Елизабет Костова
Историкът (13)

Глава 11

При следващото ми посещение в амстердамската библиотека се оказа, че докато ме е нямало, господин Бинертс се е поровил вместо мен и е открил някои неща. Веднага след училище отидох в читалнята още с чанта на гърба, а той ме посрещна с усмивка.

— Ето те — каза на приятния си английски. — Младата историчка. Имам нещо за теб, за твоя проект.

Последвах го до бюрото му, откъдето той извади една книга.

— Не е толкова стара — каза той, — но съдържа няколко наистина древни истории. Не са особено приятно четиво, миличка, но може би ще ти помогнат да напишеш съчинението си.

Господин Бинертс ме настани на една маса и аз с благодарност се загледах в отдалечаващия се пуловер. Бях трогната от доверието му въпреки нездравите ми интереси.

Книгата бе озаглавена Приказки от Карпатите и представляваше мръсно томче от XIX в., издадено от частен английски колекционер на име Робърт Дигби. Уводът на Дигби описваше странстванията му сред дивите планини и още по-дивите езици, макар че част от работата му се крепеше на немски и руски извори. Приказките му също звучаха диво, прозата му бе доволно романтична, но когато ги проучих много по-късно, открих, че неговите версии се смятат за по-добри от тези на по-късни изследователи и преводачи. Имаше две приказки за княз Дракула и аз настървено ги прочетох. Първата разказваше как Дракула обичал да пирува сред набучените на кол трупове на своите поданици. Един ден, научих от разказа, някакъв слуга открито се оплакал пред Дракула от противната воня, след което князът наредил да набучат нещастника на кол над останалите, за да не дразни миризмата умиращия му нос. Дигби беше добавил и друг вариант, според който Дракула поискал за слугата три пъти по-дълъг кол от онези, на които били набучени останалите жертви.

Втората приказка бе също толкова зловеща. Тя описваше как султан Мехмед II веднъж изпратил двама посланици в двора на Дракула. Когато посланиците се явили пред него, не свалили тюрбаните си. Дракула ги попитал защо проявяват такова неуважение, а те отговорили, че просто такива са обичаите им. Тогава мисля да заздравя традициите ви, рекъл князът и наредил да заковат тюрбаните за главите им.

Преписах преразказите на Дигби в тетрадката си. Когато господин Бинертс се върна да види как върви работата ми, го помолих да ми потърси източници за Дракула от негови съвременници, ако има такива.

— Разбира се — каза той и кимна сериозно.

Вече си тръгвал, но щом имал възможност, щял да потърси нещо подходящо. Може би след това, поклати усмихнато глава, може би след това съм щяла да си избера някоя по-приятна тема, например средновековна архитектура. Също усмихната му обещах, че ще си помисля.

Няма по-пищно място на света от Венеция в горещ безоблачен ден с лек бриз. Лодките потракват и се поклащат в лагуната, като че ли и без екипаж са готови да се впуснат в приключения; украсените фасади ярко блестят на слънцето; водата като никога мирише свежо. Целият град се издува като платно, като незакотвен кораб, танцуващ по вълните, готов да отплава надалеч. Водата в края на Пиаца ди Сан Марко се разпенва под моторниците с весел, но груб звук като от чинели. В Амстердам — северната Венеция, такова празнично време би накарало града да заискри с още по-твърда решимост. Тук то само разкриваше дребните несъвършенства — пълният с тръстика фонтан на едно закътано площадче например, който трябваше да пръска с пълна сила, но всъщност едва капеше с ръждива водица. Скачащите коне на Сан Марко бяха доста очукани на ярката светлина. Колоните в двореца на дожите изглеждаха отблъскващо немити.

Отбелязах на глас впечатлението си от това разнебитено празненство и баща ми се засмя.

— Имаш око за атмосферата — каза той. — Венеция е прочута актриса и няма нищо против да изглежда малко занемарена, стига светът да се излива тук да й се кланя.

Той махна към откритото кафене — любимото ни място след Флориан — и към потните туристи, чиито шапки и пъстри ризи плющяха на морския бриз.

— Почакай до довечера и няма да съжаляваш. Актрисата има нужда от по-слабо осветена сцена. Ще останеш удивена от преображението.

Засега, отпивайки от оранжадата си, се чувствах доста удобно и не ми се мърдаше, така че идеално ме устройваше да чакам приятната изненада. Бяха последните горещници преди да влети есента. С есента идваше и училището и, ако имах късмет, малко странично обучение с баща ми по пътищата на неговите преговори, компромиси и горчиви сделки. Тази есен той отново ще е в Източна Европа и аз вече правех уговорки да ме вземе със себе си.

Баща ми пресуши бирата си и прелисти пътеводителя.

— Да — ненадейно подскочи той, — ето я катедралата Сан Марко. Нали знаеш, че векове наред Венеция е била най-големият съперник на византийския свят и велика морска сила. Всъщност Венеция откраднала някои забележителни паметници от Византия, включително тези въртящи се животни там горе.

Погледнах иззад навеса към Сан Марко, където медните коне като че ли влачеха цялата тежест на оловните кубета зад тях. На тази светлина цялата базилика изглеждаше като разтопена — кичозно ярка и жежка, преизподня от скъпоценности.

— Освен това — добави баща ми, — Сан Марко е донякъде замислена като имитация на Света София в Истанбул.

— Истанбул? — попитах лукаво, ровейки в чашата си за лед. — Искаш да кажеш, че изглежда като Айя София?

— Е, както знаеш, Айя София попада в ръцете на османската империя, затова от всички страни я пазят минарета, а вътре има огромни щитове с ислямски свещени надписи. Всъщност там наистина се вижда сблъсъкът на Изтока и Запада. Огромните куполи обаче определено са християнски и византийски, точно като на Сан Марко.

— И изглеждат като тези? — посочих през пиацата.

— Да, почти като тези, само че са по-големи. Там мащабите са внушителни. Направо ти спира дъха.

— Аха — казах аз, — може ли още една оранжада, моля?

Баща ми внезапно ме стрелна с поглед, но беше твърде късно. Вече знаех, че е бил в Истанбул.