Елизабет Костова
Историкът (8)

Глава 6

Разбираш ли, каза баща ми, в нощта, когато Роси ми даде книжата си, аз го оставих усмихнат на вратата на кабинета му, но щом се обърнах, бях обзет от желание да го задържа, да се върна и да поговоря с него още малко. Знаех, че всичко е само плод на странния ни разговор, най-странния в моя живот, затова потиснах импулса си. Двама докторанти от нашия факултет минаха край мен, потънали в разговор, и поздравиха Роси точно преди да затвори вратата си, а после бързо слязоха по стълбите зад гърба ми. Оживеният им разговор ме убеди, че животът продължава както обикновено, но неприятното чувство остана. Книгата с дракона сякаш прогаряше куфарчето ми отвътре, а сега и Роси беше добавил своите запечатани документи. Чудех се дали да не ги прегледам по-късно тази нощ на бюрото в тесния ми апартамент. Бях изтощен; усещах, че нямам сили да узная съдържанието им.

Освен това подозирах, че утрото и дневната светлина ще ми възвърнат увереността и здравия разум. Може би като се събудя, изобщо няма да вярвам в историята на Роси, макар да бях убеден, че тя ще ме преследва, независимо дали й вярвам или не. А и как, питах се — вече навън, докато крачех под кабинета на Роси и неволно хвърлих едно око към още светещия му прозорец, — как бих могъл да не вярвам на професора си за собствените му трудове? Нима това не поставяше под въпрос цялата работа, която сме вършили заедно? Сетих се за първите глави от дисертацията ми, подредени на бюрото у дома на спретнати купчини от чисто преписани на машина страници, и потреперих. Ако не вярвах на разказа на Роси, щяхме ли да продължим общата си работа? Дали не трябва да приема, че е луд?

Може би точно защото си мислех за Роси, докато минавах под прозорците му, ми направи впечатление, че лампите в кабинета му още светят. И тъкмо стъпих върху светлото петно, което те хвърляха на улицата, водеща към моя квартал, то — въпросното светло петно — просто изчезна под краката ми. Стана за части от секундата, но ужасът ме завладя моментално от главата до петите. Само преди миг бях потънал в мисли, крачещ по осветената от прозорците му улица, а сега стоях, застинал на място. Почти едновременно осъзнах две необичайни неща. Първо, че никога не бях виждал светлина от прозорците му точно на това място, между готическите сгради на факултета, макар че хиляди пъти съм минавал оттук. И никога не съм я виждал, защото досега не е била видима. Този път се виждаше, защото всички улични лампи внезапно бяха угаснали. Стоях сам на улицата, из която още кънтеше самотно звукът от последната ми стъпка. Като изключим накъсаните снопове светлина от кабинета, в който само преди десетина минути бях седял и говорил, улицата беше тъмна.

Когато спрях, парализиращо ме завладя и второто прозрение, ако изобщо може да се каже кое е първо, кое — второ. Казвам завладя, защото то просто се яви пред очите ми, а не в ума или инстинктите ми. В мига, в който замръзнах на мястото си, лампите в кабинета на моя учител изгаснаха. Сигурно ти се струва съвсем нормално: работното време приключва и последният професор в сградата изгася лампите в кабинета си, затъмнявайки и улицата, случайно останала без осветление. На мен обаче не ми изглеждаше така. Изобщо нямах чувството, че някой просто угаси лампите. Напротив — сякаш нещо влетя през прозореца зад мен и затъмни прозорците. А улицата вече беше съвсем тъмна.

Затаих дъх. Уплашен и несигурен, се обърнах и погледнах черните прозорци, невидими над мрачната улица, и без да помисля, хукнах обратно. Вратата, през която бях излязъл, беше здраво заключена. По фасадата на сградата не светеше нито един прозорец. По това време вратата може би се заключваше автоматично след всеки, който излезе — това беше напълно в реда на нещата. Стоях там, колебаех се дали да не изтичам да проверя и останалите врати, но внезапно уличното осветление се включи и се почувствах идиотски. Двамата докторанти, които излязоха след мен, не се виждаха, сигурно бяха тръгнали в различна посока.

