Елизабет Костова
Историкът (48)

Глава 46

Скъпи приятелю,

Днес шофьорът ми наистина ни закара на север до Търговище, след което трябваше да се върне при семейството си в Букурещ, а ние се настанихме в един стар хан. Джорджеску е идеалният спътник; веселеше ме по пътя с историята на местата, край които минавахме. Познанията му са изключително широки, а интересите му се простират от местна архитектура до ботаника, така че днес успях да науча извънредно много неща.

Търговище е красив град, средновековен на вид и с поне един приличен хан, нашия, където пътникът може да измие лицето си с чиста вода. Сега сме в сърцето на Влахия, хълмиста земя, притисната между планини и равнини. Влад Дракула управлявал Влахия няколко пъти между 1450 и 1460 г.; Търговище е столицата му и днес следобед се разходихме из внушителните руини на тукашния му дворец, като Джорджеску ми показваше различните стаи и описваше вероятното им предназначение. Дракула не е роден тук, а в Трансилвания, в един град, наречен Сигишоара. Няма да имам време да го видя, но Джорджеску е бил там няколко пъти и ми каза, че къщата, в която е живял бащата на Дракула и където самият Дракула е роден, още стои на мястото си.

Най-забележителната от всички забележителни гледки днес беше наблюдателната кула на Дракула или по-скоро разкрасената й реставрация от деветнайсети век, която зърнахме, докато се разхождахме из старите улици и развалините. Като истински археолог Джорджеску бърчи шотландско-римския си нос пред всякакви реставрации и твърди, че специално в този случай амбразурите на върха били сбъркани; но какво може да се очаква, троснато ме попита той, щом историците почнат да използват въображението си? Независимо дали реставрацията беше правдоподобна или не, онова, което Джорджеску ми разказа за тази кула, ми изправи косите. Влад Дракула я използвал не само като наблюдателница в онази епоха на чести турски набези, но и като удобно местенце, от което да се наслаждава как долу в двора набиват жертвите му на кол.

Вечеряхме в малка кръчмичка до центъра на града. Оттам се виждаха външните стени на порутения дворец и докато дъвчехме хляба и задушеното, Джорджеску ми разказа, че Търговище е най-подходящото изходно място за пътувания към планинската крепост на Дракула. Втория път, когато завзел влашкия трон, през 1456 г., обясни ми той, решил да си построи замък над река Арджеш, който да му служи като убежище при нашествия в равнината. Власите винаги са търсели спасение в планините между Търговище и Трансилвания — а и в самата трансилванска пустош.

Той си отчупи парче хляб и усмихнато изтопи с него соса на задушеното. Дракула знаел, че там, над реката, вече имало две разрушени крепости, които датирали поне от единайсети век. Решил да възстанови едната от тях, древния Арджешки замък. Трябвала му евтина работна ръка — тези неща от край време ишкат добри помощници, нали? Та с вродената си любезност той поканил всичките си боляри — своите васали, нали разбираш — на малко великденско тържество. Облечени в най-хубавите си дрехи, те се събрали в огромния двор тук в Търговище и той обилно ги нагостил и напоил. После избил онези, които му се видели най-неудобни, а останалите подкарал — заедно с жените и децата им — петдешет километра нагоре в планината да строят Арджешкия замък.

Джорджеску претърси масата, очевидно за още хляб. Е, всъщност не е било толкова просто — както обикновено в румънската история. По-големият брат на Дракула — Мирча, бил убит шамо година по-рано от политическите им врагове в Търговище. Когато Дракула дошъл на власт, той накарал да изровят ковчега на брат му и открил, че горкият човечец бил погребан жив. Тогава изпратил потните за великденското тържество и после хем отмъстил за брат ши, хем намерил евтини работници за планинския ши замък. Край стария замък вече имало тухлени пещи и всички, които оцелели по пътя догоре, били принудени да работят денонощно, да носят тухли и да зидат стените и кулите. Древните песни от този край гласят, че когато работата била свършена, разкошните дрехи на болярите падали на дрипи. Джорджеску стържеше по чинията си. Забелязал съм, че Дракула е бил колкото противен, толкова и практичен човек. Така че утре, приятелю, ще тръгнем по стъпките на нещастните благородници, но с покрита каруца, а не пеш.

