Елизабет Костова
Историкът (18)

Глава 16

Беше в началото на декември и отново бяхме на път, а умората от летните екскурзии по Средиземноморието отдавна беше отминала. Силният вятър на Адриатика пак рошеше косите ми. Обичах допира на този вятър, непохватната му грубост; като че ли звяр с тежки нокти дереше всичко наред в пристанището, плющеше в знамената пред модерния ни хотел и извиваше най-горните клони на дърветата покрай алеята.

— Какво? — изкрещях аз.

Баща ми отново каза нещо неразбираемо и посочи най-горния етаж от императорския дворец. Двамата извихме вратове да погледнем.

Елегантният бастион на Диоклециан се извисяваше над нас под лъчите на сутрешното слънце толкова високо, че едва не паднах, докато се навеждах назад в опит да видя най-горния му ръб. Част от пространствата между прекрасните колони бе запълнена — в най-честия случай от хора, които навремето разделили сградата на апартаменти, беше обяснил баща ми по-рано, — така че каменните кръпки, най-често от издялан още от римляните мрамор, плячкосан от други антични паметници, блестяха по цялата чудновата фасада. Тук-там имаше дълбоки пукнатини от наводнения или земетресения. Малки издръжливи храсти, дори и няколко дървета се подаваха през дупките. По кея по двама или по трима крачеха моряци, вятърът пляскаше широките им яки, бронзовите им лица изпъкваха на белите униформи, а ниско подстриганите им тъмни коси лъщяха като телени четки. Последвах баща си по края на крепостта, прескачайки падналите черни кестени и пожълтелите листа на чинарите, до миришещия на урина площад с паметника. Точно пред нас се издигаше великолепна кула, отворена за ветровете и украсена като торта, тънка висока сватбена торта. Тук отзад бе по-тихо и можехме да спрем да викаме.

— Винаги съм искал да я видя — каза баща ми с обичайния си глас. — Искаш ли да се качим на върха?

Аз тръгнах първа, ентусиазирано подскачайки нагоре по железните стълби. На открития пазар до кея, който от време на време се мярваше през мраморните рамки, дърветата бяха златнокафяви и на техния фон кипарисите край водата изглеждаха по-скоро черни, отколкото зелени. Докато се изкачвахме, виждах и тъмносинята вода на пристанището, малките бели фигурки на моряците в отпуск, които обикаляха откритите кафенета. По-далеч, отвъд огромния ни хотел, земята се извиваше и сочеше като стрела към вътрешността на славяноговорешия свят, където баща ми скоро щеше да бъде въвлечен в потопа от помирителни споразумения между отделните народи.

Точно под върха на кулата поспряхме, за да си поемем дъх. Само една желязна платформа ни държеше на тази височина; а под нея виждахме цялото разстояние до земята през мрежата от оплетени железни стъпала, по които току-що се бяхме изкачили. Светът около нас се простираше отвъд обрамчените с камък отвори, всеки от тях достатъчно нисък, за да не попречи на по-невнимателния турист да падне от девет етажа височина върху павирания двор. Затова си избрахме пейка в центъра с гледка към морето и седнахме толкова тихо, че един бързолет влезе при нас с извити срещу силния вятър крила и изчезна някъде под стрехите. В човката си носеше нещо ярко, което проблесна на слънцето, когато птицата влетя откъм морето.

 

 

На сутринта, след като прочетох докрай документите на Роси, каза баща ми, се събудих рано. Никога не съм бил толкова щастлив да видя утринното слънце. Първата ми, изключително тъжна задача бе да погреба Рембранд. След това без проблеми стигнах до библиотеката точно когато отваряше врати. Исках да използвам целия ден, за да се подготвя за предстоящата нощ, за поредното нападение на мрака. Дълги години наред тъмата бе мой приятел, онази тиха какавида, в която четях и пишех. Сега я чувствах като заплаха, неизбежна опасност само на няколко часа разстояние. Освен това скоро можеше да ми се наложи да пътувам с всичките приготовления, което това изисква. Щеше да ми е малко по-лесно, помислих си със съжаление, ако поне знаех къде ще ходя.

