Елизабет Костова
Историкът (78)

Глава 76

Последната част от моята история най-трудно ще разкажа, защото въпреки всичко тя започва толкова щастливо. Кротко се върнахме в университета и аз пак се хванах на работа. Полицията ме разпита още веднъж, но явно прие, че пътуването ми в чужбина е било свързано с научна работа, а не с изчезването на Роси. По това време вестниците вече бяха надушили изчезването и го бяха превърнали в местна мистерия, която университетът подминаваше с мълчание, доколкото му беше възможно. Деканът, естествено, също ме разпита, но, също толкова естествено, аз не му казах нищо друго, освен че скърбя за Роси като всички останали. Същата есен с Хелън се венчахме в църквата на родителите ми в Бостън — дори и в разгара на обреда не можех да не забележа колко прост и обикновен беше, колко много му липсваше дъхът на тамян.

Родителите ми останаха малко учудени от това развитие на нещата, разбира се, но в края на краищата нямаше как да не харесат Хелън. До тях вродената й студенина изчезваше и когато им ходехме на гости в Бостън, често заварвах Хелън да се смее с майка ми в кухнята и да я учи да готви унгарски специалитети, или пък да обсъжда антропологически въпроси с баща ми в претъпкания му кабинет. Що се отнася до мен, макар че страдах заради загубата на Роси и заради тъгата, която тя явно причиняваше на Хелън, в моите спомени тази първа година е преизпълнена с щастие. Завърших дисертацията си с нов научен ръководител, чието лице през цялото време почти не забелязах. Не че холандските търговци вече не ме интересуваха; просто исках да завърша образованието си, за да можем най-накрая да се установим на някое приятно местенце. Хелън публикува дълга статия върху суеверията на влашките селяни, която се прие добре, и започна дисертация върху останките от трансилванските обичаи в Унгария.

Написахме и още нещо, веднага щом се върнахме в Щатите: бележка до майката на Хелън чрез леля Ева. Хелън не смееше да изложи в нея всичко, което се случи, но в няколко кратки реда каза на майка си, че Роси е умрял със спомена и любовта си към нея. Хелън запечата писмото с отчаян израз на лицето.

— Някой ден ще й разкажа всичко — каза тя, — но едва когато мога да й го прошепна в ухото.

Така и не разбрахме дали това писмо стигна до назначението си, тъй като нито леля Ева, нито майката на Хелън ни отговориха, а след по-малко от година съветските войски нахлуха в Унгария.

Бях напълно решен оттук нататък да заживеем щастливо до края на живота си и скоро след като се оженихме, споменах на Хелън, че ми се иска да имаме деца. Отначало тя клатеше глава и внимателно докосваше белега на врата си. Разбирах какво иска да каже. Но пораженията при нея бяха незначителни, изтъквах аз; тя беше добре — здрава и силна. С времето тя малко по малко се отпусна, остави се пълното й възстановяване да я приспи и виждах как замечтано се обръща след детските колички, с които се разминавахме по улиците.

На пролетта след като се оженихме, Хелън защити доктората си. Бързината, с която написа дисертацията си ме засрами; през онази година често се събуждах в пет сутринта, а тя вече беше станала и работеше на бюрото си. Изглеждаше бледа и уморена, а в деня, когато защити доктората си, се събудих и видях кръв по чаршафите, а Хелън лежеше до мен полужива и сгърчена от болки: спонтанен аборт. Явно беше изчаквала да ме изненада с добрата новина. После няколко седмици остана на легло и мълчеше. Дисертацията й получи най-висока оценка, но тя никога не я спомена.

Когато получих първото си предложение за преподавателска работа в Ню Йорк, тя ме помоли да я приема и така се преместихме. Установихме се в Бруклин, в приятно запусната, типично нюйоркска къща. Разхождахме се по крайбрежната улица и съзерцавахме влекачите, които маневрираха в пристанището, и големите пътнически кораби — последните от този вид, — които потегляха към Европа. Хелън преподаваше в един университет не по-лош от моя, а студентите й я обожаваха; животът ни беше идеално уравновесен и изкарвахме хляба си с онова, което най-много обичахме.

