Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 74

Хелън докосна челото на баща си с два пръста, сякаш го благослови. Сега тя се бореше да не заплаче.

— Как можем да го преместим оттук? Искам да го погреба.

— Няма време — горчиво казах аз. — Сигурен съм, че той би предпочел да се измъкнем живи.

Свалих якето си и внимателно го прострях отгоре му, като покрих и лицето му. Каменният капак беше твърде тежък, за да го вдигнем. Хелън взе малкия си пищов, като предпазливо го провери дори и сред всички тези емоции.

— Библиотеката — прошепна тя. — Трябва веднага да я намерим. Преди малко не се ли чу нещо?

Кимнах.

— Мисля, че и аз го чух, но не разбрах откъде идваше.

Постояхме заслушани. Тишината, ненарушена, висеше сред нас. Хелън вече търсеше по стените, опипвайки ги, без да изпуска пистолета от ръка. Светлината на свещите беше отчайващо мъждива. Обикаляхме напред-назад, натискахме и потропвахме. Нямаше ниши, нито необичайно издадени камъни, нито възможни отвори, нищо подозрително.

— Навън сигурно вече е почти тъмно — измърмори Хелън.

— Знам — казах аз. — Вероятно имаме десет минути и след това трябва да изчезваме, сигурен съм. — Обиколихме още веднъж малката стаичка, като проверявахме всеки сантиметър. Въздухът беше хладен, особено сега, когато не бях със сако, но въпреки това потта се стичаше по гърба ми.

— Може би библиотеката е в някаква друга част на църквата или в основите й.

— Трябва да е съвсем скрита, вероятно под земята — прошепна Хелън. — Иначе някой отдавна щеше да я намери. А и щом баща ми е в този гроб… — тя не довърши, но това беше въпросът, който измъчваше и мен след първоначалния ми потрес, когато видях Роси: къде е Дракула?

— Тук май има нещо нередно, нали? — Хелън гледаше към ниския, сводест таван и се мъчеше да го стигне с пръсти.

— Нищо не виждам. — После внезапно една мисъл ме накара да грабна свещ от поставката и да клекна долу. Хелън бързо ме последва.

— Да — прошепна тя. Докоснах издялания дракон по отвесната част на най-ниското стъпало. При първото ни посещение в криптата го бях погалил с пръст; сега здраво го натиснах, вложих цялата си сила. Беше неподвижен като стена. Чувствителните пръсти на Хелън обаче вече опипваха околните камъни и изведнъж тя намери един хлабав; той сам излезе в ръката и като зъб и освободи място точно до онзи с драконовата гравюра. На мястото му зейна малка черна дупка; пъхнах ръката си и я раздвижих, но нищо не напипах. Хелън обаче също мушна ръка и я завъртя към дракона, зад издяланата рисунка.

— Пол! — извика тя полугласно.

Последвах ръката й в тъмното. Там определено имаше дръжка, голяма дръжка от студено желязо и когато я натиснах, драконът леко изскочи от мястото си под стъпалото, без да размести нито останалите камъни, нито горното стъпало. Беше изящна изработка, както вече виждахме, с желязната дръжка във формата на рогат звяр, която вероятно служеше, за да го издърпаш след себе си, когато слезеш по тесните стъпала, сега проснати пред нас. Хелън взе още една свещ, а аз грабнах кибрита. Вмъкнахме се на ръце и колене — изведнъж си спомних издрания и насинен Роси, разкъсаните му дрехи и се запитах колко ли пъти е бил влачен през този отвор, — но скоро успяхме пак да станем на крака.

Въздухът, който ни посрещна долу, беше студен и безкрайно влажен, и по време на стръмното ни спускане аз се помъчих да овладея потреса дълбоко в себе си и здраво да държа Хелън, която също трепереше. След петнайсет стъпала на дъното се отвори проход, адски тъмен, макар че на светлината на нашите свещи се виждаха железни скоби, закачени високо по стените, които показваха, че някога коридорът е бил осветен. В края на тунела — стори ми се, че пак бяха петнайсет стъпки, внимателно ги броях — имаше врата от тежко и очевидно много старо дърво, износена до трески в долната си част и отново с онази зловеща дръжка, дългорого създание от ковано желязо. По-скоро усетих, отколкото видях как Хелън вдигна пистолета си. Вратата беше здраво залостена, но като я огледах по-внимателно, открих, че е заключена от нашата страна. Вложих цялата си сила върху тежкото резе и после издърпах вратата, докато пълзящият страх едва не размекна костите ми.