Друга групичка студенти обаче мина наблизо и се понесе смях — улицата вече не беше празна. Ако сега Роси излезе, както можеше да се очаква, щом току-що е угасил лампите и е заключил вратата на кабинета си, какво ще си помисли, като ме види да стърча тук? Каза ми, че не иска повече да обсъждаме онази тема. Как бих могъл да му обясня ирационалния си страх, обзел ме там пред вратата му, след като той сложи точка на разговора — може би на всички зловещи разговори? Засрамено се обърнах и забързах към къщи, за да не ме настигне на улицата. У дома оставих плика в куфарчето си, без да го докосна и спах, макар и неспокойно, цяла нощ.

Следващите два дни бях доста зает и така и не погледнах книжата на Роси; всъщност нарочно изхвърлих всички езотерични истории от ума си. Затова останах удивен, когато следобеда на втория ден един колега от факултета ме спря в библиотеката:

— Чу ли за Роси? — попита той, като ме стисна за ръката и ме завъртя, докато аз забързано минавах покрай него. — Паоло, почакай!

Правилно се сети — това беше Масимо. И като студент той си беше едър и говореше силно, май даже по-силно отколкото сега. Хванах ръката му.

— Роси? Какво? Какво за Роси?

— Няма го. Изчезнал е. Полицията претърсва кабинета му.

Тичах чак до факултета, който в този ден вече изглеждаше съвсем обикновен, леко мрачен в късния следобед и пълен със студенти, изнизващи се от аудиториите. На втория етаж пред кабинета на Роси някакъв градски полицай говореше с декана и с още няколко души, които не познавах. Когато пристигнах, двама мъже в тъмни якета излязоха от кабинета на професора, затвориха внимателно вратата и се запътиха към стълбището и аудиториите. Пробих си път напред и заговорих полицая.

— Къде е професор Роси? Какво е станало?

— Познавате ли го? — попита полицаят и вдигна очи от бележника си.

— Негов дипломант съм. Бях тук преди две вечери. Кой казва, че е изчезнал?

Деканът се приближи и се ръкува с мен.

— Знаеш ли нещо? Икономката му позвъни на обяд да каже, че снощи или предишната вечер не се прибрал — не се обадил за вечеря, нито за закуска. Каза, че никога не е постъпвал така. А днес следобед пропусна заседание във факултета, без да предупреди по телефона, което също никога не е правил. Един студент се оплака, че кабинетът му е заключен в работно време и макар че имали уговорка, Роси така и не се появил. Днес пропусна и лекцията си и накрая накарах да разбият вратата му.

— И вътре ли беше? — мъчех се да успокоя дишането си.

— Не.

Несъзнателно се запътих към вратата на Роси, но полицаят ме задържа за ръката.

— Не толкова бързо — каза той. — Значи сте бил тук преди два дни?

— Да.

— Кога го видяхте за последно?

— Към осем и половина.

— Имаше ли други хора наоколо?

Замислих се.

— Да, само двама колеги от факултета — Бъртранд и Елайъс. Мисля, че минаха по това време. Излязоха заедно с мен.

— Добре. Провери го — обърна се полицаят към един от мъжете. — Забелязахте ли нещо необичайно в поведението на професор Роси?

Какво можех да отговоря? Всъщност, да — каза, че има вампири, че граф Дракула ходи сред нас, че заради неговото проучване май и аз съм прокълнат, а после лампите в кабинета му сякаш бяха затулени от някакъв исполин…

— Не — отвърнах. — Имахме среща заради дипломната ми работа и разговаряхме до осем и половина.

— Заедно ли тръгнахте?

— Не. Аз тръгнах пръв. Той ме изпрати до вратата и после се върна в кабинета си.

— Видяхте ли някого или нещо подозрително около сградата, когато си тръгвахте? Чухте ли нещо?

Отново се поколебах.

— Не, нищо. Всъщност, уличното осветление угасна за малко. Беше тъмно.

— Да, за това научихме. Но да сте чул или видял нещо необичайно?

— Не.

— Засега сте последният човек, видял професор Роси — настоя полицаят. — Помислете си добре. Когато бяхте с него, да е казвал или правил нещо странно? Да е споменавал депресии, самоубийство или нещо подобно? Да е говорил за заминаване, екскурзия например?

— Не, нищо такова — отвърнах най-искрено. Полицаят ме погледна изпитателно.

— Дайте ми името и адреса си — той си записа всичко и се обърна към декана. — Можете ли да гарантирате за този младеж?

— Положително е този, за когото се представи.