Главната зала на библиотеката беше съвсем тиха, като изключим кънтящите стъпки на библиотекарите, обикалящи напред-назад по работа; малцина студенти идваха толкова рано и щях да поработя на спокойствие поне още половин час. Отидох сред шкафовете на каталога, отворих тетрадката си и взех да вадя необходимите чекмеджета. Карпатите се споменаваха в няколко категории, имаше една вложка и за трансилванския фолклор. Намерих и една книга за вампири — египетски легенди. Почудих се дали вампирите по света си приличат. Дали египетските вампири имаха нещо общо с източноевропейските? Изследването трябваше да се повери на археолог, не на мен, но за всеки случай си записах номера на египетските легенди.

После погледнах на Дракула. Теми и заглавия бяха омесени в каталога; между Драб-Али Велики и Драма трябваше да има поне едно картонче — за книгата на Брам Стокър Дракула, която предишния ден бях видял у тъмнокосото момиче. Библиотеката вероятно имаше и две копия от тази класическа творба. Трябваше ми веднага; Роси бе казал, че тя съдържа есенцията от проучванията на Стокър върху фолклора за вампири и сигурно щеше и на мен да ми подскаже идея за защита. Отново прерових чекмеджето в двете посоки. Нямаше нито едно картонче за Дракула — нищо, съвсем нищо. Не бях очаквал легендата да се окаже такава популярна тема за изследвания, но със сигурност тази книга трябва да я има посочена някъде в каталога.

После видях онова, което беше останало между Драб-Али и Драма. Малкото парченце скъсана хартия на дъното на чекмеджето ясно показваше, че поне едно картонче е било изтръгнато от мястото си. Побързах към чекмеджето Ст. И там нямаше картонче за Стокър — само нови признаци за припряна кражба. Тежко се отпуснах върху най-близкия дървен стол. Твърде странно. Защо някой ще къса точно тези картончета?

Тъмнокосото момиче последно беше взело книгата, това вече го знаех. Дали е искала да премахне уликите към книгата, която си е изписала? Но ако е искала да открадне или скрие този екземпляр, защо го четеше най-открито насред библиотеката? Явно друг е откъснал картончетата, може би някой — но защо? — който не иска други хора да намерят тази книга. Който и да е бил, трябва много да е бързал, за да пропусне да заличи следите от деянието си. Отново премислих цялата история. Тук каталогът беше светая светих; ужасно конско от служителите и библиотекарите очакваше всеки студент, хванат, че е забравил да върне чекмеджето си от масата обратно в каталога. Евентуалното посегателство срещу каталога може да се извърши само много бързо, това беше ясно, в редкия миг, когато наоколо няма никого и никой не гледа към теб. Ако онова момиче не беше извършителката на престъплението, може би не знаеше, че някакъв човек не иска тази книга да се чете. Тогава може би книгата още беше у нея. Затичах към регистратурата.

Библиотеката, построена в най-висшия от висшите неоготически стилове горе-долу по времето, когато Роси се е дипломирал в Оксфорд (заобиколен от оригиналните архитектурни шедьоври, разбира се), винаги ми е харесвала едновременно защото е красива и комична. За да стигна до регистратурата, трябваше да прекося дълъг катедрален кораб. Тя се намираше на мястото на олтара в истинските катедрали, под стенопис на Богородица — в случая очевидно трябваше да е Богородица на Знанието — в небесносиня рокля, понесла на ръце купища райски книги. Поръчването на книги там беше свещенодействие почти като причастието. В днешни дни това ми се виждаше доста цинична шега, затова не вдигнах поглед към безжизненото и неотзивчиво лице на Богородицата и се обърнах към библиотекарката, опитвайки се самият аз да не изглеждам твърде напрегнат.

— Търся една книга, която в момента не мога да намеря по рафтовете — започнах аз, — и се чудя дали в момента някой я е взел или вече е върната.

Библиотекарката, нисичка сериозна жена на около шейсет години, вдигна очи от книжата си.

— Заглавието, ако обичате — каза тя.

— Дракула на Брам Стокър.

— Минутка, моля, ще погледна дали са я върнали.

Тя прерови листчетата в една малка кутийка с безизразно лице.

— Съжалявам, в момента е заета.

— О, какъв ужас — казах убедително. — Кога трябва да се върне?

— В триседмичен срок. Някой я е взел вчера.

— Опасявам се, че не мога да чакам толкова. Разбирате ли, водя един курс… — Това обикновено бяха магически думи.

— Заповядайте, запазете си ред за книгата — каза студено библиотекарката. Обърна фризираната си сива глава настрани, като че ли да ми покаже, че иска да се върне към работата си.

— Може би някой от студентите ми я е взел, за да чете за курса. Ако ми кажете името, ще успея да се свържа с него.