Вътре светлината на свещите ни, колкото и слаба да беше, падна върху просторна зала. Край вратата имаше маси, дълги маси, старинни и солидни, и празни лавици. Въздухът на стаята беше удивително сух след мразовития тунел, като че ли имаше някакво скрито проветрение или беше вкопана дълбоко в земята. Стояхме притиснати един до друг, целите в слух, но в стаята нищо не шумна. От все сърце съжалявах, че не можехме да виждаме в тъмното. Следващото нещо, което светлината улови, беше разклонен свещник, пълен с полуизгорели свещи, и аз ги запалих до една. Те осветиха високи шкафове, в един от които внимателно надникнах. Беше празен.

— Това ли е библиотеката? — попитах аз. — Тук няма нищо.

Отново застинахме и се заслушахме, а пистолетът на Хелън проблясваше на по-ярката светлина. Помислих си, че трябваше да й предложа аз да го нося и да го използвам, ако се наложи, но никога не бях боравил с оръжие, докато тя, както добре знаех, беше добър стрелец.

— Виж, Пол — тя посочи със свободната си ръка и аз видях онова, което беше уловило погледа й.

— Хелън — казах аз, но тя вече крачеше напред. След секунда светлината на свещта ми достигна една маса, която дотогава беше в сянка, огромна каменна маса. Не беше маса, видях аз само миг по-късно, а олтар — не, не беше олтар, а саркофаг. До него имаше още един — дали това не беше старата манастирска крипта, място, където игумените са си почивали на спокойствие, далеч от византийските факли и османските катапулти? После зад тях видяхме най-големия саркофаг от трите. По стената му имаше надпис, една-единствена дума, издълбана в камъка: ДРАКУЛА. Хелън вдигна пистолета си, а аз стиснах кола по-здраво. Тя направи крачка напред, аз я следвах.

В същия миг зад себе си чухме движение в далечината, тропот на стъпки и бързащи тела, който почти заглуши слабия звук в мрака зад гроба, където сякаш прошумоля суха пръст. Скочихме напред като един и надникнахме вътре — най-големият саркофаг нямаше капак и беше празен като останалите два. И този звук: някъде в тъмнината някакво дребно създание се провираше нагоре през корените на дърветата.

Хелън стреля в тъмното и се чу пукот на земя и камъчета; хукнах напред със свещта. Библиотеката се задънваше в ъгъла, а от сводестия таван висяха няколко коренища. В нишата на задната стена, където някога сигурно е висяла икона, видях капчици черна слуз по голите камъни — кръв ли беше това, или просто от земята се процеждаше влага?

Вратата зад нас се отвори с трясък и ние се извъртяхме назад, като още стисках свободната ръка на Хелън. Сред пламъка на свещите нахлуха ярки лампи, електрически фенери, забързани силуети, викове. Беше Ранов с някакъв висок човек, чиято сянка целите ни обгърна: Геза Йожеф, а по петите го следваше потресеният отец Иван. След него подтичваше слабичък дребен чиновник в тъмен костюм и шапка, с тежки черни мустаци. Имаше и още един силует, който се движеше трудно и чийто бавен ход, сега разбирах, вероятно ги беше спъвал на всяка крачка: Стойчев. На лицето му беше изписана странна смесица от страх, съжаление и любопитство, а на бузата му имаше драскотина. Старите му очи срещнаха нашите в един дълъг скръбен миг, а после той размърда устни, сякаш благодареше на Бога, че ни намира живи.

Геза и Ранов се метнаха към нас за части от секундата. Ранов държеше пистолет срещу мен, а Геза — към Хелън, докато монахът стоеше с отворена уста, а Стойчев, мълчалив и тревожен, чакаше зад тях. Чиновникът с тъмния костюм остана в сянка.

— Пусни пистолета — нареди Ранов на Хелън, тя послушно разтвори пръсти и оръжието падна на пода. Аз я прегърнах, но бавно. В сумрака лицата им изглеждаха повече от зловещи, с изключение на Стойчев. Забелязах, че ако не беше толкова уплашен, той щеше да ни се усмихне.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — каза Хелън на Геза, преди да успея да я спра.

— А ти какво правиш тук, по дяволите? — беше единственият му отговор. Той изглеждаше по-висок от всякога, облечен в светла риза и панталони и с тежки туристически обувки. На конференцията не бях осъзнал, че и в червата го мразех.

— Къде е? — изръмжа Ранов, местейки погледа си ту към мен, ту към Хелън.

— Мъртъв е — казах аз. — Нали дойдохте през криптата. Трябва да сте го видели.

Ранов се намръщи.

— За какво говориш?

Не знам какво, може би някакъв инстинкт, който дължах на Хелън, ме спря и не казах нищо повече.

— Вие за кого говорите? — студено попита Хелън.

