Елизабет Костова
Историкът (61)

Глава 59

ХРОНИКАТА НА ЗАХАРИЙ ЗОГРАФСКИ

от Атанас Ангелов и Антон Стойчев

Въведение

Хрониката на Захарий като исторически извор

Въпреки прословутата си и отчайваща незавършеност Хрониката на Захарий с вплетения в нея Разказ на Стефан Странника е важен източник на сведения за християнските поклоннически маршрути на Балканите през XV в. и за съдбата на тялото на Влад III Влашки, наричан още Цепеш, за когото отдавна се смята, че е погребан в манастира в езерото Снагов (днешна Румъния). Освен това е рядък извор за историята на влашките новомъченици (макар че не можем със сигурност да установим народностния произход на снаговските монаси, с изключение на Стефан, героя на Хрониката). Има сведения само за седем други влашки новомъченици и нито един от тях не е постигнал мъченичеството си в България.

Неозаглавената Хроника, както се наложи да бъде наричана, е написана на черковнославянски през 1479 или 1480 г. от монах на име Захарий в българския манастир на Атон, Зограф. Зограф, или манастирът на художника, е основан малко след 1220 г. и се намира почти по средата на Атонския полуостров. Подобно на сръбския манастир Хилендар и на руския Пантелеймон, обитателите на Зографския манастир не са само от народа на държавата, която го издържала; това, както и липсата на друга информация за Захарий, прави невъзможно установяването на неговия произход: той би могъл да е българин, сърбин, руснак или дори грък, макар че щом е писал на славянски, най-вероятно и произходът му е славянски. Хрониката казва само, че е роден някъде през XV в. и че уменията му били високо ценени от игумена на Зограф, който го избрал да изслуша изповедта на Стефан Странника и да я запише по важни административни, а може би и богословски причини.

Пътищата, описани от Стефан в разказа му, отговарят на няколко добре познати поклоннически маршрута. Константинопол е крайната цел за влашките поклонници, както и за целия източноправославен свят. Влахия и особено Снаговският манастир също са били обект на поклонничество и се е случвало поклонници да предприемат пътуване от Снагов до Атон, или обратно. Фактът, че на път за Бачковския край монасите от разказа на Стефан минават през Хасково, говори, че те са избрали сухопътен маршрут от Константинопол и са минали през Одрин (днес в Турция) до югоизточна България; обичайните пристанища на Черно море биха преместили пътя им доста по на север и едва ли биха минали през Хасково.

Появата на традиционни поклоннически маршрути в Хрониката на Захарий повдига въпроса дали разказът на Стефан документира едно поклонение. Двете предполагаеми причини за странстванията на Стефан обаче — изгнание от покорения Константинопол след 1453 г. и пренасяне на мощи и търсене на съкровище в България след 1476 г. — превръщат разказа му най-малкото в интересен вариант на класическите поклоннически хроники. Нещо повече, желанието да посети чуждестранни светини очевидно е мотивирало само първото пътешествие на Стефан, когато той напуска Константинопол като млад монах.

Втората тема, която Хрониката осветлява, засяга последните дни на Влад III Влашки (14287–1476), широко известен като Влад Цепеш, т.е. Набучвача, или като Дракула. Макар че няколко хронисти, негови съвременници, описват военните му походи срещу Османската империя и борбата му да превземе и задържи влашкия трон, нито един не документира смъртта и погребението му. Влад III бил щедър спомоществовател на Снаговския манастир, както твърди и разказът на Стефан, и възстановил манастирската църква. Вероятно е искал да бъде погребан там в съответствие с обичая на основателите и големите ктитори на църквата из целия православен свят.

Хрониката предава твърдението на Стефан, че Влад посетил манастира през 1476 г., в последната година от живота си, може би няколко месеца преди смъртта си. През 1476 г. тронът на Влад III бил под непрестанния натиск на османския султан Мехмед II, с когото Влад воювал с малки прекъсвания още от около 1460 г. По същото време хватката му върху влашкия престол била отслабена заради нелоялността на неколцина от болярите му, които се готвели да се съюзят с Мехмед, ако той предприеме ново нападение срещу Влахия.

