Елизабет Костова
Историкът (41)

Глава 39

Откакто се запознах с нея — а съм я виждал само три пъти, — често мисля за Ева, лелята на Хелън. Има хора, с които се запознаваме за кратко, но се запечатват в паметта ни много по-ярко от други, които често виждаме ден след ден. Леля Ева определено беше една от тези впечатляващи личности, която паметта и въображението ми решиха да съхранят като ярък образ вече двайсет години. Понякога използвах леля Ева, за да си представя героите от книгите, които четях или исторически фигури; когато например срещнах симпатичната интригантка мадам Мерл в „Портрет на една дама“ от Хенри Джеймс, пред очите ми веднага изплува леля Ева.

Всъщност в мислите ми леля Ева се отъждествява с толкова много силни, изискани, деликатни жени, че сега ми е малко трудно да си спомня самата нея в онзи миг, когато за пръв път я видях в Будапеща, в ранната лятна вечер на 1954 година. Спомням си все пак, че Хелън литна в ръцете й с несвойствена сърдечност и че леля Ева съвсем не литна, а остана спокойна и достолепна, прегърна племенницата си и звучно я целуна по двете бузи. Когато Хелън се обърна, изчервена, да ни представи, видях, че по лицата и на двете блестяха сълзи.

— Ева, това е моят американски колега, за когото ти казах. Пол, това е леля ми, Ева Орбан.

Ръкувах се с нея, като се мъчех да не я зяпам невъзпитано. Мисис Орбан беше висока красива жена на около петдесет и пет. Онова, което ме хипнотизираше обаче, беше поразителната й прилика с Хелън. Можеха да са сестри с голяма разлика във възрастта или близначки, едната от които е остаряла в тежки премеждия, докато другата се е запазила вълшебно млада и свежа. Всъщност, леля Ева беше с една идея по-ниска от Хелън и имаше същата силна, грациозна фигура като нея. Лицето й някога може да е било дори и по-чаровно от лицето на Хелън, но още беше много красиво, със същия прав, въздълъг нос, изразителни скули и замислени тъмни очи. Цветът на косата й ме озадачи, докато не осъзнах, че нямаше нищо общо с природата; беше причудлив пурпурночервен цвят с ивица бяло в корените. В следващите дни в Будапеща щях да видя тази боя в косите на много жени, но при първия сблъсък се стреснах. Тя носеше малки златни обеци и тъмен костюм, близнак на дрехите на Хелън, а под него — червена блуза.

Когато се ръкувахме, леля Ева много сериозно се вгледа в лицето ми, почти настойчиво. Може би ме проверяваше за слабости на характера, за да предупреди племенницата си, мислех си аз, а после сам се отрязах: защо изобщо ще ме има за потенциален ухажор? Гледах паяжината от фини бръчици край очите й и в крайчеца на устните й, остатъка от изчезнала усмивка. Същата усмивка отново се плъзна за миг, като че ли собственичката й не успяваше дълго да я потисне. Нищо чудно, че тази жена можеше с едно щракване на пръстите да уреди промени в програмата на конференциите и визови печати в паспортите ни, помислих си аз; тя излъчваше интелект също толкова завладяващ като усмивката й. Както при Хелън, зъбите й бяха чудесно бели и равни — което, бях започнал да забелязвам, съвсем не беше типично за унгарците.

— Много се радвам да се запознаем — казах й аз. — Благодаря, че ми уредихте честта да участвам в конференцията.

Леля Ева се разсмя и стисна ръката ми. Ако преди миг ми се беше сторила спокойна и резервирана, бях се излъгал; тя изригна в обилен поток унгарски думи и аз се зачудих дали не смяташе, че я разбирам. Хелън моментално ми се притече на помощ.