От време на време измъквахме „Житието“ на свети Георги и бавно го разглеждахме. Един прекрасен ден го занесохме в дискретна аукционна къща, където англичанинът, който го отвори, едва не припадна. Продадохме го на частен търг и накрая то се установи в Клойстърс, Манхатън, а огромна сума пари пое към банковата сметка, която бяхме открили специално за тази цел. Нито Хелън, нито аз обичахме да живеем нашироко и ако изключим дребните суми, които изпратихме на близките й в Унгария, не пипахме парите в банката.

Вторият аборт на Хелън беше още по-страшен и по-опасен; един ден се върнах у дома и ме посрещнаха кървави стъпки по паркета в салона. Тя беше успяла да извика линейка и когато стигнах в болницата, опасността почти беше отминала. След това споменът за кървавите стъпки ме будеше нощ след нощ. Започнах да се страхувам, че никога няма да имаме дете, и да се питам как ли ще ни се отрази, най-вече на Хелън. Тогава тя отново забременя и месец след месец минаваха без проблеми в напрегнато очакване. Очите на Хелън добиха мекия блясък на Богородица, тялото й се окръгли под синята вълнена рокля, а походката й стана леко нестабилна. Непрекъснато се усмихваше; това дете, казваше тя, ще успеем да запазим.

Ти се роди в болнична стая с изглед към река Хъдзън. Когато видях, че си тъмнокоса и с изписаните вежди на майка си, че си съвършена като току-що изкована монета и че очите на Хелън са пълни със сълзи на радост и болка, аз те вдигнах на ръце в стегнатия ти пашкул, за да ти покажа корабите през прозореца. Отчасти просто исках да скрия сълзите си. Кръстихме те на майката на Хелън.

Хелън беше като омагьосана от щастие с теб; искам да запомниш това най-добре от всички други истории от живота ни. По време на бременността си тя беше напуснала преподавателската си работа и явно се радваше да прекарва цялото си време у дома, играейки с пръстите и крачетата ти, които, както тя казваше с хитровата усмивка, бяха досущ трансилвански, или люлеейки те в големия стол, който й купих. Ти започна да се усмихваш рано и очите ти ни следваха навсякъде. Понякога спонтанно излизах от кабинета си и се връщах у дома, за да се уверя, че двете ми тъмнокоси жени спокойно си подремват на канапето.

Един ден се върнах у дома рано, в четири, и донесох няколко малки кутии с китайска храна и букет цветя, който да разглеждаш. В хола нямаше никого и открих Хелън наведена над теб, докато ти спеше в кошчето си. Лицето ти беше напълно спокойно в съня си, но Хелън беше обляна в сълзи и за секунда дори не забеляза, че влязох. Прегърнах я и с ужас открих, че нещо в нея реагира доста бавно на прегръдката ми. Тя не искаше да ми каже какво я тревожи и след няколко безплодни опита се отказах да я разпитвам. Онази вечер тя се развесели при вида на готовата храна и карамфилите, но на другата седмица отново я намерих разплакана, мълчалива, загледана в един от трудовете на Роси, на който той ми беше дал автограф още в началото на общата ни работа. Беше дебел том за минойската цивилизация, който тя държеше отворен в скута си на една от снимките на самия Роси пред някакъв гръцки жертвеник.

— Къде е бебето? — попитах я аз.

Тя бавно вдигна глава и се втренчи в мен, като че ли се опитваше да си спомни коя година сме.

— Спи.

Неочаквано усетих порив да се втурна в спалнята и да проверя дали с теб всичко е наред.