Ако Хрониката на Захарий е достоверна, то Влад III наистина е посетил Снагов в края на живота си — това пътуване не е записано от други източници и вероятно е било извънредно опасно за него. Хрониката съобщава, че Влад занесъл в манастира съкровище; фактът, че е предприел тази стъпка въпреки огромната опасност, доказва значението на връзката му със Снагов. Той несъмнено е съзнавал непрестанните заплахи за живота си, както от османците, така и от основния си влашки съперник в този период, Бесараб Лайота, който след смъртта на Влад за кратко овладява влашкия престол. Тъй като едно посещение в Снагов не би могло да донесе политически ползи, то изглежда логично да предположим, че Снагов е бил важен за Влад III по духовни или лични причини, може би защото е смятал там да намери вечен покой. Така или иначе, Хрониката на Захарий потвърждава, че в края на живота си Влад е обръщал специално внимание на Снагов.

Обстоятелствата около смъртта на Влад III са доста неизяснени, неяснота, която се задълбочава още повече заради противоречивите народни предания и нескопосните научни изследвания. В края на декември 1476 г. или в началото на януари 1477 г. той попаднал в засада, вероятно заложена от турската армия във Влахия, и в последвалия сблъсък загинал. Някои предания гласят, че е бил убит от своите хора, които го сбъркали с турски офицер, когато се изкачил на един хълм да огледа по-добре завързалата се битка. Друг вариант на тази легенда твърди, че някои от хората му търсели сгоден случай да го убият като наказание за прословутата му жестокост. Повечето източници, които споменават смъртта му, са единодушни, че тялото на Влад е било обезглавено и главата му е била отнесена на султан Мехмед в Константинопол като доказателство, че неприятелят е паднал в боя.

Независимо от истината за смъртта му, според разказа на Стефан някои от хората на Влад III му останали верни и дори рискували живота си да занесат тялото му в Снагов. Отдавна се смята, че обезглавеното тяло е погребано пред олтара на Снаговската църква.

Ако разказът на Стефан Странника е достоверен, трупът на Влад III е бил тайно пренесен от Снагов до Константинопол и оттам до един манастир в България, наречен Свети Георги. Причината за това преместване, както и естеството на съкровището, което монасите търсели първо в Константинопол, а после в България, остават неизвестни. Разказът на Стефан твърди, че съкровището щяло да ускори спасението на душата на княза, което показва, че игуменът е смятал това за теологична необходимост. Може би в Константинопол са издирвали някакви свещени мощи, оцелели както при латинското, така и при османското нашествие. Освен това игуменът може би не е искал да поема отговорността да унищожи трупа в Снагов, нито да го обезобрази съгласно вярванията за предпазване от вампири, нито да поеме риска това да извършат местните селяни. Нежеланието му е разбираемо, като се имат предвид санът на Влад и фактът, че православното духовенство поначало било против оскверняването на трупове.

За жалост в България и до днес не е открит вероятният гроб на Влад III, остава неизвестно и местонахождението на манастира Свети Георги, какъвто е случаят и с българския манастир Парория; обителта вероятно е била изоставена или разрушена по време на османския период и Хрониката е единственият документ, който хвърля светлина по въпроса, пък макар и в по-общи линии. Хрониката твърди, че се намира на съвсем кратко разстояние — недалеч — от Бачковския манастир, който е разположен на около 35 километра южно от Асеновград на Чепеларска река. Очевидно Свети Георги се намира някъде в центъра на южна България. Този район, който включва голяма част от Родопите, е сред последните български области, които падат под османско владичество; някои особено недостъпни местности в този край никога не попадат напълно под властта на империята. Ако Свети Георги е бил разположен в планината, това би обяснило избора му като сравнително безопасно място, където останките на Влад III биха могли да намерят вечен покой.

Въпреки твърдението на Хрониката, че когато снаговските монаси се установили в Свети Георги, манастирът започнал да привлича поклонници, тази обител всъщност не се споменава в други първични извори — нито в източници от същия период, нито в по-късни, което може би сочи, че е изчезнал или е бил изоставен сравнително скоро след заминаването на Стефан оттам. Има обаче известни сведения за основаването на Свети Георги — черпим ги от единствения запазен екземпляр от неговия богослужебен устав, съхранен в библиотеката на Бачковския манастир. Според този извор Свети Георги е основан през 1101 г. от Георгий Комнин, далечен братовчед на византийския император Алексий I Комнин. Захариевата Хроника твърди, че когато групата от Снагов пристигнала в Свети Георги, заварила там малцина и престарели монаси; вероятно тези няколко монаси са запазили управлението, очертано в църковния си устав, и влашките монаси са се присъединили към тях.