— Добре — заяви полицаят. — Искам да дойдете с мен и да ми кажете, ако забележите нещо необичайно. Особено несъответствия с онова, което сте видял преди две вечери. Не пипайте нищо. Честно казано, повечето от тези случаи се оказват съвсем банални — спешни семейни проблеми или лек нервен срив — и хората обикновено се връщат до ден-два. Имал съм милион такива случаи. Но пък с тази кръв на бюрото по-добре да не рискуваме.

Кръв на бюрото? Краката ми се подкосиха, но успях да се овладея и бавно да последвам полицая в кабинета. Стаята изглеждаше точно както винаги съм я виждал — чиста, приятна, с подканваща мека мебел и изрядно подредени купчини книги и документи по масите и на бюрото. Приближих се. Върху бюрото, по жълтеникавата попивателна хартия на Роси се бе образувала тъмна локвичка, разлята, попила и застинала. Полицаят здраво ме хвана за рамото.

— Кръвозагубата не е голяма и не би могла да причини смърт сама по себе си — каза той. — Може да му е потекла кръв от носа или да е получил някакъв кръвоизлив. Във ваше присъствие случвало ли се е на професор Роси да му потече кръв от носа? Онази вечер изглеждаше ли ви болен?

— Не — отговорих аз. — Никога не съм виждал да му тече кръв, а и той не обсъждаше с мен здравето си.

Тогава с потресаваща яснота осъзнах, че говоря за нашите срещи в минало време, като че ли завинаги са приключили. Гърлото ми затрепери от вълнение, като си спомних как Роси весело стоеше на прага на кабинета си, за да ме изпрати. Дали не се беше порязал някак — може би дори нарочно? — в момент на объркване, а после бързо да е излязъл от стаята, заключвайки след себе си? Опитах се да си го представя как броди из парка, вероятно премръзнал и гладен, или как хваща автобуса в произволно избрана посока. Нито едно от тези предположения не звучеше правдоподобно. Роси беше железен човек, хладнокръвен и разумен като всички нормални хора.

— Огледайте се много внимателно — полицаят свали ръка от рамото ми.

Гледаше ме изпитателно и усетих как деканът и останалите се суетяха на прага зад нас. Схванах, че до доказване на противното аз съм сред заподозрените за евентуалното убийство на Роси. Бъртранд и Елайъс обаче ще ме защитят, както аз бих направил за тях. Взирах се из стаята, сякаш можех да видя през стените й. Напъвах сетивата си от отчаяние, но всичко беше съвсем истинско, нормално, здраво, липсваше само Роси.

— Не — казах най-накрая. — Не виждам нищо различно.

— Добре — полицаят се обърна към прозореца, — тогава погледнете насам.

На белия пластмасов окачен таван високо над бюрото се виждаше над десетсантиметрова тъмна ивица, като че ли някой е теглил черта в посока към прозореца.

— Това също прилича на кръв. Но не се безпокойте, може и да не е на професор Роси. Таванът е твърде висок и човек не би могъл да го стигне лесно, дори и да стъпи на стол. Ще изследваме всичко. Сега помислете добре. Да ви е казвал Роси, че онази вечер е влизала птица? Вие на излизане да сте чул звуци, като че ли нещо влита вътре? Прозорецът беше ли отворен, помните ли?

— Не — отвърнах аз, — не е споменавал подобно нещо. А прозорците бяха затворени, сигурен съм.

Не можех да откъсна очи от петното; струваше ми се, че ако го гледам достатъчно упорито, може да разчета смисъла зад ужасяващите му йероглифни очертания.

— Няколко пъти се е случвало да влизат птици — намеси се деканът. — Гълъби. Понякога влизат през капандурите.

— Възможно е — каза полицаят. — Макар че досега не сме открили птичи курешки, но все пак е възможно.

— Или пък прилепи — добави деканът. — Защо да не са прилепи? В тези стари сгради сигурно живее какво ли не.

— Да, това е друг вариант, особено ако Роси се е опитал да го удари с метла или чадър и го е наранил — предположи от прага друг професор.

— Виждал ли сте тук прилеп или друга птица, когато и да е? — попита ме отново полицаят.

Трябваха ми няколко секунди, за да изкарам звук от гърлото си и да произнеса простата думичка.