— Скъпа, какво става? — Отместих книгата и я прегърнах, но тя поклати глава и замълча. Когато накрая все пак отидох да те видя, ти тъкмо се събуждаше в кошчето с прекрасната си усмивка, потупваше коремчето си и се мъчеше да се надигнеш да ме видиш.

Скоро Хелън започна да мълчи почти всяка сутрин и да плаче безпричинно всяка вечер. Тъй като отказваше да говори с мен, настоях да отиде на лекар, а после и на психоаналитик. Лекарят каза, че е напълно здрава, че жените понякога тъгуват в първите месеци на майчинството и че когато свикне, ще се оправи. Твърде късно открих — чак когато един общ приятел се натъкна на Хелън в градската библиотека на Ню Йорк, — че тя изобщо не ходеше на психоаналитик. Когато й съобщих откритието си, тя каза, че според нея малко научна работа би могла по-добре да я разсее и че е използвала идването на гледачката за тази цел. Вечер обаче настроението й често беше толкова лошо, че аз реших, че тя вероятно има нужда от смяна на обстановката. Изтеглих малко пари от нашия запас и купих самолетни билети за Франция за началото на пролетта.

Хелън не беше ходила във Франция, макар че беше чела много за нея и говореше отличен училищен френски. На Монмартър изглеждаше весела, когато отбеляза с някогашното си остроумие, че Сакрекьор е по-монументално грозна и от най-смелите й представи. Харесваше й да бута количката ти из цветните пазари и край Сена, където дълго се разхождахме и ровехме из съкровищата на букинистите, докато ти седеше в меката си червена качулка и съзерцаваше водата. Ти се оказа отличен пътешественик, макар и само на девет месеца, и Хелън ти обеща, че това е само началото.

Хазайката в пансиона ни се оказа баба на безброй внуци и ние често те оставяхме да спиш под нейните грижи, за да се почерпим по нещо, опрели крака в бронзовата релса на някой бар, или да пийнем кафе на открито, без да сваляме ръкавиците си. Хелън — а и ти със светналите си очи — най-много обичахте ехото на сводовете в Нотър Дам, но накрая все пак поехме на юг, за да видим и други безподобни чудеса — блестящите витражи на Шартър, причудливата червена крепост-църква на еретиците в Алби; залите на Каркасон.

Хелън искаше да посетим древния манастир „Сен Матийо“ в Източните Пиренеи и решихме да отидем там за ден-два преди да се върнем в Париж и да отлетим обратно за дома. Стори ми се, че по време на пътуването лицето й доста се оживи и ми хареса видът й, когато лежеше простряна на леглото ни в хотела в Перпинян, прелиствайки една история на френската архитектура, която си купих в Париж. Манастирът бил построен през 1000 г., каза ми тя, макар да знаеше, че този раздел вече съм го прочел. Бил най-старият запазен образец на романска архитектура в Европа. „Почти на възрастта на Житието на свети Георги“, замислено казах аз, но тя затвори книгата, лицето й доби непроницаем израз, тя се обърна и ненаситно не загледа как си играеш на леглото до нея.

Хелън настоя да отидем до манастира пеша, като поклонници. Изкатерихме се по пътя от Ле Бен в една хладна пролетна утрин и със затоплянето на деня вързахме пуловерите си на кръста. Хелън те носеше в карирано кенгуру на гърдите си и когато се умори, аз те взех на ръце. По това време пътят беше безлюден, ако изключим един мълчалив тъмнокос селянин, който ни подмина нагоре на коня си. Казах на Хелън, че трябваше да го помолим да ни повози, но тя не отговори; тази сутрин лошото й настроение се беше върнало и с тревога и отчаяние забелязах, че от време на време очите й се изпълваха със сълзи. Вече знаех, че ако я попитам какво има, тя само ще поклати глава и ще ме отблъсне, затова се задоволих просто нежно да те нося нагоре и да ти показвам гледките, които се разкриваха след всеки завой на пътя — просторни панорами на прашни поля и сгушени в ниското селца. На върха на планината пътят се превърна в широка поляна от пръст, където бяха паркирани една-две стари коли, а за едно дърво беше вързан конят на онзи селянин — чий друг ще е, — макар че стопанинът му не се виждаше наоколо. Манастирът се издигаше пред нас точно на върха с тежките си каменни стени и ние прекрачихме през портите и се оставихме в ръцете на монасите.