Струва си да се отбележи, че Хрониката подчертава пътуването на власите през България по два различни начина: като описва подробно мъченичеството на двама от тях в ръцете на османските чиновници и като отбелязва вниманието на българското население към придвижването им през страната. Няма как да се разбере защо османските управници в България, като цяло толерантни към християнската религиозна дейност, са сметнали влашките монаси за опасни. Стефан съобщава чрез Захарий, че приятелите му били разпитвани в Хасково, а след това — изтезавани и убити, което подсказва, че османските власти са били убедени, че те притежават някакви сведения с важно политическо значение. Хасково се намира в югоизточна България — област, която през XV в. вече е била изцяло под османска власт. Странното е, че монасите мъченици били наказани с обичайните османски наказания за кражба (отрязване на ръцете) и бягство (отрязване на краката). Повечето новомъченици на османското нашествие били измъчвани и убити с други методи. Тези наказания, както и претърсването на каруцата на монасите, също описано в разказа на Стефан, ясно показват, че чиновниците в Хасково са ги подозирали в кражба, но очевидно не са успели да докажат обвинението си.

Стефан съобщава и за всеобщия интерес на българския народ към пътешествието на монасите, което може би е събудило и подозренията на османците. Само осем години по-рано обаче, през 1469 г. мощите на Св. Иван Рилски, отшелника основател на Рилския манастир, били пренесени от Велико Търново в един параклис в Рила, като един от очевидците на процесията, Владислав Граматик, я описал в своя Разказ за пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски. При пренасянето на мощите османските власти се отнесли търпеливо към вниманието на местните българи към реликвите, макар че пътуването се превърнало във важно обединяващо събитие и в символ за българските християни. И Захарий, и Стефан вероятно са знаели за прочутото пренасяне на мощите на Иван Рилски, а и през 1479 г. в манастира Зограф Захарий вероятно вече е разполагал и с писмени сведения по въпроса.

Примерът на тази предишна, но и съвсем скорошна търпимост към подобни религиозни процесии през България придава особено значение на османската загриженост от пътуването на влашките монаси. Претърсването на каруцата им — вероятно извършено от гвардията на местния паша — показва, че османските чиновници в България предварително са разполагали с някаква информация за целите на това пътуване. Несъмнено османските власти не биха желали да приютят в България останките на един от най-големите си политически врагове, нито да търпят превръщането им в обект на поклонничество и преклонение. Озадачаващ е обаче фактът, че претърсвайки каруцата, те явно нищо не са намерили, защото разказът на Стефан после споменава как трупът бил погребан в Свети Георги. Можем само да предполагаме как са успели да скрият цял (макар и обезглавен) труп, ако наистина това е бил товарът им.

Накрая, интересен момент както за историците, така и за антрополозите е описанието в Хрониката на вярванията на монасите в Снагов относно виденията им в тамошната църква. Те не са единодушни в разказите си какво се е случило с трупа на Влад III по време на бденията им над него и посочват няколко от начините, по които според обичая е възможно трупът да се превърне в жив мъртвец — във вампир — което показва, че сред тях се е ширела представата, че има сериозна опасност от такъв изход. Някои от тях вярвали, че са видели животно да прескача трупа, а други споменават свръхестествена сила под формата на мъгла или вятър, които нахлули в църквата и накарали трупа да се изправи до седнало положение. Прословутата кръвожадност на Влад III, както и прекръстването му в католическата вяра в двора на унгарския крал Матиаш Корвин, вероятно са били известни на монасите — първото, защото е било всеизвестно във Влахия, а второто — защото православната общност (особено в любимия манастир на Влад, където игуменът навярно му е бил и изповедник) сигурно се е притеснявала от постъпката му.

