Елизабет Костова
Историкът (7)

Глава 5

Тъй като не смеех да питам баща ми, реших да предприема собствено изследване и един ден след училище се запътих сама към университетската библиотека. Говорех холандски доста прилично, от години учех френски и немски, а и университетът имаше богата колекция на английски език. Библиотекарите бяха много внимателни и само с два плахи разговора успях да получа материалите, които търсех — споменатите от баща ми Нюрнбергски памфлети за Дракула. Библиотеката не притежаваше оригиналите — възрастният библиотекар в раздела за средновековна литература ми каза, че те са изключително редки, но открихме текстовете в сборник средновековни немски документи в превод на английски.

— Това ли търсиш, миличка? — каза библиотекарят с усмивка.

Имаше бледо ясно лице, каквито понякога се срещат сред холандците, открит син поглед и изсветляла вместо посивяла коса. Родителите на баща ми в Бостън бяха починали, когато съм била съвсем малка, затова си помислих, че бих искала да имам точно такъв дядо.

— Аз съм Йохан Бинертс — добави той. — Ако ти потрябва още нещо, аз съм насреща.

Отговорих, че точно това търсех, dank u, той ме потупа по рамото и се отдалечи. В празната стая препрочетох първата част от тетрадката си:

В лето Господне 1456-о Дракула стори много ужасни и любопитни неща. Когато бе сложен за господар на Влахия, накара да изгорят всички момчета, дошли в земите му, за да учат езика, четиристотин момчета. Нареди да набучат на кол цял многоброен род, а мнозина от своите заравяше голи до пъпа, за да ги замерят с камъни. Други изпече и после им свали кожата с камшици.

В края на първата страница имаше и бележка под линия. Шрифтът беше толкова ситен, че за малко да не я забележа. Схванах, че е коментар на израза набучвам на кол. Влад Цепеш, се казваше в бележката, научил този вид мъчение от османските турци. Побиването на кол представлява промушване на остър дървен кол през ануса или гениталиите нагоре през тялото, докато се покаже през устата или някъде през главата.

Една минута се мъчех да откъсна поглед от тези думи, после затворих книгата и се опитах да ги забравя.

Онова, което не ми даваше мира до края на онзи ден, дори и след като затворих тетрадката си и се облякох, за да се прибирам у дома, не беше страховитият образ на Дракула, нито описанието на набучването на кол, а фактът, че тези неща очевидно наистина са се случвали. Струваше ми се, че трябва само да се заслушам по-внимателно, за да чуя писъците на момчетата, на умиращия многоброен род. При цялото си внимание към историческото ми образование, баща ми бе пропуснал да ми каже, че ужасните моменти от историята са истина. Сега, десетилетия по-късно, разбирам, че просто не е можел да го каже. Единствена историята може да ти преподаде такъв урок. А когато видиш истината — голата истина, — тогава не можеш да отвърнеш очи.

 

 

Когато се прибрах у дома онази вечер, усещах в себе си свръхестествена сила и отидох направо при баща ми. Той четеше в библиотеката, докато мисис Клей тракаше в кухнята с чиниите за вечеря. Влязох в библиотеката, затворих вратата и се изправих пред стола му. Държеше един от любимите си томове на Хенри Джеймс, което със сигурност значеше, че е разстроен. Останах безмълвна пред него, докато не вдигна очи.

— Здрасти — каза той усмихнато и се пресегна към картончето, с което отбелязваше страницата си. — Да не би да имаш домашно по алгебра?

Очите му вече издаваха тревога.

— Искам да чуя края на историята ти — отвърнах аз.

Той замълча, потропвайки с пръсти по облегалката на стола.

— Защо не искаш да продължиш разказа?

За пръв път чувствах, че по някакъв начин го заплашвам. Той погледна към книгата, която току-що беше затворил. Знаех, че се държа жестоко, макар да не разбирах защо, но веднъж започнала кървавото си дело, трябваше да го доведа до край.

— Не искаш да знам.

Накрая баща ми ме погледна. Лицето му беше неописуемо тъжно, дълбоко набраздено под светлината от настолната лампа.

— Така е, не искам.

— Но аз знам повече, отколкото си мислиш — отвърнах, макар да усетих, че прозвуча като детски каприз. Ако ме беше попитал, нямаше да ми е приятно да му разкажа какво бях научила.

Той сви длани под брадичката си.

— Знам — каза, — а щом знаеш и частица от цялата история, ще трябва да ти я разкажа цялата.

Вторачих се учудено в него.

— Ами тогава разказвай — сопнах се аз.

Той пак наведе глава.

— Ще ти кажа, ще ти кажа веднага щом мога. Но не всичко наведнъж.

После изведнъж избухна:

— Не мога да го понеса наведнъж! Бъди по-търпелива с мен. В погледа му се четеше молба, а не обвинение. Спуснах се към него и той прегърна наведената ми глава.