В онези дни „Сен Матийо“ беше истински действащ манастир и приютяваше дванайсет или тринайсет монаси, които водеха живота на предшествениците си от последните хиляда години, като изключим факта, че от време на време развеждаха туристи и държаха един автомобил на паркинга пред входа за собствена употреба. Двама монаси ни показаха прекрасната сводеста галерия на манастирския двор — спомням си колко се учудих, когато отидох до открития край на двора и видях стръмната бездна над скалите, отвесната канара и равнините долу. Планините край манастира са по-високи и от върха, където е кацнала самата обител, и на далечните им склонове виждахме бели венички, които — едва след миг осъзнах — бяха водопади.

Поседяхме на пейката край пропастта, като те държахме между нас, загледани в огромното обедно небе и заслушани в ромона на манастирския фонтан, изработен от червен мрамор — един Господ знае как са го замъкнали чак дотук преди толкова векове. Хелън отново изглеждаше по-весела и с удоволствие забелязах, че лицето й сякаш се беше умиротворило. Макар че понякога пак се натъжаваше, пътуването определено й се отразяваше добре.

Накрая Хелън каза, че иска по-добре да разгледа манастира. Сложихме те обратно в кенгуруто и обиколихме кухните и дългата манастирска трапезария, където монасите все още се хранеха, спалните, където поклонниците можеха да преспят на твърдите нарове, скриптория, една от най-старите части на комплекса, където са били преписвани и илюстрирани толкова много велики ръкописи. Една от тези реликви беше изложена под стъклен похлупак — Евангелие от Матей, отворено на страница, чиито полета бяха украсени с малки дяволчета, увиснали едно за друго чак до дъното на страницата. Хелън дори се усмихна на гледката. После влязохме в параклиса — беше малък, както и всичко останало в манастира, но каменните му пропорции бяха в идеална хармония; никога не бях виждал подобно изпълнение на романския стил, толкова уютно и красиво. В пътеводителя ни пишеше, че овалната външна част на апсидата е първият образец на романския стил, неочаквано архитектурно решение, което внесло светлина в олтара. В тесните прозорци имаше стъкла от четиринайсети век, а самият олтар беше безупречно подреден за месата в червено и бяло със златни свещници. Мълчаливо излязохме.

Накрая младият монах, който ни служеше за водач, каза, че сме видели всичко освен криптата и ние го последвахме надолу. Беше малка влажна дупка недалеч от покритата галерия, интересна от архитектурна гледна точка с романския си свод, поддържан от няколко клекнали колони, и с мрачно украсения каменен саркофаг от първия век от съществуването на манастира — там почиваше първият абат, обясни водачът ни. До саркофага седеше възрастен монах, изгубен в размисъл; когато влязохме, той вдигна глава, любезно и объркано, и ни се поклони, без да става от стола си.

— От векове спазваме обичая един от нас да бди над абата — обясни водачът ни. — Обикновено това е някой възрастен монах, който получава тази чест пожизнено.

— Колко странно — възкликнах аз, но на това място, вероятно заради студа, ти започна да хленчиш и да се въртиш на гърдите на Хелън и като видях, че тя е уморена, й предложих да те изнеса на чист въздух. Измъкнах се от влажната дупка с облекчение и отидох да ти покажа фонтана в двора с галерията.

Очаквах Хелън веднага да ме последва, но тя се задържа в подземието и когато отново излезе, лицето й беше толкова променено, че усетих внезапна тревога. Изглеждаше оживена — да, по-весела не я бях виждал от месеци, — но и пребледняла, с разширени очи, съсредоточена върху нещо, което не разбирах. Приближих се към нея колкото можех по-небрежно; попитах я имаше ли нещо интересно долу.

