Елизабет Костова
Историкът (29)

Глава 27

Барли размишляваше в купето, положил брадичка в дланите си с дълги пръсти, и напразно се мъчеше да си спомни някакъв случай с мастър Джеймс. Накрая ме погледна и аз останах поразена от красотата на слабото му розово лице, когато беше сериозно. Ако не излъчваше такава жизнерадостност, лицето му щеше да е ангелско, или по-скоро като на монах от нортумбрийски манастир. Тогава тези сравнения неясно се мярнаха в ума ми и едва по-късно ги осъзнах.

— Така — каза той накрая, — според мен има два варианта. Или си побъркана, което изисква да остана при теб и да те върна жива и здрава у дома, или не си побъркана, което пък означава, че си на път да се напъхаш сред големи неприятности и следователно пак трябва да остана с теб. Утре би трябвало да съм на лекции, но ще измисля нещо по въпроса.

Той въздъхна и ми хвърли един поглед, а после отново се отпусна на седалката.

— Струва ми се, че крайната ти спирка не ще да е била Париж. Би ли ме осветлила къде точно възнамеряваш да отидеш?

 

 

Да ни беше залепил по плесница, както приятно си седяхме около масата в истанбулското ресторантче, професор Бора не би могъл да ни зашемети повече, отколкото с разказа си за своето „ексцентрично хоби“. Ударът обаче беше здравословен; успя да ни събуди и да изостри бдителността ни. Сънливостта ми от времевата разлика на полета изчезна, както се изпари и безнадеждното усещане, че едва ли ще намеря още сведения за гроба на Дракула. Бяхме на точното място. Може би — тук сърцето ми потрепна, като че ли с ненапразна надежда, — може би гробът на Дракула беше именно в Турция.

Тази идея не ми беше хрумвала, но сега ми се струваше съвсем разумна. В края на краищата, тъкмо тук един от слугите на Дракула е предал на Роси жестокото си предупреждение. Дали неживите пазеха не само архива, но и гроба? Възможно ли беше осезаемото присъствие на вампири, което Тургут ни описа, да беше резултат от факта, че Дракула още обитаваше този град? Прехвърлих наум всичко, което вече знаех за „кариерата“ на Влад Набучвача и за по-късната легенда. Ако като малък е бил затворник тук, защо да не се върне след смъртта си на мястото, където е направил първите си крачки в изкуството на мъченията? Може да е изпитвал нещо като носталгия, подобно на хората, които след пенсионирането си се връщат в града, където са израснали. Ако романът на Стокър заслужаваше доверие поне що се отнася до сведенията за вампирските навици, демонът със сигурност може да живее от място на място, да мести гроба си, където пожелае; в романа той стига чак до Англия в ковчега си. Защо да не отиде и до Истанбул след края на жизнения си път — промъквайки се нощем към самото сърце на империята, която го е унищожила? В края на краищата, това би било напълно подходящо отмъщение за османците.

Още обаче не можех да задам тези въпроси на Тургут. Едва се бяхме запознали и се питах дали можем да му имаме доверие. Изглеждаше искрен, но все пак появата му на нашата маса с неговото „хоби“ беше прекалено странна, за да я приемем просто така. Сега той говореше на Хелън, а и тя, най-накрая, говореше с него.

— Не, скъпа мадам, не знам „всичко“ за Дракула и неговата история. Истината е, че моите знания далеч не са така обстойни. Подозирам обаче, че за зла участ е упражнявал огромна власт върху нашия град и това ме кара да продължавам проучванията си. А вие, приятели мои? — Той гледаше ту Хелън, ту мен. — Вие също изглеждате доста любопитни по тази тема. Каква точно е темата на дисертацията ви, младежо?

— Холандското търговско съсловие през XVII век — отговорих неубедително. Поне на мен ми се стори неубедително и дори започнах да се чудя дали от самото начало заниманията ми не са били твърде безцветни. Нали холандските търговци не са бродили през вековете да нападат хора и да крадат безсмъртните им души.