 

 

В Тоскана март е студен и ветровит, но баща ми реши, че малка екскурзия в провинцията е напълно в реда на нещата след четиридневните му преговори — винаги съм мислела, че професията му се нарича преговори — в Милано. Този път дори не се наложи да го моля да ме вземе със себе си.

— Флоренция е прекрасна, особено извън сезона — каза ми той една сутрин, докато пътувахме на юг от Милано. — Искам да ти я покажа по това време. Ще трябва първо да научиш повечко за историята и изкуството, за да можеш истински да я оцениш. Но тосканската природа е голямото чудо. Едновременно отмаря очите и възторгва погледа, ще видиш.

Кимнах от предната седалка на наетия фиат. Свободолюбието на баща ми беше заразно и аз обичах начина, по който отпускаше вратовръзката и откопчаваше яката си, когато потегляхме към някое ново място. Фиатът едва доловимо бръмчеше по гладката северна магистрала.

— От години обещавам на Масимо и Джулия, че ще им отидем на гости. Никога няма да ми простят, ако разберат, че сме били толкова наблизо и не сме отишли.

Той се облегна назад и протегна крака.

— Те са малко странни, по-точно ексцентрични, предполагам, но са много мили. Съгласна ли си?

— Вече казах, че да — отговорих аз.

Предпочитах да останем само двамата, отколкото да ходим на гости на непознати, които винаги предизвикваха вродената ми срамежливост, но той очевидно много държеше да види някогашните си приятели. Ритмичното бучене на фиата ме приспиваше, бях уморена от пътуването с влака. Тази сутрин ми дойде цикълът, тревожно закъснялото според лекаря кръвотечение, заради което мисис Клей несръчно напъха в багажа ми купища памучни превръзки. Когато за пръв път видях промяната в тоалетната на влака, очите ми се напълниха със сълзи, като че ли някой ме беше наранил — петното върху благопристойните ми памучни гащи приличаше на отпечатък от убиец. Не казах нищо на баща ми. Речните долини и обсипаните със селца далечни хълмове се изнизваха край прозореца на колата и всяка гледка се размиваше в следващата. Още ми се спеше по обяд, когато спряхме да похапнем в едно градче, като че ли направено от кафенета и мрачни барове, на чиито прагове уличните котки ту се протягаха, ту пак се свиваха на кълбо.

Когато вече по здрач се заизкачвахме към едно от двайсетината градчета, накацали по хълмовете около нас като герои от стенопис, вече бях напълно будна. Във ветровитата вечер залезът едва се процеждаше през облаците на хоризонта — към Средиземно море, каза баща ми, към Гибралтар и към много други места, които един ден може би ще видим. Над нас се издигаше град, построен върху стръмни скали. Улиците му бяха почти отвесни, а проходите между сградите бяха терасирани с тесни каменни стъпала. Баща ми се промъкваше с малката ни кола наляво и надясно, веднъж минахме и покрай вратата на една тратория, откъдето върху влажния паваж струеше светлина. После зави внимателно надолу по отсрещния склон на хълма.

— Насам беше, ако правилно си спомням — той сви по отъпкан черен път между тъмните кипариси. — Вила Монтефолиноко в Монтепердуто. Монтепердуто е градът. Запомни ли?

Запомних. На закуска бяхме разглеждали картата, а баща ми сочеше с пръст покрай чашата си кафе: Сиена е тук. Това е целта ни. Тук е Тоскана, после влизаме в Умбрия. Това тук е Монтепулчано, прочуто древно селище, а на следващия хълм е нашият град, Монтепердуто. Имената се объркаха в главата ми, но монте означаваше планина, а ние се намирахме тъкмо посред планини, макар и някак кукленски, като миниатюрни боядисани декори, като дечица на Алпите, които вече два пъти бях прекосила.

 

 

В сгъстяващия се мрак вилата изглеждаше малка, схлупена селска къща от местен камък, заобиколена от кипариси и маслинови дръвчета, притиснали с клони червеникавия й покрив, и с два наклонени каменни кола, сложени да отбелязват началото на главната алея. Прозорците на първия етаж светеха и аз внезапно усетих, че съм гладна, уморена и пълна с младежка заядливост, която обаче ще трябва да потискам пред домакините ни. Баща ми извади чантите от багажника на колата и тръгна нагоре по алеята, а аз го последвах.

— Даже звънецът си е на мястото — отбеляза доволно той, подръпна късото шнурче на портата и в тъмното приглади косата си назад.

Мъжът, който ни отвори, се появи като торнадо, прегърна баща ми, потупа го яко по гърба и звучно го целуна по двете бузи, а после се наведе твърде ниско, за да се ръкува с мен. Ръката му беше огромна и топла и той я сложи на рамото ми, за да ме въведе вътре. В преддверието с ниски тавански греди и множество старинни мебели той изрева като магаре:

— Джулия, Джулия! Бързо! Най-после дойдоха! Ела! — английският му беше необуздан, уверен, силен, шумен.