Гледката на селяните, които се разхождат тук в народните си носии сред по-съвременните дрехи на гражданите, е удивителна. Мъжете носят бели ризи, тъмни елеци и огромни кожени цървули, завързани до коляното с кожени върви, все едно оживели римски пастири. Жените, които са най-често тъмнокоси като мъжете и са доста хубавички, носят тежки поли и ризи, над всичко това има стегнато закопчан сукман, а одеждите им са избродирани с пъстри шевици. Изглеждат весел народ, смеят се и викат сред алъш-вериша на пазара, където отидох вчера веднага щом пристигнахме.

Тук съвсем не виждам къде мога да пусна това писмо, така че засега ще ги пазя всичките на сигурно място в раницата си.

Твой верен,

Бартоломю

Скъпи приятелю,

За мое удоволствие успяхме да се доберем до едно селце на Арджеш, след целодневно пътуване през митично стръмни планини в покритата каруца на селянина, чиято шепа щедро напълних със сребърници. В резултат днес всички кости ме болят, но съм вдъхновен. За мен това село е малко чудо, сякаш излязло от приказките на братя Грим, нереално, иска ми се да можеше да го видиш поне за час, за да почувстваш огромната бездна, която го дели от целия западноевропейски свят. Малките къщички, повечето бедни и схлупени, но пък доста весели на вид, са с дълги стрехи и високи комини, върху които в огромни гнезда летуват щъркели.

Днес следобед го обходих цялото с Джорджеску и открих, че площадчето в центъра е сборното място на селяните, с кладенец за местните жители и гигантско корито за водопоя на добитъка, който минава направо през центъра на селото два пъти на ден. Под едно измъчено дърво се намира кръчмата, шумно заведение, където трябваше непрекъснато да черпя всички с безбожната огнена вода на местните пиячи — сети се за това, когато кротко седнеш в Златния вълк с халба бира в ръка! С един-двама от мъжете там обаче все пак мога наистина да поприказвам.

Някои от тях освен това помнят Джорджеску от последното му идване тук преди шест години и когато за пръв път влязохме в кръчмата днес следобед, го приветстваха със здрави удари по гърба, макар че други явно го отбягваха. Джорджеску казва, че тук сме на един ден път нагоре до крепостта и обратно, но засега никой не иска да ни заведе дотам. Говорят за вълци, мечки и, разбира се, за вампири — приколичи, както ги наричат на своя език. Започвам да схващам няколко думи на румънски и когато се боря да разгадая значението им, изключително ми помагат познанията по френски, италиански и латински. Докато тази вечер разпитвахме неколцина от белокосите пияници, почти цялото селище се изсипа да ни зяпа не особено дискретно — жените, селяните, множество босоноги невръстни дечица, плюс младите девойки, които, както и да го гледаш, са си тъмнооки красавици. В един момент отвсякъде бях обграден от селяни, които се преструваха, че вадят вода или си метат праговете или нещо питат кръчмаря, че не се сдържах и се разсмях на глас, а те вкупом ме зяпнаха.

Още — утре. Как добре би ми дошъл само половин час да си поприказвам с теб на моя — нашия — роден език!

Вечно твой, Роси

Скъпи приятелю,

Изпълнен съм със страхопочитание — отидохме до крепостта на Влад и се върнахме. Сега знам защо исках да я видя; тя оживи пред мен, поне малко, страховитата личност, която търся и в смъртта й — или съвсем скоро ще започна да търся — някак, някъде, ако картите ми помогнат. Ще се опитам да ти опиша екскурзията ни, защото искам да си представиш цялата сцена, а и защото искам да я запиша за себе си.

Потеглихме призори с каруцата на един млад местен селянин, който явно беше по-заможен и е син на един от векуващите в кръчмата старци. Младежът очевидно беше получил нареждане от властния си родител да ни отведе горе, но задачата хич не му допадаше. Когато се качихме в каруцата, първите слънчеви лъчи едва огряваха селското площадче, а той няколко пъти посочи нагоре към планината, клатейки глава и мърморейки Поенари? Поенари? Накрая явно се примири с мисията си и нахлузи оглавниците на конете си, две грамадни кафяви машини, на които него ден им се размина полската работа.