— Аха. — Тургут ми изглеждаше озадачен. — Ами — заяви той накрая, — ако ви интересува и историята на Истанбул, елате утре сутринта с мен да видите колекцията на султан Мехмед. Велик човек е бил старият тиранин — събирал е много интересни неща, не само документите от любимия ми архив. Сега трябва да се прибирам при жена си, че тя сигурно вече не е на себе си, толкова закъснях. — Той се усмихна, сякаш с удоволствие предугаждаше състоянието на жена си, но не копнееше лично да го види. — Освен това тя определено ще се зарадва, както и аз, ако утре ни дойдете на гости за вечеря.

За момент се замислих върху предложението му; турските съпруги явно и до днес бяха кротки и изпълнителни като в легендарните хареми. Или човекът просто искаше да каже, че жена му е гостоприемна също като него? Зачаках изсумтяването на Хелън, но тя мълчеше и ни гледаше.

— Е, приятели — Тургут се канеше да тръгва. Сякаш от нищото измъкна малко пари и ги плъзна под крайчеца на чинията си. После за последен път вдигна чаша за наздравица и изгълта остатъка от чая си. — Адио до утринта.

— Къде ще се срещнем? — попитах аз.

— О, ще мина оттук да ви взема. Да кажем точно в десет сутринта? Добре. Желая ви весела вечер — той се поклони и изчезна.

След минута разбрах, че почти не беше вечерял, но беше платил не само своята, но и нашата сметка, и ни беше оставил талисмана си срещу зли очи, който сега светеше по средата на бялата покривка.

Вечерта спах като заклан, както се казва, от изтощение от пътя и от обиколката ни из забележителностите на града. Когато градският шум ме разбуди, вече минаваше шест и половина. В стаичката ми цареше сумрак. В първия си съзнателен миг обиколих с поглед чисто белите стени, простичките, някак чужди мебели, проблясъците на огледалото над мивката и почувствах необяснимо объркване. Сетих се за дните на Роси в Истанбул, за престоя му в някакъв друг пансион — къде ли е бил? — където багажът му бил преровен, а скиците на драгоценните карти — откраднати, и тези сцени изплуваха в ума ми, сякаш аз самият съм ги преживял или ги преживявах в момента. След минута осъзнах, че всичко в стаята ми е тихо и спокойно; куфарът ми с безценното си съдържание стоеше недокоснат до леглото — трябваше само да протегна ръка и щях да го пипна. Дори и насън не можех да забравя старинната, мълчалива книга, която лежеше на дъното му.

Вече чувах Хелън в банята на етажа, шуртеше вода и тя шумолеше наоколо. След миг осъзнах, че всъщност съм я подслушвал и се засрамих. За да потисна това чувство, бързо станах от леглото, пуснах водата от чешмата в стаята си и започнах да плискам лицето и ръцете си. В огледалото лицето ми — колко млад изглеждах тогава, дори и в собствените си очи, скъпа моя дъще, не мога да ти опиша — си беше все същото. Очите ми бяха леко замъглени след дългия път, но ги държах отворени на четири. Намазах косата си с малко от вездесъщия брилянтин по онова време, пригладих вече лъскавия перчем назад и облякох измачканите си панталони и сако, но сложих чиста, макар и негладена риза и вратовръзка. Докато оправях възела пред огледалото, чух, че шумоленето в банята престана и, след като почаках още малко, извадих бръснарските си принадлежности, събрах кураж и отривисто почуках на вратата. Отговор не последва и аз влязох в банята. Ароматът на Хелън — твърде остър и евтино миришещ одеколон, който може би бе донесла от родината си — още се носеше в тясното помещение. Почти се бях научил да го харесвам.