Ръкописите

Хрониката на Захарий е запазена в два ръкописа, известни като Атон 1480 и Р. VII. 132; последният често е наричан и Патриаршеската версия. Атон 1480, кварто ръкопис, изпълнен в полуунциално писмо, се съхранява в библиотеката на Рилския манастир в България, където е и открит през 1923 г. Тази по-ранна от двете версии на Хрониката почти със сигурност е написана от самия Захарий в Зографския манастир, вероятно по бележките му, записани на смъртния одър на Стефан. Въпреки твърдението му, че е записал всяка дума, Захарий вероятно е създал това копие след упорит труд върху композицията му; тя се отличава с изящество, което той не би могъл да постигне на прима виста, а и ръкописът съдържа само една поправка. Оригиналният ръкопис вероятно се е пазел в библиотеката на Зографския манастир поне до 1814 г., тъй като заглавието му се споменава в една датирана от тази година библиография на ръкописите от XV и XVI в. в Зограф. Той се появява отново в България през 1923 г., когато българският историк Атанас Ангелов го открива в библиотеката на Рилския манастир, скрит в корицата на един фолиант от XVIII в., съдържащ трактат върху живота на Свети Георги (Георги 1364.21). През 1924 г. Ангелов се убеждава, че в Зограф няма запазено копие. Не е ясно кога, нито как оригиналът е пренесен от Атон в Рила, макар че опасността от пиратски набези в Атон през XVIII и XIX в. може да е изиграла роля за преместването му (както и на много други ценни документи и реликви) от Света гора.

Второто и единственото друго известно копие или версия на Захариевата Хроника — Р.VII. 132 или Патриаршеската версия се съхранява в библиотеката на Вселенската патриаршия в Константинопол и с палеографски методи е датирана към средата или края на XVI в. Вероятно е по-късна версия или копие, изпратено на патриарха от игумена на Зографския манастир по времето на Захарий. Смята се, че оригиналът на тази версия е бил придружен с писмо до патриарха, в което игуменът го предупреждава за опасност от разпространението на ерес в българския манастир Свети Георги. Писмото не е запазено, но вероятно с цел бързина и дискретност игуменът на Зографския манастир е накарал самия Захарий да препише хрониката си, за да бъде изпратена в Константинопол, а оригиналът да бъде запазен в Зограф. Петдесет до сто години след като получила писмото, патриаршеската библиотека очевидно продължавала да смята Хрониката за достатъчно важен документ, който трябва да се съхранява чрез преписване.

Патриаршеската версия, освен че вероятно е късно копие на посланието от Зограф, съдържа и няколко важни разлики с Атон 1480: в него липсва част от разказа за виденията, които монасите от снаговската църква твърдят, че получили при бдението, и по-точно от реда Един монах видял животно до обезглавеното тяло на княза се размърда и се опита да стане. Този пасаж вероятно е бил пропуснат в по-късното копие, за да се предотврати ненужното запознаване на читателите на Патриаршеската библиотека с описаната от Стефан ерес или може би за да се ограничи информацията им за суеверията, свързани с произхода на живите мъртви — поверия, които църковната управа като цяло отхвърляла. Патриаршеската версия трудно може да се датира с точност, макар да е почти сигурно, че това е копието, записано в каталога на патриаршеската библиотека през 1605 г.

Последната прилика между двата запазени ръкописа на Хрониката е забележителна и озадачаваща. И двата са скъсани на почти едно и също място на разказа. Атон 1480 свършва с Научих…, а Патриаршеската версия допълва: че не било обикновена чума, а…, като продължението и на двата ръкописа внимателно е откъснато под завършен ред, вероятно за да отстрани онази част от разказа на Стефан, която свидетелства за възможна ерес или друго злодеяние в манастира Свети Георги.

Известна информация за повредата на ръкописите може да се открие в гореспоменатия каталог, където за Патриаршеската версия се посочва, че е непълна. Следователно можем да приемем, че краят на тази версия е откъснат преди 1605 г. Няма начин да се разбере обаче, дали двете вандалщини са извършени в един и същ период или скъсването на единия ръкопис е вдъхновило по-късен читател да направи същото и с втория, нито дали двата ръкописа са имали един и същ край. Верността на Патриаршеската версия с оригиналния ръкопис от Зограф, с изключение на пасажа за бдението, посочен по-горе, показва, че и в двете версии разказът вероятно е свършвал по един и същ начин или поне приблизително еднакво. Нещо повече, обстоятелството, че Патриаршеската версия е скъсана, въпреки че пасажът за свръхестествените явления в снаговската църква е пропуснат, подкрепя предположението, че краят е съдържал описание на ерес или злодеяние в Свети Георги. Досега сред средновековните ръкописи на Балканите не е открит друг пример за систематично вмешателство върху две копия от един и същ документ, съхранявани на разстояние от стотици километри един от друг.