Коларят ни също беше внушителна фигура, висок и широкоплещест под ризата и вълнения елек, а като си сложи шапката, се извиси поне с две глави над нас. При това положение колебанията му за пътуването ми се сториха леко комични, макар че определено не можех да се надсмивам над страховете на селяните след онова, което видях в Истанбул (което, както вече споменах, ще ти разкажа лично). Джорджеску се опита да го заговори, докато пътувахме през гъстата гора, но бедният човечец седеше, стиснал поводите в мълчаливо отчаяние (поне така ми се стори), като затворник, когото водеха към дръвника. От време на време пъхваше ръка в пазвата си, като че ли там държеше за защита някакъв амулет — досетих се, защото на врата му висеше кожена връв, но сдържах порива да поискам да го видя. Беше ми мъчно за човека, задето го подлагахме на такова мъчение против всички правила на неговата култура, и реших в края на пътуването да му дам малко повечко пари.

Смятахме да нощуваме горе, за да имаме достатъчно време да огледаме всичко и да се опитаме да поговорим със селяните, които може би щяхме да срещнем по пътя и които сигурно живееха по-близо до замъка, затова бащата на водача ни беше снабдил с черги и одеяла, а майка му ни беше приготвила един вързоп, пълен с хляб, сирене и ябълки, който сега лежеше отзад в каруцата. Когато влязохме в гората, усетих силен ненаучен уплах. Спомних си как дилижансът отвеждаше героя на Брам Стокър в трансилванските гори — или поне в романизирания им вариант — и почти ми се прииска и ние да бяхме тръгнали вечерта, за да зърна загадъчните огньове в гората и да чуя воя на вълците. Срамота, помислих си, че Джорджеску не е чел книгата, и реших да му пратя един екземпляр от Англия, ако изобщо някога се върна на това свъсено място. После си спомних срещата в Истанбул и тя бързо ме отрезви.

Напредвахме бавно през гората, защото пътят беше много изровен, с дълбоки коловози, а и почти веднага се заизкачва стръмно нагоре. Тези гори са много гъсти, вътре е сумрачно дори и посред бял ден и е зловещо хладно като в онази църква. Докато пътуваш през тях, отвсякъде си обграден от дървета и потискаща тишина; километри наред от каруцата не се виждаше нищо друго освен безкрайна редица дървета и храсти, гъста плетеница от всевъзможни драки и фиданки и големи, стари дървета. Много от дърветата стигат внушителна височина и короните им закриват небето. Все едно пътуваш край колоните на огромна катедрала, но мрачна, призрачна катедрала, където във всяка ниша би могъл да зърнеш лика на Черната Мадона или на светците мъченици. Забелязах поне дузина дървесни видове, включително гигантски кестени и някакъв вид дъб, какъвто дотогава не бях виждал.

В един момент пътят стана по-равен и навлязохме в шпалир от сребристи стволове, буки от онзи тип, който човек още може да срещне — но рядко — в най-гористите английски имения. Несъмнено си ги виждал. Тукашната гора можеше да е сватбената зала на Робин Худ, с огромни, исполински дънери, поддържащи покрив от милиони мънички зелени листенца, а под колелата ни пътят беше застлан със сиво-кафяв килим от ланшната шума. Коларят ни явно не забелязваше тази прелест — може би когато си прекарал целия си живот сред подобни гледки, не ги възприемаш като красота, а като част от самия свят — и седеше прегърбен в неодобрително мълчание. Джорджеску беше зает с някакви свои записки по работата си в Снагов, така че нямаше с кого една дума да разменя за прелестите на околния пейзаж.

След почти половин ден път излязохме на открито, сред зелено и дори златисто на слънцето поле. Вече бяхме доста по-високо от селото, забелязах аз, и пред нас се разкриваше далечна панорама към гъста гора, която така стръмно се спускаше надолу в края на полето, сякаш прекрачиш ли ръба и ще паднеш в пропаст. Оттам гората се спускаше в дълбоко ждрело и за пръв път видях река Арджеш като сребърна жилка далеч под нас. На отсрещния бряг се издигаха великански гористи склонове, на вид непроходими. Това е дом за орли, а не за хора, помислих си аз със страхопочитание пред безбройните битки, водени някога тук между османци и християни. Струваше ми се, че за която и да е империя, даже за най-неустрашимата, би било връх на лудостта да се опитва да проникне в тези земи. Вече по-добре разбирах защо Влад Дракула бе избрал тъкмо тази местност за своята крепост; всъщност тя нямаше нужда от укрепление, за да бъде непревземаема.