— Леля ми не говори английски — обясни тя, — макар че разбира повече, отколкото й се иска да признае. По-възрастните хора тук са учили немски и руски и понякога френски, но английският е рядкост. Ще ти превеждам. Шшт — тя докосна нежно ръката на леля си и добави нещо на унгарски. — Каза, че си добре дошъл и че се надява да не се забъркаш в някоя каша, защото е вдигнала на крак целия кабинет на заместник-министъра по визовите въпроси, за да те вкара в страната. Очаква да я поканиш на лекцията си — която тя няма да разбере добре, но важен е принципът — и да утолиш любопитството й за твоя университет, как сме се срещнали, дали се държа прилично в Америка и какво готви майка ти. По-късно ще има и още въпроси.

Погледнах ги удивен. Двете ми се усмихваха, две прекрасни жени, и видях забележително подобие на Хелъновата ирония по лицето на леля й, макар че Хелън щеше само да спечели, ако прихванеше нещо от честата усмивка на леля Ева. Нямаше начин да измамиш някого с ума на Ева Орбан; все пак, спомних си аз, от затънтеното си румънско село тя се беше издигнала до влиятелен пост в унгарското правителство.

— Разбира се, ще се опитам да отговоря на въпросите на леля ти — казах на Хелън. — Моля те, обясни й, че специалитетите на майка ми са печено месо и макарони със сирене.

— А, печено — каза Хелън. Преводът накара леля й одобрително да се усмихне. — Казва да предадеш много поздрави на майка ти в Америка, че е отгледала такъв син. — Раздразнено усетих, че почервенявам, но обещах да предам поздравите. — Сега иска да ни заведе на ресторант, който много ще ти хареса, с атмосферата на стара Будапеща.

След няколко минути тримата седяхме на задната седалка на вероятно личната кола на леля Ева — не особено работнически автомобил, между другото, — а Хелън ми показваше забележителностите по нареждане на леля си. Трябва да кажа, че леля Ева не изтърва и дума на английски по време на двете ни срещи, но останах с впечатлението, че това е принципен въпрос — антизападен протокол, може би? — както и всичко останало; когато с Хелън си говорехме, леля Ева като че ли ни разбираше, поне отчасти, още преди Хелън да й преведе. Сякаш леля Ева държеше и езиково да заяви, че човек трябва да се държи на разстояние, дори леко погнусено, от западните неща, но все пак отделният западняк би могъл да се окаже и симпатичен и затова трябва да му се окаже пълна порция унгарско гостоприемство. Накрая свикнах да си говорим чрез Хелън, така че понякога даже ми се струваше, че още малко и ще схвана нещо от заливащите ме вълни дактили.

Част от общуването ни обаче нямаше нужда от преводач. След още едно славно пътуване край реката ние прекосихме, както по-късно научих, Сечени Лансхид, тоест висящия мост Сечени, чудото на инженерната мисъл на деветнайсети век, кръстено на един от най-прочутите разкрасители на Будапеща, граф Ищван Сечени. Когато се качихме на моста, плътната вечерна светлина, отразена от Дунава, нахлу в пейзажа, така че превъзходната група на замъка и църквите на Буда, закъдето се бяхме запътили, се превърна в златно-кафеникав релеф. Самият мост беше изящен монолит, пазен от легнали лъвове в двата си края и удържащ две колосални триумфални арки. Спонтанно ахнах от възхищение и леля Ева се усмихна, а Хелън, седнала помежду ни, също пусна горда усмивка.

— Прекрасен град — казах аз и леля Ева стисна ръката ми, сякаш й бях роден син.

Хелън ми обясни, че леля й искала да науча повече за възстановяването на моста.

— Будапеща понесе много разрушения във войната — обясни тя. — Един от мостовете още не е напълно възстановен и много сгради са пострадали. Сигурно забелязваш, че още се строи във всяка част на града. Но този мост беше поправен за — как се казваше? — стотния юбилей от построяването му, през 1949 година и всички много се гордеем с него. Аз особено се гордея, защото леля ми беше сред организаторите на проекта за възстановяването му. — Леля Ева се усмихна и кимна, после май си спомни, че от нея не се очакваше да разбира разговора ни.