Издания и преводи

Хрониката на Захарий Зографски досега е публикувана два пъти. Първото издание е гръцки превод с кратък коментар, включен в История на византийските църкви на Ксантос Константинос от 1849 г. През 1931 г. Вселенската патриаршия я отпечатва в брошура на оригиналния черковнославянски език. Атанас Ангелов, който открива Зографската версия през 1923 г., възнамеряваше да я публикува с обширен коментар, но кончината му през 1924 г. възпрепятства изпълнението на това начинание. Някои от бележките му бяха публикувани посмъртно през 1927 г. в списание Балкански исторически преглед.

ХРОНИКАТА НА ЗАХАРИЙ ЗОГРАФСКИ

Аз, разкаялия се грешник Захарий, чух този разказ от моя брат в Христа Стефан Странника от Цариград. Той дойде в нашия манастир Зограф в лето Господне 6987 (1479). Тук той ни разказа необикновените и дивни случки от живота си. Когато дойде сред нас, Стефан Странника беше на петдесет и три години — мъдър и набожен човек, видял много земи. Благословена да е Света Богородица, задето го е превела тук от България, където се е скитал с група влашки монаси и е понесъл много страдания в ръцете на турците поганци и е видял мъченичеството на двама от спътниците си в Хасково. Той и братята му пренесли през земите на неверниците мощи, обладаващи чудна сила. С тези мощи тяхната процесия навлязла дълбоко в земята на българите и се прочула надлъж и нашир, тъй щото, когато минавала процесията, християните излизали по пътищата да се поклонят и да целунат крайчеца на каруцата им. Така светите мощи били пренесени в манастира Свети Георги и там били положени за вечен покой. Макар че манастирът бил малък и тих, оттогава натам заприиждали поклонници, тръгнали от Света гора за манастирите в Рила или Бачково. Стефан Странника обаче беше първият човек, който дойде при нас и който наистина беше виждал Свети Георги.

Когато поживя с нас няколко месеца, забелязахме, че не смееше да говори свободно за този манастир Свети Георги, макар че иначе разказваше много приказки за други благословени места, които е посетил, споделяше ги с нас от набожност, за да можем и ние, които от край време живеем в една страна, да се запознаем с чудесата на Христовата църква в чужди земи. Така той веднъж ни разказа за островния параклис в залива Мария, в морето на венецианците, който бил построен на толкова тясно островче, че вълните плискали всяка от четирите му стени, както и за островния манастир Свети Стефан, който се намира на крайбрежието, на два дни път южно от залива, където той взел името на светеца-покровител и се отказал от дотогавашното си име. Това ни разказа той, а и много други неща, дори как видял страховити чудовища в Мраморно море.

Той често ни разказваше за църквите и манастирите на Константинопол преди нечестивите пълчища на султана да ги осквернят. С благоговение ни описваше техните безценни чудодейни икони като образа на Девата във великата Света София и забулената й икона в храма при Влахернските врата. Видял гроба на Свети Йоан Златоуст и на императорите, главата на блажения Свети Василий в църквата на манастира Панахрантос, както и много други свети мощи. Какъв късмет за него и за нас, слушателите на разказите му, че когато бил млад, напуснал града да се скита отново, така че се оказал далеч, когато дяволът Мохамед построил наблизо сатанински здрава крепост, от която нападнал града и сринал великите стени на Константинопол, убил или поробил благородните му жители. Тогава Стефан, който бил много далеч, но чул вестта, плакал за града мъченик заедно с целия християнски свят.

В торбите на коня си той донесе в нашия манастир редки чудни книги, които беше успял да събере и от които черпеше божествено вдъхновение, тъй като сам беше майстор на гръцки, латински, на славянските наречия и може би на много други езици. Той ни разказа всички тези неща и остави книгите си в нашата библиотека, за да я прославят навеки, както и стана, макар че повечето от нас могат да четат само на един език, а някои изобщо не могат да четат. Той ни предаде тези дарове и каза, че самият той е приключил странстванията си и завинаги ще остане в Зограф като книгите си.

Освен мен, само още един от братята забеляза, че Стефан не говореше за престоя си във Влахия, само казваше, че там е бил още млад послушник, и че още по-малко говореше за българския манастир Свети Георги, освен към края на живота си. Тъй като, когато дойде при нас, той вече беше болен и крайниците му много го боляха, след по-малко от година той ни каза, че се надява скоро да се поклони пред трона на Спасителя, ако Онзи, който прощава на искрено разкаялите се, прости и неговите грехове. Когато легна на смъртния си одър, той поиска да се изповяда пред игумена, защото очите му били виждали злодеяния, с които той не искал да умира, а игуменът, поразен от изповедта му, ме накара да отида и да я чуя отново лично от него и да запиша всичко, което каже, защото той, игуменът, трябвало да пише за това в Константинопол. Това и направих, бързо и без грешка, докато седях край смъртния одър на Стефан и слушах търпеливия му разказ с преизпълнено от ужас сърце, а след това той получи последно причастие и умря в съня си и беше погребан в нашия манастир.