Водачът ни скочи долу, разопакова обяда ни и се нахранихме седнали на тревата под пръснатите наоколо дъбове и елши. После той се простря под едно дърво и нахлупи шапката върху лицето си, а Джорджеску го последва, като че ли нямаше по-естествено нещо, и двамата спаха цял час, докато аз обикалях поляната. Цареше чудесна тишина, като изключим воя на вятъра сред безбрежните гори. Над всичко това се извисяваше яркосиньото небе. Като отидох до другия край на поляната, видях подобно голо място сред гората доста по-надолу, където се беше разположил овчар в бели дрехи и широкопола кафеникава шапка. Стадото му — май овце — се поклащаше край него като облак и на мен ми се стори, че този човек стоеше там, наведен над стоката си, още от дните на Траян. Почувствах как ме завладява невероятно спокойствие. Зловещата ни мисия избледня в ума ми и ми хрумна, че и аз бих могъл да остана насред уханната поляна цяла вечност, точно като пастира.

Следобед пътят ни изведе нагоре по още по-стръмни и по-стръмни пътища, докато накрая стигнахме селото, което според Джорджеску се намирало най-близо до крепостта; там поседнахме за малко в местната кръчма на чашка от онази яка ракия, която те наричат палинка. Коларят ни даде да разберем, че смята да остане тук с конете, докато ние се изкачваме към крепостта пеша; той за нищо на света нямало да се качи там, да не говорим да нощува сред развалините. Когато настояхме, той изръмжа Pentru nimica on lime и сложи ръка на кожената връвчица около врата си. Джорджеску ми каза, че това означавало категорично не. Мъжът толкова здраво се съпротивляваше, че накрая Джорджеску се засмя и каза, че в разходката няма нищо лошо, а и без това последната част трябва да се извърви пеша. Малко ме учуди настояването на Джорджеску да спим на открито вместо да се върнем в селото, пък и, честно казано, и на мен не ми допадаше твърде идеята да прекараме нощта горе, но нищо не казах.

Накрая оставихме човека да си пие ракията, а конете му — водата, и се отправихме нагоре с вързопи храна и одеяла на гърба. Докато вървяхме по главната улица, отново си спомних историята на търговищенските боляри, куцукащи нагоре към старата порутена крепост, а после се сетих за онова, което видях — или ми се стори, че видях — в Истанбул и отново ме обля тревожна вълна.

Улицата скоро се превърна в тесен коларски път, а след това — в пътечка през гората, която се издигаше пред нас. Наклонът обаче беше по-стръмен само в последната отсечка и ние го преодоляхме с лекота. Внезапно се озовахме на ветровит хребет, каменист гръбнак, който стърчеше над гората. На билото, върху едно от най-високите ребра, се виждаха две разрушени кули и сринати стени — всичко, което беше останало от замъка на Дракула. Гледката беше главозамайваща — река Арджеш едва проблясваше ниско в ждрелото, а на хвърлей от нея бяха пръснати няколко селца. По-далеч на юг видях ниските хълмове, за които Джорджеску каза, че вече са във влашките равнини, а на север се издигаха планини, някои от тях със заснежени върхове. Бяхме се покатерили до едно орлово гнездо.

Джорджеску се провираше напред сред падналите камъни и накрая се озовахме насред развалините. Веднага забелязах, че крепостта е била малка и отдавна е изоставена на природните стихии; от незнайни времена беше дом единствено на всевъзможни диви цветя, лишеи, мъх, гъби и криворасли, брулени от вятъра дървета. Двете кули, които още не бяха паднали, стърчаха като скелети в небето. Джорджеску ми обясни, че крепостта е имала пет кули, от които приближените на Дракула бдели за турски нашествия. Дворът, насред който стояхме, някога е имал дълбок кладенец — за времена на обсада, а поне според легендата и таен проход, който водел до една пещера ниско долу край Арджеш. Тъкмо оттам през 1462 г. Дракула се спасил от турците след пет години необезпокоявано царуване от крепостта. Очевидно вече никога не се върнал там. Джорджеску смяташе, че е открил крепостния параклис в единия край на двора, откъдето надникнахме в бездънната урва. Птички се стрелкаха напред-назад из кулите, змии и дребни животни се шмугваха нанякъде с приближаването ни и ми се стори, че природата съвсем скоро ще превземе и малкото останало от цитаделата.

