Елизабет Костова
Историкът (38)

Глава 36

Нощта, която прекарах в онази ферма в Булоа, със спящия Барли на отсрещното легло, беше една от най-будните нощи в живота ми. Прибрахме се към девет и нещо, тъй като навън нямаше много какво да се прави, освен да слушаме пилетата и да гледам как небето потъмнява над срутените хамбари. За мое удивление във фермата нямаше електричество — Не забеляза ли, че няма жици?, попита Барли — и фермерката ни остави един фенер и две свещи, след което ни пожела лека нощ. На светлината им сенките на старите лакирани мебели пораснаха и се надвесиха над нас, а плетеното пано на стената леко потрепваше.

След няколко прозевки Барли си легна с дрехите на едното легло и почти веднага заспа. Аз не смеех да последвам примера му, но се страхувах да оставя свещите да горят цяла нощ. Накрая ги духнах и оставих фенера запален, а това още по-ужасно сгъсти сенките край мен и през единствения ни прозорец от двора нахлу мрак. Край прозореца се виеше лоза, дърветата изглеждаха по-близо едно до друго, а аз, сгушена в леглото си, слушах разнасящия се наоколо зловещ тих звук, може би бухали или гълъби. Барли изглеждаше много далече; преди се бях зарадвала на разделените кревати, които ни спестиха неудобството да се чудим как да легнем, но сега съжалявах, че не сме принудени да спим гръб до гръб.

След като полежах достатъчно дълго в една и съща поза и чак се схванах, видях мека светлина постепенно да пропълзява през прозореца по плочите на пода. Луната изгряваше, а с нея ужасът ми леко стихна, като че ли стар приятел беше дошъл да ми прави компания. Опитах се да не мисля за баща ми; ако това беше някоя от нашите екскурзии, в отсрещното легло щеше да спи той, в достолепната си пижама и с изпусната книга край себе си. Той щеше пръв да забележи старата ферма, щеше да знае, че основната й част датира от времето на Аквитания, щеше да купи три бутилки вино от любезната домакиня и да обсъди с нея лозята й.

Лежейки, аз се замислих какво ли ще правя, ако баща ми не оцелее от пътуването си до Сен Матийо. Не можех да се върна в Амстердам, мислех си аз, да се мотая из къщата ни сама с мисис Клей; това би ме довършило. По европейската система имах още две години до края на средното си образование и после можех да кандидатствам в някой университет. Но кой ще ме вземе преди това? Барли ще се върне към стария си живот; не можех да очаквам, че ще продължи да се грижи за мене. Мастър Джеймс мина през ума ми с дълбоката си, тъжна усмивка и добродушните бръчки край очите. После се сетих за Джулия и Масимо, за вилата им в Умбрия. Видях как Масимо ми налива вино — А ти какво учиш, прекрасна щерко? — и как Джулия казва, че трябва да спя в най-хубавата стая. Те нямаха деца и обичаха баща ми. Ако светът ми се преобърнеше, щях да отида при тях.

Изгасих фенера, вече по-смела, и изтичах на пръсти да надникна навън. Едва виждах луната, закрита наполовина от накъсаните облаци. Срещу нея плуваше един силует, който добре познавах — не, беше само за миг, пък и беше само облак, нали? Разперените крила, извитата опашка? Веднага се стопи, но аз се шмугнах в леглото на Барли и часове наред треперих, притисната до нищо неподозиращия му гръб.

Задачата да пренесем господин Ерозан и да го настаним в ориенталската гостна на Тургут — където бледен, но спокоен, той легна на един от дългите дивани — отне по-голямата част от сутринта. Още бяхме там по обяд, когато мисис Бора се върна от детската градина. Тя влезе забързано с пълни пазарски торби в двете си облечени в ръкавици ръце. Носеше жълта рокля и шапка с цветя и приличаше на миниатюрен нарцис. Усмивката й беше свежа и мила, дори и когато ни видя всичките в хола си, заобиколили един легнал мъж. Явно нищо в действията на съпруга й не можеше да я изненада, помислих си аз; може би това е един от ключовете към успешната връзка.

