Елизабет Костова
Историкът (25)

Глава 23

В хаоса от линейки, полицейски коли и любопитни минувачи, който съпътстваше изнасянето на трупа на библиотекаря от улицата пред университетската библиотека, каза баща ми, аз стоях като вцепенен. Беше ужасно, немислимо, че животът и на най-неприятния човек може да приключи така ненадейно, но после веднага се сетих за Хелън. Наоколо бързо се трупаше голяма тълпа и аз се запровирах между хората да я търся. Усетих безкрайно облекчение, когато тя ме намери и ме побутна отзад по рамото с облечените си в ръкавици пръсти. Изглеждаше пребледняла, но спокойна. Беше стегнала шалчето около гърлото си, но аз потръпнах само при вида му върху гладката кожа на врата й.

— Почаках няколко минути и те последвах надолу по стълбите — каза тя, като се надвикваше с врявата на тълпата. — Благодаря ти за помощта. Онзи беше животно. Ти се държа много смело.

С изненада видях колко мило може да бъде лицето й, стига да пожелае.

— Всъщност ти се държа смело. А и те нарани — прошепнах. Постарах се да не соча към врата й пред всички. — Той…?

— Да — отговори тя тихо. Инстинктивно се бяхме приближили един до друг, за да не би някой да подслуша разговора ни. — Когато ми налетя горе, ме ухапа по гърлото — за миг устните й потрепериха, сякаш щеше да заплаче. — Не потече много кръв — нямаше време. Почти не боли.

— Но ти… — смотолевих аз невярващо.

— Не мисля, че ще се заразя — каза тя. — Почти не кървеше и затворих раната много добре.

— Да отидем ли в болница? — В момента щом изрекох тези думи, съжалих, отчасти и заради изпепеляващия поглед, който тя ми хвърли. — Или да се погрижим за раната? — Мисля, че си представях как лекуваме отравянето като след ухапване от змия. Болката по лицето й изведнъж стегна сърцето ми. После си спомних как тя издаде тайната на картата. — А ти защо…?

— Знам какво те безпокои — прекъсна ме тя припряно със засилен акцент, — но не можах да измисля по-добра примамка за тази твар, а исках да видя реакцията му. Никога не бих му дала картата или каквато и да е друга информация. Наистина.

Подозрително я изучавах. Лицето й беше сериозно, а устата й беше стисната в сурова гримаса.

— Наистина ли?

— Имаш думата ми — простичко каза тя. — Освен това — саркастичната усмивка превзе израза на лицето й — нямам навика да деля с другите онова, което може да остане само мое, а ти?

Не отговорих, но нещо в изражението й успокои страховете ми.

— Реакцията му беше изключително интересна, нали?

Тя кимна:

— Каза, че някой трябвало да го вземе в гроба, но вместо това отвел Роси. Доста невероятно, но онзи очевидно знаеше нещо за местонахождението на моя… на твоя учител. Не мога да повярвам в тези дивотии за Drakulya, но може би някаква рядка окултна групировка е отвлякла Роси, нещо такова.

Беше мой ред да кимна, макар че бях по-склонен да вярвам от нея.

— Какво ще правиш сега? — попита тя любопитно, но безучастно.

Отговорът ми дойде неочаквано и за самия мен:

— Отивам в Истанбул. Сигурен съм, че там има поне един документ, който Роси не е успял да прегледа и там може би има сведения за гроб, вероятно за гроба на Дракула в Снаговското езеро.

Тя се разсмя.

— Защо не си уредиш една ваканцийка в прекрасната ми родна Румъния? Ще се промъкнеш в замъка на Дракула със сребърен кол в ръка или направо ще му отидеш на гости в Снагов. Чувала съм, че там е разкошно за пикник.

— Слушай — раздразнено подех аз, — знам, че всичко звучи съвсем фантастично, но аз съм длъжен да проследя всяка улика, която имам за изчезването на Роси. При това отлично знаеш, че един американски гражданин не може току-така да влезе оттатък Желязната завеса само за да потърси някого. — Моята лоялност явно я позасрами, защото не ми отговори. — Ще те попитам нещо. На излизане от църквата каза, че майка ти би могла да знае нещо за търсенията на Роси по следите на Дракула. Какво имаше предвид?

— Просто когато двамата се срещнали, той споделил, че е в Румъния да проучи легендата за Дракула, а пък тя самата твърдо вярва в преданието. Може би знае повече, отколкото ми е казвала — но не съм сигурна. Тя не обича да говори за това, а аз захранвам интереса си към моя любим старец по научни пътища, а не в лоното на семейството. Трябваше да я разпитам по-подробно за преживелиците й.

— Необясним пропуск за антрополог — натъртих заядливо. Вече вярвах, че тя е на моя страна и с облекчението се надигна и ядът ми. Лицето й светна развеселено.

