Елизабет Костова
Историкът (9)

Глава 7

През следващите няколко седмици баща ми остана в Амстердам и аз почувствах, че по нов начин следи къде съм и какво правя. Една вечер се прибрах от училище малко по-късно от обикновено и заварих мисис Клей да разговаря с него по телефона. Тя веднага ми даде слушалката.

— Къде беше? — попита баща ми. Обаждаше се от кабинета си в Центъра за мир и демокрация. — Вече два пъти се обаждам и мисис Клей не знае къде си. Създаде й доста притеснения.

Ти си притеснен, помислих си аз, макар че равният му глас не издаваше емоции.

— Останах да чета в новото кафене до училище — отговорих.

— Добре — каза баща ми, — но защо не позвъни на мисис Клей или на мен, за да ни предупредиш, че ще закъснееш?

Не ми се искаше да отстъпвам, но отвърнах, че вече ще се обаждам. Онази вечер баща ми се прибра рано за вечеря и ми чете на глас от Големите надежди. После извади някои от нашите албуми със снимки и заедно ги разгледахме — Париж, Лондон, Бостън, първите ми ролери, завършването на трети клас, Париж, Лондон, Рим. На всички снимки се виждах аз, застанала пред Пантеона или на портите на Пер Лашез, защото баща ми снимаше, а винаги бяхме само двамата. В девет часа той провери вратите и прозорците и ме сложи да спя.

Следващия път, когато реших да закъснея, наистина се обадих на мисис Клей. Обясних й, че с няколко съученици ще си пишем заедно домашните на чаша чай. Тя ми разреши. Затворих телефона и отидох сама в университетската библиотека. Йохан Бинертс, библиотекарят в средновековния отдел, сигурно вече беше свикнал да ме вижда тук, помислих си; усмихваше ми се сериозно, когато отивах при него с нов въпрос и все ме питаше как вървят уроците ми по история. Господин Бинертс ми намери един пасаж от някакъв текст от XIX в., който особено ме зарадва и отделих време да го проуча и да си водя бележки. И сега в оксфордския си кабинет имам копие от текста — преди няколко години в една книжарница отново открих това издание на История на Централна Европа от лорд Гелинг. След всички тези години съм сантиментално привързана към книгата, въпреки че всеки път, когато я отворя, ме обзема тъга. Отлично си спомням как собствената ми ръка, гладка и млада, преписва пасажи от нея в училищната ми тетрадка:

Освен че бил особено жесток, Влад Дракула обладавал и голяма храброст. Неустрашимият му дух през 1462 г. го подтикнал да прекоси Дунава с конницата си и да нападне лагера на самия султан Мехмед II и на армията, която той събрал, за да превземе Влахия. При нападението Дракула убил няколко хиляди турски войници, а султанът едва се отървал благодарение на османската си гвардия, която в последния момент успяла да отблъсне власите.

Подобни подвизи могат да се разкажат за всеки по-крупен европейски феодал от онова време — в много случаи даже повече, а по-рядко и много повече. Необикновеното в сведенията за Дракула е тяхното дълголетие — другояче казано, упоритият му отказ да изчезне като историческо присъствие, издръжливостта на неговата легенда. Малкото налични в Англия източници се позовават пряко или косвено на други източници, чието разнообразие би заинтригувало дълбоко всеки историк. Изглежда, че Дракула е бил прословут в цяла Европа още по свое време — огромно постижение за една епоха, когато Европа е била необятен и разпокъсан свят, чиито управници поддържали връзка единствено чрез конни пратеници и речни кораби, и когато потресаващата жестокост е била съвсем обичайна черта на повечето благородници. Мрачната слава на Дракула не умира със смъртта и странното му погребение през 1476 г., а запазва изключителната си популярност чак до западното Просвещение, чиито лъчи успяват да я затъмнят.

Пасажът за Дракула свършваше именно тук. Разполагах с достатъчно материал да размишлявам цял ден, но се зарових в отдела за английска литература и с удоволствие открих, че библиотеката притежава екземпляр от Дракула на Брам Стокър. Щеше да се наложи да идвам доста често, за да успея да я прочета. Не знаех дали имах право да вземам книги вкъщи, но дори и да имах, нямаше да искам да я занеса у дома, където щях да се чудя дали да я крия, или предпазливо да я оставя на видно място. Вместо това четях Дракула, седнала в хлъзгавия стол до прозореца на читалнята. Като надникнех навън, виждах един от любимите си канали — Зингел, с цветния пазар и малката лавка, от която минувачите си купуваха сандвичи с херинга. Мястото бе чудесно, усамотено, а гърбът на една библиотека ме отделяше от останалите читатели в стаята.