Тургут й обясни положението на турски и веселото й изражение се смени първо с очевидно неверие, а после с нарастващ ужас, когато той внимателно й показа раната на врата на най-новия й гост. Тя ни изгледа с Хелън с безмълвно удивление, като че ли за пръв път се сблъскваше със злото. После хвана ръката на библиотекаря, която, както бях установил по-рано, беше не само бяла, но и студена. Подържа я малко, избърса очите си и бързо отиде в кухнята, откъдето се понесе приглушеното тракане на тенджери и тигани. Каквото и да се случеше, горкият човек поне щеше да обядва добре. Тургут ни покани също да останем за обяд и, за моя изненада, Хелън отиде в кухнята да помага на мисис Бора.

Когато се уверихме, че господин Ерозан си почива удобно, Тургут ме заведе в зловещия си кабинет за няколко минути. С облекчение забелязах, че завеските над портрета бяха плътно спуснати. Поседяхме малко да обсъдим положението.

— Мислиш ли, че е безопасно за теб и жена ти да оставите този човек тук? — не успях да се сдържа и попитах.

— Ще взема всички предпазни мерки. Ако след ден-два се подобри, ще му намеря подслон и човек, който да бди над него — Тургут издърпа един стол за мен и се настани зад бюрото си. Помислих си, че все едно бях с Роси в университетския му кабинет, само дето кабинетът на Роси беше подчертано весел с пищните цветя и димящото кафе, докато този тук беше ексцентрично мрачен. — Не очаквам ново нападение тук, но ако все пак ни нападне, нашият американски приятел ще срещне мощна отбрана. — Загледан в якото му телосложение зад бюрото, изобщо не се усъмних в думите му.

— Съжалявам — казах аз, — но явно ти докарахме много беди, професоре, и дори доведохме заплахата точно пред вратата на дома ти. — Накратко му описах нашите срещи със заразения библиотекар, включително снощния случай, когато го мярнах пред „Айя София“.

— Чудна работа! — каза Тургут. Очите му светеха с мрачно любопитство, а пръстите му барабаняха по плота на бюрото.

— Разреши да те питам нещо — започнах аз. — Тази сутрин в архива ти каза, че и преди си виждал такова лице. Какво имаше предвид?

— Хъм — ерудираният ми приятел сключи ръце на бюрото, — да, ще ти разкажа този случай. Беше преди много години, но го помня съвсем ясно. Всъщност стана няколко дни, след като получих писмото от професор Роси, в което той ми обясняваше, че нищо не знае за нашия архив. Един късен следобед след часовете си отидох в архива — тогава той още се помещаваше в старата си сграда и не беше пренесен в сегашното здание. Помня, че проучвах материали, за да напиша статия за една изгубена творба на Шекспир, „Кралят на Ташкания“, която според някои се развива в измислено място, чийто прототип е Истанбул. Може би си чувал за нея?

Поклатих глава.

— Цитира се в трудовете на няколко английски историци. От тях знам, че в оригиналната пиеса един зъл дух на име Дракол се явява на владетеля на прекрасен стар град, който той — владетелят, е завзел със сила. Духът заявява, че някога е бил враг на краля, но сега идва да го поздрави за неговата кръвожадност. После го подтиква да пие от кръвта на жителите на града, които така се превръщат в негови слуги. Този пасаж може да ти смрази кръвта. Някои казват, че пиесата не е на Шекспир, но аз — той уверено удари с ръка по ръба на бюрото си, — аз мисля, че изказът несъмнено е Шекспиров и че градът е Истанбул, преименуван с псевдотюркската дума Ташкания. — Той се наведе напред. — Освен това вярвам, че тиранът, на когото се явява духът, не е никой друг, а самият султан Мехмед И, завоевателят на Константинопол.

Мравки полазиха по гърба ми.

— Какво според теб може да означава това — за историята на Дракула, имам предвид?

— Е, приятелю, за мен е много интересно, че легендата за Влад Дракула е проникнала чак до протестантска Англия към, да речем, 1590 година, че е била толкова устойчива. Нещо повече, ако Ташкания наистина е Истанбул, то пиесата показва, че по времето на Мехмед тук присъствието на Дракула се е чувствало съвсем осезаемо. Мехмед влиза в града през 1453 година. Това е само пет години след като младият Дракула се връща във Влахия от пленничеството си в Мала Азия и няма сигурни сведения, че оттогава до края на живота си се е връщал отново по нашите земи, макар че според някои учени той все пак е плащал лично данъци на султана. Не мисля, че това може да се докаже. Моята теория гласи, че той оставя тук вампирското си наследство ако не приживе, то със сигурност след смъртта си. Но — Тургут въздъхна — нишката между литературата и историята често изтънява прекалено, а аз не съм историк.