— Може би — каза тя, но като че ли не ме чу добре над грохота на мислите вътре в себе си. После неочаквано се обърна към теб и те взе от ръцете ми, притисна те и те целуна по главата и бузите. — Тя добре ли е? Уплаши ли се?

— Добре е — казах аз. — Може би е малко гладна.

Хелън седна на пейката, извади буркан с бебешка храна и се зае да те храни, като ти пееше една от онези песнички, които не разбирах — или на унгарски, или на румънски, — докато ти ядеше.

— Мястото е чудесно — каза тя след малко. — Хайде да останем един-два дни.

— Но в четвъртък вечер трябва да сме в Париж — възразих аз.

— Е, какво значение има дали ще нощуваме тук или в Ле Бен — каза тя спокойно, — утре можем да слезем долу и да си хванем автобуса, ако смяташ, че трябва да тръгваме.

Съгласих се, защото тя се държеше много странно, но дори и когато обсъдих намерението ни с монаха-екскурзовод, усещах вътрешно нежелание. Той предаде молбата ни на по-високопоставения свещеник, а той на свой ред ни каза, че манастирската спалня за гости е празна и сме добре дошли. Между простия обяд и още по-простата вечеря се нанесохме в стаята си близо до кухнята, после се разходихме из градините с рози, обиколихме стръмната овощна градина извън стените на манастира и отново се върнахме в параклиса, за да чуем месата, която монасите пяха, докато ти спеше в скута на Хелън. Един монах оправи леглата ни с чисти, груби чаршафи. Когато ти заспа на единия креват, към който бяхме придърпали нашите два нара, за да не изпаднеш, аз полегнах да чета, преструвайки се, че не гледам към Хелън. Тя седеше в черната си памучна рокля на ръба на кревата и се взираше в нощта навън. С благодарност забелязах, че завесите бяха спуснати, но накрая тя стана и ги дръпна и продължи да се взира навън.

— Сигурно е тъмно — казах аз, — понеже наблизо няма нито един град.

Тя кимна.

— Много е тъмно, но тук винаги е било така, нали?

— Защо не си лягаш? — протегнах се аз и потупах леглото й.

— Добре — каза тя, без да възрази. Всъщност тя дори ми се усмихна и се наведе да ме целуне, преди да си легне. За миг я улових в ръцете си, усетих силата на раменете й и гладката кожа на врата й. После тя се протегна и се зави и май заспа много преди да дочета страницата си и да изгася лампата.

Събудих се призори от някакъв ветрец, който полъхваше из стаята. Беше съвсем тихо; ти дишаше до мен под бебешкото си вълнено одеялце, но нарът на Хелън беше празен. Безшумно станах, сложих обувките и якето си. Покритата галерия навън беше потънала в мъгла, дворът беше сивкав, а фонтанът едва се виждаше като голяма сянка. Хрумна ми, че сигурно слънцето трудно си пробива път до това място, тъй като първо трябва да изкачи гигантските върхове на изток. Огледах се за Хелън, но не я повиках, защото знаех, че обича да става рано и вероятно седеше на някоя от пейките, потънала в мисли и в очакване на изгрева. От нея обаче нямаше и следа и когато небето изсветля, се заех да я търся по-усърдно, като първо отидох до пейката, където седяхме предишния ден, а после и до параклиса с призрачния му мирис на пушек.

Накрая започнах да я викам по име, първо тихо, после по-силно и дори тревожно. След няколко минути един монах излезе от трапезарията, където те явно тъкмо се бяха събрали за мълчаливата си закуска, и попита с какво може да ми помогне. Обясних му, че жена ми е изчезнала и той се разтърси заедно с мен.

— Може би мадам е тръгнала на разходка?