Високата усмихната жена, която се появи, веднага ми хареса. Косата й беше сива, но светеше като сребро и бе опъната назад, откривайки издълженото й лице. Първо ми се усмихна и не се наведе, когато се ръкувахме. Ръката й беше топла като на мъжа й. Целуна баща ми по двете бузи, като клатеше глава и тихо нареждаше нещо на италиански.

— А ти — каза ми на английски, — ти трябва да имаш собствена стая, хубава стая, искаш ли?

— Искам — съгласих се аз, доволна от предложението, но с надеждата стаята да е в безопасна близост до тази на баща ми и да гледа към долината, от която се изкачихме по стръмния път дотук.

След като вечеряхме в застланата с каменни плочи трапезария, възрастните се облегнаха назад и въздъхнаха.

— Джулия — каза баща ми, — с всяка година започваш да готвиш все по-вкусно. Ти си сред най-великите готвачи на Италия.

— Глупости, Паоло — английският й издаваше намесата на Оксфорд и Кеймбридж. — Само глупости говориш.

— Сигурно е от киантито. Дай да погледна бутилката.

— Чакай да ти налея още — намеси се Масимо. — А ти какво учиш, прекрасна щерко?

— В училище учим всякакви предмети — отговорих аз официално.

— Тя обича историята, струва ми се — каза баща ми. — Освен това много я бива в разглеждането на забележителности.

— История? — Масимо отново напълни чашата на Джулия, а после и своята с гранатовочервено или може би кървавочервено вино. — Значи като мен и като теб, Паоло. Наричаме баща ти така — обърна се той към мен, — защото хич не понасям вашите скучни английски имена. Съжалявам, но това е положението. Паоло, приятелю, да знаеш, че щях да припадна, като разбрах, че си изоставил академичния живот заради някакви parley-vous из целия свят.

Значи обича повече да говори, отколкото да чете, казах си. В лицето на баща ти светът изгуби един велик учен, така си е.

Масимо ми подаде чаша вино, без да попита баща ми, но го разреди с малко вода от каната на масата. Вече го харесвах.

— Сега ти говориш глупости — доволно каза баща ми. — Просто обичам да пътувам, това е всичко.

— Аха — поклати глава Масимо, — но ти, синьор професоре, някога каза, че ще станеш най-великият. Не че фондацията ти не жъне чудесни успехи, знам.

— Нуждаем се от мир и дипломатическо просвещение, а не от поредния труд по някоя маловажна тема, която не интересува никого — контрира го баща ми с усмивка.

Джулия запали газена лампа на един от близките шкафове и угаси електричеството. Донесе лампата на масата и наряза тортата, която дотогава само се мъчех да не гледам твърде втренчено. Под ножа глазурата й светеше като обсидиан.

— В историята няма маловажни въпроси — смигна ми Масимо. — Освен това дори и великият Роси казваше, че ти си му най-добрият студент. От нас, останалите, все не беше съвсем доволен.

— Роси!

Докато се усетя да спра, името беше изскочило от устата ми. Баща ми смутено ме стрелна с поглед над тортата си.

— Значи си чувала легендите за академичните постижения на баща ти, млада госпожице? — Масимо натъпка устата си с гигантско парче шоколад.

Баща ми пак ме погледна.

— Разказвал съм й някои истории от онова време — каза той. Не пропуснах предупредителните нотки в гласа му. Миг по-късно обаче ми се стори, че предупреждението всъщност е било отправено към Масимо, а не към мен, тъй като следващата забележка на Масимо ме вледени, а баща ми светкавично смени темата с политика.

— Горкия Роси — каза Масимо, — трагичен, прекрасен човек. Трудно е да повярваш, че някой, когото лично си познавал, може просто ей така — пуф! — и да изчезне.

* * *

На другата сутрин, със закопчани догоре якета и с брошури в ръка, седнахме на обляната от слънцето пиаца на върха на града и се загледахме в две момчета, които като мен уж трябваше да са на училище. Те крещяха и ритаха топката напред-назад пред църквата, а аз търпеливо чаках. Цяла сутрин чаках, докато обикаляхме мрачните параклисчета с елементи от Брунелески, както твърдеше неясният ни и скучен пътеводител, и Палацо Публико със залата за приеми, която векове наред била използвана като градски хамбар. Баща ми въздъхна и ми подаде една от двете изящни бутилки оранжада.

— Май искаш да ме питаш нещо — каза той някак намусено.

— Не, просто ми се ще да разбера за професор Роси — казах аз и пъхнах сламката в гърлото на бутилката.

— Така си и мислех. Масимо доста нетактично припомни този случай.

Страхувах се от отговора, но трябваше да попитам:

— Професор Роси умря ли? Това ли имаше предвид Масимо, като каза, че е изчезнал?

Баща ми беше зареял поглед през слънчевия площад към кафенетата и месарницата отсреща.

— Да. Не. Всъщност историята е много тъжна. Наистина ли искаш да я чуеш?

Кимнах. Баща ми припряно се огледа наоколо. Седяхме на каменна пейка, долепена до стената на един от красивите стари палати и около нас нямаше никого, освен бързоногите момчета на площада.

— Добре — най-после изрече той.