Геза се вгледа по-внимателно в нея.

— Знаеш много добре за кого говорим, Елена. Къде е Дракула?

Тук отговорът беше лесен и оставих Хелън да продължи.

— Очевидно го няма — каза тя с най-неприязнения си глас. — Можете сами да проверите в ковчега.

В този миг дребният чиновник направи крачка напред, сякаш искаше да каже нещо.

— Остани с тях — каза Ранов на Геза. Ранов внимателно обиколи масите и огледа навсякъде; беше ми ясно, че никога не е бил тук. Чиновникът в тъмния костюм го следваше безмълвно. Когато стигнаха до саркофага, Ранов вдигна фенера и пистолета си и внимателно надникна вътре.

— Празно е — извика той към Геза. Обърна се към двата по-малки саркофага. — Какво е това? Елате тук, помогнете. — Чиновникът и монахът послушно се приближиха. Стойчев ги последва по-бавно и ми се стори, че лицето му светеше, докато се оглеждаше из празните маси и шкафовете. Можех само да предполагам какво си мислеше.

Ранов вече надничаше в саркофазите.

— Празни — каза той тежко. — Не е тук. Претърсете стаята.

Геза вече крачеше сред масите, като приближаваше фенера си до всяка стена и отваряше всеки шкаф.

— Видяхте ли го, чухте ли го?

— Не — казах аз, повече или по-малко искрено. Казах си, че ако не наранят Хелън, ако я пуснат, ще смятам това изпитание за успешно. Никога след това не съм се молил така за нечий живот. Помислих си, освен това, с мимолетна признателност, че Роси вече беше избавен от ужасната съдба.

Геза промърмори нещо, вероятно унгарска ругатня, защото Хелън почти се усмихна въпреки оръжието, насочено в гърдите й.

— Гробът в криптата е празен, този — също. А той никога няма да се върне тук, след като намерихме скривалището му.

Отне ми известно време да смеля информацията. Гробът в криптата — празен? Тогава къде беше тялото на Роси, което току-що бяхме оставили там?

Ранов се обърна към Стойчев.

— Кажете ни какво е това.

Най-накрая наведоха оръжията си и аз придърпах Хелън към мен, при което Геза ме измери с ненавистен поглед, но нищо не каза.

Стойчев вдигна фенера си, сякаш очакваше този момент. Приближи се до най-близката маса и почука по нея.

— Това е дъб, струва ми се — изрече той бавно. — А изработката вероятно е средновековна. — Той погледна под масата сглобката на краката, почука по чекмеджето. — Но не разбирам много от мебели.

Мълчаливо чакахме.

Геза ритна крака на една от старинните маси.

— Сега какво ще кажа на министъра на културата? Този влах беше наш. Той е унгарски затворник, а страната му е наша територия.

— Защо не поспорим по въпроса, когато го намерим? — изръмжа Ранов. Изведнъж осъзнах, че единственият им общ език беше английският и че двамата се ненавиждаха. В този миг разбрах на кого ми приличаше Ранов. С широкото си лице и дебелите тъмни мустачки той приличаше на снимките на младия Сталин. Хора като Ранов и Геза вършеха минимални поразии само когато имаха минимална власт.

— Кажи на леля си да внимава с телефонните разговори — Геза злобно измери Хелън с поглед и аз усетих как тя се вкамени до мен. — Сега остави проклетия монах да пази тук — добави той към Ранов, а Ранов изкрещя някакви заповеди, при които бедният отец Иван се разтрепери. В този миг светлината от фенера на Ранов изведнъж се премести в друга посока. Той го размахваше напред-назад, проверявайки масите. Сега светлината му падна върху лицето на дребния чиновник с тъмния костюм и нахлупената шапка, който мълчаливо стоеше до празния саркофаг на Дракула. Може би нямаше да забележа лицето му, ако не беше странното изражение — то излъчваше стаена скръб, неочаквано осветена от фенера. Ясно видях слабото, изпито лице под нелепите мустаци и познатия блясък в очите.

— Хелън! — изкрещях аз. — Виж!

Тя също се стресна.

— Какво? — в миг се обърна Геза към нея.

— Този човек… — Хелън беше ужасена. — Този там… е…

— Вампир — довърших сухо аз. — Проследи ни от университета в Съединените щати.