В този стол постепенно се оставих да бъда погълната от ужасиите, които Стокър редуваше със задушевни викториански любовни истории. Не ми беше твърде ясно какво очаквах от тази книга; според баща ми професор Роси я е смятал за безполезна като извор на информация за истинския Дракула. Галантният, но отблъскващ граф Дракула от романа бе завладяващ герой, мислех си, дори и да няма нищо общо с Влад Цепеш. Роси обаче е бил убеден, че истинският, историческият Дракула не е умрял. Чудех се дали един роман има силата да вдъхва живот на невероятни неща. В края на краищата, Роси бе направил откритието си доста след публикуването на Дракула. От друга страна, Влад Дракула е бил ръководен от зли сили поне четиристотин години преди Стокър да се роди. Цялата работа бе доста объркана.

Нима професор Роси не бе казал също, че Стокър е използвал доста сериозна информация от вампирския фолклор? Никога не бях гледала филми за вампири — баща ми не обичаше ужасите, затова дори и популярните поверия, описани в книгата, за мен бяха непознати. Според Стокър вампирите нападат жертвите си само от залез до изгрев-слънце. Живеят вечно, като се хранят с кръвта на смъртните и по този начин ги превръщат в себеподобни. Могат да приемат различен вид — на прилеп, вълк или мъгла; бягат от чесън и кръст; могат да бъдат унищожени, ако се забие кол в сърцето им и се натъпче устата им с чесън, докато спят в ковчега си посред бял ден. Сребърен куршум в сърцето също е смъртоносен.

Нищо от това само по себе си не би могло да ме уплаши — беше твърде непонятно, суеверно, старомодно. Само един аспект от историята ме преследваше след всяко четене, дори и след като оставех книгата на рафта, грижливо отбелязвайки докъде съм стигнала. Тази мисъл ме следваше надолу по стълбите на библиотеката и отвъд моста на канала, чак до нашата врата. Във въображението на Стокър Дракула си имаше любим тип жертви: девойки.

Баща ми се бе затъжил, както сам каза, за пролетния юг и искаше и аз да видя тази прелест. Наближаваше ваканцията, а срещите му в Париж щяха да отнемат само няколко дни. Вече бях свикнала да не го притискам нито за пътуванията ни, нито за разказите му; когато бе готов, щеше да продължи историята, макар че никога, ама никога не проговори за това вкъщи. Смятам, че не е искал да доведе онова мрачно присъствие в дома ни.

Взехме влака за Париж, после с наета кола потеглихме на юг към Севените. Сутрин пишех по две-три есета на все по-гладък френски и ги изпращах в училище. Още пазя едно от тях; дори и днес, десетки години по-късно, щом го отворя, се изпълвам с неописуемата атмосфера на майска Франция и аромата й на трева, или както казват французите l’herbe, свежа, чак вкусна, като че ли всички френски зеленѝи всъщност са деликатеси, предназначени за салата или подправяне на сирене.

Спирахме по крайпътните ферми да си купим продукти за пикник и вземахме неща, които не би ни поднесъл и най-добрият ресторант — кутии с пресни ягоди, искрящи на слънцето и сякаш току-що измити; тенекии козе сирене, тежки като щанги и покрити с коричка от сивкава плесен, като че ли са се търкаляли по пода на килера. Баща ми пиеше тъмно червено вино без етикет, което струваше стотинки. След всяко ядене той внимателно затваряше бутилката с тапата и я прибираше заедно с малката чашка, която си носеше грижливо увита в кърпа. За десерт поглъщахме големи комати от купения в съседния град прясно изпечен хляб, който тъпчехме с щедри парчета натурален шоколад. Стомахът ми виеше от удоволствие, а баща ми жално се оплакваше, че като се върнем, ще трябва да пази диета.

Пътят ни изведе в Югоизточна Франция, а после, след няколко размити в паметта ми дни се изкачихме нагоре в хладните планини.

— Les Pyrénées-Orientales — обясни баща ми на един от пикниците ни, разгънал пътната карта. — От години ми се искаше да се върна по тези места.

Проследих маршрута ни по картата и открих, че сме удивително близо до Испания. Тази мисъл — и звучната дума ориенталски — ме разтърсиха. Приближавахме самия край на познатия ми свят и за пръв път осъзнах, че един ден ще пътувам далеч и все по-далеч от него. Баща ми обясни, че иска да ми покаже един манастир.

— Мисля, че довечера ще стигнем до градчето под манастира, а утре ще се изкачим да го видим.

— Високо ли е? — попитах аз.