Но от нея нямаше и следа нито в градината, нито на паркинга, нито в мрачната крипта. Търсихме навсякъде, докато слънцето се показа над върховете, а тогава той отиде да повика останалите монаси и един от тях предложи да слезе с колата до Ле Бен, за да разпита и там. Помолих го, съвсем импулсивно, на връщане да доведе полиция. После те чух да плачеш от спалнята; втурнах се при теб, уплашен да не си паднала от леглото, но ти тъкмо се събуждаше. Бързо те нахраних и те взех на ръце, за да претърся отново същите места.

Накрая помолих да съберат и разпитат всички монаси. Абатът с готовност се съгласи и ги доведе в манастирския двор. Никой не беше виждал Хелън, след като снощи се бяхме отправили от трапезарията към спалнята си. Всички бяха разтревожени — la pauvre, каза един възрастен монах, с което изведнъж ме раздразни. Попитах дали някой е говорил с нея предишния ден, дали някой е забелязал нещо необичайно.

— Ние не говорим с жени, според общото правило — внимателно ме осведоми абатът.

Един монах обаче пристъпи напред и веднага познах стария монах, чиято работа беше да бди в криптата. Изразът на лицето му беше спокоен и благ, както предишния ден на светлината на газената лампа в криптата, с онова кротко объркване, което бях забелязал и тогава.

— Мадам ме заговори — каза той. — Не исках да нарушавам правилото, но тя беше толкова тиха, възпитана дама, че отговорих на въпросите й.

— Какво ви пита тя? — сърцето ми вече туптеше, но сега болезнено запрепуска.

— Попита ме кой е погребан тук и аз й обясних, че е един от първите ни абати и че ние благоговеем пред паметта му. После тя попита какви велики дела е извършил и аз й казах, че според нашата легенда — тук той погледна към абата, който му кимна да продължи, — според нашата легенда той е водил свят живот, но имал нещастието да умре прокълнат, така че се вдигал от ковчега си да пакости на монасите и затова се наложило да пречистят трупа му. Когато бил пречистен, от сърцето му поникнала бяла роза в знак, че Света Богородица му е простила.

— И затова ли седите да го пазите? — попитах аз трескаво.

Абатът вдигна рамене.

— Това е просто един от обичаите ни в негова памет.

Обърнах се към стария монах, потискайки желанието си да го стисна за гърлото и да видя как добродушното му лице посинява.

— И това предание ли разказахте на жена ми?

— Тя питаше за историята ни, мосю. Не видях нищо лошо да отговоря на въпросите й.

— И какво ви каза тя в отговор?

Той се усмихна.

— Благодари ми с милия си глас и ме попита за името ми и аз й отговорих — брат Кирил.

Той скръсти ръце пред корема си.

Отне ми известно време да осъзная значението на думите му, защото в първия момент името нищо не ми проговори заради френското ударение на последната сричка и заради невинното „брат“. После трябваше да те стисна в ръцете си, за да не те изпусна.

— Казвате, че името ви е Кирил? Това ли казахте? Кажете го буква по буква!

Изненадан, монахът се подчини.

— Откъде е това име? — настоях аз. Не можех да овладея треперещия си глас. — Това истинското ви име ли е? Кой сте вие?

Абатът пристъпи напред, може би защото старецът изглеждаше искрено озадачен.

— Това не е рожденото му име — обясни той. — Всички приемаме ново име, когато дадем монашески обет. Винаги сред нас е имало брат Кирил — някой винаги носи това име, както имаме брат Мишел — ето този там, както…

— Нима искате да ми кажете — казах аз, като здраво те държах в ръце, — че преди този човек е имало друг брат Кирил, преди него още един и още един?

— О, да — каза абатът, очевидно учуден от ожесточения разпит. — Откакто манастирът ни се помни. Тук се гордеем с традициите си — и не обичаме новите порядки.