— Ти наистина си чудесен историк — казах аз скромно. — Направо съм изумен колко много исторически следи си проучил, и то с какъв успех.

— Много си любезен, млади приятелю. Както и да е, една вечер работех по статията си за тази теория — тя така и не беше публикувана, уви, защото редакторите на списанието, на което я предложих, обявиха съдържанието й за прекалено суеверно, — та работех до късно през нощта и след около три часа в архива отидох до ресторанта от другата страна на улицата, за да хапна малко бюрек. Ял ли си бюрек?

— Още не — признах аз.

— Трябва веднага да опиташ — това е един от най-възхитителните ни национални специалитети. Значи влязох в ресторанта. Навън вече беше тъмно, защото беше зима. Седнах на една маса и докато чаках, извадих писмото на професор Роси от останалите си документи и го препрочетох. Както ти споменах, бях го получил само преди няколко дни и съдържанието му много ме озадачи. Келнерът ми донесе яденето и се случи така, че погледнах лицето му, докато оставяше чиниите. Очите му бяха сведени, но ми се стори, че внезапно забеляза писмото, което четях, с името на Роси най-отгоре. Той му хвърли няколко коси погледа, а после лицето му сякаш отново стана безизразно, но аз забелязах, че застана зад мен уж да сложи друга чиния на масата, докато всъщност надничаше през рамото ми към писмото.

Не можех да си обясня поведението му и се чувствах доста неудобно, затова сгънах писмото и се приготвих да изям вечерята си. Той се отдалечи мълчаливо и аз не се сдържах да не го проследя с поглед, докато обикаляше из ресторанта. Беше едър, широкоплещест, як мъж с тъмна, сресана назад коса и дълбоки тъмни очи. Щеше да е хубав, ако не изглеждаше — как се казва на английски? — твърде зловещо. Очевидно в следващия час ме избягваше, дори и след като приключих с яденето. Извадих си книга да почета, но тогава той внезапно изникна до масата ми и остави димяща чаша чай пред мен. Не бях поръчвал чай и се учудих. Помислих си, че или е от заведението, или е грешка. „Чаят ви — каза той, докато го поставяше на масата. — Постарах се да е много горещ.“ После ме погледна право в очите и не мога да опиша колко ужасяващо беше лицето му. Беше бледо, почти жълто на цвят, като че ли — как да кажа? — беше изгнил отвътре. Под гъстите вежди очите му бяха тъмни и ярки почти като на животно. Устата му беше като червена вакса, а зъбите му бяха много бели и дълги — някак необяснимо здрави на болнавото му лице. Келнерът се усмихна, докато се навеждаше с чая и до мен достигна странната му миризма, от която ми стана лошо и за малко да припадна. Може да ти се види смешно, приятелю, но донякъде приличаше на миризмата, която при други обстоятелства винаги съм харесвал — на стари книги. Знаеш я тази миризма — на пергамент, кожа и още нещо? Знаех я и изобщо не ми беше смешно.

— Секунда по-късно беше изчезнал, без да бърза, се беше прибрал в ресторантската кухня и аз останах на мястото си с чувството, че той всъщност искаше да ми покаже нещо — лицето си, например. Искаше внимателно да го огледам, но все пак в него нямаше нищо конкретно, което да оправдае ужаса ми. — Самият Тургут сега изглеждаше пребледнял, докато седеше в средновековния си стол. — За да успокоя нервите си, взех лъжицата и разбърках чая. Смятах да се успокоя с горещата напитка, но после се случи нещо… нещо много необикновено.

Гласът му отслабна, сякаш вече съжаляваше, че е започнал да разказва тази история. Това чувство ми беше добре познато, затова кимнах да го окуража:

— Моля те, продължавай.