След миг се гмурнахме в един тунел, който очевидно минаваше точно под замъка, а леля Ева ни разказа, че е избрала един от любимите си ресторанти, „истинско унгарско“ заведение на улица „Йожеф Атила“. Още бях в захлас пред имената на будапещенските улици, някои чудновати или екзотични за моето ухо, а други — като тази — навяваха спомени за едно минало, което мислех, че е оцеляло само в книгите. Улица „Йожеф Атила“ се оказа културна и великолепна като всичко останало в града, а не разкалян път, осеян с варварски лагери, в които хунските воини ядат, без да слизат от седлата. Ресторантът беше тих и изискан отвътре, а оберкелнерът забърза към нас и поздрави леля Ева по име. Тя явно беше свикнала с цялото това внимание. След минути бяхме настанени на най-хубавата маса в залата, откъдето можехме да се наслаждаваме на гледката към старите дървета и старинните сгради, разхождащите се минувачи в прекрасните им летни тоалети, стрелкащите се из града малки шумни коли. Облегнах се назад с доволна въздишка.

Леля Ева поръча вместо нас, сякаш се подразбираше, че това е нейна работа, и когато първите ястия пристигнаха, с тях ни донесоха и силно алкохолно питие, наречено палинка, което според Хелън било дестилирано от кайсии.

— А сега ще хапнем нещо много вкусно — обясни леля Ева чрез Хелън. — Наричаме го „хортобад палачинта“. Това е нещо като палачинка с телешко, традиционно ястие на овчарите от унгарските равнини. Много ще ти хареса.

Наистина ми хареса, както и всичко, което последва — задушено месо със зеленчуци, пластове картофи, салам и твърдо сварени яйца, тежки салати, зелен боб и овнешко, чудесен златистокафяв хляб. Дотогава не бях усетил колко съм огладнял от дългия път през деня. Забелязах, че Хелън и леля й се хранеха охотно, с апетит, какъвто нито една уважаваща себе си американка не би си позволила да прояви на публично място.

Ако от думите ми останеш с впечатлението, че просто се хранехме, няма да е истина. Докато поглъщахме цялата тази народна кухня, леля Ева говореше, а Хелън превеждаше. От време на време аз задавах по някой въпрос, но най-често, спомням си, бях твърде зает да се тъпча както с храна, така и с информация. Леля Ева явно не забравяше, че съм историк; може би подозираше пълното ми неведение за историята на Унгария и искаше да се увери, че няма да я изложа на конференцията, или приказваше, подтикната от патриотизма на дългогодишна имигрантка. Каквито и да бяха мотивите й, тя говореше брилянтно и аз почти отгатвах следващото изречение по подвижното й, оживено лице още преди Хелън да ми преведе.

Когато например приключихме с тостовете с палинка за дружбата между нашите народи, леля Ева подправи овчарските ни палачинки с разказ за основаването на Будапеща, която някога била римски гарнизон, наречен Аквинкум — наоколо още имало запазени антични римски руини, — а после живо и картинно описа как хуните на Атила превзели града от римляните през V век. Османлиите са били направо кротки агънца, пък и доста са закъснели, помислих си аз. Задушеното месо със зеленчуци — ястие, което Хелън нарече „гуляш“ и със строг поглед ми даде да разбера, че няма нищо общо с гулаша, за който унгарците имали съвсем друга дума — даде повод за дълго описание на нахлуването на маджарите по тези земи през IX век. Над напластеното ястие от картофи и салам, което определено беше много по-добро от печеното ни месо и макароните със сирене, леля Ева ми разказа как през 1000 година папата короновал крал Ищван I, както се оказа — самият Сент Ищван.

— Той бил езичник, облечен в животински кожи — каза ми тя чрез Хелън, — но станал първият крал на Унгария и я покръстил. Ще видиш името му навсякъде из Будапеща.

Точно когато мислех, че не мога да поема нито хапка повече, двама келнери се явиха с подноси сладкиши и торти, достойни за която и да е австро-унгарска тронна зала, целите оваляни в шоколад и бита сметана, заедно с чашки кафе — „еспресо“, както обясни леля Ева. Някак успяхме да се справим и с тях.