— На половината път до билото — планината го е защитавала от нашественици. Построен е през 1000 г. Невероятно място е — издълбано в скалите, недостижимо дори и за най-ревностните поклонници. Градчето долу също много ще ти хареса. Стар курортен град с минерални бани. Очарователен е.

Баща ми се усмихваше, но беше неспокоен и някак припряно сгъна картата. Усетих, че скоро ще ми разкаже нова история; може би този път нямаше да се наложи да го питам.

Когато следобед влязохме в Ле Бен, наистина много ми хареса. Представляваше голямо село с каменни къщи в пясъчен цвят, пръснати из малко възвишение. Над него се извисяваха внушителните Пиренеи, от чиято сянка се измъкваха само най-широките улици, виещи се надолу към речната долина и фермите из равните, сухи лъки. Прашни чинари, подстригани на четириъгълници, обграждаха поредица от прашни площадчета, без изобщо да засенчват алеята за разходки на местните жители, нито масичките, на които бабите продаваха плетени покривки и шишенца с лавандулов екстракт. Нагоре към най-високото място на градчето се виждаше задължителната каменна църква с пърхащи наоколо лястовички, а камбанарията й хвърляше огромна сянка като гигантски мрачен връх, бродещ от улица на улица, докато слънцето бавно потъваше зад планините.

Охотно вечеряхме с някаква подобна на гаспачо супа и телешки котлети в приземния ресторант на едно от строените през XIX в. градски хотелчета. Управителят на ресторанта сложи крак на месинговата релса на бара край нашата маса и разсеяно, но любезно ни разпита за пътуването ни. Беше неугледен човечец, целият облечен в черно, с тясно лице и мургав тен. Говореше френски насечено, с особено пикантно произношение, каквото още не бях чувала и не го разбирах много добре, затова баща ми превеждаше.

— Да, разбира се, нашият манастир — започна управителят, когато баща ми го попита нещо. — Сигурно знаете, че Сен Матийо привлича осем хиляди туристи всяко лято? Наистина. Всички са толкова симпатични, кротки, все християни чужденци, които се изкачват догоре пеша като на истинско поклонение. Сутрин си оправят леглата и почти не разбираме кога идват, кога си отиват. Е, и други туристи идват заради les bains. Ще пробвате водата, нали?

Баща ми отвърна, че след два дни трябва да тръгваме пак на север и че смятаме да прекараме целия ден утре в манастира.

— Нали знаете колко предания се носят за това място, забележителни разкази и все верни — каза управителят с усмивка, която изведнъж разкраси ъгловатото му лице. — Младата мис разбира ли? Сигурно ще й е интересно да ги чуе.

— Je comprends, merci — отвърнах вежливо.

— Bon. Сега ще ви разкажа една история. Нали нямате нищо против? Моля, хапвайте от котлетите — те са вкусни, докато са топли. — В този миг вратата на ресторанта се отвори и двойка усмихнати възрастни хора, очевидно местни, влязоха и си избраха маса.

— Bon soir, buenas tardes — поздрави нашият управител и също се засмя. — Тук сме la salade, миш-маш от разни култури. Дядо ми говореше добър испански — перфектен испански, и се би в тяхната Гражданска война, макар че вече беше на възраст. Тук обичаме всичките си езици. Няма бомби и терористи като при баските. Ние не сме престъпници — той възмутено се огледа наоколо, като че ли някой се канеше да му противоречи.

— После ще ти обясня — прошепна баща ми с половин уста.

— Така, ето и нашата история. С гордост трябва да отбележа, че ме наричат историк на града. Яжте. Нашият манастир е основан през 1000 година, както вече знаете. Всъщност било през 999 година, защото монасите, които си харесали това място, се готвели за Апокалипсиса, нали се сещате, в края на хилядолетието. Изкачили се високо в планината в търсене на подходящо място за църква. Един от тях получил съновидение — Сен Матийо слязъл от рая и оставил бяла роза на върха над тях. На следващия ден те се качили на върха и осветили планината със своите молитви. Много е красиво — ще ви хареса. Но не това е прочутата легенда. Това е само разказът за основаването на абатската църква.

И така, когато манастирът и църквицата му били само на сто години, един от най-набожните монаси, учителят на по-младите, загадъчно умрял на средна възраст. Казвал се Мигел де Куша. Горко го оплаквали и го погребали в криптата. Нали знаете, че тъкмо криптата ни е особено известна, защото е най-ранният образец на романска архитектура в Европа. Да! — той чукна по масата с дългите си четвъртити пръсти. — Да! Някои твърдят, че тази чест се пада на Сен Пиер край Перпинян, но всъщност лъжат, за да примамят туристите.