Тя ме погледна косо.

— Това обикновено не се прави — каза.

— Но положението е необикновено — отвърнах с доверителен тон. — Ще бъда откровен с вас. Трябва да използвам откъс от тази книга, за да подготвя изпита им, но бях заел моя екземпляр на един студент, а той сега не може да го намери. Грешката си е моя, но нали знаете как стоят нещата със студентите, трябваше тогава да мисля.

Лицето й омекна и почти изобрази съчувствие.

— Ужасно, нали? — кимна тя. — Всеки семестър губим купища книги, сигурна съм. Е, хайде да видим това име, но не разправяйте насам-натам, че аз към ви казала, става ли?

Обърна се да порови в чекмеджето зад нея, а аз размишлявах върху двойствеността, която току-що бях открил в собствената си природа. Кога се научих да лъжа тъй изкусно? Почувствах хем неудобство, хем удоволствие. Докато чаках пред бюрото, усетих, че един от библиотекарите зад големия олтар се бе приближил и ме наблюдаваше. Беше слаб мъж на средна възраст, когото често бях виждал там, не много по-висок от колежката си и неугледно облечен в сако от туид и лекьосана вратовръзка. Може би защото и преди го бях виждал, останах поразен колко променен изглеждаше. Лицето му бе хлътнало и изтощено — може би беше тежко болен.

— Мога ли да ви помогна? — каза той неочаквано, като че ли подозираше, че може да открадна нещо от бюрото, ако никой не ме наглежда.

— Не, благодаря — махнах към гърба на библиотекарката. — Вече ме обслужват.

— Ясно.

Той отстъпи настрани, когато тя се върна с едно листче и го постави пред мен. В този момент не знаех къде да гледам — хартията танцуваше пред очите ми. Когато се обърна, библиотекарят се наведе да провери някакви книги, явно току-що върнати на регистратурата за обработка. И докато навеждаше късогледите си очи към тях, вратът му за момент остана открит над изтърканата яка и там видях две ранички, мръсни на вид и покрити с коричка, както и грозна шарка от засъхнала кръв по кожата под тях. После той се изправи и отново се обърна с книгите в ръка.

— Това ли ви трябваше? — попита библиотекарката. Погледнах надолу към листчето, която тя показваше. — Ето това е картончето за Дракула на Брам Стокър. Имаме само един екземпляр.

Нечистоплътният библиотекар внезапно изпусна книгите си на пода и звукът отекна мощно из високата зала. Той се изправи и ме погледна в очите. Никога не бях виждал — или поне дотогава не бях виждал — човешки поглед, пълен с толкова омраза и подозрение.

— Нали това ви трябваше? — настоя библиотекарката.

— О, не — казах аз, мислите ми препускаха в опит да възвърна равновесието си. — Сигурно е станало недоразумение. Търся Залез и падение на Римската империя от Гибън. Казах ви, че водя курс върху тази книга и ми трябват допълнителни копия.

Тя се намръщи:

— Но на мен ми се стори…

Съжалявах дълбоко за наранените й чувства, дори и в този неприятен момент, след като бе започнала да се държи по-любезно с мен.

— Няма нищо — казах аз. — Може би не съм проверил внимателно. Ще отида пак да погледна каталога.

В момента, в който казах думата каталог обаче, разбрах, че съм надценил новооткритите си способности. Очите на другия библиотекар се присвиха и той леко наклони глава като хищник, който дебне движенията на жертвата си.

— Много ви благодаря — измърморих учтиво и се отдалечих, но усещах пронизващия поглед с гърба си чак до другия край на залата.

Направих си труда да инсценирам нова проверка в каталога, после затворих куфарчето си и решително излязох през главния вход, където правоверните вече се стичаха навътре за сутрешното четене. Навън намерих възможно най-слънчевата пейка и облегнах гръб на неоготическата стена, за да мога безопасно да наблюдавам всички минаващи. Трябваха ми пет минутки да поседя и да помисля — разсъжденията, учеше ни Роси, трябва да са навременни, а не времепоглъщащи.

Станалото обаче беше твърде много, за да го смеля наведнъж. В този объркан миг бях успял не само да зърна наранения врат на библиотекаря, но и името на човека, който ме беше изпреварил с Дракула. Тя се казваше Хелън Роси.

 

 

Вятърът беше студен и все повече се засилваше. Баща ми спря и извади от чантата на фотоапарата си две непромокаеми якета. Беше ги навил така стегнато, че да се поберат сред фотографските му принадлежности, шапката и малката аптечка за първа помощ. Мълчаливо облякохме якетата върху пуловерите си и той продължи.