— Будапеща има трагични спомени за кафето — преведе Хелън думите на леля Ева. — Преди много време — всъщност през 1541 година, нашественикът Сюлейман I поканил един от нашите генерали, казвал се Балинт Тьорьок, да хапнат заедно в шатрата му и когато се нахранили и минали към кафето — той бил първият унгарец, който вкусил кафе, нали разбираш, — Сюлейман го уведомил, че докато се хранели, цветът на турската армия превзел замъка на Буда. Нали си представяш колко горчиво му се е сторило това кафе.

Усмивката й този път беше по-скоро тъжна, отколкото блестяща. Пак тези османлии, помислих си аз, колко са били изобретателни и жестоки, необикновено съчетание на естетическа изтънченост и варварска тактика. През 1541 година те вече са владели Истанбул от близо столетие; като си спомних това, осъзнах трайното им могъщество, здравата хватка, от която са протягали пипала към цяла Европа и са спрели едва пред стените на Виена. Битката на Влад Дракула срещу тях, подобно на борбата на мнозина от християнските му събратя, е била сблъсък на Давид и Голиат, само че без победата за Давид. От друга страна, с усилията на дребната аристокрация в цяла Източна Европа и на Балканите, не само във Влахия, но и в Унгария, Гърция и България, както и в много други държави, в края на краищата османското владичество било отхвърлено. Хелън беше успяла да натъпче всичко това в главата ми и като се замисля, то ме накара да изпитвам някакво извратено възхищение от Дракула. Той трябва да е бил наясно, че съпротивата му срещу турските пълчища е обречена, но въпреки това е посветил голямата част от живота си на каузата да освободи земите си от нашествениците.

— Всъщност това е второто нашествие на турците из нашите земи — Хелън отпи кафе и остави чашката си с доволна въздишка, като че ли тук то беше най-вкусно на света. — Янош Хунияди ги победил в Белград през 1456 година. Той е един от великите ни герои заедно с крал Ищван и крал Матиаш Корвин, който построил новия замък и библиотеката, за която ти разказах. Когато утре по обяд чуеш черковните камбани да бият из целия град, да знаеш, че е в памет на победата на Хунияди преди много векове. И до ден-днешен камбаните всеки ден бият в негова чест.

— Хунияди — казах аз замислено. — Мисля, че го спомена и снощи. Казваш, че победил турците през 1456 година?

Двамата се спогледахме; всяка дата, която попадаше във времето на Дракула, се беше превърнала в наш общ сигнал.

— По това време е бил във Влахия — каза Хелън тихо. Знаех, че няма предвид Хунияди, защото имахме негласно споразумение да не произнасяме името на Дракула на публични места.

Леля Ева беше твърде бдителна, за да се обезкуражи от мълчанието ни или от езиковата бариера.

— Хунияди? — попита тя и добави нещо на унгарски.

— Леля иска да знае дали се интересуваш от епохата на Хунияди — обясни Хелън.

Не бях сигурен какво да отговоря, затова казах, че цялата европейска история ми е много интересна. Непохватната забележка ми спечели учуден, почти намръщен поглед от леля Ева и аз побързах да я разсея.

— Ако обичаш, попитай мисис Орбан дали може и аз да й задам един въпрос.

— Разбира се — усмивката на Хелън очевидно отрази както молбата, така и мотивите ми. Когато тя преведе на леля си, мисис Орбан се обърна към мен с елегантно внимание.

— Чудех се — казах аз — дали е вярно това, което чуваме на запад за унгарския либерализъм.

Този път лицето на Хелън се напрегна и си помислих, че може да получа някой от прословутите й ритници под масата, но леля й вече кимаше и я подканяше да превежда. Когато леля Ева разбра въпроса, тя ми хвърли мила усмивка и отговори меко:

— В Унгария винаги сме ценили начина си на живот, независимостта си. Тъкмо затова периодите на османско и австрийско владичество са били толкова тежки за нас. Истинското правителство на Унгария винаги е било прогресивно и е служело на народа. Когато революцията измъкна работниците от потисничеството и беднотията, ние извоювахме собствен подход към нещата — усмивката й стана още по-широка, но защо не можех да я разчитам по-добре. — Унгарската комунистическа партия винаги е в крак с времето.