Разказът на Стефан от Снагов, добросъвестно записан от Захарий Грешника

Аз, Стефан, след години скиталчества и след загубата на възлюбения ми и свещен роден град Константинопол, потърсих покой на север от великата река, която разделя земите на българите от Дакия. Скитах се в равнината, а после в планините и накрая се добрах до манастира, който се намира на острова в Снаговското езеро, дивно, усамотено и лесно защитимо местенце. Там добрият игумен ме прие и заех мястото си сред монасите, които бяха смирени и отдадени на молитви не по-малко от останалите, които съм срещал из пътуванията си. Те ме наричаха братко и щедро споделяха с мен храната и водата си и сред смълчаната им набожност открих онзи покой, който от месеци не бях усещал. Тъй като работех усърдно и изпълнявах смирено всички заръки на игумена, той скоро ми разреши да остана сред тях. Църквата им не беше голяма, но беше извънредно красива с прочутите си камбани, чийто звън се разнасяше над водата.

Тази църква и манастирът бяха укрепени и се радваха на безценното спомоществователство на княза на този край — Влад, син на Влад Дракул, когото султанът и други врагове успели два пъти да прогонят от престола. Освен това той дълго бил затворник на Матиаш Корвин, краля на маджарите. Този княз Дракула беше много храбър и с безстрашни битки плячкосваше или завземаше от поганците много от земите, които те бяха откраднали, а част от трофеите носеше на манастира и непрестанно изискваше да се молим за него, за семейството му и за безопасността им, както и правехме. Някои от монасите шепнеха, че той е грешник с извънмерна жестокост и че като затворник на маджарския крал е допуснал да го обърнат в латинската вяра. Игуменът обаче не даваше да се издума лошо за него и неведнъж го криеше заедно с бойците му в олтара на църквата, когато други благородници го търсеха да го убият.

В последната година от живота си Дракула дойде в манастира, както често правеше и преди. Тогава не го видях, защото игуменът ме изпрати с още един монах по работа в друга църква, с която имаше някакви дела. Когато се върнах, научих, че господарят Дракула е бил там и е донесъл нови съкровища. Един от братята, който търгуваше с местните селяни и купуваше храната и запасите на манастира и така чуваше много селски истории, прошепна, че най-вероятно в торбата с имането на Дракула има отрязани уши и носове, но когато игуменът чу тези думи, наказа провинилия се твърде немилостиво. Така аз никога не видях Влад Дракула приживе, но го видях след смъртта му, за което съвсем скоро ще разкажа.

Може би четири месеца по-късно се разнесе вестта, че е бил уловен в засада и убит от поганските войници, но преди да умре, той успял да убие повече от четирийсет неверници с огромния си меч. След смъртта му войниците на султана го обезглавили и взели главата със себе си да я покажат на своя господар.

Всичко това научихме от хора от свитата на Дракула и, макар че повечето се укриха след смъртта му, неколцина донесоха в Снаговския манастир тази вест, а с нея и трупа му, след което също избягаха. Игуменът заплака, като видя как вдигат тялото от лодката и на глас се помоли за душата на господаря Дракула и за Божията закрила, понеже поганският полумесец вече съвсем ни беше приближил. Той накара да положат тялото в църквата с най-големи почести.

Това беше една от най-ужасните гледки, която съм виждал — облеченото в алено и пурпур обезглавено тяло, обградено с безброй свещи с треперливия им пламък. Редувахме се на светото бдение в църквата още три дни и нощи. Аз седях на първото бдение и всичко беше мирно и тихо, освен гледката на обезобразения труп. На второто бдение отново било мирно — така казаха братята, които останаха с него онази нощ. На третата нощ обаче някои от уморените братя задрямали, а онези, които останали будни, видели нещо, което смразило сърцата им. Какво точно се е случило, те не успяха да разкажат единодушно — всеки беше видял различни неща. Един монах каза, че зърнал някакво животно, което изскочило от сенките на троновете и прескочило ковчега, но не можа да си спомни какво е било животното. Други усетили порив на вятъра или видели из църквата да се стели гъста мъгла, която угасила повечето свещи, и те се кълняха в светците и ангелите и даже в архангелите Михаил и Гавраил, че в мрака обезглавеното тяло на княза се размърдало и се опитало да стане. Братята в църквата се разпищели, гласовете им се извили от ужас и така разбудиха цялата обител. Монасите бягаха навън и разказваха виденията си, макар и с горчиви разногласия.