— Откъде идват тези традиции? — едва не изкрещях в лицето му.

— Не знам, мосю — търпеливо отвърна абатът. — Тук винаги е било така.

Приближих се до него и почти опрях нос в неговия.

— Искам да отворите саркофага в криптата! — казах аз.

Той отстъпи назад, потресен.

— Какво казвате? Това е невъзможно.

— Елате с мен. Ето — бързо те връчих в ръцете на младия монах, който ни развеждаше наоколо предишния ден. — Моля ви, бихте ли подържали дъщеря ми. — Той те взе далеч не толкова непохватно, колкото можеше да се очаква, и те гушна в ръцете си. Ти се разплака. — Елате — казах на абата. Завлякох го в криптата и той махна на останалите монаси да ни оставят. Бързо слязохме по стъпалата. В студената дупка, където брат Кирил беше оставил да горят две свещи, аз се обърнах към абата. — Няма нужда да казвате никому за това, но аз трябва да видя какво има в този саркофаг. — Замълчах, за да подчертая думите си. — Ако не ми помогнете, ще стоваря цялата сила на закона върху манастира ви.

Той ми хвърли един поглед — дали беше изпълнен със страх, или с ненавист, или с жалост? — и безмълвно се приближи до единия край на саркофага. Заедно хлъзнахме тежкия капак настрани, достатъчно, за да надникнем вътре. Вдигнах една от свещите. Саркофагът беше празен. Очите на абата се уголемиха и той върна капака на мястото му с мощен тласък. Двамата не сваляхме очи един от друг. Той имаше деликатно, интелигентно галско лице, което при други обстоятелства щях много да харесам.

— Моля ви, не казвайте на братята за това — каза той полугласно, после се обърна и се изкачи навън от криптата.

Последвах го, с мъка обмисляйки какво да правя оттук нататък. Трябваше да те взема и незабавно да се върна в Ле Бен, реших аз, да се уверя, че полицията наистина е предупредена за инцидента. Може би Хелън е решила да се върне в Париж преди нас — защо, не можех да си представя — може би дори е отлетяла за къщи. Ушите ми страшно пищяха, сърцето ми беше заседнало в гърлото, а кръвта ми напираше в устата.

Когато отново излязох в сводестата галерия, където се виждаше как слънцето вече облива планините, а птичките пееха и подскачаха по древните плочи, вече знаех какво се е случило. През последния час се бях мъчил да не мисля за това, но сега почти нямаше нужда да ми го казват, знаех го още когато видях двамата монаси, които тичаха към абата и викаха. Спомних си, че тези двамата бяха изпратени да търсят извън манастирските стени, в овощната градина, в зеленчуковите градинки, в горичките със суховати дървета, сред пръснатите канари. Те тъкмо се връщаха от стръмната страна — единият сочеше края на галерията, там, където предишния ден двамата с Хелън седяхме на една пейка, държахме те между нас и се взирахме в бездънната пропаст.

— Абате! — извика един от тях, сякаш не смееше направо да се обърне към мен. — Абате, по скалите има кръв! Там долу, в ниското!

В тази моменти думите липсват. Изтичах в края на галерията, без да те изпускам от ръце, а меката ти като цветенце бузка опираше във врата ми. Първите сълзи вече изпълваха очите ми и бяха по-горещи и горчиви от всякога. Надникнах над ниската стена. На не повече от пет метра по-надолу, върху един изпъкнал камък имаше алено петно — неголямо, но ясно забележимо на сутрешното слънце. Под него зееше бездната, издигаше се мъглица, кръжаха орли, а планините се спускаха досами корените си. Хукнах към главния вход, запрепъвах се навън край стените. Пропастта беше толкова дълбока, че даже и да не те държах, нямаше да успея да пропълзя до първата скална тераса. Стоях в прекрасната утрин, а от небесния ефир към мен се понесе вълната на загубата. После скръбта ме застигна и ме погълна в неописуем пламък.