси в България. Никога не съм осъзнавал… Максим Евпраксий… игумен на Снагов… — той почти се изгуби из бързите си мисли, които препускаха по подвижното му старческо лице като буря и караха клепачите му често да премигват. — А и този надпис Ивиряну, който сте видели в Будапеща, а преди вас и мистър Хю Джеймс…

— Знаете ли какво означава? — попитах аз нетърпеливо.

— Да, да, синко — Стойчев като че ли гледаше през мен, без да ме вижда. — Това е име, Антим Ивиряну е бил учен и печатар от Снагов, живял в края на XVII век — доста след Влад Цепеш. Чел съм за работата на Ивиряну. Той си спечелил добра слава сред учените на своето време и привлякъл в Снагов мнозина изтъкнати гости. Отпечатал свещените евангелия на румънски и арабски, а печатарската му преса най-вероятно е била първата в Румъния. Но — Боже мой! — може би не е била първата, ако драконовите книги са много по-стари. Трябва да ви покажа толкова много неща! — Той поклати глава с широко отворени очи. — Да отидем в стаята ми, бързо.

Двамата с Хелън се огледахме наоколо.

— Ранов е зает с Ирина — казах аз тихо.

— Да — изправи се Стойчев. — Ще влезем от страничната врата. Побързайте, моля ви.

Нямаше нужда да ни подканя да бързаме. Само един поглед към лицето му щеше да ми е достатъчен да го последвам и навръх някоя планина. Той с мъка изкачваше стълбите и ние бавно крачехме зад него. На голямата маса седна да си почине. Забелязах, че по масата са разхвърляни книги и ръкописи, които предишния ден не бяха там.

— Никога не съм имал много сведения за това писмо, нито за другите — каза Стойчев, когато успя да си поеме дъх.

— Другите? — Хелън седна до него.

— Да. Има още две писма от отец Кирил — с моето и с истанбулското стават четири. Трябва незабавно да отидем до Рилския манастир да видим останалите. Това е невероятно откритие да ги съберем всичките. Но не това исках да ви покажа. Никога не съм правил връзка… — той отново сякаш се вцепени и дълго не можа да продължи.

След малко влезе в едни от съседните стаи и се върна с том с книжни корици, който се оказа старо научно списание, напечатано на немски език.

— Имах един приятел… — тук той спря за малко. — Ех, да беше доживял да види този ден! Както ви казах, той се казваше Атанас Ангелов — да, български историк и един от първите ми учители. През 1923 година той проучваше библиотеката на Рилския манастир, която е една от големите ни съкровищници със средновековни документи. Там открил ръкопис от XV век — бил скрит под дървената обложка на един фолиант от XVIII век. Той искаше да публикува този ръкопис, който представлява хроника на едно пътуване от Влахия до България. Умря, докато го изучаваше, а аз довърших труда му и го публикувах. Ръкописът още е в Рила — но никога не съм подозирал… — той рязко удари глава с немощната си ръка. — Елате, бързо. Публикувах го на български, но ще го разгледаме и ще ви преведа най-важните моменти.

Той отвори избелялото списание с трепереща ръка и гласът му също се разтрепери, докато ни очерта откритието на Ангелов. Статията, която беше написал благодарение на записките на Ангелов, а и самият документ по-късно бяха публикувани и на английски, неколкократно преиздавани с нови и нови бележки под линия. Дори и сега обаче, щом погледна публикуваната версия, пред мен отново изниква старческото лице на Стойчев, тънката му коса, паднала над стърчащите уши, огромните му очи, сведени над страницата със страстно вглъбение, но най-вече чувам треперливия му глас.