Така или иначе, този велик учен бил погребан в криптата, но скоро след това проклятие застигнало манастира. Няколко монаси умрели от странна чума. Един по един ги намерили мъртви в коридорите под чардаците на манастира — чардаците са прекрасни, много ще ви харесат. Най-красивите в Европа. И така, умрелите монаси били бледи като призраци, като че ли кръвта им била източена. Всички подозирали, че са отровени.

Накрая един млад монах — любимият ученик на починалия отец — слязъл в криптата и изровил учителя си въпреки протестите на абата, който ужасно се изплашил. Открили учителя жив, но не точно жив, ако разбирате какво имам предвид. Жива смърт. Нощем ставал да взема живота на останалите монаси. За да спасят душата на горкия човечец, те донесли светена вода от един свят извор в планината и взели много остър кол… — управителят драматично замахна във въздуха, за да схвана колко остър е бил колът. Приковала поглед в него и наострила уши, за да разбирам странния му френски, аз се бях напрегнала докрай, за да не изпусна смисъла на разказа. Баща ми бе спрял да превежда и вилицата му подрънкваше о чинията. Когато вдигнах глава, с изненада установих, че е пребледнял като платно и също гледа втренчено новия ни приятел.

— Може ли… — баща ми се прокашля и избърса уста със салфетката. — Може ли по едно кафе?

— Но вие не сте яли salade — домакинът ни изглеждаше потресен. — Тя е уникална. Освен това тази вечер имаме poires belles-Hélène, както и чудесно сирене, а и gâteau за младата мис.

— Разбира се, разбира се — припряно каза баща ми. — Ще хапнем и от тях, разбира се.

* * *

Когато излязохме на най-ниското от прашните площадчета, там гърмеше музика; някакво местно празненство беше в разгара си и десетина деца танцуваха в костюми, които ми напомняха Кармен. Момиченцата се подрусваха на място, като шумоляха с жълтите си тафтени волани от бедрата до глезените и грациозно поклащаха глави под дантелените шалове. Момченцата удряха крак и приклякаха или пък презрително заобикаляха момичетата. Всяко беше облечено в късо черно жакетче и прилепнали панталонки и носеше кадифена шапка. Музиката от време на време изригваше сред акомпанимента на странен звук, наподобяващ плющене на камшик, който с приближаването ни се усили. Неколцина туристи наблюдаваха танцьорите, а редица родители, баби и дядовци седяха на сгъваеми столчета край празния фонтан и ръкопляскаха, щом тропотът от краката на момчетата се извисеше в кресчендо.

Постояхме няколко минути и свихме нагоре по улицата, която водеше от площада към църквата на върха. Баща ми мълчеше под бързо залязващото слънце, но аз чувствах, че темпото ни се определя от ненадейната смърт на деня, затова изобщо не се изненадах, когато светлината внезапно и изцяло напусна този див пейзаж. Докато се изкачвахме, ръбът на синьо-черните Пиренеи ни препречваше хоризонта. После се стопи в синьо-черното небе. Гледката от площадката пред църквата беше величествена — не зашеметяваща като изгледите от онези италиански градчета, за които още мечтаех, а необятна: склонове, които срещат в подножията си долините, а нагоре се извисяват в тъмни върхове, преграждащи пътя на погледа към далечния свят. Точно под нас прозорците на градчето светваха един след друг, хората крачеха по улиците и алеите, говореха и се смееха, а от тесните оградени градини се носеше аромат на карамфили. Лястовичките се стрелкаха напред-назад край камбанарията и кръжаха наоколо, сякаш чертаеха невидими рисунки от въздушни нишки. Видях сред тях и една по-тромава, която се носеше като пияна — лека, но не и бърза, а по-скоро несръчна. После разбрах, че всъщност това е прилеп, едва различим на слабата светлина.

Баща ми въздъхна, опря се на стената и качи крака си на един камък, който може би е служил за връзване на животни или като стъпало за качване на магаре? Той размишляваше на глас заради мен. За каквото и да е служел, този камък наблюдава пейзажа от векове, виждал е безчет подобни залези, преживял е сравнително скорошната смяна на пламъка на свещиците с електрическото осветление на кафенетата и улиците с високите зидове. Баща ми изглеждаше отново спокоен, отпуснат след чудесната вечеря и разходката на кристалночист въздух, но на мен ми се струваше, че спокойствието му е изкуствено. Не смеех да го попитам за странната му реакция на разказа на управителя на ресторанта, но бях останала с чувството, че за баща ми някои истории са по-страшни и от тази, която беше започнал да ми разказва. Този път не се наложи да го моля да продължи; като че засега той предпочиташе своя разказ пред нещо още по-ужасно.