— Едно на нула за тебе, Шерлок. Щом я видя, ще я питам.

— И кога ще е това?

— След някоя и друга година, предполагам. Безценната ми виза не ми позволява да прескачам безгрижно напред-назад между Изтока и Запада.

— Не й ли се обаждаш, не си ли пишете?

Тя се впери поглед в мен.

— Колко сте наивни вие, западняците — каза най-накрая, — мислиш ли, че тя има телефон? Сигурен ли си, че писмата ми не се отварят и изчитат без изключение?

Замълчах засрамено.

— Какъв е този документ, който толкова искаш да видиш, Шерлок? — попита тя. — Някаква библиография, нещо за Ордена на дракона? Забелязах го на последното листче от бележките му. Единственото, което не беше описал подробно. Това ли искаш да откриеш?

Беше се досетила, естествено. Интелектуалните й способности вече ми се виждаха свръхестествени и за кратко се размечтах какви беседи бихме водили при по-благоприятни обстоятелства. От друга страна, не ми харесваше, че взе толкова много да знае.

— Защо се интересуваш? — сопнах се аз. — Заради твоето проучване ли?

— Разбира се — каза тя рязко. — Ще ми се обадиш ли, когато се върнеш?

Изведнъж умората ме завладя.

— Когато се върна ли? Дори не знам къде отивам, камо ли кога ще се върна. Може би вампирът ще порази и мен, когато стигна където трябва, където и да е това.

Не исках да прозвучи иронично, но докато изричах тези думи, сам почувствах необичайното в цялата ситуация; стоя си аз на тротоара пред библиотеката, както стотици пъти досега, само че този път обсъждам вампири — като че ли вярвам в тях — с румънска антроположка, докато двамата наблюдаваме гъмжилото от шофьори на линейки и полицаи край мястото на фаталното произшествие, в което поне косвено и аз бях замесен. Опитах се да отместя поглед от тежките им занимания. Хрумна ми, че не е зле незабавно да се измъквам оттук, но без да се издавам, че бързам. Точно сега не биваше да попадам в полицията, дори и само за няколко часа разпит. Чакаше ме огромна работа, при това нетърпяща отлагане — трябваше да си извадя виза за Турция, за която сигурно се ходеше до Ню Йорк, да си купя самолетен билет, както и да оставя на сигурно място вкъщи копия от цялата информация, с която разполагах. Този семестър нямах часове, слава Богу, но ще трябва все пак да представя във факултета някакво извинение за отсъствията си и да измисля обяснение за родителите си, за да не ги тревожа.

Обърнах се към Хелън.

— Мис Роси — казах аз, — ако умееш да пазиш тайна, обещавам да ти се обадя веднага щом се върна. Има ли още нещо, което можеш да ми разкажеш? Да се сещаш как бих могъл да се свържа с майка ти, преди да тръгна?

— Самата аз не мога да се свържа с нея другояче, освен по пощата — отвърна тя сухо. — Освен това тя не знае английски. Когато се прибера у дома след две години, ще я попитам лично.

Въздъхнах. След две години щеше да е твърде късно, невероятно късно. Вече усещах тревога от предстоящата раздяла със своенравната ми придружителка от последните дни — всъщност часове — единственият човек освен мен, който знаеше истинската причина за изчезването на Роси. Предстоеше ми да се озова сам-самичък в страна, за която доскоро не се бях и сещал. Обаче друг път нямаше. Протегнах ръка.

— Мис Роси, благодаря за търпението към безобидния лунатик. Ако се върна жив и здрав, непременно ще ти се обадя… искам да кажа, евентуално… ако успея да върна баща ти жив и здрав…

Тя махна неопределено с ръкавица, като че ли изобщо не я интересуваше дали Роси ще се върне жив и здрав, но после пое ръката ми и сърдечно я разтърси. Имах чувството, че здравото й ръкостискане е последният ми допир с нормалния свят.

— Довиждане — каза тя. — Всичко добро и късмет в търсенето. Тя се обърна и потъна в тълпата, а шофьорите вече затваряха вратите на линейките. Аз също се обърнах и заслизах по стълбите към площада. Бях се отдалечил на трийсетина метра от библиотеката, когато спрях и погледнах назад с надежда да зърна тъмния й силует сред зяпачите. За моя изненада тя бързаше към мен и почти ме беше настигнала. В миг застана до мен и видях, че бузите й се бяха зачервили до рубинено. Лицето й имаше настойчиво изражение.

— Мислех си — каза тя и спря. Явно трябваше да си поеме дъх. — Това засяга и моя живот, повече от всяко друго нещо. — Погледът й беше прям, предизвикателен. — Не съм сигурна как да постъпя, но мисля, че ще дойда с теб.