Закуската в ресторанта се състоеше от силно кафе — много силно — в медно джезве с дълга дръжка, сервирано с хляб, солено сирене и маслини, както и с неразбираем за нас вестник. Хелън яде и пи мълчаливо, а аз седях замислено, душейки цигарения дим, който се носеше край масата ни от ъгълчето на сервитьора. Тази сутрин заведението беше празно, като изключим слънчевите лъчи, които се промъкваха през сводестите прозорци, но утринната глъчка на улицата пред нас изпълваше ресторанта с приятни звуци и с гледката на неспирния поток минувачи, някои облечени за работа, а други понесли кошници с покупки от пазара. Инстинктивно си бяхме избрали най-далечната от прозорците маса.

— Професорът ще дойде чак след два часа — отбеляза Хелън, като сипа захар във втората си чаша кафе и енергично я разбърка. — Какво ще правим?

— Мислех да отидем до „Айя София“ — предложих аз. — Искам пак да я видя.

— Защо не — измърмори тя. — Нямам нищо против да се почувствам малко като турист.

Тя изглеждаше отпочинала и забелязах, че е облякла чиста светлосиня блуза със същия черен костюм — за пръв път видях цветно изключение в черно-бялото й облекло. Както обикновено, носеше малкото шалче увито около врата й на мястото, където библиотекарят я беше ухапал. Лицето й излъчваше ирония и тревога, но имах усещането — макар и без реални доказателства, — че е свикнала с присъствието ми на масата и това е притъпило обичайната й рязкост.

Когато излязохме, улиците гъмжаха от народ и автомобили и ние се промъкнахме между тях до един от пазарите в сърцето на стария град. Всяко магазинче беше пълно с купувачи — облечени в черно старици опипваха пъстрото разнообразие от фини платове; млади жени в ярки дрехи и с покрити глави се пазаряха за плодове, каквито не бях виждал през живота си, или оглеждаха подноси със златни накити; старци с фесове върху побелелите си коси или оплешивелите темета четяха вестници или приведени разглеждаха гравирани дървени лули. Някои от тях държаха в ръце броеници. Накъдето и да погледнех, виждах красиви, самоуверени, изписани, смугли лица, жестикулиращи ръце, сочещи пръсти, широки усмивки, в които понякога проблясваха златни зъби. Навсякъде край нас чувах врявата на изразителни, уверени, пазарящи се гласове, а тук-там и смях.

Хелън беше наложила своята насмешлива, скептична усмивка и оглеждаше тези чужди хора, като че ли й харесваха, но и като че ли знаеше всичко за тях. За мен картината беше очарователна, но и аз усещах тревога — чувство, което от около седмица ме обземаше винаги щом излизах на обществено място. Това чувство изискваше да се оглеждам из тълпата, да се озъртам през рамо, да се взирам из лицата за добронамереност или зъл умисъл — а и може би ме караше да се чувствам под наблюдение. Беше неприятно чувство, сурова нотка в хармонията на всички тези оживени разговори наоколо, затова за пръв път се запитах дали не съм прихванал от Хелън циничното й отношение към човешката раса. Чудех се дали нейният светоглед е вроден или го е придобила в хода на живота си в една полицейска държава.

Каквито и да бяха корените й, моята параноя беше отявлена обида към бившето ми „аз“. Само преди седмица бях обикновен американски докторант, доволен, че съм все недоволен от работата си, дълбоко и щастливо убеден в благополучието и моралната извисеност на своята култура, дори и когато се преструвах, че се съмнявам в нея и във всичко останало. Сега за мен Студената война беше реалност в лицето на Хелън и обезверения й мироглед, а мисълта за една друга, по-древна студена война не ме оставяше на мира и смразяваше кръвта във вените ми. Помислих си за Роси, който също се е разхождал по тези улици през лятото на 1930 г., преди приключението в архива набързо да го изгони от Истанбул, и той също ми се струваше реален — не само онзи Роси, когото познавах, но и младият Роси от собствените му писма.

Докато вървяхме, Хелън побутна ръката ми и кимна с глава към двама старци, които седяха на малка дървена масичка, затулена до една барака.

— Виж, ето ти жив пример за твоята теория за мързелуването — каза тя. — В девет сутринта те вече играят шах. Странното е, че не играят табла — това е любимата игра в тази част на света. Мисля обаче, че тези тук играят шах.