Когато археологическият ни урок приключи, слънцето вече се спускаше над западните хълмове, а сенките на скалите, дърветата и кулите се издължаваха край нас. Можем да се върнем до последното село, замислено каза Джорджеску. Но пък ако утре ни се прииска пак да разгледаме, ще трябва отново да се катерим. По-добре да нощуваме тук, какво ще кажеш?

Искаше ми се да кажа не, но Джорджеску изглеждаше толкова делово, така по научному уверен, докато се усмихваше със скицника в ръка, че се отказах да му противореча. Той се зае да събира сухи съчки, а аз му помагах и скоро до камъните на старинния крепостен двор, с внимателно изстърган за случая мъх, лумна огън. Джорджеску явно много се радваше на огъня, раздухваше го, стъкваше дървата и дори пригоди примитивна стойка за гърнето, което измъкна от раницата си. Скоро вътре закъкри манджа, а той се зае да реже хляба, усмихвайки се на огъня, и тогава си спомних, че всъщност той беше колкото шотландец, толкова и циганин.

Още преди да стане вечерята, слънцето залезе зад планините и развалините потънаха в мрак, а кулите добиха зловещ вид сред пълния здрач. Нещо — бухали? прилепи? — прехвърчаше насам-натам през бойниците, от които някога са се сипели стрели срещу турските войници. Извадих чергата си и я придърпах колкото може по-близо до огъня. Джорджеску бъркаше неимоверно вкусна манджа и докато се хранехме, той отново поде историята на това място. Една от най-тъжните легенди за Дракула е свързана с тази крепост. Чувал ли си за първата жена на Дракула?

Поклатих глава.

Селяните от близките села разказват нейната история и аз мисля, че тя вероятно е истина. Знае се, че през есента на 1462 г. турците прогонили Дракула от крепостта и когато той отново се качил на влашкия трон през 1476 г., така и не се върнал в крепостта, пък и скоро след това бил убит. Песните в тези села гласят, че в нощта, когато турските пълчища се качили на отсрещната школа ето там — той посочи тъмното кадифе на гората, — те се укрепили на мястото на някогашния замък Поенари и се опитали да разрушат крепостта на Дракула, като я обстрелвали с оръдия през реката. Не успели, затова командирът им издал заповед на другата сутрин всички сили да бъдат хвърлени в атака срещу крепостта.

Джорджеску млъкна, за да стъкне огъня, който лумна още по-силно; пламъците танцуваха по смуглото му лице и по златните зъби, а черните му къдрици заприличаха на рогчета. През нощта един роб от турския лагер, който бил роднина на Дракула, тайно изстрелял стрела към прозорците на кулата, където знаел, че се намират личните покои на Дракула. Към стрелата било прикрепено предупреждение да бяга, за да не попадне в ръцете на турците заедно със семейството си. На светлината на свещите в замъка робът видял през прозореца силуета на жената на Дракула, която очевидно прочела съобщението. В старинните си песни селяните разказват, че тя казала на съпруга си, че по-скоро ще стане храна за рибата в Арджеш, отколкото турска робиня. Турците не били особено любезни с пленниците си, нали се сещаш. Джорджеску се усмихна сатанински над манджата си. После тя се изкачила по стъпалата до върха на кулата — вероятно онази там — и се хвърлила долу. Самият Дракула, разбира се, слязъл в тайния си проход и избягал. Той кимна безстрастно. Тази част на Арджеш още се нарича Риу Домней, което ще рече реката на княгинята.

Както можеш да предположиш, потреперих — този следобед и аз бях надничал в пропастта. Урвата до реката е почти неправдоподобно дълбока.

Имал ли е Дракула деца от тази жена?