— Не — отговорих, макар че почти не бях разбрал въпроса. Очите ми най-накрая бяха проследили вътрешния край на кървавата черта и видях мястото, от което сякаш бе изтеглена. На най-горния рафт в библиотеката на Роси, в редицата на неговите провали, липсваше една книга. Там, където преди две вечери той бе върнал своята загадъчна книжка, сега между останалите книги зееше тясна черна дупка.

Колегите ми ме изведоха навън, потупваха ме по гърба и ми казваха да не се притеснявам — сигурно съм бил блед като платно. Обърнах се към полицая, който затвори и заключи вратата след нас.

— Дали професор Роси не е в някоя болница, ако се е порязал или ако нещо го е наранило?

Офицерът поклати глава.

— Държим връзка с болниците и първо там проверихме. Няма го никъде. Защо? Смятате ли, че би могъл сам да се нарани? Нали казахте, че не ви е изглеждал депресиран или склонен към самоубийство.

— О, не, разбира се — поех дълбоко дъх и стъпих здраво на краката си.

Таванът беше твърде високо, за да го изцапа с кръв от китката си — това бе мрачното ми утешение.

— Добре, ние ще тръгваме — полицаят се обърна към декана и двамата снишиха глас.

Тълпата край кабинета започна да се разотива и аз потеглих с първите. Преди всичко имах нужда от тихо местенце да поседна.

Последните слънчеви лъчи на късния пролетен следобед още топлеха любимата ми пейка в главната зала на старата университетска библиотека. Трима-четирима студенти четяха около мен или приказваха тихо и аз почувствах как през костите ми прониква познатото спокойствие на този научен рай. Голямата зала на библиотеката беше прорязана от цветни витражи, някои от които гледаха към читалните и към напомнящите манастир коридори и дворове, така че виждах много хора, които вървяха напред-назад или четяха по огромните дъбови бюра. Наближаваше краят на един обикновен ден; скоро слънцето щеше да изостави каменните плочи под краката ми и да хвърли света в здрач, отбелязвайки точния четирийсет и осми час от последния ми разговор с моя учител. Засега тук царстваха учението и трудът, отблъсквайки настъпващия мрак.

Трябва да ти кажа, че по онова време като учех, обичах да съм съвсем сам, необезпокояван, в монашеско уединение. Вече ти описах бюрата в читалните, където работех. Нишата с моето бюро се намираше на горния етаж над библиотечните рафтове и тъкмо там намерих онази съдбоносна книга, която едва ли не за една нощ преобърна живота и мислите ми. Преди два дни по това време пак бях работил там, забързан и спокоен, готов да събера учебниците си по холандска история и да се отправя към приятната беседа с моя наставник. Не мислех за нищо друго освен за миналогодишния труд на Хелър и Хърбърт върху икономическата история на Утрехт и как ще ги опровергая в статия, която може би умело щях да преработя от някоя глава на дипломната си работа.

Всъщност, доколкото изобщо си представях миналото, виждах онези невинни, възалчни холандци да обсъждат дребните проблеми на своите гилдии или пък, застанали на вратата с ръце на кръста, да надзирават пристигането на поредната доставка по канала и разтоварването на стоката до горния етаж на техните къщи-складове. Визуалните ми представи за миналото включваха само техните розовеещи, освежени от морския въздух лица, надвисналите вежди, сръчните ръце; чувал съм скърцането на чудесните им кораби, помирисвал съм подправките, катрана и помията край кея; възхищавал съм се на изобретателната им непреклонност в търговските сделки.

Историята, както изглежда, можеше да е съвсем друга, локва кръв, чиито следи не изчезват за една нощ, нито дори за столетие. Днес щях да уча нещо ново — ново за мен, но не и за Роси и за мнозина други, които си бяха проправяли път през тези мрачни драки. Исках да започна новото си изследване сред жизнерадостния шепот и суетня на главната зала, а не сред тихите рафтове на читалнята, където само рядко долитаха стъпки от някое далечно стълбище. Исках да открия новия етап в кариерата си на историк пред нищо неподозиращите очи на младите антрополози, посивелите библиотекари, осемнайсетгодишните студенти, заплеснати в мисли за поредната партия скуош или за новите си бели обувки, сред усмихнатите четвъртокурсници и безобидните отнесени пенсионирани професори — сред целия кипеж на университетската вечер. Огледах отново пълната зала, бързо смаляващите се светли квадрати, които слънцето хвърляше през прозорците, оживлението край вратата на главния вход, която непрестанно се отваряше и затваряше около бронзовите си панти. После вдигнах опърпаното си куфарче, щракнах ключалките и извадих дебел тъмен плик, надписан с почерка на Роси. Пишеше само Запази за следващия.