Наистина, двамата тъкмо подреждаха фигурите си върху захабената дървена дъска. Черно срещу слонова кост, коне и топове пазеха цар и царица, пешките стояха едни срещу други в настръхнали редици — все същият боен ред, познат на целия свят, мислех си аз, когато спрях да ги погледам.

— Играеш ли шах? — попита Хелън.

— Разбира се — отвърнах малко възмутено. — Навремето играехме с баща ми.

— Аха — гласът й прозвуча кисело и аз си спомних, макар и твърде късно, че нейното детство е било лишено от такива уроци, а тя вече е започнала своеобразна партия шах срещу баща си — или поне срещу представата, която си е изградила за него. Хелън обаче вече беше в плен на исторически размишления. — Играта не е западна, нали знаеш — тя е древна индийска игра, а думата шахмат е персийска. На английски май я произнасяте „чекмейт“. Шах означава „цар“. Царска битка.

Наблюдавах началните ходове на двамата старци, чиито възлести пръсти избираха първите войници. Разменяха си закачки — вероятно бяха стари приятели. Можех да остана там цял ден да гледам, но Хелън неспокойно продължи напред и аз я последвах. Докато отминавахме, мъжете като че ли ни зърнаха за пръв път и ни хвърлиха бързи любопитни погледи. Сигурно ни личи, че сме чужденци, досетих се аз, макар че Хелън отлично се вписваше в морето от лица край нас. Чудех се колко ли ще продължи играта им — може би цяла сутрин — и кой ще спечели тази партия.

Магазинчето до тях тъкмо отваряше. Беше обикновена барака, скътана под внушителна смокиня в края на пазара. Младеж в бяла риза и тъмни панталони енергично дърпаше врати и пердета, вадеше масички и подреждаше стоката си — книги. Книги изпълваха дървените табли, лежаха натъпкани в кашони по земята, бяха наредени на рафтовете вътре в бараката.

Решително се запътих натам, а младият собственик ми кимна за поздрав и се усмихна, разпознал библиофила дори и под чуждестранния му вид. Хелън се приближи по-бавно и двамата се заровихме в томовете на може би десет езика. Повечето бяха на арабски или на съвременен турски; някои бяха надписани с гръцки или кирилски букви, други бяха на английски, френски, немски, италиански. Открих едно томче на иврит и цял рафт с латинска класика. Повечето бяха евтини издания с некачествени подвързии или пък разкъсани от употреба. Имаше и чисто нови книги с меки подвързии и шокиращи корици, както и няколко видимо старинни томчета, повечето от тях на арабски.

— И византийците са обичали книгите — измърмори Хелън, докато прелистваше една книга, вероятно сборник немска поезия. — Може би и по тяхно време тук са се продавали книги.

Младият продавач беше приключил с подреждането на магазинчето и се приближи да ни поздрави.

— Говорите немски? Английски?

— Английски — отвърнах бързо, понеже Хелън не отговори.

— Имам книги на английски — каза ми той с приятна усмивка. — Няма проблеми. — Лицето му беше слабо и изразително, с огромни зеленикави очи и дълъг нос. — Също вестник от Лондон, Ню Йорк.

Благодарих и попитах дали има антикварни книги.

— Да, много стари — той ми подаде издание на „Много шум за нищо“ от XIX век — евтино на вид, с износена платнена подвързия. Зачудих се от коя ли библиотека е измъкнато и как се е озовало тук — как е стигнало от буржоазен Манчестър, да речем, до този кръстопът на древните култури. Прелистих страниците от учтивост и му го върнах.

— Не е ли достатъчно стара? — попита той с усмивка.

Хелън надничаше през рамото ми и настоятелно си поглеждаше часовника. Даже не бяхме стигнали до „Айя София“.

— Трябва да тръгваме — отвърнах аз.