— Значи смятате, че Унгария процъфтява при управлението на Имре Наги? — Откакто бях пристигнал в града, се чудех какви ли промени е донесло правителството на новия и за почуда либерален премиер, който миналата година беше заменил твърдолинейния комунист Ракоши, и дали той наистина се радваше на всенародната подкрепа, както четяхме във вестниците у дома. Хелън преведе, стори ми се, леко нервно, но усмивката на леля Ева не трепна.

— Виждам, че си в час с новините, младежо.

— Винаги съм се интересувал от международните отношения. Вярвам, че трябва да се научим да разбираме настоящето, вместо да бягаме от него, а за целта първо трябва да познаваме историята.

— Много мъдро. Е, тогава, за да задоволя любопитството ти — Наги наистина е много популярен сред народа и е предприел реформи в съответствие със славната ни история.

Отне ми около минута да разбера, че леля Ева много внимателно се стараеше нищо да не каже, и още около минута — да размишлявам върху дипломатическата стратегия, която й беше позволила да запази поста си в правителството през приливите и отливите на просъветската политика и проунгарските реформи. Каквото и да беше личното й мнение за Наги, сега той ръководеше правителството, където тя работеше. Може би точно тази свобода, която той беше позволил в Будапеща, й даваше възможност — макар че беше високопоставен правителствен служител — да изведе един американец на вечеря. Блясъкът в прекрасните й тъмни очи можеше да е одобрение, но не бях сигурен, макар че както се оказа по-късно, догадката ми е била правилна.

— А сега, приятелю, да те оставим да поспиш преди голямата лекция утре. Очаквам я с нетърпение и ще ти кажа после какво мисля — преведе Хелън. Леля Ева ми кимна дружелюбно и не можах да не й се усмихна в отговор. Келнерът се появи до лакътя й, като че ли я беше чул; направих нещастен опит да поискам сметката, макар че и представа нямах какво изисква етикетът, нито дали бях сменил достатъчно пари на летището, за да платя всички тези изискани ястия. Ако обаче изобщо имаше сметка, тя изчезна преди да я видя и се оказа невидимо платена. В гардероба държах сакото на леля Ева, докато се обличаше, като спечелих съревнованието за тази чест с оберкелнера, а после се отправихме към чакащата ни кола.

В началото на великолепния мост леля Ева измърмори две-три думи и шофьорът спря. Излязохме и постояхме малко да погледаме блясъка на Пеща и на надиплената тъмна вода. Вятърът беше захладнял и след мекия въздух на Истанбул ми се стори, че направо ме удря в лицето, но пък усетих простора на централноевропейските равнини, които потъваха зад хоризонта. Гледката беше точно такава, каквато цял живот съм искал да видя; не можех да повярвам, че стоя там и гледам светлините на Будапеща.

Леля Ева каза нещо с нисък глас и Хелън тихо преведе.

— Градът ни винаги е бил велик.

След време ясно си спомних тези думи. Те изплуваха в паметта ми две години по-късно, когато научих колко дълбока е била всъщност връзката на Ева Орбан с новото реформистко правителство: двамата й големи синове бяха убити на един площад от съветските танкове по време на бунтовете на унгарските студенти през 1956 година, а самата Ева избяга в северна Югославия, където изчезна из селцата заедно с петнайсет хиляди унгарски бежанци, потърсили спасение от марионетното просъветско правителство. Хелън многократно й писа, като я молеше да ни разреши да се опитаме да я изведем в Съединените щати, но Ева дори отказа да подаде молба за емиграция. Преди няколко години отново се опитах да открия някаква следа от нея, но безуспешно. Когато загубих Хелън, загубих връзка и с леля Ева.