Едва проговорих, и онази твар скочи. За да се измъкне обаче, трябваше да мине през всички нас, и първо се блъсна в Геза, който се опита да го хване, а после събори и Ранов. Ранов се изправи по-бързо; той сграбчи библиотекаря, двамата здраво се вкопчиха един в друг, а после Ранов отскочи назад с вик и библиотекарят отново побягна. Ранов се обърна и стреля по тичащата фигура, преди да се е отдалечила. Тя обаче дори не потрепери — все едно Ранов стреляше във въздуха. После страшният библиотекар изчезна, толкова внезапно, че дори не бях сигурен дали е минал през тунела или направо се е стопил пред очите ни. Ранов се затича след него през вратата, но се върна почти веднага. Всички го гледахме втренчено; лицето му беше бяло, а през пръстите на ръката, с която стискаше разкъсаната яка на сакото си, вече се стичаше кръв. След една дълга минута Ранов проговори:

— Какво, по дяволите, беше това? — гласът му трепереше.

Геза поклати глава.

— Господи! — каза той. — Ухапа те. — Той се отдръпна крачка назад от Ранов. — А аз няколко пъти оставах насаме с този дребосък. Каза, че ще ми покаже къде да намеря американците, но не ми каза, че е…

— Естествено, че няма да ти каже — презрително изсумтя Хелън, макар че се опитах да я спра. — Искал е да намери господаря си, да ни последва при него, а не да те убива. Така си му бил по-полезен. Даде ли ти записките ни?

— Млъквай! — Геза сякаш се канеше да я удари, но в гласа му долових страх и уважение и само тихо я дръпнах настрани.

— Хайде — Ранов ни подкара с оръжието си, без да сваля ръка от нараненото си рамо. — Изобщо не ни помогнахте. Искам ви обратно в София и на първия самолет. Късмет извадихте, че нямаме разрешение да се погрижим да изчезнете — можело да създаде проблеми.

Стори ми се, че се канеше да ни ритне, както Геза си изля гнева на крака на масата, но вместо това Ранов се обърна и бързо ни изведе от библиотеката. Накара Стойчев да върви напред; с болка си представих какво ли е преживял старецът в хода на това принудително преследване. Очевидно Стойчев нямаше намерение да ни преследва; бях убеден в това в мига щом зърнах нещастното му лице. Дали беше стигнал София, преди да го накарат да се върне и да ни последва? Надявах се международната слава на Стойчев да го предпази от нови беди, както се е случвало и преди. Но Ранов — това беше най-страшното. Ранов щеше да се върне, заразен, към задълженията си в тайната полиция. Запитах се дали Геза нямаше да предприеме нещо по въпроса, но лицето на унгареца изглеждаше толкова заплашително, че не посмях да го заговоря.

От вратата още веднъж погледнах назад към царствения саркофаг, който лежеше на мястото си поне от петстотин години. Обитателят му вече можеше да е навсякъде или поне да е на път. На стъпалата пропълзяхме един по един през отворчето — и горе видях нещо много странно. Мощехранителницата на свети Петко лежеше отворена на постамента си. Явно са имали инструменти, за да я отворят, след като ние не успяхме. Мраморната плоча отдолу беше плъзната обратно на мястото си и покрита с бродираната покривчица, недокосната. Хелън ми хвърли неразбиращ поглед. Докато минавахме, погледнах в мощехранителницата и видях няколко парчета кости, лъскав череп — всичко, което беше останало от местния мъченик.

Под тежкото покривало на нощта пред църквата цареше суматоха от коли и хора — Геза очевидно беше пристигнал с помощници, двама от които пазеха вратата на църквата. Дракула определено не се е измъкнал оттук, помислих си аз. Планините бяха надвиснали над нас, по-тъмни и от нощното небе. Някои от селяните бяха дочули врявата и пристигаха със запалени факли; с приближаването на Ранов те се отдръпнаха, втренчени в разкъсаното му окървавено сако, с изопнати лица под неравната светлина. Стойчев ме хвана за ръката; лицето му се мушна до ухото ми.

— Ние го затворихме — прошепна той.

— Какво? — наведох се да го чуя.

— Двамата с отчето слязохме първи в криптата, докато тези… тези разбойници претърсваха църквата и горите за вас. Видяхме човека в гроба — не беше Дракула — и разбрахме, че сте били там. Затова го затворихме и когато слязоха долу, те отвориха само мощехранителницата. Така бяха побеснели, та помислих, че ще изхвърлят костите на клетия светия.

Отец Иван наистина беше доста як, помислих си аз, но немощният вид на професор Стойчев очевидно криеше неподозирана сила. Стойчев ме погледна изпитателно.

— И кой беше човекът в гроба, ако не…

— Беше професор Роси — прошепнах аз.

Ранов отвори вратите на колите и ни нареди да влизаме.

Стойчев ми хвърли бърз, красноречив поглед.

— Съжалявам.

 

 

Ето как оставихме най-добрия ми приятел да почива в България, дано спи там в мир до края на света.