Младият книжар се поклони вежливо с томчето в ръка. Взрях се в него за секунда със смътното усещане, че го познавам отнякъде, но той вече се беше обърнал и се занимаваше с новия си клиент, възрастен човек, който можеше да е близнак на старците с партията шах. Хелън ме сръга с лакът и двамата излязохме от барачката, като решително заобиколихме пазара и се запътихме обратно към пансиона.

Малкото ресторантче беше празно, но само след минути Тургут се появи на вратата, кимна ни и усмихнат попита как сме спали. Носеше маслиненозелен вълнен костюм въпреки прииждащата жега и изглеждаше обзет от едва потиснато вълнение. Къдравата му черна коса беше гладко сресана назад, обувките му бяха лъснати до блясък. Той бързо ни изведе от ресторанта. Отново забелязах, че беше изключително енергичен човек и усетих облекчение, че стана наш водач. Вълнението завладяваше и мен. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми и може би само след няколко часа щях да съм направил важна крачка към откриването му. Най-малкото скоро щях да сравня неговите екземпляри от документите с оригиналите, които той е проучвал дълги години преди мен.

Докато следвахме Тургут по улиците, той ни обясни, че архивът на султан Мехмед не се намира в основната сграда на Националната библиотека, макар че е под държавна закрила. Сега се помещавал в едно от допълнителните здания на библиотеката, което някога било медресе или ислямско духовно училище. Със създаването на светската държава Ататюрк закрил медресетата и сградата била превърната в архив на най-редките и старинни книги за историята на империята от сбирката на Националната библиотека. Колекцията на султан Мехмед съжителстваше с други документи от вековете на османското величие.

Сградата се оказа наистина изящен архитектурен паметник. Влязохме от улицата през обкованите с бронз дървени порти. Прозорците бяха покрити с фини мраморни решетки, през които светлината се процеждаше в геометрични форми и украсяваше пода на мрачното преддверие с паднали звезди и осмоъгълници. Тургут ни показа тефтера, поставен на един плот до входа, където трябваше да запишем имената си (Забелязах, че Хелън надраска нещо нечетливо), а после лично се разписа със замах.

Влязохме в единствената читалня на архива, просторна тиха стая, увенчана с купол със зелено-бяла мозайка. По цялата дължина на стаята бяха наредени полирани маси и трима или четирима учени вече се трудеха зад тях. Стените бяха покрити с книги, както и с дървени чекмеджета и кутии, а фини бронзови лампи с електрически крушки висяха от тавана. Библиотекарят, строен петдесетгодишен мъж с броеница на китката, спря работата си, приближи се и разтърси за поздрав и двете ръце на Тургут. Двамата кратко си поговориха — чух, че Тургут спомена името на университета ни — и после библиотекарят се обърна към нас на турски с усмивка и поклон.

— Това е господин Ерозан. Приветства ви с добре дошли в архива — обясни ни доволно Тургут. — Готов е да ви помъчи с каквото може. — Потръпнах, без да искам, а Хелън насила се усмихна. — Той незабавно ще ви извади документите на султан Мехмед за Ордена на дракона. Първо обаче, да се настаним удобно и да почакаме.

Седнахме зад една от масите, на предпазливо разстояние от другите изследователи. Те ни изгледаха с разсеяно любопитство и се върнаха към работата си. След миг господин Ерозан се върна с огромна дървена кутия с ключалка отстрани и гравирани арабски надписи отгоре.

— Какво пише тук? — попитах професора.

— Ех — той докосна капака на кутията с пръсти. — Пише: „Тук се намира злото — хм — тук е прибрано — злото. Затворете го с ключовете на свещения Коран.“

Сърцето ми подскочи; изразите поразително приличаха на онова, което Роси бе записал от полетата на загадъчната карта и бе изрекъл на глас в старата библиотека, където някога се е помещавал архивът. В писмата си той не споменаваше кутията, но може би не я е виждал, ако библиотекарят направо му е донесъл документите. Или пък те са били поставени в кутията след заминаването на Роси.

— Откога датира кутията? — попитах Тургут.