Следващия? Не бях се заглеждал в плика досега. Дали е искал да си напомни да запази информацията за следващия път, когато атакува този проект, тази мрачна крепост? Или следващият съм аз? Беше ли това доказателство за лудостта му?

В плика видях куп листове с различен формат и дебелина, някои крехки и мръсни от старост, други от фина хартия и изпъстрени с гъсти печатни редове. Доста материал. Ще трябва да ги разгъна, реших аз. Отидох до най-близката меденожълта маса край каталога. Наоколо още имаше много хора, все добронамерени непознати, но аз суеверно се огледах през рамо, преди да извадя документите и да ги подредя на масата.

Преди две години бях проучвал някои от ръкописите на сър Томас Мор, както и някои от писмата на Албрехт Стари от Амстердам, а неотдавна бях участвал в каталогизирането на поредица фламандски счетоводни книги от 80-те години на XVII в. Като историк знаех, че подредбата на всяка архивна находка също е от значение за разбирането й. Измъкнах молив и хартия и направих списък на нещата по реда, в който ги извадих. Най-отгоре сред документите на Роси се оказаха листовете от фина хартия. Те бяха покрити с чисто написан на машина текст, оформен като писма. Оставих ги заедно, без да ги погледна по-внимателно.

Втората вещ беше карта, нарисувана прегледно, но с неумела ръка. Картата беше поизбеляла и знаците и топонимите едва се разчитаха върху дебелата канцеларска хартия с някак чуждестранен вид, явно листове, откъснати от стар бележник. Следваха две подобни карти. След тях имаше три страници накъсани ръкописни бележки, писани с мастило и на пръв поглед четливи. Оставих ги и тях накуп. После се появи печатна брошура на английски език, приканваща туристите да посетят Романтична Румъния. Ако се съди по украсата й в стил ар деко, брошурата трябва да беше някъде от 20-те или 30-те години. Извадих две сметки за хотел и за ресторант. Всъщност бяха от Истанбул. После имаше стара пътна карта на Балканите, непрактично отпечатана в два цвята. Последният документ беше малък бежов плик, запечатан и ненадписан. Оставих го настрани, като героично дори не докоснах залепения му край.

Това беше. Обърнах наопаки големия кафяв плик, дори го поразтърсих, така че и умряла муха да не остане вътре. В този момент внезапно (и за пръв път) ме обзе чувство, което щеше да ме придружава през всичките ми предстоящи усилия: усетих присъствието на Роси, гордостта му от моята прилежност, като че ли духът му оживя и ми проговори с езика на научните методи, които самият той ми бе преподавал. Знаех, че той работеше бързо като изследовател, но и че никога нищо не преиначи, нито пропусна — нито един документ, нито един архив, колкото и далеч да е трябвало да отиде, и със сигурност нито едно предположение, колкото и фантастично да е изглеждало на неговите колеги. Изчезването му и — обезумял от притеснение се сетих — необходимостта да му помогна ни правеха почти равни. Имах чувството, че той ми бе подсказал това развитие на нещата, това равенство и че през цялото време е очаквал момента, когато ще го заслужа.

На бюрото пред мен вече бяха разстлани всички миришещи на засъхнало мастило документи. Започнах от писмата, дълги гъсто изписани страници, напечатани на фина хартия почти без грешки и поправки. Всички писма бяха само в един екземпляр и явно бяха подредени хронологично. Всяко носеше точна дата от декември 1930 г., преди повече от двайсет години. Всичките бяха писани в Тринити Колидж, Оксфорд, но без други указания за адреса. Прелистих първото писмо. То описваше намирането на загадъчната книга и началните му проучвания в Оксфорд. Беше подписано Скръбно твой, Бартоломю Роси. А в началото — внимателно държах листовете, макар че ръцете ми взеха да треперят — стоеше трогателното обръщение Драги мой, злощастни приемнико…

Баща ми рязко спря, а разтрепераният му глас ми подсказа да се обърна тактично настрани, докато се овладее. С мълчаливо съгласие двамата взехме якетата си и прекосихме прочутото площадче, преструвайки се, че фасадата на църквата още ни е интересна.