* * *

Както си седях под късното пролетно слънце и гледах как университетът се размърдва и събужда за обичайните си дела, внезапно завидях на всички тези нормални на вид студенти и преподаватели, всеки тръгнал в своята посока. Горчиво си помислих, че за тях утрешният изпит е тежка задача или пък политиката на факултета — страшна драма. Никой от тях не би разбрал в какво положение съм изпаднал, никой не би могъл да ми помогне. Почувствах се самотен, оставен вън от моята институция, от моята вселена, като изгонена от кошера пчела. И всичко това, установих с изненада, се бе случило само за четирийсет и осем часа.

Сега трябваше да мисля ясно и бързо. Първо, бях забелязал същото, за което говореше и Роси — някой извън кръга на представляващите непосредствена заплаха за Роси, — в случая немит ексцентричен на вид библиотекар беше ухапан по врата. Да предположим, казах си, почти през смях заради абсолютните нелепици, в които бях започнал да вярвам, да предположим, че нашият библиотекар е бил ухапан от вампир, и то съвсем неотдавна. Роси бе измъкнат от кабинета си — даже се бе проляла кръв, напомних си — само преди две нощи. Ако наистина е на свобода, Дракула очевидно изпитва предпочитания не само към цвета на академичния свят (тук си спомних за горкия Хеджис), но и към библиотекари, архивисти. Не — изправих се на пейката, внезапно схванал последователността на модела, — той предпочиташе онези, които са работили с архиви, свързани с неговата легенда. Първи беше чиновникът, който бе измъкнал картата на Роси в Истанбул. После ученият от Смитсъновия музей, помислих си, като си припомних последното писмо на Роси. И разбира се, самият Роси през цялото време е бил под заплаха, тъй като е притежавал екземпляр от една от тези хубави книжки и е проучвал други може би свързани със случая източници. Ето сега и този библиотекар, макар че още нямах доказателства дали се е занимавал с документи за Дракула. И накрая — аз?

Взех куфарчето си и забързах към телефонните будки до студентския стол.

— Университетска информация, ако обичате.

Доколкото можех да видя, никой не ме беше проследил, но за всеки случай затворих вратата на кабината и внимателно заоглеждах минувачите през стъклото.

— Дали имате в списъците си мис Хелън Роси? Да, последна година — рискувах аз.

Телефонистката на университета не беше приказлива; чувах я как бавно прелиства някакви страници.

— Имаме X. Роси в женското общежитие за петокурсници — каза тя.

— Тя трябва да е, благодаря много. — Записах си номера и веднага го набрах. Вдигна домакинка с пронизителен и покровителствен глас:

— Мис Роси? Да? Кой я търси, моля?

О, Боже. Не бях се сетил за това.

— Брат й — избърборих, — тя каза, че ще е на този номер.

Чух стъпките й да се отдалечават от телефона, а после други, по-отчетливи стъпки се върнаха и слушалката изшумоля под ръката, която я вдигна. Благодаря ви, мис Луис, каза далечният глас, като че ли отпращаше прислужник. После тя заговори в слушалката и аз чух ниския, плътен тембър, който помнех от библиотеката.

— Нямам брат — каза тя. Звучеше като предупреждение, а не като просто твърдение. — Кой се обажда?

Баща ми потри ръце на мразовития вятър, при което ръкавите на якето му се намачкаха като амбалажна хартия. Хелън, помислих си аз, но не посмях да изрека името на глас. Винаги бях харесвала това име; за мен то излъчваше храброст и красота като прерафаелитската илюстрация на Троянската Елена на корицата на моята Детска Илиада, която имахме у дома в Съединените щати. Но преди всичко, това беше името на майка ми, а баща ми никога не обсъждаше тази тема.

Погледнах го изпитателно, но той отново бе заговорил.

— Горещ чай в някое от тези кафенета долу — каза той. — Ето от какво имам нужда. А ти?

За пръв път забелязах, че лицето му — красиво, деликатно лице на дипломат — бе помрачено от тежки сенки, които обрамчваха очите му и оставяха впечатлението, че носът му е твърде тънък и остър и че никога не си доспива. Той се изправи и се протегна, а после надникнахме за последно да видим зашеметяващата гледка от прозорците на кулата. Баща ми ме придържаше леко назад, като че ли се страхуваше да не падна.