О, да. Джорджеску ми сипа още малко манджа. Синът им се казвал Мирча Злия и управлявал Влахия в началото на шестнайсети век. И той бил страшен симпатяга. Неговият род произвел поколения мъже с имената Михня и Мирча, до един противни. Дракула се оженил и втори път, за една унгарка, роднина на Матиаш Корвин, унгарския крал. Двамата също създали доста Дракули.

Техни потомци живеят ли още във Влахия или Трансилвания?

Не мишля. Щях да ги открия, ако бяха тук. Той отчупи голям комат хляб и ми го подаде. Потомците му от втората линия на рода притежавали земя в района на Секлер и се омесили с унгарците. Последната му издънка се задомила в благородното семейство Геци и после и те изчезнали.

Записах всичко това в бележника си, между хапките, макар че не вярвах да ме заведе до никакъв гроб. Това обаче ме наведе на последния ми въпрос, който хич не ми се искаше да задавам сред възцарилия се гъст мрак.

Възможно ли е Дракула да е погребан тук или тялото му да е било пренесено тук от Снагов, за по-сигурно?

Джорджеску се закиска. Не губиш надежда, а? Не, штарецът е някъде в Снагов, помни думата ми. Разбира се, параклисът тук е имал крипта — има едно по-ниско място, натам водят няколко стъпала. Преди години, когато за пръв път дойдох тук, го поразкопах. Той се ухили широко. После селяните седмици наред не ми говориха. Но беше празно. Нямаше пукнат кокал.

Скоро след това той взе широко да се прозява. Придърпахме вещите си по-близо до огъня, увихме се в чергите си и замълчахме. Нощта беше хладна и се радвах, че съм облякъл най-топлите си дрехи. Погледах звездите — те изглеждаха невероятно близко до мрачната ни пропаст — и заслушах хъркането на Джорджеску.

Накрая явно и аз съм заспал, защото когато се събудих, огънят почти беше изгаснал, а над върха на планината се бяха скупчили облаци. Потреперих и тъкмо се канех да хвърля още съчки в огъня, когато близо до мен нещо шумна и смрази кръвта ми. Не бяхме сами сред развалините и каквото и да делеше с нас мрачния неравен двор, то беше съвсем наблизо. Бавно се изправих с намерението, ако се наложи, да събудя Джорджеску и се зачудих дали в циганската си торба освен гърненца той не носеше и оръжие. Наоколо се възцари мъртва тишина, но след няколко секунди аз не издържах на напрежението. Измъкнах един клон от купчината, мушнах го в огъня да се запали и така се сдобих с факла, която предпазливо вдигнах над главата си.

Изведнъж в дълбините на обраслия ъгъл на параклиса факлата ми улови червеникавите отблясъци на две очи. Ще те излъжа, приятелю, ако ти кажа, че косите ми не се изправиха. Очите малко се приближиха, но не можех да преценя на какво разстояние се намират. За миг те се втренчиха в мен и аз усетих, напълно ирационално, че те ме познаха, че знаеха кой съм и че ме бяха взели на прицел. После, с един скок през храстите, пред погледа ми изскочи огромен звяр, огледа се във всички посоки и се скри в мрака. Беше необикновено голям вълк; на оскъдната светлина за секунда успях да мерна проскубаната му козина и едрата глава, преди да се измъкне от руините и да изчезне.

Легнах си, като неми се искаше да будя Джорджеску, щом опасността вече беше отминала, но не можах да заспя. Отново и отново — поне във въображението си — виждах тези проницателни, разпознаващи ме очи. Предполагам, че накрая съм задрямал, но както си лежах, до мен достигна далечен шум, който явно се издигаше до нас от дебрите на гората. Вече бях твърде разтревожен, за да лежа увит в чергите, затова се изправих отново и пропълзях през храсталаците на двора да погледна през стената. Бездната оттатък се спускаше чак до Арджеш, както вече обясних, но отляво склоновете не бяха толкова стръмни и точно оттам се носеше глъчка от гласове и се виждаха отблясъци, които можеха да са от лагерни огньове. Почудих се дали из тези гори лагеруваха цигани; на сутринта трябваше да попитам Джорджеску. Като че ли с тази мисъл го призовах, защото новият ми приятел внезапно изникна до мен, още сънен.

Нещо да липшва?, той надникна през стената.