Тогава игуменът излезе и на светлината на факлата, която държеше, видях, че пребледня и се ужаси от техните разкази и многократно се прекръсти. Той напомни на всички ни, че душата на този благороден мъж е в нашите ръце и че трябва да се погрижим за нея. Той ни поведе в църквата, вътре отново запали свещите и видяхме, че тялото лежеше спокойно в ковчега си както преди. Игуменът ни накара да претърсим църквата, но никъде не намерихме животно или демон. После ни заповяда да се успокоим и да се разотидем по килиите си, а когато дойде часът на утринната служба, тя се отслужи спокойно, както обикновено.

На следващата вечер обаче игуменът привика осем монаси и ме удостои с честта и аз да съм сред тях и ни каза, че само ще се престорим, че погребваме тялото на княза в църквата, а вместо това трябва незабавно да го преместим оттук. Каза, че ще каже само на един от нас, тайно, къде трябва да го занесем и защо, така че останалите да бъдат защитени колкото е възможно по-дълго от незнанието си; след което направи точно това, избра един монах, който от дълги години беше до него, а на останалите каза само да му се подчиняваме и да не задаваме въпроси.

Така аз, който смятах завинаги да се откажа от странстванията, отново поех на път, на дълъг път, който отведе мен и спътниците ми отново в родния ми град, вече превърнат в столица на поганското царство, и видях колко много се е променил. Великата църква Света София беше обърната на джамия и не можахме да влезем. Много църкви бяха разрушени или оставени сами да се рушат, други бяха превърнати в молитвени домове на турците, дори и Панахрантос. Там научих, че търсим някакво съкровище, което може да ускори спасението на душата на този княз и че това съкровище вече е било набавено с цената на ужасни опасности от двама свети храбри монаси от манастира Христос Спасител и тайно изнесени от града. Някои от султанските еничари обаче заподозряха нещо и над нас надвисна голяма опасност, пък и бяхме принудени пак да поемем на път да намерим съкровището, този път през земите на старото българско царство.

Докато прекосявахме тази земя, явно някои от българите вече бяха научили за мисията ни, тъй като все повече и повече от тях излизаха по пътищата, мълчаливо се покланяха на процесията ни, а някои дълго ни следваха, докосваха каруцата ни или дори целуваха страните й. По време на пътуването ни се случи и най-страшното. Докато минавахме през град Хасково, няколко от градските заптиета ни настигнаха и насила ни спряха с груби думи. Претърсиха каруцата и заявиха, че ще намерят онова, което носим, но намериха само два вързопа, взеха ги и ги отвориха. Вътре обаче имаше само храна и като видяха това, поганците ядно ги хвърлиха на пътя и задържаха двама от нашите. Тези добри монаси възразяваха, че нищо не знаят, но така само още повече разгневиха злодеите, които им отрязаха ръцете и краката и посипаха раните им със сол, докато не умряха. Нас оставиха живи, но ни проводиха с проклятия и бой с камшици. После успяхме да намерим телата и крайниците на нашите скъпи приятели и да ги съчленим за християнско погребение в Бачковския манастир, където монасите дълги дни и нощи се молиха за благочестивите им души.

След тези събития много се натъжихме и уплашихме, но продължихме пътя си, който без други злощастия ни отведе недалеч, в манастира Свети Георги. Там монасите, макар и малцина, и престарели, ни посрещнаха с добре дошли и ни казаха, че наистина двама поклонници преди няколко месеца им донесли съкровището, което дирим, и така всичко се нареди. Не можехме и да мислим за връщане в Дакия толкова скоро и сред такива опасности и затова се установихме при тях. Мощите, които бяхме донесли, бяха тайно погребани, и тамошните монаси също запазиха мълчание. Известно време живяхме мирно и тихо, а манастирът доста се разрасна с нашите усилия. Скоро обаче в околните села избухна чума, която поне в началото не засегна манастира. Научих, [че не била обикновена чума, а…]

[Тук ръкописът е отрязан или откъснат.]