Той поклати глава.

— Не знам, а и приятелят ми не знае. Щом е от дърво, едва ли е от времето на султан Мехмед. Веднъж моят приятел ми разказа — той се усмихна към господин Ерозан, а човекът му върна усмивката, без да знае за какво става въпрос, — че тези книжа били затворени в кутията през 1930 година, за да са на сигурно място. Научил го от предишния библиотекар. Моят приятел е изключително старателен в работата си.

През 1930 година! С Хелън се спогледахме. Вероятно по времето, когато — през декември 1930 г. — Роси е писал своите писма до неизвестен получател, документите, които е преглеждал, вече са били затворени на сигурно в тази кутия. И най-обикновена дървена кутия би била достатъчна, за да опази книжата от мишки и влага; какво ли тогава е накарало някогашния библиотекар да заключи документите на Ордена на дракона в ковчеже със свещени надписи?

Приятелят на Тургут извади връзка ключове и постави един от тях в ключалката. Почти се разсмях, като се сетих за модерния каталог в нашата библиотека, за лесния достъп до хилядите редки книги в университетските ни архиви. Не си бях и помислял, че някога ще проучвам документи, които се държат под ключ. Ключалката щракна.

— Готово — измърмори Тургут и библиотекарят се отдръпна. Тургут се усмихна и на двама ни — стори ми се, доста тъжно — и отвори капака.

 

 

Във влака Барли тъкмо дочиташе първите две от писмата на баща ми. Сърцето ми се свиваше, като ги гледах в ръцете му, но знаех, че Барли ще повярва на авторитетния глас на баща ми много повече, отколкото на моите неубедителни думи.

— Ходил ли си в Париж? — попитах аз, отчасти за да прикрия вълнението си.

— Струва ми се да — отвърна Барли възмутено. — Една година учих там, преди да вляза в университета. Майка ми искаше да науча добре френския.

Много ми се искаше да го попитам за майка му и защо е изисквала такива забележителни постижения от сина си, а и какво е да имаш майка, но Барли отново беше потънал в писмата.

— Баща ти трябва да е бил добър лектор — отбеляза замислено той. — Това е доста по-увлекателно от лекциите в Оксфорд.

Думите му откриха пред мен непознати земи. Имаше ли тъпи лекции в Оксфорд? Как е възможно? Барли знаеше толкова много неща, които исках да науча, беше пратеник на един тъй необятен свят, че чак не можех да си го представя. Този път ме прекъсна кондукторът, който бързаше по коридора край купето ни. Брюксел, извика той. Локомотивът вече забавяше ход и само след няколко минути през прозореца се показа брюкселската гара, а белгийските митничари се качиха във вагона. Навън хората бързаха, всеки за влака си, а гълъбите търсеха трохички по перона.

Може би защото тайно харесвах гълъби, не свалях поглед от тълпата и изведнъж забелязах една напълно неподвижна фигура. Висока жена в дълго черно палто мълчаливо стоеше на перона. Косата й беше увита в черен шал, който обрамчваше бледото й лице. Беше твърде далеч, за да видя ясно чертите й, но зърнах блясъка в тъмните й очи и почти неестествено алените й устни — вероятно ярко червило. Силуетът й беше някак странен — сред миниполите и отвратителните платформи на тогавашната мода, тя носеше ниски черни лачени обувки.

Онова, което първо привлече вниманието ми и го задържа чак докато влакът не потегли отново, беше съсредоточената й бдителност. Тя внимателно оглеждаше влака ни от край до край. Инстинктивно се скрих от прозореца, а Барли въпросително ме погледна. Жената очевидно не ни беше видяла, макар че колебливо пристъпи към нашия вагон. После сякаш размисли и се обърна да разгледа другия влак, който тъкмо спираше отсреща на перона. Нещо в тъмния й изправен гръб ме караше неотклонно да се взирам в нея, докато влакът не потегли отново, а тя не се изгуби сред множеството, като че ли никога не е съществувала.