Посочих. Това цигански табор ли е?

Той се разсмя. Не, не толкова далеч от цивилизацията. После се прозя, но на меката светлина от гаснещия ни огън очите му вече светеха нащрек. Много странно. Дай да погледнем.

Идеята никак не ми хареса, но само след минути бяхме нахлузили ботушите си и тихо пълзяхме надолу по пътечката към източника на шума. Глъчката все повече се усилваше, на тласъци, в злокобен ритъм — не бяха вълци, помислих си аз, а определено човешки гласове. Стараех се да не настъпвам клонки. Видях, че Джорджеску посегна към джоба си — явно имаше оръжие, помислих си със задоволство. Скоро видяхме езиците на огньовете през дърветата и той ми махна да се сниша и да клекна до него в храстите.

Бяхме стигнали до една поляна и тя, за мое удивление, беше пълна с хора. В две гъсти редици те бяха наобиколили огромна клада и пееха. Един от тях, очевидно водачът им, стоеше до огъня и когато напевът се издигаше в кресчендо, всички вдигаха изпъната ръка за поздрав и слагаха другата си ръка на рамото на съседа. Лицата им, причудливо оранжеви на светлината на огъня, бяха строги и сериозни, а очите им блестяха. Носеха някакви униформи, тъмни сака над зелени ризи и черни вратовръзки. Какво е това?, измърморих на Джорджеску. Какво викат?

Всичко за Отечеството!, изсъска той в ухото ми. Стой мирно или сме мъртви. Мисля, че това е Легионът на Архангел Михаил.

Това пък какво е? Опитах се само да мърдам устни. Трудно можех да си представя нещо по-неангелско от тези каменни лица и строго протегнати ръце. Джорджеску ми махна да изчезваме и запълзяхме обратно в гората. Преди да се обърнем обаче, забелязах движение в другия край на поляната и удивлението ми нарасна, когато видях висок мъж в пелерина, по чиято тъмна коса и изпито лице за миг преминаха отблясъците на огъня. Той стоеше извън кръга на униформените мъже, а лицето му беше весело; всъщност, той се смееше. След секунда изчезна от погледа ми и реших, че се е мушнал сред дърветата, а Джорджеску вече ме дърпаше нагоре по склона.

Когато се върнахме на сигурно място сред развалините — колкото и да е странно, там вече ми се виждаше сигурно — Джорджеску седна до огъня и запали лулата си, сякаш с облекчение. Мили Боже, човече, изпъшка той. Това можеше да е краят ни.

Какви са тези хора?

Той хвърли клечката си в огъня. Престъпници, отговори кратко. Наричат ги още Желязната гвардия. Промъкват се по селата в този край на страната, набират младежи и ги надъхват с омраза. Особено мразят евреите и искат да отърват света от тях. Той ядно дръпна от лулата си. Ние, циганите, знаем, че където убиват евреи, там колят и цигани. А след това и един куп други хора.

Описах му странната фигура, която бях видял зад кръга.

А, нищо чудно, измърмори Джорджеску. Те привличат всякакви извратени почитатели. Няма да мине много време и всеки овчар в тези планини ще се присъедини към тях.

Трябваше ни доста време, за да се отпуснем отново да спим, но Джорджеску ме увери, че легионерите едва ли ще се изкачат нагоре, щом вече са започнали ритуалите си. Успях само да подремна неспокойно и с облекчение видях, че зората рано-рано достигна това орлово гнездо. Вече беше тихо, доста мъгливо и никакъв ветрец не полъхваше през клоните на околните дървета. Щом се развидели достатъчно, предпазливо отидох до срутените арки на параклиса да разгледам следите на вълка. Те ясно се забелязваха, огромни и тежки, в пръстта от близката страна на параклиса. Странното беше, че имаше само една следа, която водеше навън от параклиса направо от пропадналото помещение на криптата, но нищо не показваше как вълкът е стигнал дотам — или може би аз просто не можех правилно да разчета следите сред ниските храсталаци зад параклиса. Размишлявах върху тази загадка дълго след като закусихме, направихме още няколко скици и заслизахме по планината.

Сега отново трябва да поспра, но ти изпращам най-сърдечни поздрави от тази далечна земя,

Роси