— Сега ми звучи фантастично, но говоря самата истина. Над чашата се издигаше пара — нали знаеш как се получава, когато разбъркаш нещо горещо? — и когато аз разбърках чая си, парата се вдигна във формата на малък дракон и се изви над чашата ми. Потрепна във въздуха за няколко секунди и изчезна. Видях го много ясно със собствените си очи. Можеш да си представиш как се почувствах, просто не вярвах на себе си, а после бързо събрах нещата си, платих и излязох.

Устата ми беше пресъхнала.

— След това видя ли този келнер отново?

— Никога. Няколко седмици не смеех да вляза в ресторанта, но после любопитството ми взе връх и аз отново отидох по тъмно, но от него нямаше и следа. Дори попитах един от другите келнери за него и той отвърна, че такъв мъж наистина е работил при тях, но за кратко, и не знаел фамилията му. Първото му име било Акмар, каза той. Повече никога не го видях.

— Но мислиш, че лицето му е издавало… — не можах да довърша.

— Бях втрещен от това лице. Това е всичко, което можех да ти кажа тогава. Когато видях лицето на библиотекаря, който вие — както сам казваш — докарахте тук, усетих, че то вече ми е познато. Не е просто видът на смъртта. Има нещо в изражението… — той се обърна неспокойно и хвърли поглед към запердената ниша, където висеше портретът. — Онова, което ме потресе и ме разтревожи в твоя разказ, в сведенията, които току-що ми даде, е, че американският библиотекар доста се е приближил до нетленната си орис, откакто сте го видели за пръв път.

— Какво имаш предвид?

— Когато е нападнал мис Роси в библиотеката у вас, ти си успял да го събориш. Но моят приятел в архива, когото той нападна тази сутрин, казва, че е бил много силен, а моят приятел не е по-слаб от теб. Демонът вече е бил способен и да изсмуче солидно количество кръв от приятеля ми, уви. И все пак този вампир се разхожда на слънчева светлина, както видяхме, което означава, че не е изцяло заразен. Предполагам, че това създание е било ухапано за втори път или във вашия университет, или тук, в Истанбул и ако връзките му наистина са тук, той скоро ще получи и третото си злокобно причастие и завинаги ще се присъедини към живите мъртви.

— Да — отвърнах аз. — Нищо не можем да направим за американския библиотекар, ако не го открием, затова ще трябва да пазиш приятеля си тук много внимателно.

— Ще го пазя — каза Тургут с мрачна решителност. Помълча малко, а после отново се обърна към библиотеката си. Без да пророни и дума, той измъкна от сбирката си огромен албум с латински букви на корицата. — Румънски — уведоми ме той. — Това е сборник със снимки от църкви в Трансилвания и Влахия, събрани от един изкуствовед, който неотдавна почина. Той възпроизвежда тук много изображения на църкви, които после през войната за съжаление били разрушени. Така че тази книга е много ценна. — Той сложи албума в ръката ми. — Защо не обърнеш на 25-а страница?

Така и направих. Там открих илюстрация на две страници — цветен отпечатък на стенопис. Църквата, където някога се е намирал стенописът, беше показана на малка черно-бяла снимка: изящна сграда с усукани камбанарии. Но вниманието ми беше привлечено от по-голямата картина. Отляво се беше надвесил разярен летящ дракон с двойно навита опашка, с обезумели златни очи и бълваща пламъци уста. Явно се канеше да се спусне върху фигурата отдясно, треперещ човечец в ризница и раирана чалма. Човекът беше клекнал от страх, с извит ятаган в едната ръка и кръгъл шит в другата. Първо си помислих, че е застанал сред поле със странни цветя, но когато се вгледах внимателно, видях, че предметите край краката му бяха хора, гора от хора, като всеки от тях се гърчеше, набучен на кол. Някои бяха с чалми като гиганта по средата на групата, но други бяха облечени с нещо като селски дрипи. Други обаче носеха брокатени пелерини и високи кожени шапки. Имаше светли и тъмни коси; благородници с дълги кафяви мустаци; дори и няколко свещеници или монаси в черни раса и високи шапки. Имаше жени с дълги увиснали плитки, голи момченца, деца. Виждаха се и едно-две животни. Всички се гърчеха в агония.

Тургут ме наблюдаваше.

— Дракула е бил ктитор на тази църква през втория период от управлението си — каза той тихо.

Аз се взрях в картината още малко. После не издържах и затворих книгата. Тургут я взе от ръцете ми и я сложи настрана. Когато се обърна към мен, по лицето му беше изписана ярост.

— Сега, приятелю, кажи как смяташ да намериш професор Роси? Директният въпрос ме преряза като нож.

— Още се опитвам да сглобя цялата информация — признах аз бавно, — но дори и след благородните ти усилия снощи заедно с господин Аксой не мисля, че знаем много. Може би Влад Дракула се е появил в Истанбул след смъртта си, но как можем да разберем дали е погребан тук и дали гробът му още се намира тук? Това си остава загадка. А що се отнася до следващата ни стъпка, мога само да ти кажа, че ще отидем до Будапеща за няколко дни.

— Будапеща? — почти виждах как предположенията препускаха по широкото му лице.

— Да. Помниш ли, че Хелън ти разказа историята на майка си и на професор… и на баща си. Хелън твърдо вярва, че майка й може да знае нещо, което тя досега не е чувала от нея, затова ще отидем лично да поговорим с майка й. Лелята на Хелън е важна клечка в правителството и ще уреди работата, надявам се.

— Аха — той почти се усмихна. — Слава на Всевишния за приятелите по високите етажи. Кога заминавате?

— Може би утре или вдругиден. Ще останем там пет-шест дни, струва ми се, а после ще се върнем тук.

— Много добре. Тогава трябва да вземеш това — Тургут внезапно се изправи и извади от шкафчето малкия комплект инструменти за лов на вампири, който ни беше показал предишния ден. Той го сложи точно пред мен.

— Но това е едно от съкровищата ти — възпротивих се аз. — Пък и едва ли ще ни пуснат с него на митницата.

— О, изобщо няма да го показвате. Скрийте го най-внимателно. Виж дали можеш да го сложиш в куфара си някъде между бельото, но най-добре го дай на мис Роси да го носи. В багажа на жените не ровят толкова — той кимна окуражително. — Сърцето ми няма да е спокойно, ако не го вземете. Докато сте в Будапеща, ще прегледам много стари книги, за да се опитам да помогна, но да знаеш, че сте тръгнали по следите на чудовище. Засега, пази го в куфарчето си — комплектът е съвсем тънък и лек. — Взех дървената кутия, без нищо повече да кажа, и я сложих до драконовата книжка. — Докато вие разпитвате майката на Хелън, аз ще се поровя тук за всевъзможни следи, водещи към нечий гроб. Още не съм се отказал от идеята — той присви очи. — Това би обяснило до голяма степен чумите, стоварили се като проклятие върху града ни след въпросния период. Ех, да можехме не само да ги обясним, но и да им сложим край…

В този момент вратата на кабинета се отвори и мисис Бора промуши глава, за да ни повика за обяд. Нахранихме се вкусно като предишния ден, но бяхме много по-тъжни. Хелън беше мълчалива и изглеждаше уморена, мисис Бора раздаваше чинии с безмълвна грациозност, а господин Ерозан, макар че седна с нас на масата за малко, не успя да хапне кой знае какво. Мисис Бора обаче го накара да изпие доста червено вино и да изяде малко месо, което сякаш донякъде възстанови силите му. Дори и Тургут беше унил и обзет от меланхолия. Двамата с Хелън си тръгнахме веднага щом учтивостта ни позволи.

Тургут ни изпрати навън и се ръкува с нас с обичайната си сърдечност, като ни накара да му се обадим, щом сме готови с плановете за пътуването си, и ни обеща несекващото си гостоприемство и когато се върнем. После кимна и потупа куфарчето ми и аз осъзнах, че мълчаливо ми напомня за комплекта, който лежеше вътре. Кимнах в отговор и леко махнах към Хелън, за да й кажа, че ще й обясня по-късно. Тургут ни махаше, докато се изгуби от поглед под липите и тополите, а когато вече не го виждахме, Хелън уморено ме хвана под ръка. Въздухът миришеше на люляк и, крачейки по тази достолепна сива улица, през прокрадналите се между дърветата прашни снопове слънчеви лъчи, за миг щях да повярвам, че сме на ваканция в Париж.